Тази година Европа отбелязва 80-годишнината от края на Втората световна война и началото на онова, което идва след нея. Провъзгласяването на независимостта на Австрия на 27 април 1945 г. бележи началото на прехода от една епоха в историята на страната и континента към друга. Погледнати от дистанцията на времето, такива моменти изглеждат като плавни, безпроблемни преходи, просто точки по времевата линия. Лесно забравяме колко отворено е било бъдещето тогава – колко бурен и несигурен е бил самият исторически момент.

Когато независимостта е обявена в окупирана от съветските войски Виена и хората танцуват валса на Йохан Щраус „На красивия син Дунав“ по Рингщрасе под звуците на съветски военен оркестър, Втората световна война все още тече. На следващия ден – 28 април – Август Айгрубер, нацисткият областен ръководител на Горна Австрия, разпорежда отравянето с газ на бойци от съпротивата в концентрационния лагер Маутхаузен. През първата седмица на май, след самоубийството на Адолф Хитлер в Берлин, войници от Вафен-СС убиват 228 унгарски евреи в зеленото малко градче Хофамт Приел в Долна Австрия.

За новопровъзгласената република политическото бъдеще е всичко друго, но не и сигурно. Новото временно правителство е признато първоначално само от Съветския съюз. Едва на 20 октомври 1945 г. новата държава е призната от Великобритания, Франция и Съединените щати чрез резолюция на Съюзния контролен съвет. А един от най-интересните аспекти на възстановяването на републиката е неговият повторителен характер: член 1 от декларацията за независимост от 1945 г. изрично заявява, че това не е акт на основаване, а на „възстановяване“, извършван „в духа“ на конституцията от 1920 г., съставена от победена Австрия след Първата световна война.

За да начертаят път към бъдещето, хората гледат назад към миналото. А когато днес ние поглеждаме обратно към осемдесетте години, изминали от този акт на възстановяване, на пръв поглед те изглеждат разделени на две много различни половини. Първата – от края на Втората световна война до 1989–1990 г. – е белязана, поне в Европа, от траен мир, сравним с десетилетията на геополитическа стабилност, последвали Виенския конгрес от 1814–1815 г. По-драстичен контраст с хроничната нестабилност и поляризация от 1914-45 г. е трудно да си представим. Западът навлиза в епоха на обществено спокойствие и икономически растеж, подкрепен от Съединените щати. Времето на улични боеве, преврати и авторитарни експерименти е приключило.

По онова време в света има достатъчно насилие и конфликти, но бурята е затворена в рамките на смайващо проста структура: двуполюсната стабилност на Студената война, гарантирана от противопоставянето между две ядрени суперсили. Събитията са също толкова непредвидими, колкото винаги са били: нека си спомним прочутите думи, приписвани на британския премиер Харолд Макмилан, когато журналист го пита какво се е объркало толкова катастрофално по време на Суецката криза през 1956 г.: „Събитията, скъпи момко, събитията.“ Но външната рамка е стабилна.

Всичко това започна да се променя, когато Студената война приключи и на нейно място дойде нещо различно. Какво точно е това „нещо“, все още се обсъжда. Ние все още се опитваме да го разберем.

Епохата, в която живеем сега, започна прекрасно – и не бива да забравяме това. През 1989–1990 г. разпадането на Източния блок доведе до дълбока трансформация в геополитическата структура на Европа. Появи се нова германска държава. (Германия от 1990 г. не е старата обединена Германия, а изцяло нова държава с нови териториални граници.) И всичко това се случи без война. Това е нещо изключително. Мирът от Вестфалия през 1648 г., появата на обединения Германски райх през 1871 г., пренареждането на Централна Европа след 1918 г. съгласно договорите от Версай, Сен Жермен ан Ле, Трианон и Севър, както и подялбата на Европа след 1945 г. – всички тези трансформации са постигнати чрез войни и са платени с милиони човешки животи. Ако съберем всичко това, излиза, че в процеса на тези геополитически пренареждания са били погълнати 68 милиона човешки животи.

Но през 1989–1990 г. нещата стояха по друг начин. Разпадна се 40-годишната източноевропейска система за сигурност, въоръженото противопоставяне между капитализма и комунизма беше прекратено, създадена беше нова германска държава, а балансът на силите на континента беше поставен под въпрос – и всичко това без война. Европа си отдъхна с облекчение и човек можеше, и наистина имаше право, да погледне с известна гордост към постигнатото.

