История на Априлското въстание

Димитър Т. Страшимиров

ТОМ I
ПРЕДИСТОРИЯ

Втори отдел
Причинители 

ГЛАВА ВТОРА
Гюргевският комитет

I
Големите идеи не се раждат изведнъж. Психиката на един неизвестен и ексцентричен скиталец, като ветропоказател на епохата.

И както една гранка само от тъканта, едно едва видимо с просто око семенце ражда велики плодове, така често и от нищожни случки произлизат велики събития.

Един оригинален ентусиаст, един бъбрица и ексцентрик, който, по дебелашката българска терминология за чисто сърдечни слабости, принадлежал, по обикновения катехизис, към рода на „шакнатите“, един прост, един излиятелен човечец от Враца дошъл във Влашко.

Заимов се срещнал с него, възпламенил се сам и сам отишъл във Враца, намерил почва, дали му и пари, добил сила за работа, и семето за ново дело било здраво хвърлено. Заимов се връща пак в Гюргево, но сега вече с пари и с надежда. Ето така новият комитет е основан и всичко тръгва по реда си.

Оня човечец бил тикан в своята авантюра просто от оная тайнствена сила, зародишът на която се намира в невидимата тъкан на небесната енергия – оная енергия, която е ентусиазъм и поезия на земята.

Защо дошъл?
Питайте го, да ви каже сам.

Той е словоохотлив, като всичките поети, защото, най-после, силата на поезията се заключава само в новото. Три тетрадки стоят и сега, прошарени от кора до кора от него, и трите са надписани едно и също: „Описвам, казва заглавието на записките, хвърлено право на корицата на една тлъстичка тетрадка, – описвам тая книга що съм работил през времето, в което ставаха тежки борби за въстания, за да се освободим от турското иго. Аз Мито Косто Хаджи Мицов родом от град Враца, от Хан махала 1883“. Другата тетрадка е надписана: „Записки по въстанието повечето по деятелността на Мито Х. Мицов от малак до свършването на руско-турската война писани у руски Цар (хотел!) като беше болен с негова ръка на 1879 през Декември София, Враца“.

На кориците на останалата книжка стои пак такъв надпис, че и там са разказани животът и деянията пак на същия, само през 1894. А между 1879, 1883 и 1894 колко ли пъти още е описван същият живот, колко ли такива тетрадки са пропаднали завинаги, изгубили за любопитното потомство! С една дума, човекът – любопитен, словоохотлив – чудо: разказва, пише, кога как му скимне; когато му поискате.

Но защо отишъл във Влашко? Кой го е пратил? С какви средства е отишъл? Кого е търсил?

Всичко това той ни разказа самичък.

Отишъл – така, за да иде. Искал да зарие, да се убеди, да поживее вън – в царството на идеите.

И всякъде говори вдъхновено, че народът във врачанско е готов и че всичкият български свят там иска вече да въстане.

А пък ние знаем, че Враца никога отпосле нито се приготви, нито въстана!

Но нека го оставим сам да разкаже:

„Мен в сърцето ми, пише той, се беше въобразило освобождението. И още от малак аз в училището бех бабаит да ходя по реката да се къпа и да се бием с турчетата. Почти като бех си убил всичките пръсти на краката, беха вързани, учителят ми каза: на юнак и рани требват. – На 1875 аз получих от Тончо Чичов (негов приятел), който се учеше тогава у Прага, писмо, в което писмо ми пише: баке, когато (ме) изпрати вия ми казахте че имате комитет, сега му е времето, ерцеговина дигна на востание и вие требва да направите така. В също време имахме известие от централни комитет (думата е за приготовленията на септемврийското въстание) да се готвим за востание, но това беше сметена работата, като не бехме приготвени както требва. Сбирахме се няколко пъти, но никакво решение. Аз реших да ида у Романие, като си бех направил тескерето за Хорехово, бех продал един кон на калогеро светогорец Пахомие. Като отидох вечерта у метохат да си взема парите, там и поп Николчо. Аз вземах парите, им казах: дедо, аз зимам тия пари и ще ида у Влашко да работа за освобождението на България, благословете ме. Цалувах им ръка и ме благословиха. . . . Стигнах у Орехово, запрех се на Науновия хотел край Дунова, много убеждава Наун да се върна, но аз никак не се съгласих. Каитих си тескерето за Рухчук и скочих на Гюргево без пашпорт“.

