II.
Местата на поезията
Реканати има своя „идея“ –
нищо, че не е „предумишлен“ град, ако си послужим с терминологията на Достоевски. С други думи, той е град, възникнал по естествен път, „непредумишлено“, а не в съответствие с някаква предварително зададена идея (каквито са например в историята Константинопол-Цариград или Санкт Петербург, а в съвременността – Бразилия в Бразилия или Астана в Казахстан).Да повторим: „идеята“ на Реканати е поезията, втъкана, закодирана в „душата“ на града, в неговата топография. Как се е случило това?
Процесът по екстериоризация и „монументализиране“ на поезията е започнал поне от края на XIX в., когато в чест на 100-годишнината на Джакомо Леопарди централният площад на Реканати е основно преобразен: построен е съвсем нов внушителен Palazzo Comunale (Дворец, Здание на общината), а в центъра на едноименния площад е издигнат достоверен и убедителен паметник на поета (автор Джорджо Паники):
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2405.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2395.jpg{/rokbox}
Очевидно е, че целият ансамбъл е направен според единна „идея“ и органично се вписва в стария град, но същевременно му задава друг смислов център и „ритъм“. Това ясно се вижда от един детайл: плочата със стихове на Леопарди върху градската кула, току под герба на Реканати, подарен му някога от град Фермо (XIII в.) в знак на политически и военен съюз:
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2706.jpg{/rokbox}
Torre del borgo вече има своята значимост и ценностно основание не толкова в самата себе си, по исторически и политически причини, а поради това, че присъства в поезията на Леопарди, понеже е важна част от неговата поетическа топография.
Преустройството на градския център на Реканати в самия край на XIX в. има своите по-дълбинни основания от това да бъде само израз на местни амбиции; не, то има своите общонационални проекции. В случая с Леопарди виждаме нещо, което можем да наблюдаваме и другаде, а именно: новоформираната национална държава полага „поета“ във фундамента на своята национална митология и около него изгражда своя пантеон. Поетите са особено удобни за това, понеже тъкмо те са онези, които не само наричат нещата, но дори ги и заричат: със словото си те донякъде извикват тяхната поява. Джакомо Леопарди, авторът на одите „Към Италия/All’Italia“ и „На паметника на Данте/ Sopra il monumento di Dante“, е не само певец на „мировата скръб“, трубадур на песимизма в европейската култура, а също тъй и патриот, поет на „Италия преди Италия“, възвестител на нейното бъдно единство. Ето защо е обяснимо, че в широко отбелязваната сега 150-годишнина на свободата и обединението на Италия (1861 г.) името на Джакомо Леопарди се споменава често и с пиетет.
Местата
на поезията в Реканати съвсем не се изчерпват с централния площад; той всъщност е само нейната „политическа манифестация“. Можем да систематизираме тези места; на името на Леопарди или на отделни негови стихотворения са назовани:
– Площади: Piazza Leopardi, piazzale Leopardi, piazzuola “Sabato dell villaggio“ (Събота на село);
– Улици: via „Leopardi“, viale “Colle d’infinito“ (Хълмът на безкрайното), viale “Passero solitario“ (Самотният врабец);
– Паркове: Parco “Colle d’Infinito“ с едноименната градина (giardino);
– Градски кули: Torre del passero solitario (Кула на самотния врабец; това всъщност е камбанарията на монастира „Св. Августин“, XIII в.)
– Къщи: Casa di Silvia (Героиня на стихотворението „Към Силвия/A Silvia“), Casa di Nerina (лиричен персонаж от стихотворението „Спомени/Le ricordanze“);
– Градски стълби: Scalinata di Nerina – стълби, които водят от viale “Colle d’infinito“ право до „къщата на Нерина“ (реален персонаж с това име всъщност не е съществувал), на която, естествено, има плоча с четиристишие от стихотворението „Спомени“.
Можете да направите цяла разходка из града, като изобщо не излизате от топосите на поезията на Леопарди. Ето един съвсем не хипопетичен кръг: по улица „Леопарди“ ще стигнете до площад „Събота на село“, като отдясно ще ви се пада Casa Leopardi, а отляво – „Къщата на Силвия“ и после през парка на „Хълма на безкрайното“ ще се окажете на едноименната улица и оттам по „Стълбата на Нерина“ ще стигнете до къщата на Нерина и оттам покрай стената на една от градините на Casa Leopardi (те общо са четири) пак ще се окажете на улица „Леопарди“. Признавам: изпитах особено удоволствие от „затварянето в кръг“ на името на поета.
