Досието е ключ
А върху му пада сянката на смъртта.
Досега вече неведнъж имахме възможността да се убедим, че нещата тук, между
кориците на личното дело, дори в нелепостта си са пределно сериозни. И все пак,
забравихме да отбележим добрата новина: досието касае живия; това е важно, понеже мъртвият от времената, „когато се
наливаха основите“ и за които иде реч, не само няма лично дело, а често – и
кръст на гроба си...
Досието е едновременно и част от механизма на насилието, и негово „самосъзнание“,
манифестация, израз – чрез словото и в езика. Досието тематизира пределните употреби на езика; то се
разполага на неговата граница – там, където езикът непосредствено става живот.
Или – престава да бъде живот...
При социализма думите бяха не просто челично-сериозни; те бяха оръжие. Често първом се стреляше с думи,
а оловото беше само „невинно“ приложение.
Досието се състои не само от „разстрелни“ думи, но точно те определят
смисловата му доминанта, придават му „цвят“ и „вкус“; досието е, така да се
каже, „артилерийската канонада“ от думи към „обекта“. Защо са тези думи?
За да изпълнят задачата на досието – да бъде именуван „правилно“ обекта, да
бъде етикиран. След което, естествено, следва не истината, а „организационните
изводи“...
Социализмът беше номокрация –
власт на имената, на „правилните“ имена. Власт на „хубавите“ имена над „лошите“
– на „прогресивните хора“ над „реакционерите“, на „борците“ над „фашистите“ и
т. н. Проблематизирането на имената беше неизговоримо, а заиграването с тях –
немислимо (така например трудно представима беше дори римата „комунист“ – „песимист“,
да не говорим за „комунист“ – „фетишист“...). Социализмът рухна (за всеобща
изненада – изведнъж!) тогава, когато удържането на „правилните“ имена стана
невъзможно, когато нещата бяха назовани с
истинските им имена.
Знаем за насилието на пре-именуването при социализма; не си даваме сметка
обаче за насилието на самото именуване.
Едва ли е хипербола твърдението, че тъкмо то беше в основата на насилието в „най-справедливия
строй“, по-точно – то определяше спецификата му, даваше му „вкус“ и „аромат“.
Накратко ще поясним.
Социализмът – и в глобален, и във вътрешен план – не можеше да съществува
извън разновидностите на строгата бинарна опозиция свое-чуждо: в единия случай –
без строгото разделение на „цяла вселена“ на две непримирими системи („прогресивното
човечество“ срещу „световния империализъм“), в другия – без периодичните
кампании срещу разнородни врагове („фашисти“, „шпиони“, „вредители“, „врагове с
партиен билет“ и т. н. и т. н.). А ако случайно не можеше да се намери враг в
настоящето, то той беше намиран в ... миналото. Оттук и необходимостта от
перманентна чистка, като парадоксалността на ситуацията бе в това, че, от една
страна, чистката трябваше да „снеме“ опозицията свое-чуждо, и премахвайки „чуждото“,
да превърне всичко в „свое“, а от друга страна – да възпроизведе опозицията, с
което да се възстанови и потребността от нова чистка. Е, тя все пак не беше
доведена до планетарни измерения, а можеше, можеше...
Разделянето на света бе именуване
на света като разделен; „произвеждането“ на врагове бе именуване на врагове. Разправата бе само следствие, натурализация на
именуването (защото какво друго да правиш с „враговете“, освен да се раз-правиш
с тях?)
Насилието върху М. Арнаудов
започва тъкмо с преименуване, с промяна на „титулатурата“ му; демократът
става „фашист“, патриотът – „великобългарски шовинист“, човекът на днешния ден
– „бивш“. „Човекът на дълга и честта“
– престъпник.
Е, как да постъпиш с такъв човек, освен да го затвориш доживот, че да „не трови честните граждани“? Отровител
такъв!
