Иван Вукадинов. Картина извън картината

От редакцията:

Текстът, който следва, идва от онази дълбока и смътно опасна територия, където литературата се преплита с телесното като с последна форма на истина. Като у Лорънс и Милър, страстта тук не е удоволствие, а прозрение – миг, в който човекът се вижда без маска, без защита, без надежда. Еротичното е само инструмент, лупа, през която се виждат отчаянието, срамът и жаждата за живот.

Но за разлика от класическите апостоли на плътта, този разказ не проповядва свобода. Той не вярва в катарзиса на секса, нито в „естествеността“ на желанията. Всичко е пропукано, порочно, болезнено съзнателно. Тялото вече не е храм, а лаборатория, където човек експериментира със собствената си разруха. Любовта не е изцеление, а вид бавно самоубийство, което обаче дава усещане за автентичност – последната, която остава.

Това е книга, писана от ръба, но не зад него. Гласът ѝ е трезвен, без илюзии, лишен от всякаква сантименталност. И именно затова действа с такава сила: защото не се опитва да ни прелъсти, а да ни напомни, че страстта, лудостта и срамът са нещо повече от „грях“ – те са начин човек да си докаже, че все още е жив.

Първа част

1

Може би Карл беше прав, а може би не. Състрадателен човек – както би се очаквало от евреин – искаше да ме спаси от падане в пропастта, но аз не желаех спасение; вървях към ръба съвсем съзнателно. По онова време пиех тежко, вземах наркотици. Всеки божи ден бях надрусан с нещо – алкохол, кокаин, трева, стимуланти, успокоителни, каквото се сетиш – но истинската ми зависимост беше единствено от Клео, от нашето pas de deux в танца ни на смъртта. Не знам дали бяхме влюбени в самата смърт, но вярвахме – или поне си мислехме, че вярваме – че тя е цената, която трябва да платиш, ако искаш да изживееш страстта си докрай. Това беше единственият начин. Освен, разбира се, ако не мамиш.

Всичко започна в средата на август, насред жегата. ВиВи настоя да дойда с него в Лондон – и той още хранеше илюзии, вярвайки, че може да ме изгради като младши партньор в опита си да стане големец в музикалния бизнес. Не срещнахме никого, защото всички бяха по вилите или в отпуска, и прекарахме три дни и три нощи в „Портобело Хотел“, смъркахме кокаин, наливахме се с джин с тоник, докато ВиВи звънеше денонощно, опитвайки се да се свърже с Ричард Брансън, Крис Блекуел, Тревър Хорн или, ако всичко друго се провали, поне с някоя що-годе прилична проститутка. В крайна сметка успя да свали някаква уличница от кръчма около Notting Hill Gate, до която аз не бих се докоснал и с пръст, и това беше краят на историята.

Кацнахме в Рием в понеделник сутринта, и двамата още напушени като свине, и ни посрещна обичайната гледка – полицаи с автоматично оръжие, дебнещи терористи под всеки камък. ВиВи, малко злорадо, както ми се стори, ме помоли да мина през офиса и да проверя пощата и телефонния секретар. Нямах нищо против. Вера беше някъде по полето, строеше своите земни скулптури, аз слизах от кокаиновия връх, а в чекмеджето ми бяха останали още няколко грама от хубавото. Имах нужда от действие.

Офисът на музикалната агенция на ВиВи, която уж ръководех, се намираше в заден двор в Хайдхаузен, близо до Вайсенбургерплац. Деляхме последния етаж на сградата с някаква рекламна фирмичка, собственост на двама ентусиазирани млади турци – амбициозни, вечно заети, но стигащи доникъде. Съобщения нямаше, само рекламни брошури и няколко сметки. Смръкнах една линия, прибрах останалия кокаин и на слизане се отбих да поздравя Майк и Басти, фотографите, чието студио беше на първия етаж.

„Те са при Китайската кула“, каза Полийн.

Откакто се бяхме нанесли в офиса през юни, не мисля, че бях разменил с нея повече от няколко думи – „здравей“, „чао“, „хубав ден“. Не ми беше направила никакво впечатление, просто поредната глуповата секретарка. Сега обаче си помислих, че може би съм я преценил прибързано. Носеше светлосин гащеризон от, струва ми се, от парашутна коприна – поне така изглеждаше (не разбирам от платове). Под него, подозирах, нямаше нищо, или може би само намек за нещо, съвсем лек намек.

Каза, че било горещо, много горещо, и си играеше с ципа – нагоре, надолу, нагоре, надолу – докато ми откриваше поглед към гърдите си. Прекрасни гърди. Мъгливо сини очи, коса като пшеница. Бих я изчукал направо там, върху бюрото. Не, прекалено затрупано – тогава на пода.

„Да“, казах аз. „Доста е горещо, нали?“ Не беше особено остроумно, но беше най-доброто, на което бях способен. Ако бе очаквала нещо по-добро, успя да прикрие разочарованието си.

„Е, аз трябва да тръгвам“, казах.

„Ако трябва“, отвърна тя.

