Иван Вукадинов. Картина извън картината

От редакцията:

Текстът, който следва, идва от онази дълбока и смътно опасна територия, където литературата се преплита с телесното като с последна форма на истина. Като у Лорънс и Милър, страстта тук не е удоволствие, а прозрение – миг, в който човекът се вижда без маска, без защита, без надежда. Еротичното е само инструмент, лупа, през която се виждат отчаянието, срамът и жаждата за живот.

Но за разлика от класическите апостоли на плътта, този разказ не проповядва свобода. Той не вярва в катарзиса на секса, нито в „естествеността“ на желанията. Всичко е пропукано, порочно, болезнено съзнателно. Тялото вече не е храм, а лаборатория, където човек експериментира със собствената си разруха. Любовта не е изцеление, а вид бавно самоубийство, което обаче дава усещане за автентичност – последната, която остава.

Това е книга, писана от ръба, но не зад него. Гласът ѝ е трезвен, без илюзии, лишен от всякаква сантименталност. И именно затова действа с такава сила: защото не се опитва да ни прелъсти, а да ни напомни, че страстта, лудостта и срамът са нещо повече от „грях“ – те са начин човек да си докаже, че все още е жив.

Втора част

„И на мен ми е приятно да те видя“ – казах и я целунах по братски. Харесвах новия си вид – май единственото, което харесвах у себе си: щръкнала, боядисана с къна коса и розови очила, които носех ден и нощ, „морковени“ дънки и сако „Армани“; жените подсвиркваха, когато минавах – или поне би трябвало да го правят, дявол да я вземе тази моминска скромност. Не търсех активно противоотрова, но бих приел всяка минаваща наблизо жена, за да запълни празнотата. Падах свободно и не ме беше много грижа къде и как ще се приземя.

В онази петъчна нощ с Полийн стигнахме толкова близо, че за малко не се убихме – границите между нас винаги бяха течни; през тези часове вече не знаех къде започва тя, къде свършвам аз – станахме един организъм, устремен към самоубийство, а сексът беше оръжието ни. Бяхме отвъд удоволствието, отвъд любовта, отвъд грижата. Може и аз да бях движещата сила, но тя не изоставаше много.

На закуска в онова мизерно кафене на Баланщрасе ми каза, че не може повече да се вижда с мен – че съм изгорил свещта и от двата края, ползвайки нея за свещ. Чувствата ми към теб са твърде силни, каза – губя се, загубена съм, каза – загубена. Докосваше лицето ми, докато го казваше – като дете, което моли за прошка, като майка, която напуска детето си. Жалка гледка. Не казах нищо – абсолютно нищо, нито дума.

Когато си тръгна, се подстригах и оформих при един ню-уейв фризьор (или каквото минаваше за ню-уейв в тази провинция), купих очилата, дънките и сакото. Като се прибрах, Вера – в китайския си халат – ме посрещна на вратата: в леглото ѝ имало някого – и дали бих, моля те, моля те, си тръгнал и ѝ простил. Изглеждаше жалка. „Какво става с нас“ – каза. Прегърнах я и рекох: „Няма за какво да се прощава – всичко ще бъде наред, ще го оправим“, върнах се в квартирата на Карл, звъннах на Стина и хванах следващия влак за Виена – пътувах леко. В джоба си имах към пет марки.

Със Стина вървяхме по Бюргершпиталгасе, пресякохме река Виена и железопътните линии към пети район и в Stasny’s – домашното извън дома на Стина и Крис – изпихме по един „кригeрл“ и малко гулаш.

„Значи пак си го направил“ – каза тя.

„Този път е различно.“

„Разбира се – за теб винаги е различно. Странно как за останалите ни изглежда все същото. Не можеш да си държиш пишлето в гащите, нали?“

„Не върши кой знае каква работа вътре, нали?“ – задържах тона лек, тъй да се каже.

