Новият паметник на площад „Свобода“.
През лятото на 2014 г. на площад „Свобода“ в Будапеща се появи нов паметник. Сред група отчасти пречупени бели мраморни колони стои металната фигура на строен млад мъж. Обвит във ветрееща се мантия, той разтваря ръце към небето. В дясната си ръка държи сферата на политическата власт, увенчана с унгарския кръст с две дъги. От лопатките му израстват крила. Изражението му е ангелски спокойно, което е малко странно, защото над него се е спуснал чудовищен орел, сглобен от парчета блестящ черен метал, чиито черти са присвити в маска на злоба, а ноктите му са готови да грабнат сферата. Младият мъж е архангел Гавраил, наскоро ангажиран като покровител и символ на унгарската нация. Орелът (въпреки че има невероятна прилика с птицата, която днес украсява германския Бундестаг) представлява нацистка Германия. Паметникът е посветен на германското нахлуване в Унгария през март 1944 г.
Площад „Свобода“ отдавна е място, където се оспорват спомените за унгарското минало. Самият площад е резултат от акт на историческо заличаване. Той се простира върху пространството, заемано някога от казармата Újépület, в която австрийците са заточили унгарските национални лидери след революциите от 1848-49 г. Днес там се намират както внушителен паметник над гроба на войниците от Червената армия, загинали при обсадата на Будапеща (един от последните съветски мемориали, останали в града), така и статуя в естествен размер на усмихнатия Роналд Рейгън, издигната през 2011 г. Дори съветският военен мемориал се намира върху основите на по-ранен паметник, който оплаква земите, отнети от Унгария съгласно условията на Трианонския договор, наложен от победителите в Първата световна война.
От началото на април, когато започва строителството, всеки следобед тук се провеждат демонстрации срещу най-новия национален паметник на Будапеща. Въоръжени полицаи охраняват строителната площадка, записват протестиращите и искат да видят личните им карти. Строежът е завършен посред нощ и няма публична церемония по откриването му. Паметникът все още е под полицейска охрана. Историци, критици на изкуството и други обществени интелектуалци в Унгария и в чужбина отправят критики. Трудно е да не се съгласим с унгарския историк на изкуството Йожеф Мели, който описва паметника като „академичен кич с погрешна символика и изпълнение“.
Но корените на настоящия спор се крият в иконографията на самия паметник. Орелът излита от стилизиран класически фронтон, на който са изписани думите „На жертвите на германската окупация“. Посланието е подсилено от каменна плоча с английското посвещение „To the Memory of Victims“ (В памет на жертвите) с превод на немски, руски и иврит, въпреки че текстът е недидактичен на всеки език (фразата на иврит е разделена на две и частите са издълбани в грешна посока от някой, който не знае, че иврит се чете отдясно наляво).
Паметникът изобразява унгарската нация, представена от ангелска фигура, като нещастна „жертва“ на нацисткото насилие. Всъщност Унгария е един от основните печеливши от политиката на Оста. По силата на договора, наречен „Първа виенска награда“ от 1938 г. Германия и Италия подаряват на Унгария територии в Чехословакия и Подкарпатието. През 1939 г. унгарската армия окупира останалата част от Подкарпатието и част от Източна Словакия. След Втората виенска награда от 1940 г. Унгария си възвръща Северна Трансилвания, загубена съгласно условията на Трианонския договор, а по-късно се присъединява към инвазията в Югославия, осигурявайки си още територии. На 27 юни 1941 г., пет дни след германското нахлуване в Съветския съюз, унгарският министър-председател Ласло Бардоши обявява, че между Унгария и Съветския съюз е „възникнало военно положение“ и страната влиза във войната на страната на Оста.