„Да“, рекох, „страхувам се, че трябва.“ И това беше последният ми принос към нашия разговор – ако изобщо може да се нарече такъв.

Въпреки че вече презирах града, който някога обичах – не е ли винаги така? – все още имаше места, които харесвах, като Максимилиан-анлаген, парк на десния бряг на река Изар. Пресичаш Гащайг и първото, на което попадаш, е сергия за наденици и други неща от конско месо. Взех си леберкез със сладка горчица – чудесен беше – и първата бира за деня, студена (но не прекалено) „Аугустинер“, великолепна напитка.

Тръгнах надолу по хълма, прекосих моста към Пратеринзел и, облегнат на парапета на Верщег, погледнах към пенливите води, които се втурваха през шлюзовете – и десетте отворени. Гледка, която спира дъха. Винаги ме караше малко да се замисля и да помечтая. Един скок би свършил работа, ако някога реша, че ми е дошло до гуша. Но сигурно ще боли, а човек може и да оцелее – да остане в инвалидна количка. А животът все пак не е чак толкова лош, нали?

Прекрасен изглед – на левия бряг псевдороманските кули и куполът на „Свети Лукас“, наоколо пищна лятна зеленина, дива планинска река насред големия град – какво повече може да иска човек. И все пак не ми действаше, абсолютно никак. Продължих нататък, покрай обществената тоалетна и ятото кръжащи гейове – не, скъпи, не съм в настроение, може би по-късно, след като се стъмни. Шегувах се. Или не? Никога не съм твърде сигурен в себе си, никога не знам какво ще направя – докато не го направя.

С Вера деляхме тавански апартамент с една спалня на близката Райтморщрасе. Тя бе оставила бележка на бюрото:

Скъпи мой, добре дошъл у дома! Ще се прибера късно, но имам нещо много специално за теб, така че стой си вкъщи! Има бира в хладилника – и любимите ти франкфуртски колбаси. Целувам те – където пожелаеш. Знам къде!

Разкъсах бележката, не знам защо – ядоса ме. Даже ритнах един стол, ей така, безсмислено, в някакъв внезапен изблик на ярост от нищото. Или не съвсем?

Апартаментът беше задушен, отворих широко прозорците, но това не помогна особено. Изпих една „Шпатен“, взех хладен душ, после още една бира. Помислих да подремна, но при жегата и с кокаина, който още върлуваше из мозъка ми, сънят не беше вариант.

Погледнах скиците, които беше закачила по стените – земя, кал, женски форми, които те карат да вярваш, че Вера е някаква земна майка. Но тя беше прекалено умна за подобни глупости, прекалено добра художничка – смела, честна, вечно поставяща под въпрос самата себе си и таланта, който безспорно притежаваше. Работеше, винаги работеше. Никога не се предаваше – за разлика от мен.

Аз не бях добър в нищо, дори в бездействието – макар че откакто се върнах от Гърция, не бях правил друго освен това. Половин година пълно безделие – не е чудно, че побеснявах. Но защо да обвинявам Вера? Тя не беше виновна за летаргията ми, за безцелното ми блуждаене от никъде към никъде. Може би тръпката беше изчезнала, и точно това ме побъркваше. Имах нужда от тръпки, от нещо, което да ме ритне обратно към живот, да ме изкара от капана. Любовта не беше достатъчна.

Вдигнах телефона и опитах да се свържа с Карл – не беше вкъщи. Навярно бе излязъл на лов, идеален ден за това – ако умееш да сваляш жени, което аз не умеех. Може би трябваше да се натряскам с една-две бутилки червено и да проспя всичко, докато Вера не ме събуди с целувка – все още я обичах, нали? – но стените се свиваха около мен, така че направих това, което обикновено правя, когато не знам какво да правя със себе си – излязох.

Вместо да тръгна към Изар, на хвърлей разстояние, или към Английската градина – малко по-надолу по улицата, където можех да се отпусна и да се охладя на сянка, да помечтая, загледан в безброй голи красавици, излегнати на слънце – забързах като луд към центъра, сякаш закъснявах за среща, от която зависеше животът ми. За нула време тениската ми се просмука от пот, реки пот течаха от челото ми и заливаха очилата. Едва се провирах през мътния въздух – нямах представа къде искам да отида или какво ще правя, когато стигна. Винаги така. Може би изглеждах наперен като паун – макар и паун, който непрекъснато си бърше мутрата с не особено чиста носна кърпа – но отвътре бях пълен със страх. Всички очи бяха вперени в мен, не знаех къде да гледам, препъвах се сред тълпи щастливи купувачи, надявайки се да намеря нещо, на което да се подпра, или някого – за предпочитане от женски пол. Никакъв шанс.

Не спирах да вървя, нито за миг – все вървях, докато, след колко часа не знам, рухнах на една пейка и зачаках замръзналият ми мозък да се размрази. Какво отвратително място беше това, отвратителни хора – но никой не беше по-отвратителен от мен самия: беглец, лъжец, неуспял писател. Дори себеомразата ми нямаше кураж. Смръкнах една линия, изправих се и продължих да вървя.

