Лекция на Проф. Александър Кьосев, София, Централен военен клуб

Благодаря на всички, които са събрани тук, както и на Съюза на офицерите от резерва, който ни помогна да използваме тази прекрасна зала. Няма да пропусна и моите приятели и колеги от Форум за демократично действие. Надявам се това да бъде първата лекция на Форума от една бъдеща поредица. При нас има специалисти от различни области и се надявам подобни срещи да станат традиция – както за форума, така и за тази зала, която наистина е чудесна.

Теоретичен увод

Това, което ще чуете, е в жанра на популярната наука. Това означава две неща. Първо, ще разказвам и ще анализирам различни форми на патриотизъм – някои общоизвестни, други по-малко известни, а трети – почти скандални. Не заставам зад нито една от тях, но се отнасям с еднакво уважение към всички. Няма да ги осъждам, а ще ги анализирам и описвам – надявам се на достатъчно достъпен език, така че по-широка публика да може да ме следва.

Второ. С история и теория на нациите се занимавам повече от двадесет години и имам цял лекционен курс по тази тема. Във формат като настоящия обаче се налага да съкращавам и кондензирам неща, които иначе разглеждам в рамките на четири–пет лекционни часа. Затова и някои положения ще бъдат опростени, но такава е природата на популярната наука. Ако обаче тя иска да остане наука, трябва да призовава публиката да мисли заедно с лектора, да следи ходовете на анализа и да извършва стъпките му. Затова ще ви помоля да внимавате: ако изпуснем една стъпка, по-нататък ще ви бъде трудно да разберете за какво става дума. Популярната наука има своите научни изисквания.

Разбира се, аз самият съм патриот и имам свои схващания за патриотизма, но тук няма да ги излагам. Едва накрая, може би малко преди дискусията, ще споделя малко личен опит.

Днес пред вас ще се опитвам да направя нещо, което в науката се нарича изясняване на понятието. Понятието „патриотизъм“ обаче изглежда съвсем ясно – ще видим дали наистина е такова.

* * *

Ще ви въведа в темата чрез един пост във Фейсбук, публикуван на 13 февруари 2025 г. от мой познат:

Напоследък все по-често съм упрекван от приятели, че не съм патриот. Казват го с укор, понякога с насмешка, понякога с тревога. Сякаш са открили у мен някакъв сериозен морален дефект. И трябва да си призная нещо, което вероятно ще ги разочарова още повече. Напълно съм съгласен с тях. Аз действително не съм патриот. И не само че не се срамувам от това, но намирам тази своя позиция за единствено нормална и правилна.

Не заставам зад този човек. Просто напомням, че такива хора съществуват и те имат право на своя позиция. Поставям я в началото, за да избегнем изкуственото идеализиране на понятието „патриотизъм“, което предстои да разгледаме внимателно. Когато се разглеждат понятия, силно натоварени с емоции, това винаги е голяма опасност – не е тайна, че прекалените емоции пречат на анализа.

Целта ни е неутрално, научно изясняване на понятието – от историческа и теоретична гледна точка. В хода на изясняването ще има няколко стъпки. В увода ще се запитаме дали въобще има смисъл от въпроса „Що е патриотизъм?“. В първата част на изложението ще говорим за кризата в разбирането на това понятие, за разбягването на тълкуванията, за обема и границите на понятието. Във втората и третата част на лекцията ще стигнем до важните разграничения между патриотизъм и национализъм, както и между патриотизъм и популизъм.

В края ще поставим въпроса за съдбата на национализма и патриотизма в днешния глобален свят, белязан от културни войни. Ще се попитаме още дали тези културни войни могат да бъдат прекратени. От сега предупреждавам, че ако очаквате от мен някакъв окончателен отговор как да се справим с цялата тази каша – няма да мога да ви дам такъв. И аз съм участник в този объркан свят и не съм в позиция да издавам окончателни присъди. Мога обаче да кажа какво мисля и на какво се надявам – както би казал Кант. А се надявам да допринеса поне малко за изясняването.

Уместността на въпроса

Да започнем оттук: има ли смисъл изобщо да се питаме „що е патриотизъм“? Не е ли очевидно? Патриотизмът е любов към Родината. Всички знаят това, и децата дори го знаят. Какво повече има да се обсъжда?

Но да не бързаме. Любовта, ако е любов, е безусловна и безвъпросна. Представете си младеж и девойка малко преди да се целунат, а той казва: „Хайде да поговорим малко за нашата любов. Ти всъщност какво усещаш, мислиш ли, че наистина ли ме обичаш?“ Самото поставяне на подобен въпрос изглежда разрушително за любовта. Насред непосредственото ѝ изживяване, спонтанно и емоционално интензивно, съмнението и рефлексията са сякаш недопустими. Влюбеният не пита любимата си. Обичащият своята Родина Син няма какво да ѝ задава въпроси, той и тя се мислят като едно цяло.

Но всички знаем, че чувствата са непостоянни. Ако патриотизмът беше единствено чувство – само някаква непосредствена, първосигнална любов към родината – той би попаднал в типичните кризи, характерни за всички чувства. Чувствата са нестабилни. Затова влюбеният обикновено трябва да се закълне на любимата си, че винаги ще я обича, а ако тя реши да стане негова жена – да положи официален обет, че ще бъдат заедно в добро и лошо, „докато смъртта ни раздели“. Ето защо около спонтанната любов между младеж и девойка съществува цяла система от институции, които се опитват да стабилизират непосредственото чувство: любовни обещания, после клетви, годежи, официален брак, понякога брачни договори. Спонтанността застава в правни и морални рамки. Те започват да възникват дори при липса на официалности – когато възникне проблем, някой от двамата казва „да поговорим сериозно“ – и прави усилия разклатената в своята непосредственост любов да бъде спасена чрез разговори, чрез анализи, чрез опити за договаряне и разрешаване на конфликта. При подобна ситуация дори самите влюбени могат да стигнат до въпроса „а що е любов?“. А ако примерно той разбира любовта като забрана любимата му да говори с други мъже или да ходи на работа, това, съгласете се, е проблематично разбиране за любов, тя вероятно ще го отхвърли.