С дълбока въздишка Стина поръча още един рунд и каза: „Разкажи ми всичко.“

„Няма какво да разказвам“ – рекох. – „Празна книга съм – не са ми останали думи.“

„Тя не може да е чак толкова специална.“

„Вероятно не е – но не съм и аз. С нея съм нещо – нещо осезаемо. Без нея съм нищо – просто купчина пози. Може би и с нея съм така, не знам. Всичко е илюзия, нали?“

„Мислех, че ти и Вера“ – каза Стина – „сте добре заедно – и сте добре един за друг.“

„И аз така мислех – бърках. Как можеш просто да зарежеш някого така и пак да твърдиш, че ти пука за него? А начинът, по който тя се държи, и на мен ми е загадка. Не се и опита да се бори – просто се срути. Не че щеше да има голяма разлика, но това не е тя, нали? Тя е силна, независима – не би позволила никой да се отнася към нея така, както аз – нали? А го допусна. Невъзможно е за обяснение. Абсолютно съм сигурен, че ако се върна при нея, ще ме приеме. Странно, нали? Но как ще живеем заедно отново? Всеки в тази история се държи странно – и Полийн, и нейното гадже – сякаш никой от нас няма гордост, воля. И няма цел. Никой не цели нищо – плаваме. Сигурно сме най-глупавата и жалка четворка на света.“

„Не се надценявай“ – каза Стина.

Понеже Крис играеше карамбол с приятел в клуб на Келергасе, аз и Стина поехме по обичайния ни тур из баровете – макар че сърцето ми не беше в това. Във Виена кръчми не липсват – и ние ги знаехме всичките. Започнахме с бира, минахме на вино, накрая водка с бира „за след“. Като се има предвид вулканичният ѝ темперамент, реакцията на Стина към мъката ми беше необичайно мека. „Защо не пораснеш“ – беше всичко, което каза. Това – на по-големия си брат. В полунощ ядохме свинско печено с кнедли и кисело зеле в „Кафе Дрекслер“ до Нашмаркт и се почувствахме достатъчно подкрепени, за да отворим бутилка червено у тях на Айнзидлерплац – и свихме няколко джойнта. Крис, върнал се от карамбола, се присъедини. Танцувахме като луди на „Born Under Punches“ на Talking Heads, когато се спънах в собствените си крака и се стоварих с глава в радиатора. И до днес Стина твърди, че съм го направил нарочно и съм опитал да се самоубия. Съмнявам се. Твърде съм страхлив. Но кой знае? Нали имало нещо, което наричали „холандска смелост“?

Свестих се – някак – в препускаща линейка. В „Кайзер-Франц-Йозеф-Шпитал“ обръснаха главата ми около раната, шиха и превързаха. Изглеждах като подстриган монах, сбил се с друг монах. Докторът ми каза да не посягам към алкохола за известно време, да взема малко аспирин и да се махам – ето ти го прочутия виенски чар. Крис беснееше. „Всеки път, когато си тук, нещо се случва – и винаги е нещо лошо“, каза.

Следващите две седмици бях образец на трезвеност (по моите стандарти) и когато сватбата се състоя в мрачната служба по гражданско състояние на Шьонбруннерщрасе, бях що-годе приличен – макар и с превръзка на черепа, да не говорим за розовите очила. Всичко мина добре – сестра ми беше щастлива – и когато се събудихме на следващата сутрин, никой от нас не беше с махмурлук; може би и аз трябва да се оженя – нова зора, нов живот.

Гризяхме кипферли за закуска, когато звънна телефонът. Чух Стина да казва с арктически глас: „Да, тук е“ – и веднага разбрах кой е от другата страна на линията. „Мога ли да дойда?“ – каза Полийн. – „Моля те. Толкова съм нещастна без теб.“ Трябваше ли да кажа „не“?

„Ще отседнем в хотел“ – казах, за да успокоя сестра си. – „Ще пристигне утре сутрин.“

Дълбока въздишка. „Ще трябва пак да ти дам пари тогава.“

„Имам достатъчно в сметката си – ще ти ги върна, когато се върна в Мюнхен.“

Тя ми хвърли онзи поглед – уреждането на дългове никога не е било моя силна страна.

