От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


(Разговор с Румен Аврамов, автор – заедно с проф. Надя Данова – на сборника с документи „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот (март 1943 г.). Документи от българските архиви.“)

Депортирането на евреите от Вардарска Македония,
Беломорска Тракия и Пирот (март 1943 г.). Документи от българските архиви
Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов
София, Обединени издатели, 2013

2013 08 Deport evr

Копринка Червенкова: Наскоро бе отбелязана 70 годишнината от спасяването на българските евреи. Вие сте автор на книгата „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944, подготвяте за печат заедно с проф. Надя Данова сборник документи за съдбата на евреите в „освободените земи“. Нека започнем с това – имало ли е казус „евреин в България“ след войната?

Румен Аврамов: Мога да отговоря само най-общо. Например, че след шестдневната израелско-арабска война през 1967 г., по външнополитически причини, евреите отново станаха подозрителни за режима. Че връзките с близки в Израел също правеше от тях изначално „неустойчива“ категория. Неотдавна излезе сборник на Комисията по досиетата с документи за Държавна сигурност и еврейската общност в България. От него могат да се научат любопитни неща по тези и по други аспекти. Но като цяло, политическото присъствие на евреите у нас след 1948-1950 г. е много по-незабележимо, отколкото, да кажем, в Полша, където през 1968 г. се надига вълна на откровен антисемитизъм. След масовата емиграция към новосъздадената държава Израел тук останаха преобладаващо лоялни към режима евреи. Някой ги беше нарекъл „образцовото малцинство“, което е незабележимо, интегрирано, не създава проблеми и е като правило идеологически правоверно. А откъм края на 70-те години Партията започна още по-активно да експлоатира за свои пропагандни цели темата за съдбата на еврейската общност през войната.

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

Христо Буцев: Занимавайки се с тази тема, отчитате ли – вътрешно в себе си – разликата, че ние сме били в Османска империя. По принцип, евреите в Османската империя са другояче третирани и, общо взето, съжителството е друго, отколкото в Западна Европа.

Румен Аврамов: Това наследство не може да не се вземе предвид. Османската традиция при всички случаи е по-толерантна, отколкото тази в Централна Европа или в Русия. Което обаче не пречи сред българите на битово равнище да е тлеел антисемитизъм. Чувства се, например, в текстове на Каравелов или на Ботев. А след Освобождението в различни моменти припламват изблици на по-масова психоза, вестникарска шумотевица, дори прояви на насилие.


Small Ad GF 1

Копринка Червенкова: Резултат на какво са тези изблици?

Румен Аврамов: Има интересни исторически изследвания на този проблем, много съдържателни са тези на Олга Тодорова. У нас, както и навсякъде, икономическата основа, конкуренцията са безспорни; работят религиозните предразсъдъци; на места общественото мнение се възбужда от градските легенди за ритуалното пиене на детска кръв от евреи... Най-обща основа си остава отношението към другостта, подозрителността към хора с различен бит, култура и поведение. Но това, което се случва през 30-те и първата половина на 40-те години на XX век, е от по-висок порядък. Тогава вече става дума за артикулирани антисемитски идеологии, за политически платформи и държавна политика. Не мисля, че те могат да бъдат обяснени с битовия, дребноградски или провинциален пласт от XIX в.

Копринка Червенкова: Според вас, има проблем в отношението на българите към малцинствата, така ли?

Румен Аврамов: Метафизика е да се говори за някакво навеки предопределено отношение. Много по-същественото е, че в дадени моменти бесовете излизат и тогава много българи (не българите) се държат към малцинствата точно както народи, нямащи славата на толерантни, с която се кичим. През последните няколко години се занимавам именно с тези епизоди от историята ни, когато съвсем ясно се вижда колко лесно възпламенимо е агресивно-неприязненото отношение. Ситуацията се променя бързо, понякога почти мигновено.

Копринка Червенкова: Тоест, вие развенчавате българина като толерантен... Това ли е целта?