От Гюргево нашият човек стигнал в Букурещ. Когато Заимов се връща от Цариград, заварва го в печатницата на Ботева. Прибрали мечтателя-скитник в печатницата и станали му пълен господар: „И вече хъшовете – пише той, – не ме остават и ми казаха, че ако ида при Любен Каравелов, ще ме убият, защото Любен казвал на някой агенти, дошли от България, да си идат и гледат работата, защо му не е време сега за востание, и казваха че е вече нарушил устава на Левски, та требва да се убие“.

И след всички други хъшовски митарства (между другото вземали му със заплашване и пари от джоба) врачанският патриот трябвало да се срещне и с Панайота Хитов, да защитава своите идеи, че вътре е готово за работа, срещу скептическия воевода – агентин още на сърбите и при туй и царедворец.

Срещата станала, но това не е важно, а важен е драматическият разговор, който произлиза между двамата отборни синове на епохата. Представили го. „Ето този врачанин, казали, дошъл от България и казва, че хората са готови там, оръжие имат, чакат ние да преминем, и ето той купува оръжие, а вие ни казвате всеки да си гледа работата, няма да стане скоро това“. – „Истина, прибавя дивният врачанец, аз бех купил два револвера“. Това е било, разбира се, и всичкото оръжие, с което той гласи да разруши държавата на султаните.

Панайот попитал, защо е бил дошъл от Враца. „Дойдох, отговаря мечтателят, да се срещна с централния комитет да се разговорим как да работим“. А воеводата: „Имаш ли пълномощно от Враца?“ На тоя въпрос запитаният изважда из пазуха квитанция из некогашните революционни кочани – документ, че се е клел и че вписал пари на времето на Левски. И казва тържествено: „Аз съм последовател на Левски. Сички да загинат, един да остане, той (този един) е заклет да работи за освобождението.“

Но разговорът става по-нататък още по-интересен. Воеводата попитал как мисли врачанският мечтател, че стоят работите вътре и какво трябва да се прави. А той, като вдъхновен Пития, отговорил: имало по некоя пушка пренесена още от времето на Левски; сега оставало само да минат агенти, да подигнат всички за дело готови хора, да заемат всички пътища на Балкана – „с това – свършил той – ще можем удържа бой с турците и с това ще предизвикаме както Русия, (така) и Европа.“ – „Знаеш ли ти – попитал, изваден най-после от търпение, скептическият воевода – знаеш ли ти, колко турска войска има във Видин, София, Търново и Шумен? Във Видин са 15 хиляди, в София пак толкоз и отвред не по-малко: за един ден тия войски ще стигнат на ония места, които искаме да заловим. А вие колцина ще бъдете? С какво оръжие ще излезете против тях?“

Панайот, с една дума, разтварял книгата на горчивите опити от 1867 насам. И наистина, и тогава, когато мина той за Балкана, и сега, когато Стамболов разви знамето, имаше мнозина въстаници записани, но колцина можеха да изтеглят ножа за работа? И колко ли щяха да бъдат тия, които ще го изтеглят за в бъдеще?

Ала нищо не действало на ексцентрика–ентусиаст: нито горчивият опит на миналото, нито трезвият поглед на воеводата.

И що повече? Този ексцентрик, този поет–мечтател беше истински феномен, беше ветропоказател и знаме на епохата. Епохата е само ентусиазъм и сляпа вяра и нищо повече.

Когато човечецът си излязъл от Панайота, където имало събрани и други хора и слушали интересния диспут, по него тръгнал Бенковски, а тоя също бил там. Другoяче мислел героят на бъдещето Априлско въстание – той оценил врачанеца. „Щом слезох долу – разказва последният – по мен слезе един среден човек, с руси мустаци, който беше и той в заседанието, и ме хвана за рамото и ми каза: врачанино, аз сам Георги Бенковски, аз сам на твоето мнение, виж ли тия горе, няма ни един да премине у българско. Виж ли този Панайот, той е зел една сърбкиня, той иска да има сто хиляди души, той да е по сред да не чуе и пушка дето гърми. Кой ще иде да освобождава българите, той ще загине, ела по мен.“

И врачанецът последвал героя на бъдещето, както вече после героите на бъдещето последваха врачанеца.

II
Заимов и Иваница Данчев във Враца. Завръщането им в Гюргево. Иларион Драгостинов и П. Волов.

Помощникът на Заимова в Цариград, Бенковски, и сега не бил отстъпил от своя шеф: той завел врачанеца-мечтател при него.

Заимов, озадачен да намери, за близкото дело, точка на опора някъде вътре в България, запалил се да тръгне с този ентусиаст, за да види, що има във Враца.

И отишли. Заимов взел за другар своя бивши в Цариград телохранител, Иваница Данчев. В първата половина на октомври те били вече на своето място.