Ако някъде сте виждали нещо подобно, моля, споделете.
Добре, да речем, че това е част от някаква преднамерена идея: на държавата, кметството и пр. (което всъщност е невъзможно, понеже преименуванията в един органично развиващ се град никога не стават едновременно и внезапно, а се наслагват в течение на години). Но ето два примера (със сигурност те могат да бъдат умножени) за противното, т.е. за „самопроизволни“ присъствия на поета в градското пространство. Лутайки се из града, на една от тесните криволичещи улички попадам на малък ресторант „Borgo antico“; до затворената врата (ресторантът работи само вечер) на нещо като керемида – портрет на Леопарди с факсимиле на ръкописа на „Безкрайното/L’infinito“
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2753.jpg{/rokbox}
Хотел “La Ginestra“ (Жълтуга) се намира в „центъра“, до градската градина с бюста на Бениамино Джили, „по маршрута“ от Piazza Leopardi до Casa Leopardi. Та хотелът е назован така през 1972 г., когато бащата на настоящите собственици е решил да превърне закупеното (построено през 1937 г.) здание в хотел; той сам решил да го кръсти на едно от предсмъртните стихотворения на Леопарди, написано в подножието на Везувий, във вилата на приятеля му Антонио Раниери в предградието на Неапол Torre del Greco, където поетът и умира само на 39 години, на 14 юни 1837 г.
Последният пейзаж, който поетът е видял, е тъкмо склонът на Везувий, обсипан с цъфнала жълтуга. Затова на гроба на поета в Неапол в Parco Virgiliano, в непосредствена близост с предполагаемия гроб на Вергилий, цъфти жълтуга, затова и по време на ежегодните чествания местата на поета са обсипани с цъфнала жълтуга:
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2323.jpg{/rokbox}
Сигурно не е случайно, че поетът е затворил жизнения си цикъл тъкмо през юни – месецът, когато цъфти жълтугата.
Casa Leopardi
е, разбира се, най-автентичното място в „града на поезията“; бих казал дори – „стъписващо автентично“. Използвам необичайното определение „стъписващо“, понеже ако има някаква „класация за автентичност“ на културни и литературни паметници и музеи, този в Реканати със сигурност ще заеме едно от първите места. И това е така, понеже тук музей всъщност ... няма. Как ли? Ами така: домът си е дом, непокътнато непроменен от времето на детството на поета, т.е. от два века насам. Casa Leopardi нито е национализирана, нито е разрушавана, пък после възстановявана, а си е такава, каквато е била „отвека“ (заедно с прилежащия й комплекс тя е построена през XVIII век от архитекта Карло Орацио Леопарди, 1714–1799). Колкото и да е „прогресивен“ акт, направата на музей означава умъртвяване на дома, хербаризирането му; музеят не е живот и не става за живеене. Музеят е монументализиране на дома, който някак като че се повдига „в степен“, с цел патетично-дидактичното пресъздаване на „високото“ ежедневие на твореца. Истинският музей обаче май винаги съм си го представял малко по-другояче: като възможност поне да надникнеш (ако не напълно да „влезеш“) в живия, истинския предметно-смислов свят на твореца и поне за момент да се почувстваш така, сякаш а-ха! – той ще влезе в стаята и ще те покани да седнеш. А после, току-виж, решил и с кафе да те почерпи.
Тъкмо такова чувство изпитах в Casa Leopardi, където продължават да си живеят, сякаш нищо не се е случило.
Това, разбира се, не е съвсем така. Има, има музей, дори два, но те не са съвсем музеи.
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2464.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2445.jpg{/rokbox}
Ще поясня: Casa Leopardi продължава да е частна собственост, като никаква част от нея не е „отчуждавана“ от държавата или общината за музей. Всъщност на просторна част от приземния етаж от няколко години е разположена изложбата „Световете на Джакомо“ (I Mondi di Giacomo): много модерна, прекрасно подготвена и подредена от Фабиана Качапуоти (Fabiana Cacciapuoti) от Неапол. Детството на поета е видяно не само като израстване във времето, но и като пътешествие в различни светове, които последователно са се разкривали пред него: световете на Античността и класическото наследство, на науката, на приятелството, на любовта. Текстовете на изложбата – великолепно написани, предметите – автентични до невъзможност: от бебешката люлка до ръкописите на младия Леопарди и перото, с което те са „произведени“.