Румен Аврамов: Това не ми е било цел. То е резултат. Ако не се занимава с изработването на митове, ровенето в историята помага да се демистифицират и положителни, и отрицателни етикети. Какво значение има, че някои национални среди (примерно руската или полската) се определят като „нетолерантни“, когато в нашата „толерантна“ среда познаваме изригвания на антигръцкото движение през 1906 г., антисемитизма от края на 30-те и началото на 40-те години, „Възродителния процес“... А днес е достатъчно да се погледнат публичните реакции и анонимките в интернет по повод на която и да е тема, засегнала „националното“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Копринка Червенкова: Затова ли в книгата ви „Спасение“ и падение акцентът определено е върху второто.

Румен Аврамов: Там просто се обърнах към икономическата експроприация на евреите от държавата и от частни лица, която десетилетия остава в сянка. Последната известна ми студия, и то в съвсем различен ключ, е на Давид Коен и датира от 1967 г. Днес, 70 години след събитията, величаещият разказ за тях продължава да измества и да гетоизира сенчестия. И докато е така, преди някога в бъдеще двата да се съберат между едни корици, всяка от страните неизбежно ще се изследва отделно.

Копринка Червенкова: Само че разказът за падението е стъпил върху желязна фактология, много неприятна за българите, бих казала. Докато другият разказ, за безкористното спасяване, поне в случая, няма подобна фактологична плътност. Вашият разказ звучи по-убедително.

Румен Аврамов: Не бих казал, че другият не стъпва на никаква фактология. Примери на съпричастие в България безусловно има, както впрочем и навсякъде другаде. Проблемът е в избирателността на представеното. Ето например, включвайки се в честването, Държавните архиви извадиха на сайта си голямо количество документи. Направиха го с качествена визия и в същото време изключително едностранно. Поместени са незаобиколими нелицеприятни решения и много списъци за изселвания от градове, защото, за да се възвиси доброто, все пак трябва да се покаже, че е имало срещу какво да се надигне. Много място е дадено на гражданските позиции срещу приеманите мерки. Никакво на тези в подкрепа, а те също са граждански позиции и също са били немалко. Впечатлението, с което се остава, е, че злото са закони, постановления, юридическа материя. Да не говорим, че в сайта на Архивите сюжетът за депортирането от Беломорието и Македония практически не присъства, а редките включени свидетелства са напълно размити в общия масив.

В моята книга погледът е друг, занимава ме конкретната житейска тъкан – как едри индустриалци, посочени с имената си, използват законите, за да елиминират евреина конкурент, как „народни маси“ се тълпят на търгове за еврейско имущество, как държавата си харесва активи и слага ръка върху тях по силата на приети от самата нея правни норми. Тези примери не съм издирвал целенасочено, те извират от самите архивни фондове...

Копринка Червенкова: Но в разказването на хубавата приказка участват и много евреи.

Румен Аврамов: Да, и то по различни причини. Чисто лични, защото споменът им за отмяната на антиеврейското законодателство се свързва с правителството на Кимон Георгиев. Именно то я осъществява всеобхватно след съвсем плахите стъпки в последния ден на правителството на Багрянов и малко по-решителните от това на Муравиев, което е нямало време за нищо. А и новата власт организира съда над „антисемитите“. Има и идеологически причини – останалите в България евреи с леви разбирания убедено създават версията за спасението от Партията и „народа“. Мнозина със сигурност са пренесли и спомени за проявена човещина. Този поток постепенно се превърна в елемент от държавно санкционирания разказ.

Копринка Червенкова: В последните 20 години обаче не съм забелязала държавна политика по отношение на разказите.

Румен Аврамов: Нейни варианти относно паметта за съдбата на евреите през 1943 г. е имало винаги. Променяха се само положителните герои. Ако негационизмът е отричане съществуването на газовите камери, то у нас се разви обратен негационизъм – заклеймяване на всяко оспорване или нюансиране на приетия към момента „канон за спасението“. По повод 70-годишнината това става особено грубо и недодялано. Включи се и държавата, и публиката, и част от колегията, подписала мракобесни писма, за които доскоро беше трудно да се помисли, че могат да бъдат съчинявани в наши дни.

