Навремето, разправя Н., правели жертвоприношения с християни. През 1144 г. в Норуич, Англия, едно момче било убито и ТЕ източили кръвта му, за да си замесят мацата, в смисъл – да си опекат хляб.
„Нищо не знаеш, в смисъл, за Кръвната клетва, нали?“
Не знам, отговарям.
Клетвата била ужасяваща:
ТЕ се били наговорили всяка година да утрепят поне един християнин някъде по света. Така, повтаря Н., си правели безквасните питки. Лапали ги, докато още са топли, въпреки че много ни презирали и ни наричали „гои“, в смисъл – по-долни от тях.
„Сигурно не си, в смисъл, чела и „Протоколите на сионските мъдреци“? – угрижено клати глава Н.
Ей там вече всичко било описано, в смисъл, от игла до конец. Барабар с това, че ТЕ щели да си измислят някакъв Холокост, за да натопят гоите за геноцид. ТЕ управлявали и управляват света, бе, и това бил, в смисъл, най-гадният заговор за всички времена!
Н. е на 28 години, но изглежда поне на 40. Безработен е и от девет сутринта започва да се налива с бира пред кварталната бакалия „Рай“. Сяда на прашния перваз на витрината и до дванайсет пресушава двулитровата бутилка.
После се мести в съседното барче и продължава на водка. До вечерта там гърми телевизорът – пръв другар на местните безделници, които обсъждат новините и теориите на Н. с прякор „В смисъла“. Сред тях той е на почит, нещо като селския, в смисъл, апостол.
Него ден Н. пак нещо се пеняви, но е някак по-превъзбуден от обичайното. Гласът му заглушава звука от телевизора, а в познатото „в смисъл“ се усеща триумф.
Датата е 18 юли.
Имало е атентат срещу израелски туристи на летището в Бургас, разбирам, докато се прибирам към къщи. Заковавам на място и изпускам торбите. Доматите, сорт биволско сърце, се разпиляват по тротоара, с което привличам помътнелия му поглед.
„Какво толкова, бе, в смисъл?“ – провиква се Н., едва пазейки равновесие.
Оттам нататък следва монологът за еврейската конспирация. „Още през 1821 г. французинът Морис Жоли написал трактата „Диалог в ада“, в който предупредил, че евреите, в смисъл, ще изпият цялата енергия на гоите, като се преродят в масони. Те ще управляват делата на целия свят чрез специално, в смисъл, отглеждани деца!“ – казва, но пада.
Толкова е пил, че не може да продължи…
Никога не е следвал, никога не е работил.
Пропива инвалидната пенсия на баща си, бивш работник в „Кремиковци“, но не изпитва никакви съмнения колко е способен. Човекът си има ясна теория: готин съм, само дето срещу мен организирано действат зли сили. ТЕ ми подливат вода и ме спъват, иначе да съм станал голямата работа. Няма защо да уча, да се боря, да работя и въобще да се хабя – коварните заговорници са по-могъщи от мен. Не, не аз съм виновният за това, че едва се крепя на краката си. Виновни, в смисъл, са ТЕ.
Теорията на Н. е простичка, макар че той не може да я обясни и с тези прости изречения. Затова пък на помощ винаги му се притичва важното „в смисъл“ и пияниците в барчето го смятат за мъдър човек.
Като им разкаже за конспирацията, само един-двама се наемат да го оборят, при това доста вяло. Другите спорят, колкото да му направят кефа. Даже когато Н. си загуби чехъла, бай Илия от горната улица каза напълно сериозно: „Все така ще се случи на изпреварилите своето време!“
В интерес на истината, изпреварилият своето време не само много пие, но и много чете.
Количеството антисемитска литература, която е погълнал, вече се равнява на броя „железни анцузи“ във вид на животозастрашаващи коктейли от бира и водка. Пресушил е „Моята борба“ на Адолф Хитлер, попил е от фалшификатите на Головински и Соловьов, яко се е наквасил и с книгите на Волен Сидеров. В резултат махмурлукът му е не по-малко тежък от алкохолния, заради който се налага да надига пластмасовата бутилка още в 9 сутринта…
Означава ли това, че Н. е антисемит, пита се обаче в задачата?
„В основата на антисемитизма лежи бездарието. Когато някой изразява недоволство от това, че Айнщайн, открил закона за относителността, е евреин, че евреин е Фарадей, че евреин е Бергсон, това е претенция на посредствеността”, пише Николай Бердяев.
През този обяснителен ключ отговорът на въпроса е по-скоро отрицателен.
Н. е представително произведение на специфичния български националконсерватизъм, който вирее върху чувството за малоценност и тъкмо заради това е склонен да оправдава несполуките си с широк кръг от виновници и конспиративни теории за Големия заговор срещу малките хора. В случая неговият „антисемитизъм” служи за смокинов лист на усещането му за лична непригодност – изключително удобен за носене, доколкото е едновременно алиби и успокоително хапче. „Даскале, кажи и ти нещо, бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотю, я за Крума Страшния или изпей някоя песен…”, викаше един герой на Алеко на изложението в Прага…
Подготвяйки се за ролята на националист, Волен Сидеров много добре напипа пулса на бъдещите си гласоподаватели и точно заради това приши към „каузите” на „Атака” антисемитското копче. Книгите му „Властта на мамона“ и „Бумерангът на злото“, в които бяха компилирани всички щуротии за еврейските заговори, идеха да подготвят не толкова вот на протеста или отчаянието, колкото вот на посредствеността и бездарието.