Но именно това, което последва, създаде света, в който живеем днес: саморазрушението на Съветския съюз, икономическият и социалният колапс на Русия, югославските войни, двете чеченски войни, атаките от 11 септември, войната в Афганистан, войната в Ирак и нейните дълги последици, кризата в Грузия, световната финансова криза, украинската криза, гръцката финансова криза, мигрантската криза в Европа. Вместо да се разпадне или фрагментира, както мнозина във Вашингтон и другаде се надяваха след клането на площад Тянанмън, Китай навлезе във фаза на зашеметяващ растеж. Както отбелязва историчката от Лондонската школа по икономика Кристина Шпор, решителното смазване на зараждащото се демократично движение от китайското правителство през 1989 г. е също толкова важно за оформянето на нашето настояще, колкото и падането на Берлинската стена по-късно същата година. Нашият свят носи двойния отпечатък на почти едновременните трансформации от 1989 г. в Пекин и Берлин. Китайската комунистическа партия се придържаше твърдо към еднопартийната система, докато същевременно напредваше с условната интеграция на страната в световната икономика. Никой не беше предвидил нещо подобно.

Политологът Джордж Фридман отбелязва, че трябва да правим разграничение между два периода след 1989 г. Първият можем да наречем „след Студената война“. Той обхваща времето от 1990 до годините между 2004 и 2007. Този период се характеризира първоначално с всеобхватен фокус върху мощта на Съединените щати. Светът сякаш се върти около Вашингтон. Изразът „Нов американски век“ е на мода, а военните лидери на САЩ говорят за „пълно доминиране“.

В един работен документ на американската армия, написан през 1992 г., се твърди, че операция „Пустинна буря“ представлява върховото постижение на военното изкуство в цялата човешка история. Използвайки бегъл план на три големи битки – Наполеоновата битка при Улм през 1805 г., германското настъпление срещу Франция през 1940 г. и операция „Пустинна буря“ през 1991 г. – документът изгражда повествование за нарастващо майсторство. Авторът, който сам е играл командна роля в „Пустинна буря“, твърди, че изучаването на тези битки разкрива драматичното ускоряване на военното дело и преобразяващия синтез между оперативните, тактическите и стратегическите му елементи. Истинска интеграция, според него, е постигната единствено при „Пустинна буря“ – благодарение на използването на далекобойни ударни системи, позволили нанасянето на глобален, триизмерен, унищожителен удар срещу противника, при който всички зони на бойното пространство са наблюдавани и атакувани едновременно и с еднаква интензивност.

Интересното при подобни изследвания е безграничният им ентусиазъм към собствената епоха – подхранван от опиянението от победата. Цари усещането, че човечеството е достигнало кулминационната точка на дълга историческа еволюция. Стои се на високия хълм на модерността. Може би дори историята сама по себе си е достигнала някакъв завършек в зората на Американския век. В едно влиятелно, но широко неразбрано есе от 1989 г. политологът Франсис Фукуяма говори за „края на историята“. Локомотивът на историята, предполага той, е стигнал своята крайна гара.

Това е епохата след Студената война. Но тя не продължи дълго. Катастрофите, последвали първоначалните успехи на войната в Ирак, породиха съмнения доколко успешно Съединените щати могат да превърнат своето „пълно доминиране“ в трайни политически постижения. Режимът на Владимир Путин в Русия се отрече от политиките на Михаил Горбачов и Борис Елцин и започна да оказва натиск срещу САЩ, НАТО и Европейския съюз. Ръководството на Китай след Тянанмън придоби ново усещане за цел и започна да оспорва наследения геополитически ред. Спорните претенции върху островите в Южнокитайско море скоро бяха последвани от поредица инициативи, чиято цел беше да утвърдят Китай като глобална доминираща сила. А нарастващата мощ и централна роля на китайската икономика, която привличаше все по-голяма част от западните инвестиции, ни напомнят, че пактът, сключен между капитализма и демокрацията след 1945 г., е бил брак по сметка, а не израз на същностна връзка.

На фона на всички тези промени ерата след Студената война приключи. И какво последва след това? Колумнистът на New York Times Томас Фридман предложи тромавото название „след-след-Студената война”. Китай не се колебаеше толкова. Официалното китайско определение на настоящата епоха е ерата на „стратегическите възможности”. Но имената нямат значение. Това, което отличава съвременната епоха, е появата на истинска многополюсност.