Най-натрапчива е контаминацията с „македонския въпрос“. Честването беше замислено и проведено като ход в междудържавните крамоли с Македония. Така в паметта за 1943 г. се намесиха съвършено странични проблеми, тя се превърна в поле за борба на два типа утвърждаване на идентичност. Българската държава се легитимира чрез благородния разказ за спасението. Македонската го прави чрез страданието и жертвата (макар и не на македонци, а на евреи), линия, която през последните години най-видимо бе прокарана през Музея на Холокоста и с филма „Трето полувреме“. Поставянето в такъв контекст възкреси целия познат отпреди 1989 г. реквизит. В лицето на Спас Ташев се появи отново фигурата на оправомощения „идеолог“, който, в името на партийния/държавния интерес, изработва и вездесъща пропагандира правата линия в интерпретацията на исторически обстоятелства. За целта се използват наукообразно поднесени откровено неверни, измислени или превратно комбинирани факти. От кабинета на министър-председателя излизат тезиси за честването. Наблюдават се и дискретно се координират все по-многобройните академични събития по въпроса. Надпартиен хор от политически лица (в случая евродепутати) застава на патриотични позиции в чужбина (в случая, в европейските институции). Включва се и самият Бойко Борисов, който, наказвайки Македония с европейски остракизъм, попътно дава да се разбере, че не знае какво е Законът за защита на нацията или че в България са се развявали знамена с пречупени кръстове. В този контекст историческата истина, сама по себе си, е без значение, защото, каквото и да излезе по въпроса, то е оценено от гледна точка на задачите на българската или на македонската държавна пропаганда. Но затова пък процъфтява изкуството. Откровено поръчковият блудкав филм „Недадените“ (лансиран с психотерапевтичния призив „За да си горд, че си българин“) идва на мястото на някогашните художествени възхвали на Живков. Аргументът срещу „Трето полувреме“ беше, че е правен и с държавни средства, но България не измисли нещо различно, а през БНТ финансира „киноотговора“ си също с държавни пари.

Христо Буцев: Но на изложбата, организирана в Брюксел, отиде Шимон Перес.

Румен Аврамов: Той отиде там по друг повод, като използва случая да посети изложбата. Но, за сметка на това, Яд Вашем се дистанцира от нея, тъй като дозировката в представянето на събитията – грубо казано, 80% спасение, 20% депортацията – изглежда не се оказа приемлива за тях.

Христо Буцев: Не мислите ли, че този, бих казал, рехав шум около тържествата (не се получи някакво грандиозно нещо), всичките тези гафове се дължат на неграмотност на държавното управление в момента?

Румен Аврамов: От управлението трудно можеше да се очакват някакви тънки ходове на масова комуникация или изпращането на сложни послания.

Копринка Червенкова: Какво е все пак общото послание, което излъчиха честванията?

Румен Аврамов: След като България влезе в НАТО и Европейския съюз и постигна помпозно наричаните цивилизационни цели, вакуумът в дневния ред и хоризонта на обществото трябва да се запълни. Мястото на временно заучените чужди му либерални ценности започва да се замества от други, включително от различни разновидности и регистри на национализма. Връщаме се, както и другаде в Европа, към изпитани стари идеологии и тежнения, а национализмът е една от простите, достъпни и разбираеми сред тях. И доколкото съдбата на българските евреи през войната дава подходящ материал, тя бързо е впрегната.

Централният политически акт на тези чествания беше приетата на 8 март декларация на Народното събрание. Предварително имаше известни очаквания, че с нея България ще направи жест относно македонските и тракийските евреи, но нелепият документ, който напълно консенсусно произведе парламентът, се оказа по-ретрограден от всички дотук. Оставям настрана съзнателните или неволни фактически грешки. Ключовата, подгрявана в течение на месеци преди това теза, е, че депортирането е извършено от „територии под германска юрисдикция“, че „престъпният акт“ е предприет от „хитлеристкото командване“ и че не е било възможно българската администрация да го спре, защото (подразбира се), и при най-малка възможност, България е щяла да направи нещо.

Копринка Червенкова: Каква е всъщност истината за тяхното гражданство? Нали то е основният аргумент.