Към осем вечерта вече ми беше омръзнало да скитам. Спрях до една телефонна кабина и звъннах пак на Карл.

„Марти“, каза той, „опитвах се да ти се обадя. Къде си?“

„Точно над центъра на земята.“

„Имам гостенка, много е красива“, каза той. „Позната ти е – и умира да се запознае с теб. Идваш ли?“

„Коя е?“

„Ела и ще видиш“, каза и затвори.

2

Така се срещнахме. Така се стопихме един в друг и станахме едно. В един миг бяхме пълни непознати, в следващия – споени без шев, нищо не можеше вече да ни раздели. Достатъчно бе едно докосване – истинското, което идва от сърцевината на човешкото същество.

Как Полийн се беше озовала в студиото на Карл така и не разбрах – и нямаше значение. Пиеха бяло вино, евтин италиански боклук, който може да е приятен на някоя слънчева пиаца в Умбрия, но по пътя на север загорчава. Не бяха пияни – Карл рядко се напива. Въпреки че прозорците бяха отворени, въздухът бе толкова горещ, сякаш дишаш течна жега. Карл и аз се потяхме, а Полийн изглеждаше хладна и уравновесена – може би леко развълнувана, но по онзи хладен начин, сякаш нищо и никой не би могъл да я докосне – истинска снежна кралица. Ципът на гащеризона ѝ беше дръпнат догоре – и не си играеше с него. Изобщо не ми пукаше. Вече мислех за извинение, с което да се измъкна.

С Карл бяхме правили това и преди – не бях в настроение за евтин тройкаджийски фарс, пълен с неловки движения и никакво удовлетворение. Полийн също не изглеждаше особено въодушевена – усмихна ми се така, сякаш съм стар приятел, стар и доверен приятел. Странно. Не ѝ отвърнах.

От високоговорителите звучеше южняшкo буги, Рони ван Зант пееше: ooooh that smell, can’t you smell that smell, the smell of death surrounds you. Усетих тази миризма – миризмата на похот, смърт и нищото. Neti, neti. Ако нищо няма значение, можеш да правиш каквото ти хрумне – стига да ти хрумне нещо. На мен – не ми хрумваше.

„Ще свия един джойнт“, каза Карл. „Какво мислиш, човече?“

Кимнах. Може би тревата щеше да ме приспи или да ме развесели, или нещо такова. Отпих от виното. Казах „наздраве“.

„Le tien“, каза Полийн.

Нямах представа какво, по дяволите, значи – звучеше френско.

„Не знаеше ли, че съм французойка?“ каза тя.

„Не. Не знаех.“

„Нямаш ухо за езици, нали?“ закачи ме тя.

„Говориш като германка.“ Но всъщност не – имаше едва доловим акцент. А фамилията ѝ беше Вагнер. Омъжена? Не, нямаше халка.

„Don’t bogart that joint, my friend“ [Не си присвоявай цялата цигара, приятелю], запя Карл. Подадох му го и седнах до него на канапето.

Полийн стоеше в средата на стаята, по средата между нас и прозореца, който гледаше към тъмния вътрешен двор. Изглеждаше, сякаш разглежда акварелите на Карл – имаше ги навсякъде, покриваха почти всеки сантиметър от стените: повече или по-малко абстрактни пейзажи и морски изгледи. Един злобен критик някога ги беше нарекъл „Търнър за бедняци“.

Карл вече се канеше да стане, за да ѝ обясни тънкостите на изкуството си – тема, от която никога не се уморяваше – когато нечовешки гръм разтърси цялата сграда и токът спря. Мощна мълния освети Полийн – изглеждаше като отмъстителен ангел. Не трепна дори, просто спокойно пристъпи към отворения прозорец.

Отново тъмнина, миг на зловеща неподвижност – после шум от пляскащи крила, въздушни плъхове, търсещи спасение. И тогава небето се разтвори – маси вода се изсипаха отгоре, сякаш краят на света, или пък неговото сътворение, защото заедно с дъжда дойде и въздух – прилив на чудесен свеж въздух.

Светлините отново светнаха. Полийн се обърна и, небрежно спускайки ципа, впери очи в мен. Не беше похотлива покана, а по-скоро признание на неизбежното – това е съдбата ни, не се съпротивлявай, нещо от този род.

Станах и се срещнахме по средата на стаята. Не се докоснахме – още не – просто се взряхме един в друг, без да мигнем. Не знам какво видяхме – някакво разпознаване, „ето го“, каквото и да значеше това. Разбрахме се без думи – и като гледам назад, понякога си мисля, че това беше единственият път, когато наистина се разбрахме.

Имаше и страх – в нейните очи, в моите – защото в тази игра нямаше да има победител. Знаехме го веднага, инстинктивно. После се докоснахме – и разбрахме, като близнаци – че сме едно.

Това, което почувствахме, не беше любов. Не беше и похот. Беше нещо по-важно от това, по-първично. Разбира се, че щяхме да се чукаме – всъщност цяла нощ не правихме нищо друго – но сексът не беше сърцевината на онова, което изпитвахме един към друг. Беше нещо друго. Какво точно беше това „друго“, все още се опитвам да разбера. Може би, както всичко останало, и това „друго“ беше просто нищо.