Сравнението не значи доказателство, но все пак тук можем да кажем, че по аналогия – патриотизмът е безвъпросно чувство, но от него следват сложни морални, юридически, политически и дори геополитически последствия – този път не за една двойка, а за милиони хора. Той би трябвало да бъде непосредствено преживяван, а освен това да бъде споделено чувство между много хора (не е възможен патриотизъм, поддържан от един единствен патриот). Но когато хората, носители на спонтанни чувства, са много, това, съгласете се, увеличава риска патриотизмът да съществува в различни версии. Тогава между версиите би трябвало да има обществен разговор, за да се стабилизират тези чувства по сравнително споделен начин.

Освен това бебетата не се раждат патриоти. Те стават патриоти – чрез възпитание. А сами се досещате, че възпитанието, например семейното, може да бъде от различни типове. Образованието също – съществуват множество форми и методи на патриотично образование, което се съчетава с възпитанието. Ако сравним учебниците, в които се пропагандира социалистически патриотизъм преди 1989, и днешните, веднага ще установим колко са различни, дори могат да се конкурират помежду си. Ето защо държавата се опитва да стандартизира патриотичното образование. Но държавите и политическите приоритети се сменят – и чрез тях порасналите деца се превръщат в различни типове патриоти.

Дотук – теоретични разсъждения. Но те ни помагат да разберем, че има ситуации, в които патриотизмът не е непосредствено дадена, ясна емоция – той има своите версии и различия, има своите усъмнявания и множествени тълкувания. Подобна ситуация дори би могла да доведе до криза. Но:

Първа част:
има ли криза в българското разбиране за патриотизма?

Може би за „криза“ е силно да се говори. Но има проблеми, които е по-добре да обсъдим.

Нека си припомним митингите и протестите от периода преди 2000 г. Тогава политическото противопоставяне беше ясно визуално разграничено: едните – сини, другите – червени. Двуполюсният модел имаше отчетлива цветова символика.

Двуполюсен модел преди 2000 г.

Днес обаче (т.е. в последните 20-тина години, исторически това е „днес“) виждаме различни протести, с различни политически послания, често дори противоположни. Но визуалната им символика изглежда една и съща: различните протестиращи всички са с български знамена. Това всъщност е много странно. Едни срещу други, но с един и същ символ, под едно и също знаме.

Какво означава това?

Националното знаме се употребява по различни начини. Различни политически групи, протестни митинги, партии влагат в него различни, често неизказани, подразбиращи се значения. И това важи не само за трибагреника, а за всички национални символи. Те трябвало да обединяват, но се оказват тълкувани по всевъзможни начини от различните социални и политически групи, сякаш тези групи обичат Родината по различни начини. Така символите, които трябва да обединяват, се оказват вътрешно-политизирани и всъщност вече започват да разединяват. Но във външната си цветова или образна форма трибагреникът си е същият, различават се политическите значения, които му се приписват. При това и всички страни могат да бъдат страстно убедени, че именно тяхното тълкуване е очевидното.

Казано иначе, конфликтите са се прехвърлили вътре в националните символи, различните политически групи ги притеглят към себе си, всяка група и партия иска да си присвои символиката на патриотизма и да монополизира разбирането му. Това води до конфликти. Символите, които са били знак за обединяване, се превръщат в територия на битки, стават символи на противопоставянето.

Културните войни

Живеем във време, в което около националните символи има не просто конфликти, а се водят културни войни. Това е световно явление, но то има и български специфики. За мен типичен и специфичен пример е хорото, което някакви хора играят пред Народния театър „Иван Вазов“. Имат ли право да правят това, да показват публично, че се чувстват българи и че им е приятно да друснат едно родно хоро? Без съмнение, имат. Но нещо се е случило, ако правото на едни бъде употребено срещу правата на други.

Когато през 1907 г. Националният театър е построен, той е възприеман от абсолютно всички българи, образовани и необразовани, като една от най-важните културни институции на държавата, пищната му сграда е била повод за общонационална гордост. Около него и тогава възникват конфликти – например студентското освиркване на Фердинанд при откриването му и последвалото затваряне на университета – но по онова време и студентите, и професорите, и народа, и княз Фердинанд не биха оспорили културно-просветната роля на самия Народен театър.

Днес националният театър сякаш е загубил в очите на определени хора тази роля, престанал е за тях да бъде символ на „родното“ и повод за гордост. За тях хорото е символът на българското. През 1907 г. на никого не би хрумнало да противопоставя Хорото на Театъра. Кой знае как двата символа – спонтанния народен танц и културната институция на нацията – са застанали един срещу друг. И ето – тези хора играят хоро пред театъра – сякаш той не съществува, сякаш музиката не пречи на спектаклите вътре, сякаш оплакванията на артисти и администрация са някаква лиготия, която „не е народна“. Всички са забравили, че и двете – хорото и театърът, са били заедно консолидиращи символи, днес е очевидно, че те са враждуващи и биват проиграни един срещу друг.

Бихме могли да обобщим: наблюдаваме политически и културни разломи в иначе общия символен капитал, езика на патриотизма, чрез който нацията мисли себе си. Това са пукнатини, които пресичат символите, които би трябвало да бъдат общи, създават напрежения и конфликти в тях, воюват за това кой е истинският притежател на националното, как трябва да се разбира любовта към родината. Конфликт не с някой враг, а вътрешен за самия патриотизъм.