Ако това е „подвижната“ част от музея (т.е. след известно време изложбата „Световете на Джакомо“ ще бъде заменена с друга, навярно още по-модерна), то „неподвижната“ е безспорно най-интересната част от Casa Leopardi – библиотеката на бащата на поета, граф Моналдо Леопарди (1776–1847) – обществен деец, мислител, литератор, историограф и изследовател на миналото на родния град и край („краевед“, така да се каже). Извънредно консервативен в своите възгледи, истински реакционер, граф Моналдо би могъл да каже като Пуришкевич по-късно в Русия: „вдясно от мен има само стена“. Това обстоятелство, несъмнено, е катализирало разрива на поета с баща му през 1825 г.: бунтът към бащата винаги е бунт към идеите и света на бащата. От друга страна, практическите деяния на графа като уважаван гражданин на Реканати (бил е кмет, дълги години общински съветник и пр.) са повече от „прогресивни“: има заслуги за строежа на социални заведения, за нощното осветление на града, за намаляването на данъците и не на последно място – за откриването на градския театър (1840). Главната негова заслуга обаче е събирането на удивителната библиотека от около 20 000 тома, запазена от семейството до днес в прекрасен вид. Излишно е да казвам, че тя се състои почти изключително от раритети, а за времето си е била една от най-добрите частни библиотеки не само в Италия, но и в Европа. Струвала е цяло състояние на графа-библиофил (особено скъпи са били инкунабулите – екземпляри от първите печатни европейски книги), присмивали са му се, че е пропилял богатството си и се е разорил заради своята страст (нещо, което и след 200 години не се забелязва да се е случило).
И на това свое деяние граф Моналдо е придал обществен характер – през 1812 година библиотеката е открита за публично ползване. Сещам се, че през същата година, ако не ме лъже паметта, тревненци вдигат черквата „Св. арх. Михаил“ (една от първите черкви на Българското възраждане!), където забележителният папа Витан достига апогея си като резбар и иконописец. Чудна работа: едното събитие изглежда толкова скорошно, второто – той далечно. И двете събития, уж случили се едновременно, всъщност безнадеждно са се разминали във времето. Впрочем, представяте ли си го Леопарди в Трявна?
Животът на младия Джакомо е бил живот на вундеркинд – „затворник“ в библиотека. Под надзора на строгия си и амбициозен баща той привиква към книжовен труд от най-крехка възраст: на десет започва да пише, на седемнадесет е вече автор на солидно количество трудове и преводи (превежда в октави „Поетическото изкуство“ на Хораций), а е направил и първите си стъпки в поезията и трагедията; на 20 години, по свидетелството на авторитетния Пиетро Джордани, той вече няма какво ново да научи. Изключителен филолог, Джакомо усвоява перфектно латински, старогръцки, и английски, изучава задълбочено иврит, френски и испански, има представа дори от екзотични езици като халдейски. Ежедневен изнурителен книжовен труд под строгия поглед на бащата, който в привързаността си към реда и дисциплината, очевидно, е стигал до маниакалност. Как иначе да разбираме скрупульозността, с която граф Моналдо е направил „разпределението“ на работните места в библиотеката, като неговото бюро е в дъното на коридора, за да може винаги да следи движението в дома и да контролира заниманията на децата си. Или друг любопитен детайл: в една от стаите на библиотеката (тя заема десетина помещения на първия етаж на Casa Leopardi, къдeто преди това се е разполагала стопанската част на palazzo-то) са показани бравата и ключът, изляти по чертеж на графа – извънредно сложни за направа, с множество вписани кръстове; и това обаче е „частен случай“ на по-общите му разбирания: ключът е такъв, понеже „господарят на дома трябва да може да отключва и заключва всички врати с един и същи ключ“...
Сигурно не е случайна асоциацията ми на детството на Джакомо с онова на Моцарт; и в двата случая имаме дете-чудо с изключителни дарования, развивани методично и целенасочено с огромен труд под строгия надзор на суров и амбициозен баща; дали ще преувелича, ако кажа, че Леопарди – това е Моцарт в италианската поезия?