Онова, което последва, беше фарс – не точно Фейдо, по-скоро чиста клоунада.

По някакъв начин Полийн и аз се озовахме на канапето. На един стол – грижливо сгънати – лежаха гащеризонът ѝ и едно бяло облаче, нейните бикини. Докато аз още се мъчех да се измъкна от бельото, дънките и чорапите, тя ме поведе в себе си, смеейки се звънко. Не разбирах какво ѝ беше толкова смешно. Не съвсем от чист алтруизъм, Карл реши да ми помогне и щом вече бях освободен от последната дреха, фарсът приключи и започна напора – див и безмилостен. Никакви милувки и нежности, бяхме смъртно сериозни, отчаяни да се унищожим един друг и да се слеем в едно.

Бурята навън още беснееше, дъждът се лееше, музиката звучеше, но ние не чувахме нищо, не виждахме нищо – усещахме само себе си, докато вече не остана „другият“ и бяхме едно. Когато всичко свърши, се усмихнахме, целунахме се и всичко беше наред.

Голи, седнахме на канапето и отпивахме вино от чашите, които Карл ни подаде. Вечно надяващ се, той вече бе облякъл халат, говореше безспир, свиваше нов джойнт. Ние отказахме и дръпнахме по няколко линии кокаин. Карл поклати глава – човек на едно опиянение, не на смесите.

В другия край на студиото, зад една завеса, беше леглото му – където се надявахме, че ще се оттегли. Но не помръдна. Аз вече обмислях дали да се облека, когато Полийн стана, коленичи на пода и ме докосна с устни. След миг Карл вече беше зад нея. Почувствах странно безразличие. Способен съм на яростна ревност, но никога не съм ревнувал любовниците на Полийн – нито миналите, нито бъдещите. Не ми пречеха; тя си беше моя, каквото и да правеха те, каквото и да правеше тя.

По-късно Карл твърдеше, че вече е бил наполовина в нея; Полийн отричаше. Както и да е – щом той застана зад гърба ѝ, тя вдигна глава, обърна се и каза спокойно:

„Съжалявам, Карл, но сега трябва да се концентрирам върху Марти.“

Това беше последният път, когато го видяхме. Преди да си легне, пусна реге албум. Една песен сякаш вървеше в безкраен цикъл. Спомням си само един ред – someone got their eyes on me – и той можеше да бъде лайтмотивът на цялата ни връзка, от начало до край, защото винаги имаше някой, който ни гледа. Първата нощ това бяха очите на Карл.

Ние не му обръщахме внимание. Нека гледа, нека целият свят гледа – бяхме млади, красиви, правехме любов като шампиони, правехме всичко, и наистина всичко, без табута, без колебание, без онези предпазливи въпроси: „Харесва ли ти това? А онова?“ Говорехме си също, но не помня нито дума. Не си казахме „Обичам те“, никога нямаше да го кажем – не защото се страхувахме, а защото не беше нужно.

Към четири сутринта бяхме изтощени. Облякохме се бързо, сякаш закъснявахме за влак. На излизане Полийн каза:

„Трябва да пишкам. Искаш ли да гледаш?“

И аз гледах. Когато свърши, каза:

„Чукай ме. Отзад.“

В онзи миг си помислих: Някой ден ще я убия.

Празните часове, празните улици. Нямаше никой, нищо не помръдваше. Тишина. Въздухът свеж и чист, непокварен. Дъждът бе отмил цялата мръсотия. На всяка крачка спирахме да се целунем, да се докоснем. Вече нежно, мимолетно – кратки целувки, кратки докосвания. Говорехме си шепнешком. Шепнехме си глупости, като деца. После птиците запяха първата си сутрешна песен и почувствахме, че сме се върнали сред живите.

На Розенхаймерплац хванахме такси.

„С някого съм“, каза тя.

„И аз“, отвърнах.

Полийн докосна лицето ми, после си тръгна. А аз тръгнах пеша към дома – победен.

Вера ме разтърси да се събудя. Всичко, което исках, беше да заровя глава под възглавницата и да спя до Страшния съд, но си спомних, че има ранен влак. Надникнах между краката ѝ – сочна, розова и с оная сладка миризма; нали Милър го беше казал. Не долових нищо, значи бях измил тялото си преди да се мушна в леглото. Добро момче.

Докато отпивах бързо еспресо, се чудех дали да си призная, но какъв беше смисълът. Нали самата тя бе казала веднъж, че няма нужда да я занимавам с дреболии. А и наказанието щеше да е мигновено – можех да си го спестя.

Мразя сбогуванията, дори когато не ми е мъчно за човека. Да висиш на перона, без думи, с неловки прегръдки и глупави обещания. „Предай поздрави на Тина и Крис – и донеси черен колан“, казах. Вера се ухили – „Никакъв шанс“ – и ме посъветва да бъда послушен. Махах, докато влакът не изчезна от поглед, после закусих в Green Room – шунка с яйца и една халба.