Конфликтите, за които ще ви говоря, се състоят от такива видими и невидими културни разломи, понякога прерастващи в кризи, друг път – в истински културни войни. Тезата, която ще искам да докажа пред вас, е, че разбиранията за това „що е Родина?“, „как се изразява любовта към родината?“ „длъжен ли съм да обичам Родината си?“ и пр. са се размножили по опасен начин, дистанциите между тях са се увеличили, те са в потенциален разнобой, който понякога може да прерасне в реален бой – като се сбият две футболни агитки, например, затова че едната вика „Долу Левски!“ и така „обижда Апостола“.

В следващите слайдове ще ви представя различни видове и версии на съвременния български патриотизъм, повечето от тях актуални и днес.

Версии на патриотизма

Една от широко разпространените формули гласи: „Обичам Родината, мразя държавата.“ Често я приписват на Георги Марков, макар той никъде да не я е изричал в този буквален вид. Слоганът е много известен, възпроизвежда се на митинги, плакати и в социалните мрежи, къде ли не – хиляди пъти. Той е изключително мощен и пресича цялата българска публична култура. Забележете, че в него има едновременно любов и омраза, той е максимално емоционално напрегнат – скрит престижен модел: този, който го казва също като Ботев, „силно да люби и силно мрази“, дори Родината си. Тук патриотизмът е някакво свърх-напрегнато антитетично и противоречиво състояние, което търси разрешение, не може да остане дълго такова, каквото е. Бих казал – той е бременен с културна война срещу държавните институции.

Съвсем друга разновидност е официалният патриотизъм на институциите – знамена, инкрустирани гербове в президентството, на пилона на Народното събрание, на Народната банка, и на други места и институции, по плакати, банери, банкноти и какво ли още не. Огромна част от визуалната политика на българските държавни институции е патриотична. Теоретиците наричат това „банален патриотизъм“. Той е някакъв вид официално и привично гордеене, но всъщност не е емоционално пренапрегнат, както предишният вариант, следователно няма конфликтен потенциал. По-скоро прилича на спокоен и споделен от всички навик, който вписва всеки индивид в националното общество и го прави част от него и неговата горда традиция: гражданите са приели, че това са националните символи – флаг, герб и пр. – и очакват държавата да ги възпроизвежда и защитава (има Закон за герба и знамето). Баналният патриотизъм не предполага силна любов и омраза, нито политическо противопоставяне. При него силните чувства са се банализирали и са загубили ярките си цветове. Традиционно е, че на определени места и в определени институционални ситуации се развяват трибагреници и се поставят гербове. В тези официални ситуации боравенето с националните символи е защитено, конфликти не се допускат – то има регламентиран, ритуален и задължителен характер – при официални правителствени събития, на заря, на вечерна проверка и пр.

Трета разновидност е когато най-обикновени хора, не институции, употребяват същите патриотични символи, без някой да ги задължава. Например, хора, които развяват националния флаг от някой планински връх, или мъже, които танцуват ледено хоро или футболни фенове, които татуират националните герои и всевъзможни национални символи на гърба си. Тук патриотизмът изглежда спонтанен, нерегламентиран, лишен от институционална инерция, спонтанен. Той се връща към яркия си емоционален пълнеж. Но той някак се показва: нуждае се от сцена, не може без чужди очи – представя се гордо пред родна и световна публика: „Вижте Българина!“ Това е активно гордеене по вазовски, не по ботевски модел: спомнете си – „и кога му викат „Българино!“ бесно, той да се гордее с това име честно.!“ Но известно е, че в очите на разни интелектуалци като Алеко Константинов например, подобен тип поведение не е за одобряване – той граничи с прочутото самохвално тупане по косматите гърди с гордо обявяване „Булгар, Булгар!“…

Този вариант на патриотизма – един от най-важните – може да стигне до странни разновидности. Например до особени, хиперболични размери, търсен гигантизъм и агресивна видимост.

Виждате този слайд, това е тристаметров трибагреник, който патриоти, включително войници, носят на някаква манифестация в Стара Загора през 2016 г.

Тук патриотизмът е странна смесица между народна спонтанност и институционална организираност, умножени по гигантски мащаби. Много старозагорци очевидно подкрепят това, дефилират заедно с флага и се чувстват добре; огромното знаме радва народа. Но пък за това мероприятие не е дошъл само народ, била ангажирана и армията, с цялата ѝ дисциплина и единоначалие. Спонтанните веселия нямат организационен и финансов ресурс да се справят с такива огромни и добре организирани събития – необходима им е официална подкрепа. Но е някак ясно, че колкото е по-голям флагът, толкова по-добре – и народът, и институциите ликуват, празнуват своето възродено единство, любовта изглежда спонтанна, институциите – възторжени, а омразата към държавата – забравена. Сякаш навикът на баналния патриотизъм се е превърнал отново в непосредствени чувства. Такъв гигантически, хибриден патриотизъм – банално-небанален, народно-държавен – такъв е и случаят с пилона на връх Рожен. По изказване на организатора на цялата инициатива, която едновременно тръгва „отдолу“, но заедно с това е подкрепена и от българския президент. „Това ще бъде най-високият пилон – сто и единадесет метров – на Балканите и най-високото място за национално знаме в цяла Европа.“ Защо трябва да бъде „най“, не е ясно, но е очевидно за онези, които го правят – и те изпитват гордост от това и искат тази гордост да е видима, очевидна за всички. Но за други то не е очевидно – и те се подиграват на гигантизма.

А очевидно и още едно нещо – за разлика от спокойната гордост, за разлика от ядосаното „обичам родината, мразя държавата“, гигантическият патриотизъм се нуждае от сцена и видимост, визуален мащаб. Той включва не само хора, които се изразяват – а и зрители, очи пред които това се случва.