Под голяма витрина са показани ръкописите на съчиненията на младия Джакомо, които по-късно той определя като “puerili“ (детски) – изписани подвързани тетрадки, старателно надписани; вижда се, че поетът от дете е работил върху почерка си; ръкописите на творбите му са много четливи и красиви, поради което постоянно се възпроизвеждат. Сега разбирам защо ръкописите на късните стихотворения на Леопарди, които видях в архива на поета в Biblioteca Nazionale в Неапол, са също оформени като мини-книжки: няколко стихотворения са обединени в цикли чрез подвързването им от опитните ръце на автора.
Да, още от детството си Джакомо Леопарди вижда света като книга.
И още едно откритие: едва тук, „на място“, видях как се е зародило едно от най-известните стихотворения на поета, което дори съм превеждал: „Към Силвия/A Silvia“. Поетът е вземал имената на лиричните си персонажи от литературни произведения, с други думи, те са „цитатни“: в този случай името идва от „Аминта“ на Торквато Тасо. Зад Силвия обаче стои съвсем конкретен жизнен персонаж – Тереза Фаторини, живяла точно в къщата насреща, известна сега като „Къщата на Силвия“. Тя е била дъщеря на кочияша на Casa Leopardi и е умряла от туберкулоза едва на 21 години (1818). Младият Джакомо й се е любувал през прозореца на своята работна стая в библиотеката: „къщата на Силвия“ е точно отсреща:
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2657.jpg{/rokbox}
Първите любовни трепети не се забравят; в стихотворението, написано от Леопарди след повече от десет години в Пиза (1828) поетът си спомня:
Захвърлил понякога своите книги
И напоените с пот ръкописи,
На които отдадох със страст
На младостта си прекрасните дни,
От балкона на бащината къща
Аз слушах сладкозвучния ти глас
И гледах как ръцете ти сръчни, умели
Пробягваха по грубото платно.
И тук, както във всяко голямо произведение, индивидуалната болка е въздигната до символ на човешката орис.
И, накрая, две снимки от библиотеката, направени от малко странен ракурс, т.е. без фотографът да вижда точно какво снима:
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2662.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2667.jpg{/rokbox}
Оставам с усещането, че тук работят посветени хора: например Emmanuela Natale от Неапол, която е завършила право, но е дошла в Реканати, за да работи като екскурзовод в библиотеката; познанията й са несъмнени, говори с чувство и разбиране за поета, но без досадна патетика.
Площадът „Събота на село“ (Il sabato del villaggio)
е кръстен, разбира се, на едно от стихотворенията на поета; по стените не само на Casa Leopardi, но и на другите къщи наоколо можем да изучаваме неговата поезия:
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2468.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2474.jpg{/rokbox}
Черквата Santa Maria in Montemorello (XVI в.) е смисловият център на площада и изобщо на тази част на града; чрез името си тя и до днес носи спомен за замъка Monte Morello – един от трите, основали Реканати. Разбира се, точно тук е кръстен Джакомо, тук е получил и първите уроци от отците-йезуити, управлявали тогава черквата. Тук има специални скамейки, запазени за семейство Леопарди от двете страни на олтара; тъкмо тук с две тайнства, с два ритуала – кръщението и опелото – от векове се маркират двете пределни граници в живота на всеки член на семейството.
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2540.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2535.jpg{/rokbox}
И нещо почти невероятно: времето тук продължава да се отмерва от черковната камбана, която бие на всеки четвърт час. Впрочем, това някак удивително хармонира с протяжното, забавено живеене в Реканати.
На площада, в „къщата на Силвия“, се намира магазинът Giacommo, където може да се намери всичко, свързано с името и дейността на поета – книги от него и за него, картички и портрети, факсимилета на ръкописи на неговите стихотворения, разделители и химикалки, чадъри и какво ли още не, надписани с името на поета или с негови стихове. В Реканати Джакомо Леопарди е и „търговска марка“, име, което продава всичко. Цялата подаръчно-сувенирна индустрия тук е ориентирана към поета: и в това съзрях нещо, невиждано другаде.