Румен Аврамов: Тук трябва да вляза в повече подробности. За да се стигне до отговор, се налага да се мине през въпроса за „суверенитета“, който най-схематично стои по следния начин. След 21 април 1941 г. България влиза в тези земи, които, по договореност с Германия и Италия, са й дадени „за администриране“. От самото начало обаче българските власти се държат като в де факто суверенно пространство, като в бъдещи свои територии. Там е пренесено цялото българско законодателство, по-специално антисемитското, с особена грижа към закона за еднократния данък върху „еврейското“ имущество. Пренесена е българската административна уредба, а документите се подпечатват с печата на Царство България. В служебната кореспонденция тези земи навсякъде официално се посочват като включени в пределите на Царството.

Всичко това е внимателно наблюдавано, но и толерирано от Германия, дори по определени въпроси да са възниквали търкания. За нея е било стратегически по-важно да не се занимава военно, административно и икономически с въпросните територии. Тя практически признава този статут, след като там функционират чужди, включително германски консулства, акредитирани към София, а германската страна иска разрешение – пак от българското външно министерство – да отвори консулство в Кавала. Ако тези територии бяха под немска юрисдикция, те биха се управлявали от немски наместници, а не от български областни управители. За същото говори и случаят с изселването на около 800 души от германски произход, живели в „новите земи“. През февруари 1943 г. те ги напускат едва след споразумение между България и Германия, одобрено от Народното събрание. Ако Германия беше „суверенът“, тя щеше да прибере тези хора като „свои“ и нямаше да преговаря с българските власти, за да получи разрешение. Накрая ще добавя и един чисто икономически аргумент – освен че покрива издръжката на германските войски в тези земи, България поема и припадащите се дългове на бившата гръцка и югославска държава и на съответните им национални банки, което е класическа клауза при встъпване в суверенни права върху новопридобита територия.

Върхът на този статут е именно поданството. Дава го само който приема (а другите допускат), че това са негови територии. Не може Германия да е суверенът и същевременно България да раздава поданство. На 10 юни 1942 г. излиза специалната наредба за поданството в новоосвободените земи. При предварителното й обсъждане в Министерството на правосъдието професионалните юристи записват в протокола, че тя е продължение на българския териториален суверенитет върху „новоосвободените“ земи, че привежда в съответствие с него и поданството. Според новите правила, всички, които живеят там, имат право да получат българско, с изключение на евреите. Доказалите български произход го получават автоматично, а който не иска да е българин (основно сърбите и гърците), трябва до април 1943 г. да заяви желанието си и да напусне, но оставяйки имотите си без компенсация. Лишаването на евреите от право на избор става с препратка към Закона за защита на нацията, където е казано, че евреи с чуждо поданство не могат да приемат българско. Той е гласуван през декември 1940 г., още преди изобщо да стои въпросът за депортацията и Германия да е формулирала „окончателното решение“. Тя все още се освобождава от евреите, като ги прогонва, не като ги унищожава.

Христо Буцев: Който не иска българско гражданство, до една година да се маха. А евреите не могат да го получат...

Румен Аврамов: Българските власти ги третират като чужденци, като „бивши югославски“ или „бивши сръбски“ поданици. Но те нямат държава, която да ги приеме, защото и Гърция, и Сърбия са окупирани с наложени от Германия марионетни правителства. Така че, всъщност, наредбата съзнателно прави от тях апатриди, хора без гражданство. Това става месец, преди да започнат контактите с Германия по повод депортирането на евреите от контролираните от България територии – и „стари“, и „нови“. Независимо дали е синхронизирано с германците или съвпадението във времето е случайно, постановлението дава правната рамка за бъдещата депортация.