Гигантическият патриотизъм има своите версии не само в пространството, но и във времето. Спонтанни патриоти, но и историци, които претендират за експертност, искат да преместят датата на основаване на България по-назад и по-назад във времето. Други историци оспорват тяхната експертност и ги наричат „пара-история“, популярна и съмнителна версия на историческата наука. Но това не пречи на немалък брой хора да вярват, че българската нация е стара, древна, най-древната в историята – има стотици самодейни сайтове на тази тема. В сайта „Брод за България“ са цитирани световни авторитети – от Франсоа Митерен и Арнолд Тойнби до академик Лихачов – и всички те са някак си съгласни, че „вие сте най-древната цивилизация в Европа“. Човек неволно се сеща за злобничкия български виц, създаден от българи за македонците „Македонската нация е най-древната в света. Македонецът възниква малко преди човека“. Кой знае защо древните българи не го отнасят към себе си.

* * *

Дотук говорихме за различия и дори за потенциални конфликти в рамките на позитивно преживявания патриотизъм. Но има и доста различни видове. Ще нарека един цял раздел „негативен“ патриотизъм, за разлика от позитивния, за който говорих дотук. Това е огледална позиция, при която патриотизмът привидно отсъства, дори е отречен. Защо тогава я разглеждам тук? Защото отсъствието на традиционния патриотизъм не е пълно – той присъства като цитирана норма и ориентир, които трябва да бъдат оспорени. Това прави отсъствието на патриотизъм не-абсолютно, то винаги се отнася към споделената норма за любов към родината – отнася се, за да я отрече. Негативният патриотизъм е релационен – той винаги помни позитивния, оспорва го и се дефинира полемично спрямо него. И съответно споделя с позитивния едно важно качество – също иска да бъде видим, публичен, забелязан, дори признат, макар че прав и това по-сдържано, знае че ще има контра-атака. Това изцяло важи за поста във Facebook, с който започнахме – там полемичното противопоставяне е в чист вид на публична декларация -, „някои хора“ ме обвиняват, че не съм патриот – но аз ще ги разочаровам: „…действително не съм патриот. И не само че не се срамувам от това, но намирам тази своя позиция за единствено нормална и правилна.“. Това, което Г. Ц. чувства не е самодостатъчно, то е релационно – съществува на фона на това, че други хора мислят и чувстват другояче. Може би Г. Ц. не обича още Чили, Мароко, ЮАР и примерно Франция – но не чувства никаква нужда да говори за това, а смята, че е задължен да говори за България, на фона на други изказвания – също отнасящи се до България. Позицията на Г. Ц. трябва да бъде защитена спрямо тези изказвания и спрямо тази (за самия Г. Ц. привидна) норма. Но тъкмо това я прави несамостоятелна, оспорваща.

В същия пост Г. Ц. продължава да изрежда полемичните си аргументи:

Патриотизмът по дефиниция изисква особена форма на пристрастие. Той те кара да обичаш нещо не заради неговите качества, а заради неговата принадлежност. Да защитаваш държавата си, дори когато греши. Да оправдаваш историята ѝ, дори когато тя е изпълнена с престъпления. Да се гордееш с хора, които никога не си срещал, само защото говорят същия език или живеят в рамките на същата географска територия. Това за мен винаги е било интелектуално съмнително и морално опасно. В своето есе „От Витоша по-високо…“ Георги Марков пише: „Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм.“ Големият ирландски драматург Джордж Бърнард Шоу е още по-лаконичен: „Патриотизмът по същество е убеждението, че дадена страна е най-добрата в света просто защото си роден в нея… Историята ни е достатъчно жесток учител, за да знаем накъде води патриотичният екстаз. Почти всяка война е започвала с патриотични речи. Почти всяка диктатура се е оправдавала с „националния интерес“. Почти всяко насилие над малцинства е било облечено в езика на „любовта към родината“. Патриотизмът звучи благородно, но често е просто поетично име на колективния егоизъм, колективната заблуда, и да – колективния идиотизъм.

Поради тази полемична напрегнатост, аз в своя анализ ще смятам „негативния патриотизъм“ за част от вселената на патриотизмите, макар че обикновено за него рядко се говори, той се смята официално за срамен. Той е релационно-полемичен спрямо позитивния, още повече, че обикновено е съпроводен и с разни позитивни уговорки, също полемични – и ето за трети път трябва да цитирам Г. Ц., автора на същия пост:

Обичам езика си. Обичам литературата, която ме е формирала. Обичам семейството си, спомените от детството, старите приятели. Но нито семейството ми, нито спомените и приятелите ми са „държавата България“. Те не са паспорт, не са химн, не са знаме. Те са част от личната ми биография, а не от някаква политическа конструкция. Да превърнеш тази интимна връзка в идеология означава да я изкривиш и опорочиш до нивото на политически лозунг.“

Някой би могъл да попита: но защо не запазим „патриотизъм“ само за позитивния вариант, а негативния да наречем иначе? За мен това би било равносилно на разкъсване на противоречивия емоционален възел и разпадане на полемичната напрегнатост на понятието.