Да отбележим и това, че при социализма нарицателното име имаше навика да се
сраства с онова, което се нарича; свойството ставаше същност. Това да бъде „комунист“,
примерно, трябваше да означава за носителя му не само, че има еди какви си
политически убеждения; не, то определяше съдбата му, начина му на живот, дори
прическата и хигиенните му навици. Личните имена често бяха функция, проявление
на нарицателните: Георги (Димитров), Васил (Коларов), Вълко (Червенков), Тодор
(Живков) не бяха нищо повече от епифеномени на „вожда“.
Личното име диференцира, то има „памет“ и минало; и най-неприятното – то е
неподвластно на социалните инженери. И тук му намираха колая: прякорът, който изтикваше личното име на
периферията; скритата, неизявена и непостигната все пак цел обаче беше
всеобщата номерация: само числото можеше да гарантира „равенството“. Името пречи на „идеала“.
Двойното име (налично не във всеки отделен случай, но в социалния свят
законите изобщо се реализират като тенденции,
а не като „желязна необходимост“) препраща към „конспиративната среда“, в която
се разгръща досието. Тук не само агентите си имат прякори, но и техният „обект“.
Да припомним (вж. гл. 1), че делото на М. Арнаудов е именувано презрително „Лакей“.
Разбира се, актът на именуване е произволен акт, но не съвсем; „произволът“ се
основава на известни предпоставки и чрез него се правят определени внушения.
Първо, даването на това име цели да принизи „обекта“; очевидно е, че то отнема
от „енергията“ на личното име („Михаил Арнаудов“ звучи прекалено гръмко!).
Именуван „Лакей“, „обектът“ изначално е поставен в партер. Второ, зад това
именуване се крие определена асоциативна верига; за какъв лакей иде реч? Не е
трудно да се досетим, че от гледна точка на именуващите става дума за „лакей на
реакцията“, „лакей на Запада“ и най-вече – „лакей
на буржоазията“; между другото, определението „буржоазен учен“ ще съпътства
М. Арнаудов до смъртта му, а ще бъде преповтаряно дори и след нея.* Трето, с това именуване (отново безсъзнателно) се
цели власт и доминация – със сигурност властваш над „Лакей“, а виж, над „Михаил
Арнаудов“ си е малко трудничко да доминираш.
Сега вече можем да схванем спецификата на „казуса Арнаудов“; а именно: тук
става дума за предопределено досие, а
далеч не във всички случаи – особено онези от по-късно време, от залеза на
социализма – става дума за това. Споменахме в самото начало (гл. 1), че личното
дело на М. Арнаудов е по линия на отдел „ФОБХ“, сиреч „Фашистки организации и
бивши хора“ (името на отдела е „превеждано“ свободно в досието и като „бивши
капиталисти, фашистки управници и деятели на буржоазни партии“), зает с това да
следи и „разработва“ политически дейци от близкото минало и всякакви други „бивши“;
другояче казано, става дума за досиета на хората
с минало. Ясно е, че и досието на М. Арнаудов, както и другите „мероприятия
на народната власт“, насочени срещу него (арест, конфискация, присъда и пр.), е
направено „по списък“; биографията е произвела досието. Логично е да
предположим, че с течение на времето тежестта се измества към досиетата на хората с бъдеще; тук вече не личната
биография на „обекта“, а безличните страхове на „субектите“ произвеждаха
досиета.
Види се, досиетата не касаеха хората с
настояще.
Погледът към досието
може да бъде и по-друг, то да се види открая, така да се каже в обратна перспектива, откъм неговото „приключване“,
равносметка. Разполагаме с такъв документ – междинно „Заключение по отчетна
наблюдателна разработка „Лакей“ – заведена на Михаил Петров Арнаудов – б[ивш]
министър“, датата е 8 юни 1954 г. Документът е важен, тук намираме
подписите на неколцина офицери – от младши разузнавач Д. Петков, изготвил
документа, до полковник Б. Думков, началник на Трето управление на Държавна
сигурност. Тук се прави равносметка на дотогавашния ход на личното дело и се взема
решение какво да се прави по-нататък с него.