„Ти и аз ще я посрещнем на гарата“ – каза Стина категорично. – „Ще закусим тук заедно, а после можете да вършите каквото искате. Но искам първо да я видя.“

Очаквах срещата ѝ с Полийн с известно притеснение. Познавам сестра си – може да изкрещи обиди, и то какви, на невинни жени само защото са ми хвърлили бегъл, оценяващ поглед. Но този път беше удивително мила с Полийн. Понякога забравям, че може да бъде – когато ѝ изнася – чудесна лицемерка, качество, което аз нямам. По време на дългата закуска Стина разказваше истории от детството ни – колко разглезено момченце съм бил, капризен и егоистичен, добавяйки излишно, че „момчето е бащата на мъжа“. Усилието беше напразно. Полийн се стараеше да изглежда, че слуша, но през цялото време приличаше на сомнамбул, който си пробива път през мъглив и враждебен свят.

Накрая Стина ѝ показа банята – „искаш да се освежиш, скъпа, нали“ – а Крис каза:

„Не знам как го правиш, старче. Виждал съм те с доста жени и всички те гледаха, дори някоя толкова умна като Вера, сякаш слънцето грее от задника ти – поне докато не ги вбесиш, което винаги става. Но никога не съм виждал някоя да те гледа така влюбено, както тази Полийн. Айде кажи ми тайната си – хипноза ли е, или внимателно дозирани химикали?“

„Не знам защо жените се влюбват в мен.“

„И аз не знам“ – каза Крис.

Хотелът ни беше в една от онези улички между Винцайле и Маргаретенщрасе – почти недокоснат откакто е построен в края на XIX век. Рецепционистът също беше реликва от друго време – по-скърцащ дори от древния асансьор, който ни издигна до четвъртия етаж и стаята с изглед към светлия двор. Повечето от пространството заемаше чудовищното легло – толкова неудобно, колкото изглеждаше. Банята и тоалетната бяха в края на коридора, но имаше поне мивка – точно на височината, на която трябва да бъде – и радиаторите бяха горещи, макар и ужасно шумни. Старата сграда въздишаше с тъжни звуци – като човек, който се е отказал от всяка надежда. Единствените други гости, изглежда, бяха призраци от миналото. Те не ни безпокояха.

Въпреки жегата ни беше студено – сгушихме се под тежката континентална завивка и слушахме равномерния дъжд, който падаше в светлия двор – безброй капки, създаващи меланхолична симфония. Полийн се тревожеше за инцидента ми – вярно ли е, че съм опитал да се самоубия. „Разбира се, че не“ – казах, клеймейки сестра си. – „Бях пиян. А и не съм от самоубийствения тип – твърде съм обсебен, ако не точно влюбен, в себе си.“

Тя не ми повярва – което обикновено се случва, когато казвам истината. Помоли ме да правим любов, но не се получи – вулвата ѝ беше напълно суха, сякаш подплатена с шкурка. Беше неутешима – искаше да свърша върху лицето ѝ, да ѝ направя нещо, което боли, а аз казвах: „Не, не, не – всичко е наред, просто нека бъдем.“

И така лежахме под завивката, слушайки дъжда, прегърнати, говорейки тихо и неясно за някъде, някога, някак си. Говорех за блясъка на Лондон – как ще срещне всички звезди и звездички от музикалната сцена, за модерните клубове, за истинската индийска и китайска храна – не онази помия, която сервират в Мюнхен – за пазаруването и модата, разбира се; щяла да си намери работа за нула време, щом научи езика; нямало да бързаме, защото аз съм щял да изкарвам достатъчно и за двамата.

Тя каза: „Да, добре – няма значение къде ще отидем, стига да съм с теб.“

Беше хубаво да я чуя да го казва – но както всичко друго, звучеше нереално. Просто сънувахме.

На следващата сутрин опитахме отново, но влагалището на Полийн все още беше „vagina dentata“. Приехме го с лекота – както и съмнителната закуска, която рецепционистът, изпълняващ и длъжността келнер, ни поднесе без усмивка. Върнахме се в стаята, легнахме на леглото и, понеже дъждът беше спрял, слушахме радиото – евтина бакелитова машинка от началото на 50-те, завинтена за стената над таблата и, изглежда, предаваща само една станция. Пускаха тъжни песни с много цигулки – езикът напълно неразбираем, така че предположихме, че е унгарски. Една песен обаче познавах – бях я чувал изпълнена от Марта Егерт в мюзикъл от 30-те, който Стина и аз гледахме в кино „Белария“ преди няколко дни – болезнено красива песен, която ни доведе до сълзи, сякаш се сбогувахме, не празнувахме ново начало.