Особено проблематично е отношението на паметника към еврейските жертви на войната. Унгарският холокост, последвал германската окупация в началото на 1944 г., е един от най-ужасяващите в Европа: един евреин, живеещ в унгарската провинция през март същата година, е имал по-малко от 10% шанс да оцелее до края на войната. За евреите от Будапеща този процент е бил около 50%. Повечето от тях загиват, след като са депортирани в нацистките лагери на смъртта. Но изолираното разглеждане на тези факти замъглява участието на Унгария в дискриминацията, преследването и убийствата на евреи както преди, така и след окупацията. Още от идването на Хорти на власт през 1920 г. съществуват ограничения за евреите да заемат места в унгарските университети: той се ангажира да ограничи „еврейското влияние“ в обществения живот. Двадесет и един „еврейски закона“, приети от унгарския парламент, и 267 министерски постановления, издадени между 1938 г. и 19 март 1944 г., постепенно лишават евреите от всички права и забраняват браковете или сексуалните отношения между евреи и неевреи. През 1938 г. има погроми в Кишварда, а през 1942 г. – в Мункач и Марамарошигет. През 1941 г. насилственото депортиране на 17 000 евреи от новоокупираните от Унгария райони в Каменец-Подолски (в днешна Украйна) води до масовото им избиване, извършено първоначално от украински помощни части, а по-късно от германски части, действащи в района. Освен това унгарските евреи са насилствено призовани на трудова служба в армията, а през 1941-42 г. са изпратени невъоръжени на Източния фронт като помощници.
Ясно е, че Унгария не е била убежище за евреите преди 1944 г., а изтреблението на унгарските евреи не е дело само на германските окупатори. Управленските структури на унгарската държава са оставени до голяма степен непокътнати от германците и Хорти остава формално на власт, като участва в назначаването на новото правителство. Само двама министри в кабинета след окупацията не са били членове на неговото правителство. Що се отнася до извозването на 437 000 унгарски евреи до управляваните от германците обекти за убиване в Полша в продължение на 57 дни в началото на лятото на 1944 г. (една от най-интензивните фази на изтребление в Холокоста), то е извършено предимно не от малките германски айнзацкоманди [специални части], разположени в Унгария, а от унгарските жандарми и чиновници, които се грижат депортациите да протичат с безупречна ефективност. Унгарците извършват претърсвания и побоища, за да получат информация за местонахождението на скрити ценности. През октомври 1944 г., след като се опитва да сключи сепаративен мир със Съветския съюз, Хорти е принуден да абдикира и е заменен от марионетен режим, ръководен от местното фашистко движение „Кръстосани стрели“. По време на краткия период на управление на Кръстосаните стрели унгарските фашисти извършват нови вълни от убийства на заподозрени еврейски „партизани“, на завърнали се от еврейските батальони за принудителен труд, на затворници в бедняшки домове и дори на пациенти в двете еврейски болници в Будапеща. Струва си да се отбележи контрастът между Унгария и Франция, където евреите имат много по-големи шансове за оцеляване, въпреки много по-дългия период на германска окупация.
Представяйки окупацията като нападение на чудовищен нацистки орел срещу ангелската унгарска нация, паметникът на площад „Свобода“ грубо изопачава историческата и моралната сложност на събитията, които претендира да отбелязва. Точно това предизвиква гнева на критиците. Със сигурност обаче опозицията нямаше да е толкова гореща, ако този паметник не беше само една от проявите на едно по-голямо и по-тревожно явление: съгласуваната кампания на сегашното унгарско правителство за прекрояване на обществената памет за миналото на нацията.
В увода към новата унгарска конституция или основния закон, влязъл в сила през 2012 г., датата 19 март 1944 г., когато германската армия окупира страната, е обявена за момента, в който Унгария губи своя държавен суверенитет и го възвръща едва през 1990 г. По този начин четирите десетилетия на комунизма се приравняват с деветте месеца на германската окупация като периоди на чуждо управление. Един от ефектите на това преструктуриране е реабилитацията на авторитарния режим на Хорти, който е хирургически отделен от „престъпленията на нацизма“.
През последните години на унгарските площади започнаха да се появяват статуи на Хорти, а езикът на неговата епоха отново е на мода. Неговият режим заявява вярата си в „християнския национален курс“, а преамбюлът на Основния закон от 2012 г. включва „национално завещание“ от името на „членовете на унгарската нация“: „Гордеем се, че нашият крал Свети Стефан преди хиляда години е поставил унгарската държава на стабилни основи и е направил отечеството ни част от християнска Европа… Признаваме ролята на християнството за запазването на нацията“.