Забележете обаче, че тази публикация във Facebook се характеризира с особен eмоционален нюанс: полемичността на Г. Ц. спрямо патриотизма е спокойна и овладяна, бих я нарекъл дори самоуверена. Авторът на поста твърди, че не изпитва някакви особени емоции по обсъждания въпрос, той мисли рационално, аргументира се. Това е рядка реакция. Обикновено други разновидности на същата негативна позиция се характеризират направо с емоционален взрив – порой от резки критики, обвинения, срам, омраза, агресия към родината:

В България вече е твърде късно, защото тук обезателно липсва критична маса български младежи (а и не само младежи), чиито мозъчни клетки (ако въобще ги има) да са пълни с нещо различно от безконечни халтури, екзистенциална празнота и интелектуално-мисловна профанизация. България отдавна е превърната в един самотен и периферен остров със затихващи функции. Или направо със затихнали. Корабокрушението е пълно и болезнено.[1]

Има разновидности на негативния патриотизъм, които са дори още по-емоционално напрегнати. Без да си дават сметка, те също следват роден модел, ботевски, но преобърнато – повече силно мразят, отколкото силно любят. Рязката критика, срамът, дори омразата тук изглеждат решително надделели над привързаността. Вероятно би могло да се говори за цяла подводна култура на българския срам, която тече в социалните мрежи, паралелно и в отношение към позитивния патриотизъм, повечето време скрито, но от време-навреме тя пробива и се заявява. Не считам това за изследвано, макар че от години събирам такива примери. Тук ще цитирам няколко подбрани на случаен принцип от хиляди подобни. Интересното е, че те по правило се появяват като оспорващи мнения в някакви онлайн дискусии, занимаващи се с проблема за гордостта и срама. И почти винаги влизат в брутални отрицания на доминиращия патриотизъм на гордостта.

Ето и анкета от 2005 г. на сайта „БГ мама“, където самият въпрос е показателен: „Срамувате ли се или се гордеете с това, че сте българи?“ Една от BG-майките пише: „Да започнем с по-дългото СРАМЪТ че съм българка“ И започва да изброява. От нейните тридесет точки ви показвам само първите дванайсет (правописът е запазен).

1. Срам ме е, защото в България пицата пристига по-бързо от бързата помощ

2. Срам ме е, защото в България това че даваш повече пари не е гаранция за качество

3. Срам ме е, защото в България можеш да се издигнеш само ако имаш връзки

4. Срам ме е, защото в България всеки те гледа в ръцете – какво си му донесъл и колко ще му дадеш

5. Срам ме е, защото в България младите хора четът само менютата по заведенията, а не книги

6. Срам ме е, защото в България гласуват само циганите

7. Срам ме е, защото в България ако не преписваш на изпитите си, си пълен кретен

8. Срам ме е, защото в България си копуваме телефони за 1000лв., и китайско белио за по 0.80лв.

9. Срам ме е, защото в България трябва да обясняваме на децата си че не можем да им купим кукла, защото парите трябват за храна

10. Срам ме е, защото в България, колкото си по-умен по- трудно си намираш работа

11. Срам ме е, защото в България правото е на този които има $

12. Срам ме е, защото в България ни е кеф когато съседа страда …

В друг Facebook пост от 2006 г. четем:

Няма за какво да се гордеем, че сме българи, но поне да можеше и да не ни е срам от всичко, което се случва в нашата държава „Патриотизъм в България отдавна е мръсна дума. Най-малкото защото вече някак естествено кореспондира с образа на мърлявия, безработен ултрас, който троши седалки, бие дяволи в Борисовата градина и доминира над четиридесет и седем килограмови жени.“ Самият Азис е казал ясно: „Срам ме е, че съм българин.

Ето и гневен изблик на писателя Калин Терзийски от 2017, да бъде светла паметта му, той скоро си отиде. Терзийски често използваше социалните мрежи за гневни изблици Ето как той описва България, чрез срамни изброявания:

… страната на Слави Трифонов, Фики Стойаров, Динко Лавечев, емигранти, Кобра, Цевулева, „Уикенд“, папараците, „Галъп Интернешънъл“, Сорос и Путин, и Дан Браун, но не и Джон Дън, както и розите и митничарите с хероина, паметника на Гришо, книгите на Юлиян Вучков, президентството на фелдфебел Радев, селящината, Делян Пеевски, „красотата“, „пашата“, криминалната политика, криминализираната полиция, Бойко Борисов „в очите ѝ“ – и така нататък, едно безкрайно изброяване, което не създава образа на България, обединена около сто и единадесетметровия пилон на Рожен.

Друго директно признание, пост във Facebook от 2013 г. (прочетено 17573 пъти и събудило много реакции):

Аз пък не обичам България! Понеже тук е анонимно ще споделя една голяма тайна, която ме измъчва – съжалявам, че се родих в България! Не само мразя държавата, но и страната – не понасям народните ни обичаи, мразя народната ни музика. И изобщо вече ми е писнало от приказки от рода, че сме най-великата нация на света и че сме дали най-много от всички. По това си личи, че македонците са българи – и те все се изхвърлят колко много били дали на света. Тези приказки не само, че не ме карат да чувствам гордост, а все повече ме отблъскват. Природата ни е хубава, да, но нима няма такава в една Франция, в една Италия? От България ми харесва само българската кухня, иначе народът ни е просто ужасен. Всеки избива комплекси и се тупа в гърдите от колко велик народ е. Това да се ожениш за българин/българка означава да се осъдиш на страдание цял живот.

Тук освен рязкото негативно отношение, прави впечатление напрежението между скритост и публичност. Авторката очевидно я е страх от това, което казва, но анонимността помага на желанието ѝ да изрази искреното си мнение. Тя знае, че то ще скандализира други българи (което и става…) Можем само да подозираме, че в други подобни случаи надделява не желанието „да си кажеш“, а страхът от публичен остракизъм.

Последният ми пример е много провокативен. В него любовта към родината се превръща не в омраза, а в отвращение и злостна подигравка. Аз лично намерих този феномен на улицата и го снимах. Моля за извинение, че го публикувам, не искам с това да обидя чувствата на никого; правя го единствено в интерес на изясняването на понятието. Вероятен контекст на снимката: известно е на всички, че у нас в разни ресторанти има обичай финалният крем карамел или крем брюле да се поднася с коктейлно флагче, забодено в десерта – разбира се, българско, трикольорно. Някой си беше взел такова коктейлно флагче от заведението, в което вероятно бе обядвал – може би като куриоз. Но на тротоара беше намерил кучешко л@йно и за да обърне внимание на всички минувачи за софийската мръсотия го беше „декорирал“ с трикольорчето. Сами можете да си направите изводите какво е посланието.