Може би самата Виена беше хвърлила този неизличим воал на тъга върху нас. Дори когато слънцето пече в яркосиньо небе, тя не е весело място; а в сив ден духът ти потъва на дъното на кладенеца. Имаше часове за убиване преди влака – а Полийн, напълно разбираемо, не искаше да ходи у сестра ми – затова излязохме на разходка. Макар дъждът да беше спрял, беше пронизващо студено, леден вятър духаше направо от руските степи; дърветата – голи, сградите – по-сиви от небето; центърът в неделя – почти безлюден, а Полийн се вкопчваше в мен, сякаш беше попаднала зад вражеските линии. Предложих да вземем по-ранен влак – тя и да чуе не искаше. „Не“ – каза, – „искам да ми покажеш забележителностите, това е един от твоите градове, нали? Искам да разбера всичко за теб.“

Съмнявах се. Изглежда, не регистрираше нищо. Скоро се изгубихме в лабиринта на първи район – из уличките и вътрешните дворове, във влажната сивота на деня – ден, който приличаше повече на нощ, безкраен кошмар. От време на време тя пъхаше ръка в предницата на панталона ми и галеше члена ми.

„Не мога да се откъсна от теб“ – каза. – „Ти не ми позволяваш. Не искам и да ми позволиш. Никога. Никога. Вече не ме е страх. Искам да изгорим заедно, докато от нас не остане нищо. Но това никога няма да стане, нали? Ще горим, ще горим, ще горим вечно, нали? Ти трябва да го направиш – обещай ми. Няма значение къде ще отидем – ще дойда с теб до края на света. Само да ми е удобно – лесна съм, не искам много – само достатъчно пари да живея добре. Весел човек съм – обичам да се смея, да танцувам, хубави дрехи, хубава храна, пътувания. Обичам живота. Не съм влюбена в смъртта. Може би през онези години, когато спях с всеки мъж, който ме поиска – тогава може би бях влюбена в смъртта. Не мислех за това, не го осъзнавах. С теб се чувствам жива – по-жива от всякога – и в същото време копнея за смърт. Да, всеки път, когато съм с теб, искам да живея вечно – и в същото време искам да умра. Бих умряла за теб.“

Вечеряхме в Eiserne Zeit на Нашмаркт. Във Виена дори проститутките бяха древни. Кете – стара позната – отпиваше от осминка червено, подготвяйки се за нощната си смяна. Беше на седемдесет и нещо и изглеждаше така, но все още имала постоянни клиенти – или поне така твърдеше. „Правя най-добрия минет – по-добър от младите, дето още си имат всичките зъби“, беше ми казала веднъж. Никога не ме изкуши да проверя твърдението ѝ. Желязната печка грееше червено, достатъчно, за да стопли измръзналите ни кости. Всичко изглеждаше нереално – не кошмарно, просто странно.

В нощния влак имахме купето само за нас. Главата ѝ лежеше в скута ми, Полийн спа през целия път до Мюнхен. Аз не мигнах – цяла нощ я държах и гледах лицето ѝ, следейки отблизо тази моя любов. Предстояха ми задачи – да кажа на Вера, че е свършено, да уредя работа и да намеря квартира в Лондон. Полийн беше оставила всичко в мои ръце. Бях уморен, страшно уморен.

Две години по-късно се върнах в Мюнхен, за да прекъсна последните останали връзки. Беше като да посетя чужда страна. Карането отдясно ми се струваше неестествено, както и повечето неща, които тези континенталци правеха, и няколко пъти едва не ме блъсна кола, защото гледах в грешната посока. Местните бяха груби и лишени от финес, градът им – разляло се село, прекалено чист и подреден. Жените все още бяха хубави, макар не толкова, колкото Лора, с която щях да заживея в къщичка в Norfolk Broads.