Почвата във Враца се оказала действително благоприятна. Не само лесно съживили стария комитет, останал от времената на Левски, но бързо в окръга били основани и нови революционни гнезда. Назначението на последните е било не само да сеят по-нашироко семето за въстание, но за да се събират и по-крупни комитетски суми за близко бъдеще, което се и постигнало. Рахово, Бела Слатина, Бреница, Кнежа, Борован, Долно и Горно Кремени, Долна и Горна Бешевица, Буковци, Крумово, Козлодуй, Старо село, Влашко село, Злидол и др. били заобиколени отчасти от самия Заимов, отчасти от Иваница Данчев, и всякъде възникнали частни рев. комитети.^[1]

Заимов не се маял много във Враца. Къде средата на ноември той и Данчев били пак в Гюргево.^[2] Онова, що наченали тъй щастливо, трябвало да се доизкара.

Чувствало се нужда от пълна организация.

Тук, в Гюргево, Заимов заварил вече всичките си прежни другари, пристигнали щастливо от турските предели. Първи се присъединили сега към него, в идеята за бързи и решителни действия вътре, Иларион Драгостинов и П. Волов. Сам Заимов туря Волова между първите по ред, които прегърнали неговата идея^[3]. По-ранни обаче са били срещите с Илариона, който избягва от Русчук, преди Волов да стигне и даже преди още Заимов да се върне от турската столица.

Иларион Драгостинов е един от най-възторжените души на онази епоха. Той стърчи между всички със своята интелигентност, с бляскавите си дарования, със своя възвишен характер. Той е най-идеалният, най-чистият дух на своето време. Когато се взре човек по от близо в тоя двадесетина годишен момък, с удивление ще види и с изненада, какви съкровища могат да се крият в една младежка душа. Той е роден в Търновско – в гръцкото Арбанаси. Аз посетих къщата, където е видял божи свет, срещах се със сестрите му. Трябва ръката на художник, за да се изобрази всичкото онова благоухание, което лъха от разказа на сестринските спомени за него. Той се е родил в 1853^[4]. На 1875 е бил 22 годишен. В 1867–68 завършил търговското петокласно училище. Прилежен, скромен, деликатен и хубавец, той говорел, освен български, още и гръцки, турски и френски. В началото на седемдесетте години той се застоява в Русчук за търговски предприятия, но подготвеността му в езици и неговият благ, симпатичен и общителен характер го прехвърлили на служба в компанията на железопътната линия. Като чиновник в иностранно дружество, той имал възможност често да прегазва Дунава, и в книжата, които са останали от него, често се срещат бележки за адреса ту на един, ту на друг от революционните водители във Влашко. Деятелен член на Русчушкия комитет, през 1875 година той обикаля, след Н. Обретенов, Шумен, за да подкрепи и организира там духовете. Той беше, заедно с Тома Кърджиев, един от организаторите на Червеноводската чета. Преждевременното залавяне на Кърджиева от властта побърка на Илариона да излезе и той заедно с въстаниците. Още на 14 септември, според както е сам забелязал в своя портфейл, той забегнал с един каик във Влашко, за да не падне в ръцете на озлобената вече турска полиция.

П. Волов заема видно място между всички другари по своето солидно образование. Роден около 1851–3 в Шумен^[5], той бил издържан от богатия си вуйчо, Маринчо Бенли, изначало в Белград, а после в Николаев, дето следвал 1869–73 и свършил гимназията. Той бил човек на книгата, на топлото слово и на убеждението. Още от Николаевската гимназия той се намира в кореспонденция с Грекова и Узунова в България. В 1873, след като свършил гимназията, Волов се върнал в родния си град и постъпил за учител заедно със своя другар и съученик П. Енчев, родом от Тулча. Скоро бил избран за председател на шуменския революционен комитет, а в началото на 1875 една неочаквана случка го направила емигрант. За тая случка ние намекнахме и по-напред, а сега остава и да я разкажем накратко. Едно хубаво момиче от града, влюбено в някакъв си французин–инженер по проектирания тогава железопътен клон Шумен–Ямбол, ангажирало се в брак с любовника си. Владиката се възпротивил по някакви канонически съображения. Случката била дива и дори глупавичка в своята основа, но Волов се увлякъл, защото в нея някак изкусно се вплели местни градски интриги.