Бомбастичните конституционни похвати бяха подкрепени от новия наказателен кодекс, въведен на 1 юли 2013 г., според който публичното оскърбяване или унижаване на националните символи – националния химн, националното знаме, унгарския герб или Свещената корона – средновековна корона, за която някога се е смятало, че е на Свети Стефан – се наказва с лишаване от свобода до една година. От септември унгарските училища са задължени да избират между три одобрени от правителството учебника по история, единият от които е широко осъждан от учителите за това, че представя Хитлер в положителна светлина.
Новото минало на Унгария е убедително представено в Дома на терора, открит през 2002 г., по време на първия мандат на [партията] Фидес, в сграда в Будапеща, която е била централа на Кръстосаните стрели, а по-късно и на ÁVH – унгарската версия на Държавна сигурност. В 23 стаи Домът на терора представя унгарската история от 1944 г. насам като история на непрестанни преследвания, първо от нацистите и Кръстосаните стрели (на които са посветени две стаи), а след това от комунистите. И тук „унгарците“ са жертвите – първо на германския нацизъм, после на комунизма, наложен от Кремъл и поддържан от пета колона агенти. Кои точно са били тези агенти, остава мъчително неясно, но има голяма стая, посветена на началника на тайната полиция в началото на следвоенния период Габор Петер, който, както се оказва – и това е факт, известен на всички възрастни унгарци – е бил евреин по произход. Унгарският евреин или поне човекът, идентифициран като такъв от повечето унгарци, се появява по-ярко в ролята на извършител в Дома на терора, отколкото унгарските евреи в ролята на жертви. Този модел на представяне има смисъл само ако се има предвид широко разпространеното, макар и често скрито приравняване на комунисти и евреи в днешна Унгария. Първо „ние“ бяхме тероризирани от германците, а след това „ние“ бяхме тероризирани от комунистите/евреите.
Унгарското правителство обяви 2014 г. за година на отбелязване на унгарския Холокост, но всички негови проекти показват съкратена версия на миналото, която свежда до минимум унгарската отговорност. Докато Домът на терора е щедро финансиран, Мемориалният център на Холокоста е лишен от пари и дори от директор: когато мандатът на последния директор изтече тази пролет, за поста не беше обявен конкурс. Не е чудно, че най-голямата еврейска организация обяви бойкот на правителствената година за отбелязване на Холокоста. Тя върна парите, които беше получила от правителството, и сега се опитва чрез организацията Memento70 да събере средства, за да почете достойно паметта на загиналите.
Нито един наблюдател на унгарската политика не може да не забележи как се е променил теренът на обществения дискурс. За политическата култура на една демокрация е важно не какво мислят хората, а какво се чувстват в състояние да кажат публично. Голямото постижение на Западна Германия след 1945 г. не е, че е изчистила идеите на националсоциализма от главите на милиони бивши привърженици, а че – първоначално под натиска на западните съюзници, а по-късно и чрез вътрешни културни брожения – постепенно е превърнала западногерманската публична сфера в пространство, в което расистките и антисемитските изказвания нямат място. На 26 ноември 2012 г., напротив, депутатът от Йобик Мартон Дьонгьоси поиска да се изготви списък на еврейските депутати с мотива, че тези лица представляват „риск за националната сигурност“. Жолт Байер, журналист и бивш медиен съветник на Фидес, пише, че ромите трябва да бъдат „накарани да изчезнат“, защото „се държат като животни“. Депутати от [крайнодясната партия] Йобик твърдят, че могат да предоставят веществени доказателства за еврейското ритуално убийство на християнски деца.