Собствена фотография, 2008

Забележете, тук вече не говорим само за критика, за омраза или срам, а за чувство от друг характер. Отвращението не принадлежи към моралните чувства, а към най-древните първични емоционални реакции, свързани със свещеното различаване на чисто от мръсно. Отблъскването от патриотичната гордост в нейните официални и комерсиални образи, тук е изразено в такива екстремно силни, древни форми. Брутален анти-патриотичен език, който психоаналитиците биха нарекли „език на абектното“[2]. Но ако не искаме да си затваряме очите за истината, трябва да разгледаме и подобни образи на патриотизма. Те са един от многото варианти, възможен крайно негативен полюс на отношението към родината.

И всички тези неща – гордостта, баналният патриотизъм, гигантоманията, крайният срам и дори отвратата – съществуват паралелно в българското общество. Те размножават смисъла на понятието „патриотизъм“, сблъскват официално с неофициално, „елитарно“ с „народно“, любов с омраза, гордост със срам, показване пред чуждите очи със скриване в анонимността, „сладостта“ („име сладко – земя рай“) с отвращението. И са бременни с конфликтен потенциал.

* * *

А колко малко знаем за патриотизма „в чужбина“ – дали той съществува и в каква степен, в какви форми? От дискусиите в социалните мрежи може да се съди, че той още по-често е свързан с проблема за Чуждия поглед, там той е и реален, не е само фантазъм на националното въображение. На емигранта всеки ден му се налага да се пита – как изглеждам в очите на чужденците?

* * *

По външни статистически данни патриотизмът на напусналите България не е прекалено голям. През последните години от един до два милиона и половина българи живеят в чужбина (каналите за събиране на информация са несигурни, статистиките са много неясни и не посочват точни данни). Реално гласувалите избиратели от емиграцията на различните избори се движат около осем–девет процента от предполагаемия брой емигранти. Което значи, че сериозна част от българската диаспора не е представена. Дали това е свързано с технически и финансови затруднения при гласуването или тези емигрирали българи са реално отвързани от активни ангажименти и свързаности с България? Не е възможно да се прецени, без изследвания. Но приблизителната картина се потвърждава и от други данни. Вероятно между двеста и петстотин-шестстотин хиляди деца на родители в чужбина са в училищна възраст, но приблизително същия процент – около девет процента – от тях са обхванати от българските неделни училища[3]. Обикновено учат малките, достигат до пети–шести клас и научават известен говорим български, могат и малко да четат, но не и да пишат. Дълъг български текст, например книга, рядко могат да прочетат.

Има и друго. Предполагам, че всички присъстващи са се натъквали на „българи от чужбина“, завърнали се в България и междувременно култивирали навън строга оценка за България и категоричен начин на оценка и говорене. Най-крайните от тях осъждат абсолютно всичко в България, обявяват я за пропаднала и безнадеждна.

Защо ли тогава, паралелно с този негативизъм в същата тази „пуста чужбина“, на най-различни места по света, има прояви на спонтанен български патриотизъм? Възникват къде ли не културни организации, танцови и хорови състави, фестивали, спортни дружества, библиотеки… Но не знаем точния им брой, нито какъв процент от диаспората обхващат (и съответно колко българи-емигранти остават незасегнати от техните мрежи), как точно сплитат любов, гордост, омраза, носталгия, обвинения и самообвинения в сложен възел.[4]

Повечето от тези организации възникват спонтанно, но после биват подкрепени от българската държава, която бавно възстановява културната си политика зад граница. Това обаче не е официален държавен – банален – патриотизъм, напротив. Събитията се организират в почивните дни на седмицата и обикновено се организират и преживяват под формата на спонтанен празник; често се свързват с правене на мартеници, ядене на козунаци, чукане с яйца и други такива, в определени случаи патриотично е дори да се ходи на чалга бар. В допълнение в големите американски и западноевропейски градове българската диаспора обикновено има любими български или балкански магазини, от които се снабдява с родна храна, лютеница, луканка и други подобни: мрежата от магазини, известна като Malincho.com има няколко физически магазина в района на Чикаго и голям онлайн магазин, който прави доставки „в Америка, Европа и Австралия“… Тук патриотизмът сякаш минава през неповторимия балкански вкус, от който не се отказват и най-големите негативисти.

Интересното е, че по-голямата част от този носталгичен патриотизъм има специфична фолк-тоналност. Ето няколко партита, празници и фестивали[5], организирани в Чикаго от наши сънародници:

Български фолк-фестивал в САЩ 

Докато културните отдели на посолства и консулства, както и официалните български културни центрове организират литературни четения и музикални събития, не ми е известно някоя от тези спонтанно породили се емигрантски патриотични организации да е организирала, да речем, четене на Николай Лилиев или музикална вечер, посветена на творчеството на Васил Казанджиев. Диаспората задължително използва гайдата, кавала, българските занаяти, българската кухня, те спонтанно свеждат „българското“ до аксесоари на българската народна култура, използвани като естествени общи символи на идентичност и повод за патриотична гордост. Изглежда интелектуалната традиция на България не се радва на такъв интерес. А ако има такъв, той се реализира по официални канали. Но това допълнително трябва да се изследва, нямаме достатъчно данни.