Защо точно тогава?
Едва ли е случайно съвпадение, че този преглед, „инвентаризация“ на делото,
се прави по същото време, когато
върви процедурата по съдебна реабилитация на М. Арнаудов, завършила със
следното решение:
Софийският окръжен/народен
съд, наказателно отделение, в публично съдебно заседание на 28 юни 1954 год.
(...) ОПРЕДЕЛИ: Реабилитира молителя МИХАИЛ ПЕТРОВ АРНАУДОВ, роден в гр. Русе,
жител на София-Княжево, ул. 36 № 13, осъден с присъда № 1 от 1.II.1945 г. на Върховния народен съд I-ви състав.
Ето как на десетата година след присъдата на Народния съд най-сетне са
възстановени гражданските права на М.
Арнаудов, с което се отварят законовите възможности за неговото триумфално „завръщане“.
Тук обаче трябва да отбележим, че в този момент М. Арнаудов е вече на 76 години
и едва ли някой, включително самият той, е правил каквито и да е дългосрочни
планове. В неговия случай по-скоро като че става дума за поредица от жестове на
властта „за последно“, един вид „раздяла с добро“.
Не разполагаме с данни за пряка свързаност между двата документа, но се
осмеляваме да допуснем наличието на такава свързаност и обвързаност – може би
не съвсем „фактична“, но смислова.
Става дума за известен паралелизъм в социалния свят, където на дадено събитие наяве съответства определено неконтролируемо
събитие на тайно, на скришно.
Смътното чувство на човек, че съдбата му се решава някъде, че тя е отчуждена от
него и има свой собствен живот, имаше своите съвсем прозрачни основания.
Документът започва ретроспективно, с припомняне на историята на своето
създаване и основанията за това; досието понякога държи на своята историчност:
О[тчетна] н[аблюдателна] р[азработ]ка
„Лакей“ е открита на 23.II.1949
год. от О.Р. Димитър Иванов Тодоров, въз основа на
това, че АРНАУДОВ е бил бивш министър от кабинета на БАГРЯНОВ.
По-натам следва традиционната справка с втръсналите ни вече грешки в
биографията на учения и при тълкуване на факти и обстоятелства, но знаем вече –
досието е текст, в който писането под индиго е на почит. Следва конспект на
донесенията, неизменната Юлия Цезар Винкич и припомнянето как са слушали радио
с професора и все от тоя род, като този раздел логично завършва с последните „данни“
за участието на професора в мащабната „конспирация“ в Св. Врач. По правило справката
завършва с нЕкои традиционни и фундаментални наблюдения над „основната клетка“
на обществото – семейството:
Целото семейство Арнаудови
са извън обществено политическия живот на квартала. Арнаудов е викан в квартала
да присъствува на просветни събрания, но е отказал.
Помним – просвещението си беше крайъгълен камък на режима; ето как М.
Арнаудов се е оказал извън светлината...
Накрая се правят определени изводи за състоянието и воденето на досието
като цяло:
От откриване на разработката
не са насочвани агенти към обекта, които да донасят за неговата вражеска
дейност. Същия се засича чрез аг. „Манчо“ по английска линия на II-ро у[правле]ние I-ви
отдел.
Връзките на обекта не са
проучвани, нито е готвен план по разработката.
И след като отново се припомня за новите „неизяснени материали“ за
конспирации, се предлага:
О[тчетна] н[аблюдателна] р[азработ]ка
„Лакей“ – заведена на Михаил Петров Арнаудов да остане и за в бъдаще, като бъде
пререгистрирана в отдел VIII-ми
„ка“ като „наблюдателно дело“.
Ето как съществуването на досието на М. Арнаудов е препотвърдено, но все
пак то е „понижено“ в ранг, а самото му наличие е вече проблематизирано.