Отседнах при родителите си в Шефтларн. Майка ми се зарадва да ме види, баща ми – вероятно също. Рядко показваше обич, но не я показвах и аз. Говореха за бъдещето си след неговото пенсиониране в края на годината – вече почти бяха решили да се преместят в Траунщайн, отвратително градче, в което не бих искал да ме видят и мъртъв. „Ако не ми вярвате – прочетете Ein Kind на Бернхард“, казах им. „Ваша работа, ваше погребение.“ Те го приеха като лична обида – родителите ми приемат всичко лично. Разказах им за предстоящото преместване в провинцията. Никакви повече интервюта с напомпани поп музиканти, които, с малки изключения, нямаха какво да кажат и не спираха да го повтарят – щях да пиша романи. Майка ми посегна към брендито, баща ми поклати глава. „И как ще се издържаш?“ – попита той. „Нещо ще се намери“ – отвърнах.

На следващата сутрин потеглих за Мюнхен с обидно зеленото „Бръмбарче“, което бях купил втора ръка. Приближавайки центъра, веднага се изгубих. С чист късмет се озовах до Изар, завих наляво и следвах реката, докато осъзнах, че съм стигнал твърде далеч. „Хилтън“ беше на ъгъла и си казах: защо не – никога не е рано за питие. Пиано-барът беше отворен; поръчах си gimlet и си устроих частно опело в дискретната компания на бармана. Нямаше никой друг, дори пианист.

Седмиците след Виена са мъгляви в паметта ми – всичко беше „уредено“, нищо не беше направено. Парите ми най-сетне свършиха, би трябвало да направя нещо по въпроса, но не можех да се отърся от летаргията, която ме държеше в безмилостната си хватка. Дори най-простото усилие изглеждаше непосилно. Освен случайна халба бира вече не пиех, а и с кокаина бях приключил. Ако искаш да се откажеш от навик, липсата на средства действа по-добре от мотивацията и волята. Повечето време прекарвах сам у дома, без да правя почти нищо – часове наред лежах на дивана с купа бонбони до лакътя, четях криминалета – Амблър, Хайсмит, Ед Макбейн, а също и детски книги като приключенските истории на Енид Блайтън. Може би регресирах. И Вера – също.

На повърхността живеехме заедно, както преди Полийн да се появи в живота ми – сякаш нито тя, нито аз искахме да разклатим лодката. Разбирах я – още искаше да вярва, че има бъдеще за нас. Нямаше – и двамата го знаехме. Понякога прекарваше вечерта, никога цялата нощ, с любовника си. Когато се прибираше, искаше да я взема отзад и да не свършвам вътре, а на гърба ѝ. Беше странно – странно и тъжно.

Подробно за Марти и Полийн

Една късна следобед в началото на ноември Полийн се обади.

„Искам да те видя. Сега.“

„Може ли по-късно? Много съм зает.“

„Не, не може по-късно. Срещни ме на нашето място след час.“ – и затвори.

Беше неудобно. Бях обещал на Вера да я изведа на вечеря и после на късната прожекция в кино „Европа“ – филма на Никълъс Роуг Bad Timing. Нямах и най-малка представа какво може да се е случило. Дали Жил най-после беше изпълнил заканата си и скочил от моста Großhesseloher – любимото място на самоубийците? Надявах се не. Като съперник отдавна беше мъртъв.

Нямах време нито да се изкъпя, нито да си измия косата и да се обръсна, нито да се облека прилично. Валеше като из ведро, затова грабнах старата парка, в която не бих искал да ме намерят дори мъртъв.

Тогава влезе Вера. Може би беше на cinq à sept с Нико – българският ѝ любовник, чийто пенис тя възхваляваше (както разбрах от дневника, който веднъж беше оставила отворен на бюрото си) като могъщ, ако не и златен жезъл. Понякога, когато се връщаше късно през нощта от среща с него, ме молеше да ѝ го направя отзад. Нямах сърце да ѝ откажа. Беше тъжно – и малко гротескно – с българската сперма, която още изтичаше от нея.