Местните чорбаджии – имотната, капиталистическата класа, която и по привички инак мъчно се спогаждала с подчинението под силата и властта – взела сега страната на чужденеца и собствено страната на железницата – лост на тяхното бъдеще разбогатяване – и опълчила се против владиката. Чорбаджиите били явни врагове и на комитетското дело, а поради тях също и чорбаджийските синове странели от комитета. Сега, обаче, богатите синковци ахнали всички из една душа, защото оня французин ги ухапал за слабото място: не искали да изпуснат те хубавото пиле да го грабне чужд гарван из града им. При тези условия дивата случка послужила като очистително средство и чорбаджийските синковци станали изведнъж комити, а Волов ръководил борбата. Аговската полиция, любопитна за подобни произшествия, които требвало да имат интерес като едно театро, допуснала да се развият работите колкото е било потребно, и когато наелектризираната младеж, още и въоръжена, заобиколила сватбарите, готова да прибегне и до насилие, арестуванията почнали. По тоя начин Волов, със своя другар Енчев, се намериха в русчушкия затвор. Пуснати после под полицейски надзор, без право, разбира се, да помиришат към Шумен, и двамата революционери прехвърлили един прекрасен ден мътния Дунав и станаха емигранти.

Когато Старозагорското въстание се побърка, Волов, който беше пратен като апостол в Троянско и не пропусна да се запознае с ближните центрове и на юг от Балкана, с тяхно съдействие сега мина през Карлово, Царацово – дето бай Иван Арабаджият го лекува от опасна пришка – през Пловдив, дето му правят операция, и най-после, по барон Хиршовата железница, с помощта на Ради Иванов, премина през Цариград за Влашко.

В последните числа на ноември 1875 всички водители из вътрешността били вече в Гюргево. Тук бяха, както знаем, освен Заимов, Н. Обретенов, Иларион Драгостинов, П. Волов, още и Стамболов, Ив. х. Димитров, Хр. Караминков Бунито, Г. Икономов, Г. Апостолов, Гавраил Хлътов (Бенковски) и Иваница Данчов.

Първенствуващо място в цялата група и по заслуги, и по способност заемаше несъмнено Стамболов. Традицията е сила дори за най-напредничави духове. Некогашният заместник на Левски оставаше сега пак водител, поне по традиция. А в същност традицията и да бе оставила следи, то е само на име. Сам редът е сега съвършено друг. Това трябва да се има предвид. Няма вече вътрешни и външни: няма привременно правителство вътре в България и няма Централен комитет вън от нея.

III
Колебанията на Стамболова между стария и новия ред. Председателство на заседанията в Гюргево. Пълна децентрализация в администрацията на комитетските дела. „Казармата“ в Гюргево и нейните обитатели. Бенковски, най-ярката звезда на бъдещето въстание.

Тези духовити момци, събрани наедно, бяха единственият фактор сега в цялата революционна организация. Те представляват със себе си цялата мощ на вътрешното дело, а вън централен комитет не съществува. Ето защо и те чувстваха безпогрешно силата си.

От всички обаче само Стамболов не се убедил изведнъж в идеята за самостоятелна работа. Интимните връзки, що го съединяваха с великия поет на революцията – с Ботев – принуждавали бъдещия регент на България да опита още дали и занапред делата не биха вървели пак с централния комитет на чело.

А може би, двоумил се е, като се е надявал да държи и занапред първенствуващо място във вътрешността. А последното бе възможно само ако старият ред се продължеше, та и Стамболов да си остане пак заместник на Левски. Това е твърде вероятно. Искал е централен комитет вън, за да бъде сам централно лице вътре.

Колебанията на Стамболова трябва да са се продължили доста време. Обретенов и Заимов, според както сам последният бележи, видели се най-после принудени да идат в Букурещ, за да го спечелят за начертаната цел. И когато Стамболов действително вече стъпя в Гюргево, решен да следва новото дело – а това извършва той след като здраво е разбрал, че няма що да чака от Букурещ: когато, с една дума, Стамболов се прибира в Гюргево, то цялата дружина, събрана тука, предоставила му е доброволно да ръководи той разискванията във време на заседание^[6].

Но пак ще забележим: цялата йерархия, всичкото чиноначалие в тая свободна, младежка среда ще да се е състояло само в това. Давало се първенство на най-способния и то първенство само когато се върши работа. Нямало водители и подчинени. Старият ред бе превърнат с главата надолу.

Има дори един епизод.

Когато вече разпределили окръзите, Стамболов, властолюбец и до последната капка на кръвта си, предложил неговият окръг да бъде пръв и да ръководи другите. Той предложил, но и всички му отказали.

Станало приблизително онова, което последната пролет се случи в едно общо събрание, а това споменахме на свое място. Каравелов предложи да изберат едно едничко лице, което да бъде пълновластно в комитетските работи, и той мереше за такова лице мустакатия воевода, но отказаха му еднакво.

Това течение към пълна децентрализация сега беше достигнало вече своя връх.