Тази многополюсност има много измерения. Едно от тях е оттеглянето на Съединените щати от множество международни ангажименти. Администрацията на Тръмп отблъсна повечето от традиционните си партньори. Президентът Доналд Тръмп успя да развали отношенията си дори и с канадците – вероятно най-дружелюбния народ на земята. Той пробуди съмнения относно дълбочината на ангажимента на САЩ към НАТО, като отстоява подход към международните отношения, основан единствено на интереси, и световен ред, изграден върху реалностите на военната и икономическата мощ. Предполагаемата общност на ценности между приятелски държави тук не играе никаква роля. За Тръмп, както и за германския лидер Ото фон Бисмарк през XIX век, речите и протестите на възмутени парламентаристи са безсмислен фонов шум.

Появиха се нови регионални сили, решени да утвърдят доминацията си в съответните си сфери на интереси. С разпадането на глобалните блокове от 20 век, ние сме свидетели на завръщане към по-динамичния и непредсказуем свят от 19 век. През последните години, например, „Източният въпрос“, който е занимавал поколения европейски държавници през XIX век, се завърна под формата на засилено геополитическо напрежение между Гърция и Турция; надпревара между Египет, Турция и други сили за бъдещето на Либия; конфликти относно износа на зърно от черноморските пристанища; и съзнателно неоосманистката реторика и жестове на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

А с анексиите на Крим и части от Източна Украйна след 2014 г. и с пълномащабното нахлуване през 2022 г., Русия създаде международна криза, за която все още не се вижда решение. И все пак това нахлуване, колкото и брутално да е, е само най-видимото проявление на по-широка война срещу Запада и особено срещу Европа.

Броят на руските хибридни атаки в Европа се увеличи четирикратно след нахлуването и почти се утрои отново между 2023 и 2024 г. Нараснаха незаконните прелитания и подводни прониквания. Използвайки местни агенти или кораби от руския „сенчест флот“ за планиране и изпълнение на саботажи и подривни мисии, Кремъл извършва атаки срещу транспортни обекти, инфраструктура, индустрия и имоти, свързани с политически значими личности. Тези мерки се подкрепят от кампании за подпомагане на проруски елементи и засяване на объркване, тревога и напрежение в целевите държави. Както заявява Сергей Караганов, старши политически съветник и близък сътрудник на Путин, в интервю за Al Arabiya English през април, крайната цел на настоящия конфликт е да се пречупи „моралният гръбнак на Европа“.

Често се твърди, че Тръмп олицетворява упадъка на неолиберализма и реакцията срещу глобализацията.
Но по-разумно би било да разглеждаме връзката между Тръмп и неолиберализма като аналогична на онази между сталинизма и ленинизма.

„Ние не сме във война с Украйна и с нещастните, объркани украинци,“ каза Караганов миналия юни. „Ние сме във война със Запада.“ Ако нападението на Путин срещу Украйна се окаже успешно, можем да бъдем сигурни, че ще последват нови руски провокации и атаки.

В основата на тази агресия стои нещо много по-дълбоко от борба за ресурси или стремеж към преразпределение на силовия баланс между Русия и нейните противници. Целта е да се демонтира изцяло международният ред, установен след края на Втората световна война. Оттук и значението на фалшивите твърдения, че НАТО е измамило Русия, нарушавайки обещанието си да не се разширява на изток, както и че цялата история на отношенията между Запада и Русия представлява низ от лъжи и нарушени обещания. Историите за руско „жертвеничество“ звучат убедително пред вътрешната публика, но когато бъдат пренесени в международната политика, те поставят под въпрос цялата тъкан от договори и споразумения, върху която е изграден реда след Студената война.

Дори разгледан сам по себе си, режимът на Путин представлява сериозна заплаха за вътрешния ред и външната сигурност на Западна Европа. Но задълбочаващият се синхрон между Путин и Тръмп е още по-тревожен. Ако под „Запада“ разбираме семейство от либерално-демократични държави, тогава враждебността на Тръмп към ЕС, хладината му към НАТО и нежеланието му да възприема сигурността и интересите на Съединените щати като поддържани чрез солидарност с държави със сходни убеждения, всичко това значително усилва заплахата, произтичаща от Путин.

Често се твърди, че Тръмп олицетворява упадъка на неолиберализма и реакцията срещу глобализацията. Но по-разумно би било да разглеждаме връзката между Тръмп и неолиберализма като аналогична на онази между сталинизма и ленинизма. Световната революция на Владимир Ленин отстъпи място на „социализма в една държава“ на Йосиф Сталин, така както транснационалните и космополитни визии на неолиберализма отстъпиха място на една форма на политика, която прилага същите принципи (например дерегулацията и отслабването на организирания труд) в рамките на един-единствен континентален или национален ареал.