Да се върнем към цитираната по-горе рекапитулация на досието – неговото
своеобразно „самосъзнание“.
Очевидно е, че досието на М. Арнаудов всъщност е едно
„неразгърнато“ досие,
в което липсват съществени фрагменти от цялата картина на насилието. То „мълчи“
за важни „сглобки“ от механизма му, а именно: как се е вербувал агент, как се
разгръща следенето, как е притискан „обекта“ и пр.; досието е сравнително „бедно“
– няма как да е другояче при този неголям обем (има многотомни досиета, които
са десетократно и повече по-големи, например това на Екзарх Стефан I). Какво означава
всъщност „проучване на връзките на обекта“, а също „план по разработката“
(изрази със „запазено място“ в един Речник
на езика на ДС) – можем да научим от други, разгърнати, „пълни“ досиета. В
първия случай става дума за направата на един подробен списък, в който
присъстват всички познати на „обекта“, с които той е в активни контакти –
роднини, колеги, приятели и пр., като на тях също поотделно се правят малки
досиета-“сателити“, които стават част от досието на обекта (ако този списък е
внушителен – примерно 50-60 души, то материалите се отделят в отделен том). „Връзките
на обекта“ представляват особен интерес за Държавна сигурност, понеже те са
потенциални агенти, които могат да бъдат „подработени“ и впрегнати в машината.
И наистина са впрягани – така, че „обектът“ може да бъде следен във всеки един
момент от денонощието.
Ясно: „план по разработката“ – това са набелязаните систематични мерки по
проследяване и „засичане“ на обекта, по „насочване на агенти“ и пр., като след
всяко следващо донесение тези мерки се доуточняват и развиват. Така досието
самонараства и като снежна топка увеличава обема си.
Връщайки се към нашия случай, можем да кажем, че не е имало промислена и
ясна стратегия за „разгръщане“ на досието на М. Арнаудов – очевидно, нямало е
стимул и воля за това. Общото впечатление е, че то, с изключение на първите
години, се води някак вяло и без особен ентусиазъм. Досието на Арнаудов е общо
взето „безобидно“ – сравнително малко и редки доноси, машината не се е движела
на пълни обороти, а като че „по инерция“ (което, както видяхме, съвсем не
означава, че досието се е абстрахирало от своите „практически употреби“ и
последици).
Оттук е разбираемо, че по досието на М. Арнаудов не може „без остатък“ да се реконструира целият механизъм на Държавна сигурност, още по-малко – целият механизъм на насилието, от който ДС е важна,
но съвсем не единствена част.
Но скица на този механизъм може
да се направи.
И така, ето последователността на
стъпките при правенето на
досието –
така, както те могат да бъдат проследени от самото него.
Първо, поставена е задача № 661 (а защо ли не
направо 666?), възложена на ОР (оперативен работник, опер) 199; от контекста става ясно, че нейният характер е бил
събиране уличаващи материали за М. Арнаудов, или другояче казано – на компромати. Както видяхме вече (вж.
по-горе, гл. 4), не е било трудно да се намерят: оперът рапортува на 15
февруари 1949 г.: „от сведенията, които
събрах за обекта по квартална линия и от Академия на Науките се вижда следното...“
Нататък знаем песента; тук беше важно да отбележим начина за събиране на компроматите.
Второ, на основата на цитирания рапорт на опера
и на събраните от него материали, на 22 февруари 1949 г., друг опер – Д.
Тодоров, пише „Рапорт-заключение“, с което решава да открие „Отчетно наблюдателно досие на Михаил Петров
Арнаудов за установяване на целостната му дейност, като за целта ще бъде завербуван
информатор“ (пълният текст на документа вж. в гл. 1). На следващия ден, 23
февруари, денят на Червената армия („непобедимая и легендарная...“), началникът
на Първи отдел Ив. Бънзаров разрешава досието да стане факт (като че ли е
можело да не разреши това? Или пък да
реши, че материалите са недостатъчни?), сиреч открива разработката на М. Арнаудов.