И нека се помни: без да имаме предвид това начало на раздробяване, не можем разбра събитията, които следват.

Работите са наистина превърнати с главата надолу или едва сега стъпят с главата нагоре. Некогашният тайнствен принцип: „Комитетът е всякъде и никъде“ сега е просто и чисто едно ясно дело. Когато правихме изучванията си по тая книга, някой от старите дънери на комитета във Враца промълви гордо, ала и наивно: „тук беше седалище на централния комитет“. Имаше и право: този бе отговорът. Ала да трябва и в Търново, и всякъде другаде да се чака същия отговор, защото пак го даваха всички наивни честолюбци. И наистина, Заимов, Стамболов и други, запитани в ония бурни времена от любопитното паство: къде е централният комитет, къде е върховната власт, от която се допитва всичко? – запитвани така, що ли можаха да отговарят? Какво ли са отговаряли? Техният отговор бил същият, каквото ни приказват сега правоверните. Те са отговаряли и с пълно право: ний сме комитета – ний всички, аз и вий, които ще вземем оръжие в ръка, за да се бием с турците – друга сила няма и не може да има. Това мислеше малко по-късно и Бенковски, когато в Оборище реши да обяви, макар и на своя глава, война за живот и смърт на Османската империя.

Апостолите отначало живели разпръснато в Гюргево – кой където се настанил, но това било неудобно по разни съображения. Почти всички били досущ без средства, а пък отделни квартири коствали много. Да се събират често наедно било също неудобно, защото полицията станала твърде подозрителна. А ако живееха заедно, щяха винаги да бъдат и събрани.

Тогава Д. Горов, душата на Гюргевския местен комитет, помогнал да намерят една съвършено самостоятелна, отстраненичка и скрита къща, дето се настанили всички. Тази къща, наречена отпосле „казарма“, принадлежала на едни повлашени българи, патриоти впрочем, та дори от страната и на домовладетеля не могло да последва подозрение. Плащали по три наполеона месечен наем, покриван в начало от кесията на Иларион Драгостинов и на Обретенова, а после от самия Горов. Гладът и немотията се чувствали често, но ентусиазмът не изчезвал. Горов похарчил до 1000 лева за „казармата“, но получил си ги после от средствата на врачанския комитет^[7].

Освен лицата, които по-напред означихме, в казармата живели още: Г. Измирлиев, Г. Обретенов, Н. Славков и Стоил воевода. Тримата първи били млади момчета, юнкери от Одеското военно училище. Тех довел Ботев още в началото на есента, кога отиде в Русия, за да търси Филип Тотю. Назначението им било да служат като военни инструктори. Несполуката, обаче, на въстанието и бързото му потушаване ги задържало отвъд Дунава.

Стоил бил известен като предводител на самостоятелна хайдушка чета в Добруджанско. С писмо до Ботева Заимов, във втората половина на месец ноември, търси го в Букурещ, като му предлагал да се прибере в Гюргево. В същото писмо се споменава, че Н. Славков бил по онуй време още при Ботева. А поетът известява, че и двамата страдали от безпаричие и не могли да дойдат^[8].

Животът в „казармата“ бил своеобразно организиран. Входът бил запретен за вънкашни лица. Хората вътре се хранели, сами си готвили, сами чистили, отоплявали и пр., за да нямат нужда от никой чужденец^[9].

Събраните дейци образували „новото привременно българско правителство“ или, както се нарича още, Гюргевския Централен комитет, но в заседанията на комитета не участвали всички жители на „казармата“. Вътрешни или, както ги нарича Заимов, „власт-имеющи“ в комитета били: Стамболов, Заимов, Волов, Иларион, Н. Обретенов, Иван Хаджи Димитров, Хр. Караминков и Г. Апостолов.

Другите, по младши братя, „които още с нищо не били доказали бунтовническите си способности“, представлявали един вид послушници, и заседанията се водили без да се взема техният глас. Дори не във всички заседания са били допускани те да присъстват.

Интересното обаче е, дето всички почти наши повествуватели, като З. Стоянов, Заимов, Г. Димитров и др., между ония послушници, броят също и бъдещия герой на Априлското въстание – Гаврил Хлътов (Бенковски), макар че още в Цариград ние го видехме като „помощник“ вече на Заимова. В същност, обаче, послушник той не е бил, макар че и апостол още не е могъл да се нарече. Има хора, които търпеливо чакат и трябва да чакат своя ред и които, както учеше Белински, рано или късно ще попаднат в своята присъща дируга.