Подобни изказвания създадоха погрешното впечатление в западните медии, че проблемът в Унгария се крие във възраждането на крайната десница, и по-специално на Йобик, самообявилата се за „радикално патриотична християнска партия“, която на тазгодишните избори получи малко над една пета от гласовете, което я направи третата по големина партия. Но макар да няма съмнение, че депутатите и лидерите на Йобик са склонни към антисемитски, антиромски и хомофобски изблици, фокусът върху крайната десница затъмнява ролята на правителството, което ръководи и насърчава трансформацията на обществения дебат. В началото на юни 2014 г. Върховният съд – самият той обект на нападки и опити на правителството да отнеме независимостта на съда – постанови, че „Йобик“ не може да бъде описвана като „крайнодясна“ в националните радио- и телевизионни предавания с мотива, че самата партия отхвърля това описание. Шандор Сакай, директор на оруелския институт „Веритас“, историческа „изследователска институция“, създадена под егидата на кабинета на министър-председателя, описва масовото депортиране на евреи в Каменец-Подолски през 1941 г. като просто „полицейска процедура“, предприета срещу незаконни „чужденци“. Безпардонният псевдотеологичен отговор на министър-председателя Виктор Орбан срещу разрастването на антисемитизма разкрива степента, до която евреите са били „изключени“ от официалния дискурс на унгарската история и идентичност: „Много хора мислят, че евреите са по-силни и искат да им навредят“, казва Орбан пред израелски вестник през май 2013 г. „Те нямат намерение да ни вредят. Обяснявам на хората, че ни е забранено да гледаме на евреите като на опасност; вместо това трябва да гледаме на тях като на дар от Бога“.
Бихме могли да отхвърлим всичко това като просто етап, част от посткомунистическото пренастройване. Едва ли е изненадващо, че махалото се е върнало назад след десетилетията управление на историята от комунистическия режим (макар че неговите намеси изглеждат доста сдържани в ретроспекция) – а махалото на историята почти винаги се люшка твърде далеч. Може да се твърди също, че това показва, че унгарската демокрация е в добро здраве. В края на краищата, правителството на Фидес-КДНП може да задава тона само защото представлява две трети от депутатите в парламента. Както отбелязва Тибор Фишер в статия за Гардиън, в която се оплаква от „истерията“ на европейските медии по отношение на Унгария, Орбан „е избран на поста и има право да греши“.
Това е вярно. Но какво би станало, ако сегашното правителство успее да промени рамката на обществения дискурс в Унгария, като по този начин разруши правния и конституционен механизъм, който осигурява значим контрол върху властта на правителството? Какво ще стане, ако махалото бъде приковано към стената, преди да успее да се върне обратно? Промените, които правителството направи в конституцията и закона за защита на достойнството на нацията, подсказват, че това е неговата цел. Неотдавнашните усилия за поставяне на медиите под контрола на правителството засилват това впечатление. Законът за медиите от 2010 г., приет бързо и без консултации, ограничи свободата на медиите. Сега министър-председателят назначава председателя на Националния медиен орган, който контролира медиите, следи за тяхното регулиране и налага санкции. Медийният комисар, назначен от председателя на NMA, може да разследва всякакви проблеми, без да е необходимо да доказва, че законът е бил нарушен, просто за да „защити интересите на общността“. Журналистите са длъжни да разкриват източниците си по искане на NMA, а всеки, който възпрепятства разследванията, може да бъде глобен. Обществените медии трябва да използват историите, предоставени от Унгарската информационна агенция. Големите вестници и списания, включително безплатният вестник, разпространяван в будапещенското метро, са изкупени от приятелски настроени към правителството олигарси. От 2010 г. насам Агенцията за унгарски туризъм и официалната агенция за хазарт, Gaming Ltd, са закупили рекламни площи за милиони форинти в контролираните от правителството вестници, но изобщо не са закупили рекламни площи в независими издания. В селските райони, където новините се разпространяват до медиите чрез местните съвети, опозиционните медии просто са пропуснати в списъка на получателите. Дискриминацията може да приеме съвсем дребни форми, както се случи наскоро, когато на опозиционни журналисти беше отказан достъп до събития, организирани от правителството – например откриването на футболен стадион.
В продължение на три години и половина NMA не дава разрешение на Klubrádió, независима радиостанция, която излъчва новини и анализи, да предава безплатно на честотата, която е придобила законно, като вместо това я принуждава да плаща висока цена за използване на друга честота. NMA също така се опита да контролира програмата на станцията, като наложи ограничение на дела на новините. Когато въпросът е отнесен до съда, Klubrádió печели, но решението е анулирано, тъй като парламентът приема нов медиен закон с обратно действие. Klubrádió печели отново в апелативните съдилища, но NMA не изпълнява решението в продължение на шест месеца, което допълнително подкопава дейността на станцията. През юни 2014 г. NMA закрива честотата на Klubrádió в Дебрецен, голям провинциален център.