Този път дори ми се работеше, но се помотах, изпуших цигара, после още една – старият въпрос „ще дойде ли – няма ли да дойде“. Бях нервен като ученик. Най-сетне се стегнах. Спокоен бях, нали? Истински cool cat.

Или не съвсем.

Когато стигнах до офиса ѝ, проклетата жена дори не ме погледна. С Майк и Басти наоколо не очаквах да ми се хвърли на врата, но една усмивка? Едно кратко „здравей“, „как си“? Нищо. Стоях като изгубено агне. Даже Басти, който не би разпознал по-фините чувства и да му ги поднесеш на сребърен поднос, промърмори:

„Какво ти е пропълзяло в задника?“

Едва не изтърсих: „Твоята секретарка ме чука“, но само вдигнах рамене и си тръгнах. Срамна работа.

Останалата част от сутринта се мотах из офиса, чакайки Полийн да се качи или поне да се обади. Не се появи. Обади се някакъв тип от Musik-Express да пита дали имаме снимки на Криси Хайнд на сцената. Имахме. Малко се пазарихме за цената – аз загубих, както винаги. Напечатах кратка бележка и фактурата, сложих ги с фотографиите в плик, написах адреса, лепнах марка и го запечатах. Щях да го пусна по-късно днес или утре, все едно – и сметнах, че денят ми е приключил.

Отегчен от чакането, отидох в италианския ресторант на Вайсенбургер плац. Карл се присъедини. Времето беше чудесно, седнахме на маса навън. Аз си поръчах пица quattro stagioni и половин литър Frascati, той – спагети болонезе и шанди. Подкачи ме малко за Полийн, която, призна си, го била изненадала.

„Не очаквах да е чак толкова дива“, каза. „Ненаситна. Може би е фригидна – казват, че много нимфоманки са такива. Направи всичко, още на първата среща, всичко, не можех да повярвам на очите си!“

„Радвам се, че си се позабавлявал“, казах.

„Поне няма нужда пак да я чукаш. Вече си получил всичко, което една жена може да даде. И дори повече.“

„Може би има и нещо друго“, рекох.

„Не се излагай, Марти. Имаш чудесна жена – секси, умна, талантлива. Не казвам да не се пораздвижиш от време на време, малко подправка в секса не вреди. Но недей да се забъркваш, за бога. Не и с тази Полийн. Тя е боклук, и не е хубава, и глупава, доколкото виждам.“

„Нали винаги твърдиш, че глупавите се шибат най-добре?“

„Е, доказателство, нали? Да, има хубаво тяло, знае как да се движи – и какво от това? В Мюнхен е пълно с първокласни путки, не се влюбвай като идиот. Чуй стария си приятел – не пий от отровната чаша, защото точно това е тя: отрова. И още нещо – спри с кокаина, побърква те, а не ти трябва да си по-луд, отколкото вече си. И сигурно ти струва цяло състояние.“

Карл вероятно беше прав – за Полийн, за кокаина.

„Днес дори не ме погледна“, казах.

„Прекрасно. Вероятно я е срам, и с право“, отвърна той и смени темата – донякъде. „Я виж онази мацка там…“

На връщане в офиса взех стълбите вместо асансьора – и по чиста случайност се сблъсках с нея на площадката на втория етаж. Полийн изглеждаше безупречно – хладна и недосегаема.

„Да?“ – каза тя и ме изгледа лошо, сякаш съм някакъв простак, който я заговаря на улицата. Искаше ми се да я зашлевя, но само докоснах бузата ѝ с върха на пръста си. В следващия миг вече беше в ръцете ми.

„Прегърни ме“, прошепна. Сълзи течаха по лицето ѝ, после ме отблъсна.

„Не тук“, каза.

„Не. Не тук“, отвърнах. „Искам да дойдеш у мен. Тази седмица съм сам. Тази вечер. Искам те тази вечер.“

Тя сви рамене – типичен френски жест.

„Невъзможно“, каза. „Утре не съм на работа, ще ти се обадя. Само, моля те, не казвай на никого за нас – нито на Басти, нито на Майк, нито на ВиВи, на никого, добре?“

„Няма да кажа нищо на никого“, рекох. „Ще ми се обадиш утре, обещаваш ли?“

„Да, да“, каза вече на бегом, спускайки се по стълбите сякаш някой я гони.

Полийн не се обади. Около обяд на следващия ден си казах, по дяволите, и реших да отида на пазар. Карл прие с радост.

„Трябва ми модел“, казах, „някой с размера на Вера.“

Той каза, че знае точното момиче.

Срещнахме се в Mövenpick на Ленбахплац, поръчахме Guinness. Момичето, увери ме той, щяло да пристигне всеки момент. Чукала шефа си, обясни, и можела да се измъква от работа, когато си поиска.