Новият режим не е точно изолационистки, тъй като все по-дълбоко се вплита в мрежа от олигархични системи по целия свят. В своята книга-бестселър Autocracy, Inc. Ан Епълбаум разкрива капиталовите трансфери и взаимните услуги, смесицата от корумпирано управление и съмнителни бизнес сделки, които свързват автократичните режими по света, независимо от техния идеологически цвят. Тръмп е вплетен в мрежа от корупция, която е транснационална и глобална.

През 1991 г. френският социолог Бруно Латур публикува есе със знаменателното заглавие „Никога не сме били модерни“. Пишейки след онова, което той нарича „чудотворната 1989 година“, и по-конкретно след падането на Берлинската стена, Латур предлага напълно да изоставим представата, че сме били или някога сме могли да бъдем „модерни“, и заедно с нея да отхвърлим цялата прогресистка фантасмагория на рационализацията, ускорението и контрола, която е ръководила западните елити от XIX век насам. В този „немодерен свят, в който навлизаме… без никога всъщност да сме го напускали“, предлага Латур, ще трябва да открием нови (или може би стари) начини да си представяме мястото си във времето и да оправдаваме своите колективни начинания.

Независимо дали човек е съгласен с Латур или не, мислите му са симптоматични за широко споделяното усещане, че настоящето е в преход от ориентираното към бъдещето въображение на модерността към нещо по-циклично, смирено от краха на миналите човешки проекти и по-внимателно към гласовете на предполагаемите „старейшини“. Когато за пръв път прочетох това есе, бях скептичен. Но с годините мислите ми все по-често се връщат към него. Защото действително изглежда, че сме стигнали до края на онова, което някога наричахме „модерност“.

Зад нас остава епохата на стремглавата индустриализация и на „излитането“ (както го нарича икономистът Уолт Ростоу) към устойчив демографски и икономически растеж; епохата на социалните държави и материалното насищане (поне на Запад); времето на големите надрегионални вестници и възхода на националните радио- и телевизионни мрежи; и епохата на утвърдените политически партии с достатъчна устойчивост и тежест, които могат да служат като котви на колективната идентичност. Тази „модерна ера“ е повече от сбор от институции; тя създава и своя собствена митология – история, която можем да си разказваме, начин да се ситуираме във времето, да разберем откъде идваме и накъде вървим.

Според теорията на модернизацията, станала популярна през 60-те години, всички ние сме въвлечени в процес на промяна. Теоретиците на модернизацията си представят настоящето като сноп от вектори. Да станеш модерен означава да ставаш все по-демократичен, да създаваш по-равни възможности. То означава победата на нуклеарното семейство над разклонените родови мрежи на предмодерната епоха; означава упадък на религията, бюрократизацията, все по-дълбоко проникване на закона във всички области на човешката дейност и конституционната държава като освобождение от личностните властови отношения на стария режим. Означава също и „медиатизация“: в света на стара Европа, според тази теория, хората са получавали информацията си от приятели и познати, а понякога и от непознати, но винаги от отделни личности – устно. В модерните времена, напротив, информацията все по-често се разпространява чрез влиятелни медийни канали – клюкарите отстъпват място на обучени журналисти.

Тази модерност се разпада пред очите ни. Националната радио-, телевизионна и вестникарска публика, партията като котва и система за ориентация на идентичностите, растежът като аксиома на нашето съществуване – всичко това скоро ще престане да съществува. Модерната политическа система в Европа и Съединените щати е в състояние на промяна. Стари и уважавани партии с велики традиции – Британската консервативна партия и Републиканската партия в САЩ – се разпадат на сборища от враждуващи фракции и отстъпват инициативата на популистки аутсайдери. Слабият и безформен център е притиснат отляво и отдясно, а често е неясно кои идеи и искания принадлежат на дясното и кои на лявото.

Детайлите се различават от държава до държава и между различните политически и социални среди, но в модерната ера съществува една основна история, „големият наратив“, както го нарича философът Жан-Франсоа Лиотар, която изглежда убедителна за мнозинството хора от западния политически мейнстрийм. Това е история за нарастващото благосъстояние, свързано с икономическия растеж; за технологичния и научен прогрес; за универсалността на човешките права и за незаменимите предимства на един специфичен либерално-демократичен модел на общество.