Случаят Klubrádió показва, че унгарската съдебна система все още е в състояние да осигури известна защита на свободата на медиите. Съществуват обаче и други проблеми. Новата конституция забранява на Конституционния съд да разглежда дела, свързани с публичните финанси, а новите правила затрудняват опозиционните партии да завеждат дела в съда. Председателят на Националната съдебна служба, създадена от правителството през февруари 2012 г., има право да назначава нови съдии. Правителството решава дали тези съдии да бъдат преназначени след изтичане на изпитателния им срок, което едва ли ще насърчи духа на политически неутралитет. Ръководителят на Националната съдебна служба също има право да премества, повишава, понижава или налага дисциплинарни наказания на съдиите.
Дори и избирателната система е преработена. Преди изборите през 2014 г. броят на местата в парламента беше намален от 386 на 199. Половин милион граждани на съседни държави, които се определят като етнически унгарци, получиха право на глас, който можеха да подадат по пощата, докато унгарските граждани, които са се преместили в чужбина – група, за която е много вероятно да има либерални и лявоцентристки настроения – трябваше да си проправят път през трудна система за регистрация, а ако успеят да се регистрират, което за много от тях не се случи, трябваше да гласуват лично в най-близкото унгарско посолство, което за мнозина беше непосилно скъпо пътуване. Съществуват и съмнения дали опозиционните партии могат да се конкурират с правителството при равни условия. На 11 юли Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа съобщи, че на изборите „основната управляваща партия е имала неоправдано предимство поради ограничителните разпоредби за провеждане на кампанията, тенденциозното медийно отразяване и дейностите по кампанията, които размиват разделението между политическа партия и държава“.
В същото време тези, които критикуват правителството, са преследвани от данъчните власти или дори уволнявани от работа. На 10 юли 2012 г. Съдът по правата на човека в Страсбург осъди Унгария за това, че уволнява държавни служители, без да предостави каквато и да е обосновка. Правителството извърши обиски в офиси на неправителствени организации и блокира превеждането на средства от Норвежкия фонд за неправителствени организации на редица унгарски неправителствени организации, включително Ромската прес агенция, Асоциацията „Дъга“ (за правата на хомосексуалните), Фондацията за демократична младеж и унгарския клон на Transparency International, с мотива, че всички те са „антиправителствени организации“. Когато един независим онлайн вестник интервюира експерти по въпроси от обществен интерес, повече от две трети от респондентите поискаха да останат анонимни.
Какво означава всичко това? От една страна, не става дума за временно възраждане на „крайната десница“ в отговор на икономическия стрес, а за фундаментално пренастройване на политическата култура, постигнато чрез комбинация от популизъм, сплашване, разпределяне на плячката между лоялни хора и авторитарна намеса в конституционната, избирателната и правната структура на Унгария. Резултатите могат да се видят в почти всяка сфера на обществения живот – от извънзаконното разрушаване на ромските „бедняшки квартали“ до музеите, паметниците и образованието, от медийното регулиране до преименуването на улици и площади.
Европейската общност беше създадена след най-мрачния период в европейската история с надеждата, че ще опази демокрацията, ще създаде просперитет и ще насърчи помирението. Съгласно „критериите от Копенхаген“, приети от Европейския съвет през 1993 г., условията за присъединяване към ЕС включват „стабилни институции, гарантиращи демокрацията, върховенството на закона, правата на човека и зачитането и защитата на малцинствата“. През последното десетилетие ЕС прие нови членове в региони, които имат само крехки демократични традиции. Някои от тях, като Унгария, не отговарят на критериите от Копенхаген. Дойде моментът да се противопоставим на правителства като това на Орбан, които избират недемократични и нелиберални форми на управление, разпалват езика на омразата, използват политиката на изключване и събуждат национализма.
Нора Беренд е членка на колежа „Света Катерина“ в Кеймбридж и професорка по европейска история в Историческия факултет. Книгата ѝ At the Gate of Christendom е отличена с наградата „Гладстон“.