Трето, насочва се персонален агент; за такъв е избиран човек, който е бил максимално
близък с „обекта“ и се е ползвал от неговото доверие (или – би могъл да се
сближи с него). За М. Арнаудов това е бил „Милев“; от неговите донесения става
ясно, че ученият не е подозирал за тайните занимания на този негов, очевидно,
добър познат. Определянето на персоналния агент е ставало с отделно решение: в
един от документите от досието, без дата и подпис, след поредното и често
погрешно изреждане на факти (неразличавани от фикции) от биографията на М.
Арнаудов, следват набелязаните мероприятия,
които се изчерпват с точка 1:
Аг[ент] „Милев“ ще бъде насочен към обекта с цел
да се зближи със същия, да установи връзките му и каква дейност развива
понастоящем.
Любопитно е да отбележим, че „органите“ като че са забравили за това, че „обектът“
си има „Милев“ („не са насочвани агенти към
обекта“ – прочетохме по-горе); амнезията обаче често спохожда досието.
Досието е текст, който нехае за четенето
на самия себе си; но иначе той е наясно с всичко...
„Милев“ е „авторът“
на политическите донесения в
досието на М. Арнаудов. Тъкмо те се оказват с най-голяма тежест, понеже на
тяхна основа се вземат съответните решения за пререгистрация на досието, а
накрая – и за неговото закриване. Ще избързаме малко напред и веднага ще
покажем каква е връзката между двете. В „Предложение“
от 13 юли 1955 г. за „обекта“ Арнаудов се казва:
След освобождаването му е
продължавал да се среща със свои бивши политически приятели, с които коментира
политическите събития. В последно време видно от донесенията на аг[ент] „Милев“, обекта проявява известно
колебание по въпроса за „освобождението“. Изказвал се е, че не е сигорен в
решителността на запада, щело да се върви по пътя на умекотяването. За същия
немаме данни в последно време да развива вражеска дейност. Отдал се е на научна
работа и повече от времето прекарва в писане и научна работа.
С това „предложение“ наблюдателното дело се пререгистрира като „отчетно“ и
се предлага „материалите по НД (наблюдателното
дело – Е.Д.) да бъдат снети в архив“,
сиреч, казано популярно, М. Арнаудов вече няма да бъде следен, а само ще се
води „на отчет“. Изглежда, че „неизяснените материали“ са се изяснили, а „конспирацията“
се е оказала поредната налудност, станала очевидна дори за офицерите от ДС
(досещаме се, че за тях са „очевидни“ съвсем по-други неща от общоприетите; „виждат“
кози и пасторални картини, където ги няма, и т. н.). Почти същият текст (все
пак леко видоизменен от „редакторите“ от ДС – честа практика, както се
убеждаваме многократно от досието на нашия герой) се среща и в „справка“ от 28
юни 1957 г., на основа на която всъщност
е взето и решението за сваляне на „отчетното дело“ в архив „за общо ползване, тъй като не разполагаме с
данни, че провежда някаква вражеска дейност“ (26 юли 1957 г.), а три години
по-късно – и съвсем закрито:
След излизането му от
затвора действително се отдава на научна работа. Срещал се със свои политически
приятели и се коментирали политическите събития, но е изказвал съмнения в
решителността на империалистическите сили да разрешат международните проблеми с
въоръжен конфликт. Изказвал мнение, че всичко ще се уреди мирно и че трябва да
се върви към намаляване на напрежението. – Други данни, за вражески прояви от
страна на Арнаудов, липсват.
