От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Предисловие
(Към българите)

Признавам свободно: „македонският въпрос“ („македонското прашање“) никога не ме е вълнувал. Не съм сънувал сбъдването на „Санстефанския идеал“, не съм мечтал за Охридското езеро. И не от коравосърдечие сърцето ми не се е свивало от болка за „братята в Македония“; просто моите „братя“ винаги са били по-другояче определяни.

За мен Македония никога (навярно за добро) не е била проблем; тя просто си бе факт, един от многобройните жизнени факти, които приемаме за даденост. Нещо като Марианската падина, която обаче е далече, докато Македония е наблизо. И толкова.

Тази емоционална неутралност към „македонските работи“ не беше поколебана от близките отношения с хора, чието потекло е от Македония. Сега научих, че там им викат „нашите“; всъщност аз не съм срещал по-пламенни и автентични български патриоти от „македонците“.

Липсата на каквото и да било любопитство към Македония не беше „изпълнена“ и след падането на Берлинската стена, издигната незримо и по границата между Деве баир и Ново село. С години отлагах желаното пътуване поне до Охрид, докато то (почти случайно) не се случи преди година. И тогава изведнъж нещо се „отключи“.

Това е книга на срещата, книга, породена от живата среща с жива Македония и нейните граждани, нейните жители – такива, каквито са, такива, каквито ги видях. Живи хора със своите живи съдби и истории, които съм предал точно тъй, както са ми били доверени – без дори и да ги подбуждам към това. С малки изключения, досега в Македония съм срещал добрина и откритост, които задължават да отвърна подобаващо.

Не вярвам, че една книга може току-така да промени хора, народи, отношения; смирената ми надежда все пак е, че тъкмо тази книжица в девет глави/дни е девет крачки в правилната посока.  

Ясно е, че по-нататък под „Македония“ ще разбирам Република Македония – не защото смятам, че тя напълно я изчерпва (всички знаят, че самостоятелната държава представлява около 40 процента от цялата територия на географската област Македония, известна още „од античко време“), а по друга причина – тъкмо там се ходи като „в чужбина“. Харесва ли някому или не, но това си е друга страна, която си има свои проблеми и свои постижения. И, както се полага, свои глупотевини.

Не отидох в Македония, за да срещна и разговарям със себе си: това мога да го правя и вкъщи.

Македонците не са онова, което изглеждат от нашите и най-вече от техните медии. Македонците не са (и слава Богу!) такива, каквито често изглеждат от изявите им по многобройните интернет-форуми: агресивни, комплексирани, невежи. Да уточним – мнозинството съвсем не са такива.

Македония е рана, която е крайно време да бъде затворена.

Македония е реалност, която крайно време е да бъде приета – такава, каквато е. И именно такава трябва да бъде изучавана, именно с нея трябва да се общува.

Македония през очите на македонците, нашите „односи“ – видяни „отвътре“, в техния актуален и автентичен човешки контекст, а не изхождайки от предварително предпоставени тези – такава е скромната ми задача.

Не съм се правил на „спешен антрополог“, дирещ за няколко дни „по проект“ отговор на „свръхземните въпроси, що никой век не разреши“. Видял съм онова, което съм видял, разбрал съм онова, което съм разбрал. И именно него искам да споделя, а не своите предразсъдъци.

Не пътуващият, а пътуването е важно, не нагласите, а срещите, не познатото, а непознатото, което се разкрива.

Ясно е: книжката е посветена на Македония, а не на „македонския въпрос“, в който съвсем добронамерено са затънали доста знайни и незнайни любители и изследвачи. Оттук: историческите екскурси по-долу са сведени до минимум. Първо, българските читатели (за разлика от македонските) са сравнително добре ориентирани в историческата проблематика, а преповтарянето на тривиалности не води до увеличение на познанието. Второ, историята сама по себе си нищо не доказва и не обяснява, още по-малко разрешава някакъв съвременен проблем; в случая с Македония ако историята бе самовластна и тъй мощна, както се привижда, тя би трябвало да произведе реалност, твърде различна от наличната. Българите не разбират днешна Македония, понеже твърде много се облягат и уповават на историята.