През май тази година Комисията по дискриминация се сети да сезира прокуратурата за насаждане на етническа омраза чрез преиздаването на книгите (което впрочем се случи още през 2010-та), но с това единствено поизтупа праха от черната тужурка на Сидеров и отново захрани конспиративните фантазми на Н. и компания. И ако днес отворите който и да е националистически форум, ще забележите, че „антисемитизмът” се сдоби с допълнителен аргумент, вдъхвайки сериозна глътка живот на напоследък измършавялата теза, че живеем така, както живеем, защото ни мразят и пречат могъщите сионски мъдреци…
Ликуването на Н. след атентата на бургаското летище, „в смисъл”, не е някакъв прецедент, за да преодолее човек смайването си пред кварталното барче, още повече да подмине с пренебрежение забележката „ТЕ си го заслужават”. Изригването на подобни мнения в социалните мрежи и електронните форуми е стряскащ симптом, че авторите на неграмотни и налудничави разсъждения не се плашат от публичност, нито от санкция. Не просто не им пука да излязат с имената и лицата си, включително хора, които определят т.нар. обществено мнение, но го правят с ясното съзнание, че нелепиците им ще срещнат съгласие.
Тези хора, нека повторя, не са маргинали, не са и радикални на думи политически аутсайдери, а нахални и придобили самочувствие лица с публични позиции. Подобни на Н., но и далеч по-опасни от кварталия пияндурник, защото са получили достъп до „телевизора”…
Аз обаче продължавам да мисля, че това не се дължи на нетолерантност или омраза към евреите, а на неспособност да чертаем живи перспективи, чрез които да достигнем до колективно удовлетворение. За комплекс, че ни липсва талант да намерим спойката между самите нас, така че да се наречем общество със смисъл за всекидневно съществуване и бъдещи хоризонти. „Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина”, пише Боян Пенев преди повече от век, но и до днес „лепилото” липсва. Баналната констатация, че нямаме инстинкт за взаимопомощ, е банална, защото е вярна.
Впрочем съвсем наскоро научих, че „антисемитизмът” на Н. бил задвижен от една съвсем обикновена случка:
Преди години момчето звъни на вратата на съседката от еврейски произход, която живее на третия етаж, и я моли за заем от пет лева. В този момент тя няма и стотинка, но понеже й е неудобно да сподели, че мизерства, просто казва „Нямам!” и му затръшва вратата.
Колко време му трябва на младия и глупав Н. да се озлоби срещу бабичката, как мислите?
Само няколко секунди, в които вратата се затваря под носа му. Само толкова.
Оттам нататък Н. е повече от убеден, че евреите са гадни пресметливци; в гърлото му засяда буца от отказаната помощ; той вече мрази не бабичката, а различната кръв, която тече във вените на нейното спаружено тяло.
Въпрос на случайност, но случайност фатална, необратима. А ей такива нелепости най-често обръщат колата…
Онова, което би сторило едно лабилно общество на мястото на едно лабилно момче, не е по-различно.
То няма да си направи равносметката защо е стигнало дотук, нито ще потъне в тежък размисъл как да излезе от тъпата ситуация. За подобно нещо се изискат усилия и просветеност, а пътят към огорчението и омразата е лек, без препятствия, взима се с няколко вдишвания и издишвания. По-лесно е да намразиш, отколкото да се опиташ да разбереш. По-удобно е да оправдаеш несгодите, вместо да се мобилизираш, за да ги преодолееш.
В това отношение българският антисемитизъм е много близък родственик с пешкирите, извезани с надписи „Международно положение” и „Крив Космос”. Той е мазохистично самопризнание за мързел и некадърност, защото единственото, което постига, е самонапъхването ни в „железен анцуг” и самонатравянето ни с измислени предразсъдъци. Н. е във всеки от нас, и ние сме в Н. – дребни човечета с голям махмурлук, които пропиляват дните си пред кварталното барче.
А той, в смисъл Н., онзи ден ми разправяше, че най-противното на евреите било да ти наврат в очите колко си бездарен.
„Даже, вика, и оня Бердяев, дето ми го цитира, и той ще се окаже евреин. ТЕ много обичат така – да се подиграват. В смисъл, разбираш, нали?”
Не разбирам, отговарям, но съм сигурна, че изходът, който предлага Бердяев, е правилният:
„Има само един начин да се бориш против факта, че евреите играят по-голяма роля в науката или философията: прави сам велики открития, бъди велик учен и философ. Ако искаш да се бориш срещу това, че евреите доминират в културата, начинът е само един – собствено творчество в културата. Културата е област на свободата. А свободата е изпитание на способностите и силите.“
Бях си изрязала тези думи от статията „Християнството и антисемитизмът”, в случай че срещна Н. пред бакалия „Рай”.
И когато – щастлива, че успях да му ги връча – се прибрах у дома, пред прозореца ми започнаха да летят много хартийки.
Много, наистина много.