Казах ѝ, че трябва да видя Полийн.

„Никога няма да спреш да я виждаш, нали? Аз поне опитах да скъсам с Нико – два пъти. Не се получи, но поне опитах.“

Тя ме ритна. Празен жест – и тя го знаеше.

За първи път Полийн беше там преди мен. Видях веднага, че носи лоши новини. Не обясни защо не може повече да се вижда с мен. „Няма какво да се обяснява“ – каза.

„Не съм спряла да те обичам“ – каза. – „Опитах, но все едно да опитам да спра да дишам. Но не мога да бъда с теб. Да те обичам е като болест – знаех го още от началото. Не ми се сърди. Моля те.“

Не бях ядосан. Не спорих с нея. Не се борих. Нямаше смисъл. Предполагам, че отдавна вече бях на празен ход.

Като стана, тя каза:

„Искаш ли да прекараш нощта с мен?“

„А ти?“

Тя сви рамене.

„Нямам достатъчно пари за хотел.“

„Аз ще платя“ – каза тя.

В „Хилтън“ рецепционистът поиска от Полийн, която плати с кредитна карта, за чието съществуване дори не подозирах, да покаже документ за самоличност. Щом видя паспорта ѝ, моментално премина от немски на френски. От този миг нататък беше все „мадмоазел“ тук, „мадмоазел“ там, „мадмоазел“ навсякъде. Много очарователен, този дребен надменен задник. Хвърли един бърз поглед към мен и след това напълно ме игнорира, но този единствен поглед ми каза всичко – чудеше се защо тази елегантна дама прекарва нощта с тип като мен. Не можех да му се сърдя. Изглеждах като просяк, който е спал по пейките цяла седмица. Беше унизително преживяване.

Когато Полийн заговори на родния си език, се превърна в съвсем друга жена – жена, за която не бях сигурен, че ми харесва. Може би, разбира се, говореха за времето или за последния скандал в Мюнхенската опера – нямам представа. Но на мен ми звучеше като флирт с онзи напомпан самодоволен тип, може би дори уговаряше среща, щом се отърве от мен. Надявах се, че ще получим стая на най-горния етаж. Щях да я изхвърля през прозореца, да я гледам как пада десет етажа надолу, крещейки, преди малкият ѝ мозък да се разпръсне по паважа. Любовна свада, която е излязла от контрол. Нещастен случай. Щях да изляза след две години.

В асансьора на път към деветия етаж тя каза:

„Какъв противен тип.“

Още бях бесен, но не чак дотам, че да я убия. Никога преди или след това не съм виждал жена да се съблича толкова бързо. Сигурно с опит. Или просто бързаше да приключи. Легна на леглото и разтвори крака. Погледнах красивата ѝ путка, плоския корем, кожата с цвят на шампанско, стегнатите гърди, леко изпъкналите очи, пшеничнорусата коса. Никога повече. Бях на ръба да се разплача като дете. Никога повече.

„Съжалявам, не мисля, че мога да го направя“ – казах.

Тя ме погледна странно – смесица от любов, болка и отвращение. После сви рамене, стана и се облече – бельо, чорапогащник, черно-бяла каре рокля, червени каубойски ботуши, палто Chanel.

Навън посочи към Mini-то си. „Мога да те закарам.“

„Предпочитам да вървя“ – казах.

Изглеждаше като призрак. Помахах ѝ, обърнах се, и това беше краят. Повече не я видях.

На следващата сутрин казах на ВиВи, че приемам работата, и се заех да довърша монографията. В началото на новата година кацнах на Хийтроу и същата вечер изпих първата си халба „Гинес“ в Duke of Wellington на Eaton Terrace, разговаряйки с приятна възрастна дама, която каза, че е дъщеря на Уинстън Чърчил – и наистина беше. Не съм се обръщал назад оттогава.

Изпих gimlet-а си и отидох с колата до Райтморщрасе. Вера пълнеше нещата си в кашони – преместваше се в Западен Берлин. Скоро и аз правех същото, пълнейки други кашони – предимно плочи и книги – които „Шенкер“ щяха да изпратят за Норфолк следващата седмица, когато Лора и аз щяхме да сме там, за да ги посрещнем. Вера беше приготвила обяд – печено пиле и салата с бутилка бяло вино.