Този наратив за развитието – световната история като Bildungsroman – вече не ни утешава, както го правеше някога. Икономическият растеж в модерната му форма се оказва екологично катастрофален. Капитализмът е загубил голяма част от своята харизма; днес той дори се разглежда (ако следваме икономиста Тома Пикети и други критици) като заплаха за социалната сплотеност. А над всичко надвисва климатичната промяна – като страховит буреносен облак: заплаха, която не само поставя под въпрос самото естество на бъдещето, но и подсказва възможността, че може въобще да няма бъдеще. Многоликата природа на съвременната политика – настояще, изпълнено с безпорядък и промени, но без ясно усещане за посока – поражда огромна несигурност. Това обяснява защо така лесно се разстройваме от сътресенията на настоящето и защо ни е толкова трудно да намерим своя курс.

Несигурността се задълбочава от кризите през последните две десетилетия. Глобалната финансова криза подкопа доверието във финансовите институции и в държавните органи, натоварени със задачата да ги контролират. От началото на пандемията от COVID-19 насам сме свидетели на срив в доверието към научния авторитет и, като следствие, в достоверността на институциите и техните представители, както и на драстично нарастване на скептицизма към традиционните медии. Може дори да се каже, че наблюдаваме преобръщане на процеса на „медиатизация“, предсказан от теорията на модернизацията – в смисъл, че клюкарите на интернет отново са овладели инициативата в сферата на комуникацията и информацията, оставяйки експертите и професионалните журналисти да се борят за публика. Получената фрагментация на знанието и мненията отчасти се дължи на природата на новите социални мрежи и начина, по който ги използваме, но също така е подхранвана от умишлената манипулация на тези мрежи и тяхната целенасочена поляризация.

Днес сме стигнали до точката, в която можем да кажем, че кризата на нашето време не се случва само пред очите, а и в умовете ни. Бойните викове и лозунгите на свирепите демагози – или terribles simplificateurs, както ги нарича историкът Якоб Буркхард – които искат да ни тласкат от един лозунг, един лагер, от една вълна на възмущение към следващата, ехтят из сайтове и новинарски потоци. Никога не е било толкова трудно човек да мисли спокойно. Но именно тази тиха, прагматична и отворена към различни възможности рефлексия е нещото, от което днес имаме най-належаща нужда.

Осемдесет години след възстановяването си като република Австрия остава конституционно обвързана със спазване на „вечен неутралитет“. Как страната ще съчетае тези ангажименти под натиска на руската война в Украйна, предстои да се види. В известен смисъл това е специфично австрийски проблем – резултат от отстъпките, необходими за възвръщане на пълния суверенитет и изтеглянето на съветските войски през 1955 г. Но Австрия не е единствената европейска държава с традиция на неутралитет, а неутралитетът може да бъде не само юридически или конституционен статус, но и състояние на духа.

Видяхме колко трудно се оказва за германците да откликнат на геополитическите предизвикателства на един многополюсен свят, въпреки ясното им подравняване със Запада по време на Студената война. А Европейският съюз – добродушен гигант без армия и с крайно недоразвита външнополитическа структура – все още се мъчи да реагира на заплахата на Тръмп да изтегли американския чадър за сигурност. В миналото беше изгодно въпросът за европейската сигурност да се оставя на ядрените свръхсили – това беше поза на пасивност, насърчавана и от американците, и от руснаците. Не е лесно да се изоставят стари зависимости и инерции, но натискът върху вземащите решения расте бързо.

През 1631 г., когато по време на Тридесетгодишната война шведският крал Густав II Адолф пристига в Берлин с голяма армия, той пита курфюрста на Бранденбург какви са намеренията му. Курфюрстът отговаря, че възнамерява да остане неутрален. Но кралят е непреклонен: „Не искам да слушам нищо за неутралитет… Това е битка между Бога и дявола.“ В реалния свят – света, в който живеем – няма войни между Бога и дявола, а изборите винаги са повече, отколкото властимащите са склонни да признаят.

Най-мъдрите отговори на заплетените въпроси, които историята ни задава, никога не са били абсолютни. Но днес се множат признаците, че сме изправени пред избор между плуралистичната, конституционна демокрация и цяла гама от авторитарни алтернативи – от т.нар. нелиберална демокрация до открито насилие и произволна власт. По този екзистенциален въпрос неутралитетът просто не е опция.

Източник

Кристофър Кларк (Сър Кристофър Мънро Кларк, род. 1960) е австралийски историк, който работи в Англия. Той е двадесет и вторият носител на висшата британска академична титла „Региус професор по история“ в университета Кеймбридж. През 2015 г. Кларк беше удостоен с рицарско звание за заслугите си в сферата на англо-германските отношения.