„Няма да повярваш, като я видиш“, каза Карл. „Истинска красавица, а работи в банка. Касиерка е в моя клон, така се запознахме. Не съм я чукал още, не защото е трудна – не е. Но е скъпа жена, ако ме разбираш. Не проститутка – просто има скъп вкус. Няма да я заведеш в кварталната бирария или евтина пицария. Не – трябва да е пиано бара в „Хилтън“, и това е само началото.“

„Спокойно“, казах, „днес черпя аз, а и сме далеч от „Хилтън“.“

Клара наистина беше красавица – стройна, стегната, елегантна, с гарвановочерна коса и лице, което би могло да отприщи хиляда кораба. Може би не особено умна, но изглежда добродушна. Поръча шампанско с коктейл и Карл едва не получи инфаркт. Видимо смутен, поръча още една Guinness, за да възстанови равновесието си. Не беше стиснат по природа – напротив, понякога можеше да бъде щедър – но пазеше стотинките си и гледаше с тревога на моята обичайна разточителност. Аз, щом имах пари, гледах да се отърва от тях възможно най-бързо.

Пазаруването не е от любимите ми занимания, но с Клара беше забавно. Дори Карл постепенно се отпусна, щом разбра, че не само съм готов, а направо нетърпелив да похарча малко състояние. Клара се забавляваше, играеше на mondaine и докарваше продавачките на висша мода по Максимилианщрасе и Бриенерштрасе до лудост. Ако погледите можеха да убиват, изкусителната касиерка сигурно щеше да умре хиляда пъти, но продавачките все пак успяваха да задържат мазните си търговски усмивки.

Когато най-после намерих това, което търсех, Карл пак получи нервен срив. „Имам нужда от питие – и силно“, каза. Отведох ги в Reginabar, който по това време беше празен, и поръчах три gimlet-а, като обясних на бармана точно какво да сложи. Той не изгуби самообладание – професионалните бармани никога не го губят.

„Може ли да го пробвам още веднъж?“

„Изглеждаш зашеметяващо“, казах, когато Клара се върна от тоалетната и се завъртя пред нас в роклята. Беше малко зелено бижу – класическо и едновременно дръзко. „Нали?“

Карл не гореше от желание да се изявява като моден арбитър.

„Четиристотин седемдесет и пет марки“, прошепна.

„Да“, каза Клара, „не е ли просто невероятна? Ти явно много обичаш приятелката си.“

„Така изглежда“, каза Карл, „но подозирам, че го гризе съвестта. Нали, Марти?“

Тя веднага разбра и ме погледна с нов интерес.

„Надявам се другата да си заслужава“, каза сладко. Не каза „аз си заслужавам“ – не беше нужно. Явно не беше чак толкова глупава.

Бяхме единствените клиенти, и барманът пусна касета – концертът на Бени Гудман в Карнеги Хол. Клара и аз танцувахме и си говорехме за любовта. Беше на двадесет и осем, харесваше секс с културни мъже, без обвързване. Така било по-добре, каза. Любовта убива, виждала го е неведнъж. И не, никога не вземала пари – подаръци, да, но не пари.

Аз казах, че имам нужда от емоция – искрата, която запалва фойерверките.

Тя отвърна: „Ще изгориш.“

Аз казах: „Може би точно това искам.“

Не помня колко gimlet-а изпихме – сметката беше солидна. Излязохме, когато барът започна да се пълни с онзи тип хора, с които не искаш да се смесваш – chi chi riff raff. За пръв път от много време Карл беше истински пиян. Закарахме го с такси до дома му.

Клара искаше питие за довършване на вечерта – халба бира. Разходихме се до едно заведение срещу Müllersches Volksbad, където, след като ги пуснат от затвора, бившите затворници получават безплатна бира. Бях ходил там няколко пъти, веднъж или дваж с Агнес, която живееше в съседство с онзи идиот, любовника ѝ. Не беше грубо място, просто обикновена баварска гостилница.

Говорех за Полийн. Клара не беше впечатлена.

„Тя е развалина. Отърви се от нея веднага, това е моят съвет.“

„Може би си права, но не мога.“

„Голям глупак си“, каза тя. „Ела у мен, ще те излекувам. Повярвай, няма повече да искаш онази ледена снежна кралица. Нито приятелката си – и тя звучи като абсолютна скука. Без грам забава.“

Отказах. Благороден жест може би, но се чувствах като глупак.

Когато се прибрах, чух телефона да звъни и едва не си счупих врата, докато стигна навреме.

„Жюл се къпе“, прошепна Полийн. За миг си представих, че са правили секс, че спермата му още се стича от нея, докато говори. Това ми донесе миг на жестоко удоволствие.

„Свободна съм утре. Единайсет удобно ли е? Липсваш ми.“

Затвори, преди да успея да кажа, че и тя ми липсва, и че никога не е прекалено рано.

Сутринта се събудих спокоен, с предпазлив оптимизъм. Около единайсет звънна – щяла да е при мен след час.

Веднага се задействах. Първо – до деликатесния магазин на ъгъла, малък като дупка в стената, но най-добрият в града. Две претенциозни дами поръчваха Parma ham.

„На тънки резени, млади човече“, каза първата.

„Като хартия“, пропя втората.

„По-тънки от библейска страница“, добави първата и се изкиска като папагал.