От всички по-видни апостоли Заимов пръв имал възможността по-отблизо да изучи Бенковски и да го оцени. А като е знаял на дело още от турската столица неговите организаторско-водителски способности, способствал е най-много да се даде на героя онуй място, където по-после той съумя напълно да прояви своите редки способности и да надмине, като апостол, дори своите водители.

Нека се запознаем по-отблизо с него.

Гаврил Хлътов е роден в Копривщица през 1842–43, а по някой източници в 1844^[10]. Сестра му Куна, живуща и днес в София, помни, че се родил на Малка Богородица. Следвал само основното училище в родното си село и постъпил на занаят терзия-абаджия, както почти всичките копривщенски младежи от онуй време. Гаврил едва бил на 16–18 години, кога, отблъснат от несносния калфаджийски живот, стъпва в съдружие с Райо Илюв и Станьо Хрелката и тръгнал по печалба за Мала Азия. Единственият портрет, който притежаваме от него, датува от 1862 и е снет в Цариград. Той биде намерен между книжата на г. Павел Шопов от Панагюрище, който бил чирак в Копривщица, а портретът ще да е преминал у него от майстора му копривщенец, кундурджия, на когото името не можахме да узнаем. Гаврил бил левент, хубавец, но бил е буен, духовит и своенравен. Бил твърде горделив и салтанатлия, а в търговията, както може да се очаква, не отишъл твърде напред. В Денизлии, където се установил в Мала Азия, хваща дюкян на най-видно място. В меха копривщенско сирене, което носил за ядене от дома си, мушнал шише гюлово масло, за да го пренесе скришом нататък, а там го раздал подарък на бейски и богаташки момчета, с които охотно дружил. Водил разпуснат живот, на който не липсвали чисто хайманешки авантюри. Една от най-тъмните страни в живота на Гаврила по дивите онези азиатски страни е срещата му с остатъка на една разбойническа чета, състояща от седем души, които на Климаш, копривщенско землище, убили някой си Лукан Куйлек. Те трябва да са били смес от турци и българи. Троица от тях заскитали в Мала Азия, дето се и запознават с нашия герой. Той ги водил по познати кафенета и препоръчал ги като „емитери“, но тъмните личности се пазили от властта, защото упражнявали опасния си занаят и по ония места.

По някои източници Бенковски се връщал два пъти, а по някои само веднъж в Копривщица. Но и на този безпокоен и честолюбив дух, както на мнозина други, било писано при туй връщане в родния си край да понесе обида от вековните владетели и да закипи за мъст – един елемент, който съставлява главният артерий на характера и на живота му. Ето каква била случката. Когато тръгвал от Копривщица за печалба по чужди страни, той яхнал на гиздав и скъп кон, поискал да му свири селската музика – цигани, разбира се – на изпроводяк. Такова прощално тържество било на мода по онези времена и само силни и богати си го позволявали. Намерили се обаче честолюбци, които прибегнали до подкупната ръка на турските заптии, за да отнемат на бъдещия герой малката разтуха, и той дори бил задържан няколко часа в конака на затвор. Разказват, че когато го пуснали, тъкмо се и мръквало. Той, посрамен, не искал вече да се връща в родното си гнездо и потеглил същата вечер на път, с жестока закана в гърди, да мъсти на турци, дорде е жив, и да се не връща в селото си, дорде не бъде силен, за да си отплати напълно. А от тая закана до мисълта за бъдещата свобода не е далеко.

Но човекът, тъй буен, тъй пламенен и тъй на голямо скроен, с велики мъжествени планове, имал нужда още да живее, и като се върнал в Мала Азия, наместо всичко друго, потърсил жени и любовници. Има един мошенически израз, който употребяват дебелите натури: човекът имал голям запас от събрана енергия и не знаел какво да я прави. В същност той имал не енергия, а душевни нужди и бил франт първо качество. Запазени са фотографии, по които може да се види какво ще рече франтство по онова време: то е чудо. Интересно е да изучва човек тия дрехи, атрибути на тогавашното франтство, към които, по достоверни разкази, Бенковски имал голяма слабост в онова време. Като ги гледате, жално ви става за франтовете от наши дни с техните дребни моди. Мислете си едни зебешки гащи, къси до коленото – нещо като на юначните алпийски ловци, с тузлуци (гети) под коленото, и с какви тузлуци! Колко гайтанлии нашивки, колко украшения по тях! Кускун през чатала – нещо такова, за което съвременният франт – бръмбар по натура – едва ли е сънувал. Тоя кускун е чудно украшение на седалото и показва някакви ябълки от двете страни, нашити с тънък гайтан. Той надминава по красота хиляди пъти хусарските мешинени нашивки. Но за да има читателят вярно понятие за кускуна, нека си мисли бляскаво натъкмен ориенталски царствен хат, с позлатен нагръдник, който се провира в чатала между предните крака: нагръдникът е кускун. А копривщенската риза с махрама, два елека от джанфес и кадифе, с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти, и чепкенът, с пуснати колчаци, тънко изработени с най-отличния ибришимлия гайтан по ръбовете! Не ви трябва друго, освен да погледнете под отворените колчаци тънкия ръкав, деликатно увит в джанфезената светла смирненска коприна и закопчан долу над китката с бяло светещо седефено копче! И все пак това не е прост франт от наши дни, който робува на своите издиплени маншети, бляска със светла външност, а сам е сух скелет и мумия – не: оня чепкен, развяван от простия копривщенски абаджия, като орлови крила над лактите, боде очите на всекиго, защото означава сербезлик и левентлик, та естествено си е бил нещо повече от галеното наше франтство.