В края на краищата разбираш само онова, което можеш да приемеш.

Разбирането е възможно като среща, а срещата е път.

Ако двама влюбени непрекъснато обсъждат връзката си, то тя със сигурност ще се разпадне; бедата на българо-македонските отношения не е в това, че в тях има нерешени проблеми, а в това, че непрестанно се обсъждат единствено те.

Ако трябва с две думи да формулирам характерната особеност на днешния етап от тези отношения, ще кажа: „братята се запознават“ (Достоевски).

За разлика от повечето си сънародници, не споделям ретроспективния възторг от българските подвизи из Македония: смятам, че „македонският въпрос“ е бил проклетият въпрос за България. Целият български ресурс е бил впрегнат в македонското дело, погледът на страната е неподвижно втренчен на юг-югоизток. България е играла за Македония с непонятен хазартен хъс: или всичко, или нищо, залагайки на карта самата себе си. Убеден съм, че приоритетите е трябвало да бъдат съвсем други: дори и да останем в полето на териториалния аспект на „националния идеал“, то въпросите е трябвало да бъдат решавани в обратен ред – първо Добруджа, после Одринска Тракия и чак най-накрая Македония. Между другото, защо ли единствената мирна, дипломатическа победа на България – Крайовската спогодба от 1940 г. – е свързана тъкмо с Добруджа?

Но няма да съдя: лесно е да си пророк със задна дата.

Естествено, с изказаните мнения в книгата ангажирам единствено себе си. Не изразявам гледната точка нито на българското правителство, нито на коя да е българска партия: това, естествено, дваж повече важи за македонските им посестрими. Не те са моят „привилегирован читател“, не за тях пиша, не от тях очаквам отглас и разбиране. Това не означава, че някои гледни точки не могат да съвпадат, не значи, че ако има за какво да бъде хулено едно правителство, то няма и за какво да бъде похвалено.  

Добре разбирам, че хората и държавите са различни неща: хората няма защо да се държат като държави, но и държавите няма защо да се държат като хора – гледните им точки може да съвпадат, но няма защо да се смесват.

Ще се опитам да избягам от обичайните клишета за Македония и македонците у нас, както и от тези за България и българите у тях. „Ти ходиш по места, където другите не ходят“ – казваха ми; учудваха се на интереса ми към неща, от които почти никой не се вълнува. Ето защо обяснимо е желанието за: 1) споделяне тъкмо на онова, което не може да бъде прочетено в туристическите справочници; 2) показване на места, които малцина българи (а дори и македонци) са виждали, или поне са видяли по същия начин. Бягството от трафарета, от тривиалното е знак за „добър тон“ във време, когато за радост всички пътуват и споделят по един или друг начин своите впечатления.

Книгата е замислена и написана като e-book, използваща възможностите на Мрежата. Всички снимки са мои; задължен съм на Librev не само за дизайна, но и за подтика книгата от идея да се превърне във факт.

По наблюденията ми, разговорът между българи и македонци започва ей тъй, от нищо; когато разговарят, те не просто се разбират: не, те дори изпитват някаква наслада от общуването. И несъзнателно повишават тон, заговарят някак пламенно, във високия регистър, сякаш искат по-бързо да се изприказват.

И наистина, българи и македонци имат много какво да си кажат.

На втория ден, в Галичник, подирих из шубраците старата пресъхнала чешма в Долната махала (Долно маало), свързана с обичая „Галичка сватба“. Един човек ме упъти и попита: „Ама што те води тука?“

„Любов“ – отвърнах кратко.

 
Емил Димитров

 

Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.

Pin It

Прочетете още...

Турските либерали

Морийн Фрийли 04 Юни, 2007 Hits: 27048
Кои са те? В голямата си част те идват от…