Но да се върнем за момент към споменатия яростен негативен патриотизъм на част от диаспората. Той съдържа аналогичен възел от срам, омраза, травма, дори отвращение, само че този път в особен контекст. От една страна емигрантите са непрекъснато пред реални чужди очи и уши. От друга те се завръщат в България и си говорят със сънародниците си, описват им опита, имат и публични изяви. В този сложен контекст има не малко емигранти, които говорят по яростно-негативен начин – само констатирам това, не го оценявам, не ги осъждам. Аз лично познавам българка във Вашингтон, която е декларативен враг на всичко българско. По всеки повод тя бълва змии и гущери по адрес на България и особено мрази патриотическото самохвалство; прави това систематично и непрекъснато. Бях много изненадан обаче, когато тя веднъж ми каза: „Но аз сънувам на български.“ Още по-смаян бях да видя през 2024 г., че абсолютно същият израз е употребен от българската фотографка Михаела Арройо като заглавие на нейната фантастична фотоизложба, посветена на бесарабските българи. Фотографиите на Арройо са истинско дълбоко антропологическо изследване на няколко села в Украйна. Вижте как изглеждат онези, които не само сънуват на български, а се опитват по някакъв начин и живеят „по български“, моля, забележете особеното спокойно достойнство на тяхното носталгично всекидневие и дискретния начин, по който са разположени в него знаците на българското.

Тоест отношението на емигрантите към България е едновременно същото и не-същото като това в страната. Но в случая ни вълнува това, че то също може да бъде крайно многозначно, непоследователно и двойствено. Не може да не направи впечатление обаче мотивът „сънувам на български“. Той намеква, че опитът от българското детство и юношество е биографично вписан на много дълбоко ниво, образно казано – в личното несъзнавано и полу-съзнавано, в тялото, във вкусовете, миризмите и цветовете, в интимните спомени за тези инфантилни усещания. А това говори за нещо важно. Тази привързаност не е нещо, което може да бъде избирано, иначе съзнателният негативен патриотизъм, като този на моята позната, непременно би го отхвърлил. Сега и най-големите национал-негативисти могат да го изтласкат най-много в сънищата си – но оттам не могат да го изгонят.

По този повод големият български поет Атанас Далчев е казал нещо с ключовa важност:

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

Казано с теоретични термини: на това дълбоко ниво, патриотизмът, позитивен или негативен, не е нещо, което избираме. Той е просто дълбок, биографичен факт.

А ето тук на този слайд и едно стихотворение, този път на емигрантка, друга моя приятелка във Фейсбук:

Пристигнах там,
където много са пристигали.
Свалих си кожата, прегърнах куфара и слепоока скочих
в аромати на маруля и жега, и кипариси, и леден чай, и пеперуди,
но някъде отзад остана отпечатъкът от скока
и спряното сърце на тъжно изречение.

Вижте какви образи само – „свалих си кожата“, „отпечатъкът от скока“! Случайността на това, че си роден на определено място, в един момент престава да бъде само случайност. Можеш да си смениш културната и езикова кожа, което е достатъчно трудно и травматично. Но някои неща не можеш да промениш. Друг път и на друго място няма да се родиш, затова тя става конститутивно условие. За емигранта пък то изглежда се вписва като значещо отсъствие – биографична празнота в спряното сърце на тъжно изречение. Т.е. отсъствието присъства. Има го в това, че чуждият език никога няма да ти стане роден, появява се в чуждите, не-български езикови конструкции, които емигрантите вече употребят, когато говорят родния си език, има го в телесните навици, които трябва да бъдат обуздани от чуждата култура, в походката, дори в структурата на сънуването. Космополитите не искат да разберат именно това – че усещането за привързаност (то още не е патриотизъм, но е база на патриотизма) не е просто избор, то е условие, през него, би казал един философ, се открива света.

Но да се върнем към темата си. Около нас, видяхме, просто гъмжи от различни смислови и емоционални версии на патриотизма – различни семантики, разбирания, спорещи концептуализации зад патриотичните клишета. Афективният заряд на понятието също е крайно противоречив. Дали вече сме в състояние да отговорим на въпроса „Що е патриотизъм?“ Любов, принадлежност, солидарност, гордост, срам, грижа, дълг, носталгия, травма, фаталност? Или направо преминава в областта на несъзнаваното – там, където са сънищата и неконтролираните образи, които се появяват в съня? Отпечатъците от скокове, избори, които сме направили? Или може би всичко това заедно?

Но ако е всичко това, как се съотнасят тези противоречиви елементи помежду си? Нали уж правим научен анализ, макар и популярен: как се съотнасят тези несъвместими емоции една с друга, в какъв режим влизат, как се променят взаимно, как се хибридизират, как се противопоставят? Не знаем много по този въпрос.

Продължава да битува мнението, че патриотизмът е „любов към родината“ и това очевидно клише е вярно. Но очевидното някак си днес е престанало да бъде достатъчно очевидно. При възникването на националните държави патриотизмът е бил общата символна валута, казват теоретиците на национализма – онзи културен идиом, който е бил употребяван от всички и който е осигурявал кохезия на нацията. Но днес въпросният споделен идиом се е размножил. Смисловият и афективен възел, безбройните му разночетения носят в себе си сериозен конфликтен потенциал, който внезапно може да се разрази – и културните войни ни убеждават в това.

Следователно въпросът „що е патриотизъм?“ е напълно обоснован. А според мен е и спешен. Ако засега няма криза, много е вероятно тя да чука на вратата.

Както капак на всичко във философско отношение патриотизмът винаги, не само днес, е правил една изключително рискована стъпка: опитвал се е да свърже несвързваемото. На първо място партикуларност и универсалност, за това ще говорим в следващата част. На второ място „любов“ и „дълг“. Патриотичният апел казва: трябва да обичаш Родината си. Само че „трябва да обичаш“ звучи контрадикторно. Любовта не се подчинява на морални закони; тя е спонтанна. И ако някой не изпитва любов, не е виновен за това, нали? Обаче от друга страна свързването на любов и дълг е нещо съвсем естествено и обичайно в сферата на семейството и ако синът не изпълни дълга си да обича и да се грижи за майка си и баща си, е виновен. Обръщам ви внимание на този парадокс – или мним парадокс. Любовта не е задължителна, но любовта-дълг към майката е императивно изискване. Но не е ли Родината една Майка? В следващата част на настоящата лекция специално ще се занимаваме с този проблем.