И на всичко туй отгоре Бенковски прибавял още и кон, буен, блестящ, скъп кон – хат, с голяма златна монета – пендар сред мощна гръд. А на пендара личал юнашки надпис, наедро и бляскаво начертан: „машалла – (слава) на ездача!“ И мислете си още, че сам ездачът е наистина левент, хубавец, силен, дързък и неизчерпаем по находчивост и ламтежи. С една дума, то си личи: нашият човек е авантюрист и славолюбив по натура.

И не само че абаджийското звание му е твърде мъдро и нескопосно, но и българското име счита вече той за лош патент, та носи и препоръчва се като зебешка младеж и азиатски делибашия. Такъв си остава дълго време. Според разказа на близки нему хора, живи още и добре паметливи, някое време Бенковски зарязва абаджилъка и захваща афион [мак] да събира. Но, разбира се, при онова богато настроение, парите се хлъзгат между пръстите му, а на дъното на неговия джеб зее ненаситна дупка. Работата е, че в алъш-вериша, в монетологията на онези поетични времена, съществува неотразимо изкушение: има женски (ханъмски) има и мъжки пари, а нашият човек обича женските: махмудийки, за които разказва тъй увлекателно Каравелов, айналийки, ялдъзки и много други – тъкмо такива, които се хлъзгат лесно между пръстите. Той се влече в Айдън по една гиздава арменка, също така айналия както неговите поетични айналийки, и фотографирал се даже с нея – то се знае – в делийски каяфет.

Така, че още от рано тоя човек е втасал за всичко, само не за мирна работа.

Пробито дъно в джеба и развита бурма в главата – туй биха две мощни стихии, които в онази тъмна, ала и романтична епоха имат своето привилегировано поприще: тъмните кьошета на един голям град или гората, или най-после – Влашко. Това прави и той. След като застава на нога сред оня широк жизнен път и след като дружи охолно със Сюлеймановци и Юсиновци, знаменитости от Климаш, ето че попада – в началото на седемдесетте години – в средата на някакви Яковци и Юсефовци – все псевдоними, разбира се, и без фамилни имена: някакви метеори, конто никой още не проучи откъде бяха дошли и къде са изчезнали отсетне.

Та, след всичко туй, нашият човек кацва посред многолюдна Смирна, гавазин на персийския консул. Там вече той не е ни зебек, ни караабаджия, нито турчин, а персианец – чист персианец от Техеран. И като такъв скита по гори и долища, оправя нещо, което, навярно, не е за оправяне, и скоро пак съвършено е на улицата, и пак: ту ходжа, ту прост турчин, ту кой знае какъв, мярва се в Бей пазар, отива в Ушак, в Айдън, щура се дори някое време из вагабонтските краища на Цариград, които е опознал като дланта си и най-после все пак нещо го тегли към Дунав, защото в душата си е българин.

В Лом имал той зет. Завърта се там на пета, а мъдрият роднина помирисва издалеч какъв звънец ще му се закачи на челото, че да клепа издалеч като да си е шугава коза, па да плаши цялото стадо, та бързо–бързо дава му път и малко пари, за да се разходи дето иска.

Ето така най-после нашият човек е в обетованата влашка земя.

Нима ще отиде в Копривщица да се улови в полата на майка си? Да мирува, да работи, комин да запуши? Или ще пребъде сложно еснафче в турско? Но какво ли ще прави, какво му остава да прави в свободната земя?