„Ще я видиш ли?“

„Не“ – казах. – „Не, разбира се, че не.“

„Странно е. От един ден на следващия спря да се вълнуваш от тази Полийн. Върна се към нормалното – току-така, сякаш нищо не е било. Дори спря да пиеш за известно време. Мислех, че я обичаш. Нали беше любовта на живота ти?“

„Знам кога съм победен.“

„Може би беше за добро – за мен, имам предвид. Страшно си студен, ужасно студен.“

„Това казва и майка ми.“

„А новата ти любов, Лора? И на нея ли ще изневериш?“

Звъннаха – хората от „Шенкер“ дойдоха и взеха кашоните ми. Приех въпроса на Вера като покана и прекарах нощта с нея – защо не? Все още се харесвахме – беше приятно.

„Станал си по-добър любовник“ – каза тя. – „Научил си няколко номера, нали?“

„Спал съм с доста жени – макар напоследък само с една.“

„Ще дойдеш ли да ме видиш в Берлин?“

„Разбира се.“ – Нямах никакво намерение да ходя в Берлин. За какво? Бях приключил с Германия.

Беше хубаво да видя Карл. Не се беше променил – освен че вече се обличаше в баварски стил, който не му отиваше. Заради старото време излязохме една вечер и „гонехме момичета“ – засякохме две в онова ню-уейв място до Вайсенбургерплац. Карл се прибра в леглото си с брюнетката; аз погалих малко блондинката, но нито нейното сърце, нито моето беше в това – все още имаше само една блондинка, по която копнеех. Тя си тръгна, а аз се излегнах на дивана – белите петна бяха изчезнали. Не можах да се въздържа и се разсмях. Какъв глупак бях.

В последния си ден тръгнах да търся подарък за Лора. Беше се обадила предната вечер от някакво георгианско имение в Съфолк, където караше поредния курс по духовност и масаж. Ужасно ревнувах. Откакто я познавах, беше правила секс с трима други мъже – може би повече – тези трима ми бе признала една пияна вечер в Хампстед. Попитах я дали има нещо, за което трябва да се тревожа. „Не“ – каза, – „очаквам с нетърпение да го направя с теб, само с теб.“ Не ѝ повярвах. Тя беше жена, която никога не можех да приема за даденост.

Спрях на червен светофар – някой натисна клаксона – и ето я: зад волана на жълтото си Mini Cooper. Последвах я, докато намерихме къде да спрем. В мига, в който ме докосна, отново бяхме това, което бяхме – сиамски близнаци, чудодейно съединени. Нямаше бягство за нас. Часове наред вървяхме безцелно из града, спирайки през няколко крачки за допир, целувка, прегръдка. Очите ни виждаха само един друг, блъскахме се в минувачите. Полийн говореше, говореше, говореше – заливаше ме с поток от думи.