Последното изречение е ключовото
в досието: към него се е „стремяло“ то в продължение на години. Никак не е
трудно да покажем, че тъкмо на „Милев“ и неговите донесения най-вече се дължат
радикалните промени в „живота“ на досието на М. Арнаудов. На пръв поглед това
не е съвсем обяснимо, понеже донесенията на „Милев“ са редки, немногобройни,
кратки и написани на машина на „хвърчащи листчета“, а не оформени по приетия
официален начин, който беше демонстриран по-горе (вж. гл. 4). Те се отнасят
изключително до политически изказвания
на М. Арнаудов, за чиято пълна автентичност можем само да гадаем, но те все пак
„звучат“ достатъчно достоверно: ученият наистина би могъл да мисли и говори така за съответните събития от
регионален и най-вече глобален мащаб. Очевидно е, че за да играят такава роля,
на тези донесения е придавана съответната тежест.
Дори отсъствието им е смислово значимо – няма донесения, значи няма политическа
дейност, изказвания и мисли. Оттук следва, че политическото е все пак смисловият център на досието; решаването на
„политическия въпрос“ е решаване и на въпроса за битието на самото досие.
Ето „капиталното“ донесение на „Милев“ от 4 май 1955 г., оказало се
решаващо:
Михаил Петров Арнаудов б[ивш]
министър на народното просвещение, сега ст[арши] кореспондент на БАН проявява
известно колебание, не е сигурен в решителността на запада. По-скоро е наклонен
че конфликта между запада и изтока се развива по-бавно и от тази гледна точка
нашето поколение е пожертвувано.
Свикнахме вече да не придиряме на „неточности“ и нелепости (тук: „старши
кореспондент“ – контаминация между „старши научен сътрудник“ и „член
кореспондент“); в този случай обаче е важно посланието, че на М. Арнаудов му се
е сломила „жестокостта“, казано на езика на Дядо Славейков. Или с други думи –
ученият е склонен да преосмисли възгледите си за „борбата между световните
системи“, като вече допуска възможността за укрепване на „световния социализъм“.
Агент „Милев“ – подобно на агент Зорге – трябва само да подаде кратка, но ключова информация за намеренията на „врага“.
„Милев“, който очевидно е близък познат (приятел?) на учения (ползва се от
неговото гостоприемство и доверие, може да го спре и заговори на улицата и
пр.), само след две седмици отново се среща с „обекта“ и на 18 май 1955 г.
донася:
Разговор с Михаил Арнаудов б[ивш]
министър на народната просвета и б[ивш] проф[есор]. Международните събития
дават отражения и вътре в страната, ще се върви по пътя на умекотяването. Русия
с Австрийския договор показва, че може да отстъпва с чест, отивайки в Белград,
показва, че може да се примирява с чест. Отстъпките ще продължат но за това все
таки се иска повечко време.
Ключовата дума в това донесение пък е „умекотяване“; предадената от агента
политическа прогноза на М. Арнаудов е „политически коректна“ и приемлива за
властта, ergo: „приобщаването“ може да продължи, дори да
бъде ускорено.
Разбира се, М. Арнаудов прави тези изявления без да подозира за ефекта им;
те са направени в „естествена среда“, като преценки на променящата се
политическа конюнктура, и свидетелстват не за „преоценка на ценностите“ от
страна на учения, а за неговото чувство
за реалност.
Странно, но „Милев“ започва да предава своите донесения едва през 1952
година; нямаме логично обяснение за това, освен принципния алогизъм на всички
институции при социализма, където лявата ръка никога не знаеше какво точно
прави дясната. Та първото донесение е от 28 август 1952 г.; любопитни са
обстоятелствата, при които агентът е „издебнал“ обекта: на улицата. Всяка
жизнена ситуация може да генерира донесение; ето най-важната част от „изявлението“
на М. Арнаудов пред „Милев“ на софийската ул. „Шипка“ на 8.VIII.1952 година:
Съветската политика спрели
експанзията си, но вече е късно, защото американския валяк се е заврътял. СССР
е направила фатална грешка с политиката си след втората световна война и е
потвърдил твърдението на Хитлер за червения империализъм. Ясно е, обаче, че
СССР дори с неорганизиран Китай и няколко враждебно настроени спрямо него малки
сателити не ще да води една успешна война срещу останалия свят, който разполага
с големи и неизчерпаеми ресурси и за това ще трябва да отстъпи. Разчита (т. е. М. Арнаудов – Е.Д.) на благоразумието на руските държавници за
да отбегне войната.