Ето какво. Има занаяти, крито не са нищо, а човекът може да ги върши и пак да си остане, кажи, на улицата, под открито небе и свободен, и пак да е всичко. То е просто: човекът станал фурнаджия, хлебар. Собствено, продавач на хляб: ходил по улиците и продавал хлябове, носени с табла на глава. Но помислете си копривщенеца: жилав, едър и див, носат: изпитан в живота, сметлив и вариклечко, и още: силен, предприемчив и духовит, както са всички от чорбаджийското село – помислете си го с една хлебарска табла на ръка или на глава: то е един диск, с който нашият балканлия би се надпреварял и с бдения Аякс в надхвърляне и би му надвил.

Ще каже някой: какво от това?

Работата е, че тая табла не е на своето място и че най-малко този човек е сбъркал занаята си. То е толкова ясно, че хората изведнъж го оценили, а копривщенското пиле още в същата година е пак в Цариград, но тоя път вече ще изгори от основа столицата на османлиите и ще убива падишаха; той е помощник на Заимова, ала в същност той е специалистът, той е представител на важната култура: инструктор е на военната чета, защото Заимов, „звукар“ – човек на нормалните степени, сам е сбъркал занаята си и не чува нищо от ония вагабонтски работи.

Знаем вече как фалира великото дело. Цариград си остана цел целеничък. Ние разгледахме това и знаем цялата му история. Делото фалира, но хората не фалираха.

После това българският зебек и персианец трябва да се върне пак във Влашко, а тескере няма. Тука се намесва и самата съдба и приготвя му един добър дар.

Човекът, който е менявал и народност, и физиономия, и роля по всички ъгли, където е бил, и то менявал просто за свой каприз, сега променя и своето име зарад историята.

Ето как е станала прекръщавката, на която сега дължим едно громко име в миналото си.

Имало някога по света един полски авантюрист, инженер, герой. Той стрелял по варшавския губернатор – русин, разбира се – и бил осъден на вечно заточение в Сахалин. Антон Бенковски – тъй се викал оня инженер, избягал обаче в Йедо и там, в столицата на славните Микадовци, френският консул му дал някакъв „certificat“ – свидетелство, за да си пътува по великия Ориент. Инженерът дошъл в Диарбекир, там се заловил за работа. Когато Заимов издуха от там, полякът му продал свидетелството си. А после, когато Заимов побягна и от Цариград, забравил го при Асен Руселиев в Роберт колеж.

Сега вече, кога настъпва зло време и подпалвачите на славната султанска столица трябваше да се чистят на някъде, Асен Руселиев – той баща, той майка на всички – кръстил на всекиго по някое име и с по едно меджидие, хлъзнато в ръката на паспортния чиновник, извадил им тескерета. Най-после, за да намери още едно име и за нашия човек, той го потърсил из своята архива. Там именно и натъква се, по волята на съдбата, върху забравения „certificat“, и тозчас кръщавката била свършено дело: Гаврил Хълтов станал Антон Бенковски. По-нататък, как Антон станал Георги, както се пише нашият човек в историята, за това съвременниците мълчат. Но съществува една подробност. По онуй време държавният османски печат за паспорти имаше добавъчни издания, някой от които се намираха и в похватни хъшовски ръце. Знае се, например, че правителствени печати се намирали в Стара Загора, в Бела Слатина и дори във Влашко. Така че лесно било с тези печати да се стъкми нов паспорт или ново тескере и вместо Антон да се пише Георги – и свършена работа!

Така трябва да е било, разбира се, ала ние точно не знаем как се е извършило. Сега, в Гюргево, прибрали и него и от ден на ден ония хора се по-добре разбирали цената му. Така некогашният Гавраил Хлътов се превръща в Георги Бенковски, апостол на четвъртия революционен окръг.

^[1] „Черти от живота“ 41.

^[2] На 18 ноември Ботев кореспондира вече със Заимова в Гюргево. (Биография, 280)

^[3] „Етюди“, 78.

^[4] „Поборник-опълченец“ I, № 7—9, стр. S7 означено погрешно 1850.

^[5] Една биография на Волова, макар колко-годе свързана и завършена, липсва в нашата литература. За него имаме откъслечни сведения в Г. Димитров (т. II, 416) и З. Стоянов (Записки, I, 310). Първият повтаря, след З. Стоянов, че в 1876 Волов бил момък на „28 години“, което не се потвърждава от спомените на П. Енчев, Греков и Узунов, бивши съученици на Волова в Николаев. Волов е бил не само по-млад от Греков, но също малко по-назад дори от Узунов или връстник с него.

^[6] „Миналото“, етюди, 73

^[7] Заимов, „Етюди“, 74.

^[8] „Биография“, 280.

^[9] Заимов, „Етюди“, 74

^[10] Ср. „Бълг. Сбирка“ г. VIII, 169. Н. Беловеждовъ, „Първата пушка,“ биографически бележки, стр. 8.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.