„Да ги еба“, казах, когато си тръгнаха.

„Това е идея“, каза продавачът, който знаеше повече за храна и вино от всеки друг, когото познавах.

„За друго не стават“, рекох и поръчах също прошуто. „Не, дай Белота. Нарежи го както искаш.“

„Само не като библейска страница“, каза той.

Купих още пушена сьомга, Salame milanese, Bündnerfleisch; малко сирена – Bel Paese, Manchego, Roquefort; две багети; няколко бутилки Jurançon и Veuve Clicquot, и един стар Calvados, който ми струваше цяло състояние. Маслини от Нион. Плодове и неща за салатата.

В кухнята наредих храната по чинии, направих салатата и дресинга, покрих всичко с фолио, подредих масата, като първо излъсках чашите, докато заблестят. Оставаха петнайсет минути – достатъчно за бърза вана и бръснене. Ако искаше да ме „изяде“, нямаше да има повод за оплакване. Освен ако закъснееше, защото вече се потях обилно, докато крачех насам-натам из апартамента и бършех челото си. Нервен като шибан гимназист.

Дванайсет часа. Всеки момент звънецът трябваше да иззвъни. Всеки момент.

В дванайсет и половина дойде, сграбчи ме за врата и ме целуна настървено.

„Такъв хубав ден е“, каза. „Да излезем, моля те.“

Какво трябваше да кажа – „Съблечи се и разтвори крака“?

Пихме кафе в Hofgarten. Споменах Елиът, не беше чела The Waste Land.

„А Флобер?“

„Разбира се, че съм чела Флобер! Мислиш ме за глупачка ли?“

„Мисля те за прекрасна.“

„Но не и за умна.“

„Разбира се, че си умна.“

И така продължи – ла-ди-да, ла-ди-да, ох, ла-ла. Отвратително. Полийн изглеждаше щастлива, но напрегната, винаги готова да се изниже или – кой знае – да се предаде. С нея никога не можеше да се разбере. След известно време спрях да слушам думите, заслушах се в ритъма на гласовете ни – собствената ни sonata appassionata – как се преплитаха, как се извисяваха, как се хранеха един от друг.

Група комунисти бяха избрали Feldherrnhalle като подходящ фон за демонстрацията си срещу възхода на неонацизма. Никой не обръщаше внимание на плакатите и вялите им скандирания. Няколко пънка се мотаеха по периферията на сборището – дали от съчувствие към каузата, или защото я бъркаха с ню-уейв парти, не беше ясно. Очевидно бяха на нещо. Не мислех, че нацистите, нови или стари, са заплаха. Не те убиха Бадер, Енслин и Распе в клетките им в Щамхайм, не те превърнаха тази страна в полицейска държава. Това беше една от причините да напусна Германия. Все още исках да я напусна – този път завинаги – и вече нямаше нищо общо с политиката. Не ме интересуваше какво ще стане с тази или с която и да е друга държава.

„Вие, германците, сте обсебени от миналото“, каза Полийн.

„Да, забавно, нали. Убиваме шест милиона и после жалим за себе си.“

„Ти не си убил никого“, каза тя.

„Не, все още не.“

По свой начин и аз бях обсебен от миналото. Feldherrnhalle имаше специално значение за мен – не заради проваления метеж на Хитлер, а защото там, в една мъглива есенен вечер, срещнах за пръв път Агнес. Това винаги ме караше да се натъжавам, да се ожесточавам, когато минавах оттам. Сега, за пръв път, не почувствах нищо. Дали най-сетне бях погребал този призрак?

„Сърдиш ми се, нали?“, каза Полийн. „Искаше да останем вкъщи и да правим любов.“

„Да“, казах, „но така е по-добре, много по-добре. Честно казано, в момента се чувствам като милионер. Да вървим към Швабинг.“

Докато се разхождахме към Siegestor, ѝ разказах за Агнес – тъжната любовна история на деветнайсетгодишен младеж и красива жена на двайсет и четири, която винаги ухаеше хубаво, бръснеше подмишниците си и се обвиваше в седем воала тайнственост, облечена в черно, винаги черно – като принцеса на мрака. Показах ѝ къщата на Гизелащрасе, където с Агнес живеехме в поетичен здрач, напомнящ света на Кокто.

„Магията не продължи дълго, но и до днес не знам защо ме напусна.“

„Може би си я уплашил. Плашиш и мен“, каза. „Когато дойде да работиш в офиса на ВиВи, беше напрегнат, не можеше да се говори с теб, никога не ме гледаше в очите. Арогантен, сякаш всички около теб са под нивото ти. Мислех те за досадник. После, миналата седмица – помниш ли – донесох билетите ти за Лондон. Ти беше на телефона и разкарваше някого. Говореше тихо, но с такава заплаха, че косата ми се изправи. После ме погледна – погледът ти беше толкова зъл, че почти се напишках. Исках да ме вземеш и да правиш с мен каквото поискаш. Не знам какво става, раздвижи нещо в мен, и се чувствам безпомощна. Не знам дали е любов, никога не съм чувствала нещо подобно.“

„И аз не“, казах.