„Знаеш ли защо те напуснах? Не, не знаеш. В много отношения си като всеки друг мъж – не разбираш жените, дори не опитваш. Приемаш това, което идва, а когато не идва – продължаваш напред. Няма нищо, не очаквам друго. Пропи се под кожата ми. Искаше ме, както никой друг не ме е искал преди, и аз бях луда по теб – все още съм, не мога да те пусна. Стана прекалено много, убиваше ме. Но това не е причината, поради която те напуснах. Аз съм французойка, а ние сме уж рационални, логични, нали? И аз бях логична. Казах си: това никога няма да проработи – ще бъде безкрайна връзка, вечен стрес, без покой, само емоция, похот, желание. И любов. Защото аз те обичам – обичам те до смърт. Разбрах какъв си, какво те движи, нямах илюзии за теб. Беше ненадежден, живееше само за мига, пиеше прекалено, взимаше дрога, пръскаше пари. Нямаш никакво уважение към парите. А за мен е важно да живея комфортно – не искам да свърша в канавката, а с теб това винаги беше възможност. Вярвах на чувствата ти, но не и на друго. Ако беше опитал да си намериш постоянна работа и хубав апартамент, щях да заживея с теб – тук, в Мюнхен, не в Англия или Франция. Да, знам, че искаше да бъдеш с мен, но не направи много, за да го осъществиш. Затова ти казах, че е свършено. Съжалявам за „Хилтън“. Не, всъщност не съжалявам. Трябваше да спиш с мен – исках да прекарам още една нощ до теб, да се събудя сутринта с теб до мен. Но ти си инат. И аз съм инат. Знаеш ли какво е за една жена, когато е на ръба да свърши, а мъжът спре? Ужасно е, да – но това чувство трае само минута, после минава, няма проблем. Мислех, че така ще е и след като те напусна. Очаквах да се чувствам ужасно – и така беше. Казвах си: ще мине. Но не мина. Продължи, и продължи, и продължи. Не знаеш колко ми липсваше, не можех да спра да мисля за теб – беше в мен като някакъв зъл и прекрасен демон. Понякога – в офиса, в ресторант, на купон – усещах члена ти в себе си, тласкащ, тласкащ, тласкащ, и трябваше да си прехапвам езика, за да не изкрещя. Бях нещастна, защото вече не усещах себе си – нещо липсваше. Веднъж отидох в градината си – беше станала наша. Беше взел сърцевината на съществото ми, оставяйки ме празна и бездомна. Когато чух, че си напуснал Мюнхен, изгубих волята да живея – единственото, което ме държеше жива, беше мисълта, че ще мине. Един-два пъти, на някое парти, чух ВиВи да говори за теб – че си добре, че имаш куп приятелки, че шибаш наляво и надясно, сякаш сексът щял да излезе от мода – така каза. Не ми беше тежко. Като го чух, дори се почувствах добре – като облекчение. Бях добре. Все още ми липсваше, но беше като далечен спомен, все по-блед с всеки изминал ден. Започвах да се справям. Животът ми се върна в нормалното русло – с Жил, който беше неуморно нежен с мен; работа, партита, кино, театър, концерти, ваканции.

И после, един ден – беше минала повече от година – момичетата от офиса искаха да обядваме в нашия стар ресторант. Не исках да ходя, но не можех да измисля извинение. Дойде един кисел сервитьор и щом ме видя, се усмихна и каза: „Колко е хубаво да ви видя отново, мадам. Как е вашият млад господин?“ Избухнах в сълзи. Затова повече никога не отидох в което и да е от местата, на които сме били. Толкова съм глупава. Когато те видях на светофара, си помислих – защо не, да му кажа „здравей“; минаха почти две години, не съм мислила за него от векове. А после ти ме погледна в очите, аз те докоснах – и нищо не се беше променило. Твоя съм завинаги. Ще ме приемеш ли пак? Не отговаряй.“

Тя се засмя – безгрижно – и ме прегърна.

„Ще ми направиш ли любов? Тъмно е, няма никой, можем да го направим зад онзи храст.“

После каза, че щяла да заспи с бикините на лицето си, за да се събуди сутринта с моя мирис.

„А сега искам цигара.“

Спряхме на Максимилиансбрюке, гледайки как водата се хвърля през прага на бента.

„Глупаво е, нали? Не мога да живея с теб, а не мога и без теб“ – каза. – „Но не се тревожи, сега съм много щастлива.“

Полийн дръпна последно от Disque Bleu и ми прати въздушна целувка.

Кълна се, не можех да я спра – не бях достатъчно близо, когато скочи.

Историята на живота ми. Никога не достатъчно близо.

 КРАЙ

Румен М. Еверт е немски писател, преводач и издател, тясно свързан с културния и литературен живот на България. Автор на множество литературни творби, сред които „Bob Marley“, Herrsching 1981, „Die Distel“, München 1992 „Nur Stückwerk, lauter Scherben“, Berlin 2008, „Die Immigrantin“, Berlin 2009. Два от романите му – „Имигрантката“ и „Чужда земя“, са преведени и публикувани на български език в издателство „Жанет 45“. Заедно със съпругата си Недялка Еверт той е редактор и издател на поредицата „Балкани“, излизаща в берлинското издателство Dittrich.