{rokbox title=|| album=|citta|}images/stories/articles/2011/citta_emo/DSCF2619.jpg{/rokbox}
Семейството
на Джакомо Леопарди, както стана ясно, и до днес живее в Casa Leopardi. Всъщност не става дума за негови преки наследници, понеже поетът, както е добре известно, не познава щастието на споделената любов и тайнството на брака; същото се отнася и за единствената му сестра Паолина (1800–1869), с която поетът е особено близък, и за по-малкия му брат Карло (1799–1878). Следващите двама братя – Луиджи и Франко – умират като деца; четвъртият брат – отново с името Луиджи – умира едва на 24 години (1804–1808) и всъщност единственият, който продължава родословното дърво, е изтърсакът, най-малкият брат Пиерфранческо Леопарди (1813–1851). Ето как и в този частен случай се вижда защо в близкото минало многолюдните семейства са правило и като че нещо задължително дори и с оглед на продължението на рода.
Семейство Леопарди живее тук, на това място в Реканати, поне от ... XIII век насам (на тях е принадлежал замъкът Monte Morello) и никъде, очевидно, няма намерение да заминава; това, че живее в „провинциалния“ Реканати, не е попречило на фамилията да даде на Италия не само един велик поет, но и държавници, предприемачи, хора на изкуството, църковни дейци. Да повторя: най-впечатляващото на Casa Leopardi е това, че тя и до днес е жива, място, където музеят и животът прекрасно си съжителстват. Не ще и дума, в palazzo-то има място за всичко, но това съвсем не е достатъчно; необходима е и добра воля, и предприемчивост, и разбиране за мястото на прославения предшественик в живота, литературата и културата на Италия и човечеството. С други думи, на наследниците не само че не им „тежи“ името на поета, но дори с поведението си и действията си те показват, че се намират „на висотата на сюжета“.
На семейството в различните му поколения дължим запазването на всичко до най-малката подробност – и то запазено през последните два века на важни исторически превратности: от началото на XIX в., когато Реканати е част от Папската държава, мине се през епохата на Рисорджименто, т.е. борбите за Освобождение и обединение на Италия, през стопански и политически кризи, две световни войни, та се стигне до днешния, сравнително благополучен, но не и безпроблемен ден. Е, не можем да не отбележим и да не благодарим – на кого? Провидението? – за това, че една превратност тук не е преживяна – тази на „експроприацията на експроприаторите“: тук никога не е имало национализация. Иначе – знаем какъв е „алгоритъмът“: италианските комунисти с нищо не са се отличавали от другите, а са били и по-многобройни...
Та ето я прословутата, „тривиалната“ традиция: непрекъснатост, плавно постъпателно движение, при което всяка нова крачка се прави с оглед на досегашния вървеж, а всичко „ново“ се вписва органично в „старото“, като с това то вътрешно се преобразува. Тъкмо живата семейна приемственост е запазила всичко, до най-малката подробност, напълно непокътнато – и уникалната библиотека на бащата, и люлката и ръкописите на сина. Семейство Леопарди олицетворява идеята за живия архив, за съхранената автентичност; то те допуска в дома си – и символично, и буквално, и това няма как да не бъде оценено по достойнство. Casa Leopardi е жив дом на живия поет, чиято „гостна“ всъщност е музеят...
Никога никъде не съм виждал нищо подобно – нито във Ваймар с Гьоте и Шилер, нито в Санкт Петербург с Пушкин и Достоевски, нито в Париж с Франсоа Вийон и Виктор Юго. Е, вярно, много още не съм видял...
В Реканати и сред научните кръгове с голямо уважение се споменава името на споминалата се миналата (2010) година в почтена възраст (на 93 г.) графиня Анна Леопарди, многозаслужила не само с грижите си за поддържане на спомена за великия поет, но и за писменото наследство на фамилията: нейна заслуга е новото издание на „Автобиографията“ на граф Моналдо Леопарди. Наследница на мястото и ролята й, по всичко личи, ще бъде нейната внучка – младата графиня Олимпия Леопарди. Красива, елегантна, интелигентна, тя не се натрапва с присъствието си: аристократ не само по произход, но и по дух. Модерна, активна дама, но и майка на три деца, тя вече е заела мястото на вицепрезидент на Центъра за изучаване на Леопарди: явно, семейството има запазена квота в неговите ръководни органи. И това, по всичко личи, е за добро.
И най-интересното: семейството има нещо като негласна, почетна длъжност – „пазител на паметта на поета“ (custode della memoria del poeta).
Сега „пазител на паметта“ е графиня Олимпия...