Завършвайки тази част ще кажа, че от горния анализ следва, че общият символен капитал е заплашен, че патриотизмът е сякаш различен при различни социални групи, при живеещи в различни условия, при различните индивиди, направили разни биографични избори. Дори не говорим за това, че и понятието, и явлението могат да бъдат инструментализирани от различни партии, партийки и псевдопартийки и различията в разбирането му да бъдат докарани до идеологически крайности и използвани манипулативно.

Заедно с това обаче, същият анализ показва несъмнено: патриотизмът днес е незаобиколим факт, при това не само в България. Той не само бива инструментализиран „отгоре“, но и бива поддържан спонтанно „отдолу“, от най-обикновените хора, които така изживяват себе си, своята идентичност. Слуховете за неговата смърт[6], които беше пуснала нео-либералната глобализация, се оказаха силно преувеличени, А след като е така, би трябвало да се съобразим с фактите, независимо какво мислим за патриотизма, дали като пламенни патриоти, развяващи байраци, дали като Г.Ц, когото цитирахме. Патриотичното чувство във всичките му разновидности е тук – при нас и около нас – и ще остане, след като хората имат нужда от него. И както и да го разбираме и критикуваме самите ние, анализатори, теоретици, критици, отрицатели, глобалисти и антиглобалисти, космополити и патриоти.

Добър или лош, патриотизмът е е един от езиците, с които хората дават смисъл на живота си. Може би не е единствен, може би далеч не най-важния. Но това не го прави несъществуващ.

А освен това и външни геополитически обстоятелства вече ни карат сериозно да се замислим сериозно за това понятие, за пореден път. Съвсем скоро Марко Рубио каза в своя реч в Мюнхен: „Армиите не се борят за абстракции. Армиите се борят за народ. Армиите се борят за нация. Армиите се борят за начин на живот. И това е, което ние защитаваме.“

Това не са разни случайни настроения на този или онзи. Става дума вече за официална национално-защитна доктрина на Съединените американски щати, която в някакъв смисъл е защитна, но в друг смисъл не е – позволява интервенция далеч извън границите на САЩ, във Венецуела, в Иран… Забележете обаче: в изказването на Марко Рубио понятия като „народ“, „нация“, „начин на живот“, „велика цивилизация“ влизат в синонимни връзки. Те се подразбират като едно и също. Но те едва ли са едно и също. В това прозира високомерие – само да напомня, че през XVII век светът се е делял на „исторически“ и „неисторически“ народи (Хегел), а през XIX век на малки и периферни нацийки и Велики сили, империални нации, над чийто територия „слънцето никога не залязва“. Но това е друга тема, тук само намеквам, че самите нации са доста различни социални организми, малки и големи, признати и непризнати, горди или травматични. Напомням, за да не го забравим, няма да се занимавам с него.

Но доктрината, която прогласява Рубио е ясна поне в едно отношение. Ако се върнем малко назад, през 2003 г., когато Съединените щати нападнаха Ирак, доктрината на Джордж Буш-младши и неговия екип беше диаметрално противоположна. Тя беше откровено експанзионистична: САЩ имат историческа мисия да разпространяват свобода и демокрация; в Ирак се нарушават основни човешки права; следователно, тъй като правата са универсална ценност, те трябва да бъдат наложени със сила. А това, което казва Марко Рубио, говори за нов възход на патриотизма вече като легитимация. Не „човешки права“, а величие – МАGA. Дали това е същият патриотизъм, като този от XIX век, е друг въпрос, но го представят сякаш е същият.

С това завърши първата част на лекцията. Общо, заедно с теоретичния увод, ще бъдат четири части, очаквайте още две.

^[1] Публикация в електронната платформа OffNewsq 27 януари 2016 „Образователни бутафории и истини“ от А.Я.  Авторът е студент по право в четвърти курс в Юридическия факултет на Софийския университет: https://offnews.bg/analizi/obrazovatelni-butaforii-i-istini-623126.html

^[2] Няма да навлизам в подробности относно термина, ще кажа само, че той описва непоносимост, дълбоко психо-соматично отблъскване, спазъм на границата между обект и субект.

^[3] Данните, до които се добрах -  около 400 български неделни училища в 42 държави по света,  в тях се обучават близо 40 000 деца.

^[4] „…За две десетилетия и половина сънародниците ни по света изграждат повече от 600 общностни институции. Според електронния регистър на Държавната агенция за българите в чужбина към 2015 г. общият брой на тези структури е повече от 900. (виж изследването „Културно наследство в миграция. Модели на консолидация и институционализация на българските общности в чужбина“, под ръководството на проф. Вл. Пенчев, София 2017, изд. Парадигма, стр. 49.

^[5] Чикагският се нарича Bulgarian Folklore Festival, Chicago.  Други подобни са Bulgarian Festival, London,  Bulgarian Cultural Festival Toronto, Bulgarian Folklore Gathering, Prahа и пр.

^[6] Какви бяха тези слухове? През 80-те и 90-те години имаше теоретици на глобализацията, които твърдяха, че националната държава и нацията са институции, които вече не могат да се впишат в глобалния свят. Именно като институции, обслужващи нуждите на хората, те били изживели времето си и не отговаряли на глобалните икономическите и културните обмени в подвижния, мобилен глобален свят. Следователно в дългосрочен план нацията, национализмите и патриотизмът непременно ще отпаднат. Това някак си не се случи. Напротив, губещите от глобализацията взеха на въоръжение символното оръжие на национализма и създадоха мощни популистки партии в своите страни – това ще бъде обсъдено в края на настоящата лекция.

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).