Без прекалено „пренатягане“ тук можем да съзрем едно твърде подранило
предвиждане за края на Студената война и за победителите и победените в нея. М.
Арнаудов е от хората, които до края на живота си отказват да приемат идеята за „пълната“
и „безусловна“ победа на социализма в световен мащаб и това, както виждаме, е
резултат не на предубеждение и на вродена „реакционност“, а на трезв анализ на
политическите реалности. Интересът към политиката М. Арнаудов не губи и
по-натам, той не се лишава и от своя свеж, непредубеден поглед към „световните
дела“, а това е немислимо при наличието на автоцензура. В публичните си изяви
през 60-те и особено през 70-те години ученият, естествено, е сдържан; в
интервютата от това време не можем да намерим критики или анализ на социализма,
но това, както помним, беше абсолютно немислимо – еднакво за академици и
пролетарии, за „бивши“ и настоящи. По тази причина стойността на немногобройните
донесения на „Милев“ рязко нараства. Ще приведем още едно от тях (от 1 август
1956 г.) – поради третираните в него тъй популярни на времето теми за световния
мир и безпощадната борба за неговото установяване; и тук М. Арнаудов няма
илюзии:
Настроенията у нас са
по-миролюбиви отколкото преди три-четири години, повече се говори за мир, но
въпросите си остават неразрешени и положението е непроменено. Между двата
лагера има боричкане: западните да привлекат неутралните, а Москва да си
създаде неутрален блок, тъй като не може да включи неутралните в своя.
Пропагандата за мир може да създаде погрешни повърхностни впечатления за едно
намаление на напрежението: в същност няма намаление на напрежението, има само
нови методи на дипломатическата игра, които обаче не помагат и се показват
несъстоятелни за внасяне едно разведряване.
Последните по време две донесения на „Милев“ са от октомври 1956 г.; те са
последните донесения изобщо в досието на М. Арнаудов. Първото от тях е съвсем
лапидарно и касае суецката криза, която „много
вероятно е да затвърди американските позиции в Близкия изток“.
Второто донесение („лебедовата песен“ на жанра тук) е с дата 11 октомври
1956 г.; любопитно е с ремарките на учения не само по конкретния повод –
срещата между Никита Хрушчов и Йосип Броз Тито, съответно – възможностите за
алтернативен социализъм, а и с наблюденията за основните настроения и тежнения
сред българските комунисти – и то в годината на „вдъхновения“ и тъй възпяван
Априлски пленум:
Сталиновата ферментация още
не е завършена, но срещата Тито-Хрушчов показва, че русите имат мъчнотии и то
не само идеологични. Те ги поставят в задънена улица по отношение въпроса за
изясняване възможностите за комунистическото съществуване на една държава, не
по болшевишки образец. Българското отношение спрямо Белград показва, че всред
комунистическите среди преобладава сталинската линия. Не може да разбере дали
това е въпрос на убеждение или на директиви от Москва. Старите комунисти е
малко вероятно, колкото и да са дисциплинирани, да са сталинисти. Младите –
много е възможно, но и те не са много очаровани, като виждат трудностите.
Дезориентацията им е във всеки случай доста голяма. Посещението в Белград
показа това. Недоверието и резервираността бе подчертано манифестирана и от
двете страни, особено от сръбска бе показано и недоволство. Трябва да се счита,
че посещението има само протоколен характер без да дава принос в
югославо-българските отношения.