Английската градина беше препълнена – море от голи или почти голи хора и безброй кучета, които оставяха купчинки навсякъде по тревата. За пръв път това не ме дразнеше – нито тълпите, нито малките гадини.

Горд като петел, бях нетърпелив да покажа на всички жената си. Вижте я – моя е! Подскачах около нея като пуделче, размахващо опашка, щастливо, щастливо, щастливо. Показвах ѝ предаността си – и на всеки, който гледаше – благодарността си по сто дребни начина, че съм неин, изцяло, вечно неин, и само неин.

„Не съм ли глупав?“, казах и се разсмях.

Тя разроши косата ми и каза:

„Обичам те.“

Каза го нехайно, почти с презрение.

„И аз те обичам“, отвърнах, също нехайно, сякаш не ме интересуваше дали ми вярва.

Лежахме в тревата на брега на Айсбах, прегърнати. Навярно съм задрямал, защото слънцето вече залязваше, когато Полийн прошепна в ухото ми:

„Събуди се, искам да ме чукаш.“

Правихме любов цяла нощ, цял ден, и после пак – през нощта до понеделник сутринта, пиехме шампанско, смъркахме кокаин. Не ни стигаше, никога нямаше да ни стигне. Стиснала главата ми в жестока хватка, със зъби опрени в моите, тя каза:

„Някой ден, когато сме така, искам да ме убиеш.“

После впи зъби в рамото ми, докато потече кръв.

Говорехме, също. „Искам да знаеш всичко“, каза тя. „Искам да знаеш, че съм повредена стока. Имало е толкова много мъже в живота ми. Не помня колко. Имало е дни, в които съм била с трима различни. Бях курва – глупава курва, защото го правех без пари. Не можех да спра, просто не можех да се спра. Толкова много мъже. Повечето съм забравила. Някой ден се надявам да забравя и останалите, които още помня – всички. Не ги търсех, не ги гонех. Достатъчно беше мъжът да ми кимне – и отивах с него. Все едно как изглежда, колко е стар, колко е грозен или хубав. Някои бяха мили. Други просто го правеха, обръщаха се и ме изхвърляха. Всички говореха – за себе си. Не знам кои бяха по-отвратителни – тези, които се мислеха за велики, или онези, които се самосъжаляваха. Имаше само един, който не каза нито дума. Пътувахме в един вагон, и когато влакът спря в Руан, тръгнах след него в хотел. Преспахме, облякохме се, разделихме се. Той беше единственият, който не говореше. И беше красив. И не ме нарани. Мисля, че най-много харесвах жестоките – онези, които ме караха да правя всичко, които ме удряха и унижаваха, които ми причиняваха болка. Понякога ги молех да го правят. Но на повечето им харесваше най-много, когато ги молех да спрат. Никога не съм имала оргазъм. Не бях дори възбудена. Повечето пъти бях суха. Никой не ме е изнасилвал – не се налагаше. Мразех всеки един от тях, освен онзи във влака. Исках да ми правят каквото правеха. После срещнах Жюл. Той беше мил, караше ме да се чувствам в безопасност. Бях с него три години и не съм спала с друг. Дори не съм била изкушена, нито веднъж. Той ме обича, наистина ме обича. Не съм сигурна дали го обичам. Не знам дали има значение. Обичам теб. И постоянно ме изгаря желание за теб. Достатъчно е само да те видя, да чуя гласа ти – и усещам как ме облива топлина. Но не се чувствам в безопасност с теб, и не знам какво да правя.“

На сутринта тя се бави в банята сякаш с часове, и когато излезе, ухаеше на сапун, парфюм и грим, но лицето ѝ още приличаше на бойно поле. Белязана беше – и аз също. Не отиваше на работа, искаше да е вкъщи, когато Жюл се върне от командировката. Последна целувка на прага – целувка, която нито един от нас не искаше да свършва.

„Не искам да си тръгвам“, каза. „Вземи ме. Не – не искам Жюл да ни подуши.“

После коленичи, свали панталона ми, докосна ме с уста, доведе ме до край, втурна се в банята, изми се, и изчезна.

Изпих кафе с калвадос, изядох шунка с яйца върху препечен хляб, изпуших цигара. Не мислех за нищо. Neti, neti отново. Нямаше чувства. Нито едно.

В леглото, на облака от нейния аромат, лежах с отворени очи и мислех: Никога повече няма да заспя.

 следва продължение...

Румен М. Еверт е немски писател, преводач и издател, тясно свързан с културния и литературен живот на България. Автор на множество литературни творби, сред които „Bob Marley“, Herrsching 1981, „Die Distel“, München 1992 „Nur Stückwerk, lauter Scherben“, Berlin 2008, „Die Immigrantin“, Berlin 2009. Два от романите му – „Имигрантката“ и „Чужда земя“, са преведени и публикувани на български език в издателство „Жанет 45“. Заедно със съпругата си Недялка Еверт той е редактор и издател на поредицата „Балкани“, излизаща в берлинското издателство Dittrich.