Това са, такива са донесенията на „Милев“. Очевидно е, че агентът е бил
близък с М. Арнаудов, който го е допускал не само в дома си, но и до своите
мисли. В една от справките (документът е без дата, но е съставен след 23 юли
1954 г.) техните отношения са резюмирани така:
По обекта работи аг. „Милев“
който се ползва с доверие пред обекта, но рядко се виждат, тъй като последния е
зает с работата си.
Органите също са заети с работата си; тяхна работа най-вече е да си намират
работа. Въпросът често е не дали има основание
за „народоспасителната“ им дейност; въпросът е, че трябва да се уплътнява
работно време.
При едно от донесенията можем да разпознаем това, за което говорим, но
същевременно да видим и нещо друго – как машината на насилието процедира „правилно“
с едно агентурно донесение. Става дума за единственото донесение на агент „Манчо“
от 24 септември 1953 г. „Манчо“ е особен случай в досието: както изглежда, той
е вербован не само по „академична линия“, но и по линия на външното
разузнаване; с други думи, той, види се, е един „академичен“ разузнавач. Със
сигурност е бил повече от добър познат на професора, понеже точно в 13 часа на
посочената дата започва донесението си пред кап. Г. Шкутов така: „Преди няколко дни имах случай да водя дълъг
разговор с проф. Михаил Арнаудов който
беше министър в правителството на Багрянов.“
Очевидно, професорът е имал доверие на своя събеседник, понеже в
донесението се улавят някои изповедални обертонове:
Изказа голямото огорчение от
хората като Христо Радевски, Димитър Полянов, Младен Исаев и др., които ги е
спасил от смъртта през време на фашиския режим, а сега като какавиди се били
обвили в собственото си благополучие и не му давали път, т. е. не
способствували да заеме местото което му се полага като научен работник.
Не знаем дали точно това е казал професорът и дали точно тези имена е
споменал, но той би могъл да каже
това или нещо подобно. В интерес на истината нека отбележим, че ако ученият все
пак е споменал името на Хр. Радевски, то той не е бил съвсем прав; през 1950 г.
тъкмо Хр. Радевски, в качеството си на председател на Съюза на българските писатели,
започва процедурата по привличане на М. Арнаудов към „вазовите дела“ на режима.
След посещение на учения той пише писмо до вожда В. Червенков, върху което
тогавашният „първи партиен и държавен ръководител“ налага съответната
резолюция; съпътствано от разни справки и мнения, писмото ще се окаже на същото
заседание на Политбюро, на което се дава „възможност
на проф. Михаил Арнаудов да работи и да печати свои трудове“ (вж. по-горе,
гл. 5).
Но всичко това М. Арнаудов не е знаел и не е можел да знае.
(А що се отнася до последната фраза в горния фрагмент от донесението, т. е.
до кахърите на учения „да заеме местото,
което му се полага“, длъжни сме да отбележим следното:
Наследена от социализма и валидна до днес у нас „фигура“ на мислене е, че
трябва да се поддържа и да се тика нагоре неспособният,
понеже способният ще се справи и сам. Най-страшната диктатура е диктатурата на посредствеността; за нея
няма лек, срещу нея не е възможна революция. И глашатаите на тази диктатура все
си намират „своя Арнаудов“, за когото да отсичат тежко:
„Не стига, че е продуктивен, но дори иска това да му носи признание.“
„Не стига, че има път, ами иска
да има и място.“
И затова сме там, където сме, читателю. И затова тъй устремно бягаме на
място.)
* Впрочем, да отбележим, че в досието се натъкваме и
на известна неустойчивост на именуването, етикирането; така например за
социалния произход на учения най-често се отбелязва „буржоазен произход“, но също тъй се среща и „произхожда от средно градско семейство“, което е вярното. Михаил
Арнаудов е човек на градската култура,
а дори и с това той е предизвиквал амбивалентни чувства към себе си – от една
страна, презрение към „буржуя“, а от
друга – завист към „класата“,
образоваността и социалната значимост, доловими дори и в състоянието на
низвергнатост при новия режим.