Важно е, че преди юни 1942 г., в течение на година и два месеца, евреите в Беломорието и Македония са фактически третирани като български поданици, което и си е изписано в различни формуляри. Следователно, въпреки Закона за защита на нацията, в административния мир това е можело да се случва и то действително се е случвало. С наредбата от 5 юни 1942 т. вратичката обаче се затваря. И веднага след публикуването й еврейските общини в Скопие, Битоля и Щип пишат обща петиция до царя и до Богдан Филов, в която искат да им се даде българско поданство. Пишат и до по-ниски инстанции. От върховете, ако изобщо тези писма са стигнали до тях, не получават никакъв отговор или неформална реакция. Но на по-ниско ниво български чиновник в „новите земи“ приема искането за напълно естествено. Защото то си има и чисто икономически основания – след като са третирани като чужди поданици, евреите трябва да плащат ежемесечно съответната такса за пребиваване, което при тяхното икономическо положение, при лишаването им от право да упражняват занятие, се превръща в голяма финансова тежест. Молбите за освобождаване от тези такси се повтарят месеци наред, докато през февруари 1943 г. от КЕВ отговарят, че те са станали безпредметни, тъй като „предстои ликвидиране с еврейството общо в България и особено с това в освободените през 1941 година земи“.

Разказвам всичко това, за да покажа колко несъстоятелно е твърдението, че „ако можехме, щяхме да ги спасим“. Гражданското изолиране на еврейските общности в Беломорието и Македония става със съзнателни решения именно на българската държава. Външно министерство и други ведомства са ангажирани с проблема за депортирането още от началото на юли 1942 г., когато Германия започва да изпълнява решенията от конференцията във Ванзее в тази част от Европа. Няколко месеца по-късно се очертава, а в началото на февруари 1943 г. е възприета схемата, че първо ще бъдат изселени евреите от „новите земи“, после тези от Пловдив и София, накрая всички останали. В нито един момент не е стоял въпросът първите да бъдат пощадени. Нито пък за това те да бъдат депортирани, за да бъдат спасени „нашите“. На изселването на беломорските и македонските евреи българското правителство гледа като на разменна монета за решаване на други свои външнополитически и военни въпроси. Строго погледнато, събитията от март 1943 г., които честваме, всъщност непосредствено визират съвсем конкретна група от около 8000 евреи.

Христо Буцев: Тяхното спасяване повлича крак за останалите...

Румен Аврамов: През февруари 1943 г., по внушение на Теодор Данекер, към набелязаните за изселване от „новите земи“ са прибавени и около 8000 влиятелни, по-заможни или неблагонадеждни евреи от „старите предели“. Още от края на февруари на местните власти е наредено да се изготвят съответните списъци. Именно включените в тях хора са били на крачка от депортацията. Разбира се, отлагането на заповедта вследствие намесата на кюстендилските депутати и на Пешев нарушава общия план и след като властта веднъж се е препънала, вече е по-трудно да продължи. Остават й съвсем не малки енергия и воля през май 1943 г. да изсели всички евреи от София, но през следващите месеци ситуацията във войната до такава степен се е променила, че радикални стъпки са трудно мислими. След смъртта на царя всякакви проекти и от българска, и от германска страна приключват.

Копринка Червенкова: Да се върнем на двата разказа – позитивния и негативния. Негативният разказ е горе долу структуриран. Позитивният обаче е много разклонен, там не е съвсем ясно кой е субектът.

Румен Аврамов: Не мисля, че някога ще кристализира общоприет субект. Той се мени според идеологически и други предпочитания. От фактите, които познавам, поставям най-високо не само и не толкова Димитър Пешев, колкото Никола Мушанов и Петко Стайнов. Техните речи в Народното събрание на 19 и 26 март са блестящи, те са най-силните документи по въпроса. Работата си в защита на евреите Пешев извършва „кулоарно“ – ходейки по кабинети и настоявайки. Което се оказва най-ефективният начин. Писмото му от 17 март е политически внимателно и балансирано със силен финал, предупреждаващ в прав текст за това, че българската държава може да бъде обвинена в масово убийство. То предизвиква буря в мнозинството, но след оказания натиск отгоре дава и повод за консолидирането му с препотвърждаване подкрепата на антиеврейските мерки и с оттегляне подписите на почти всички от подкрепилите го. А Мушанов и Петко Стайнов говорят за депортацията конкретно, поставят въпроса по съвършено ясен, а не по размития през следващите години начин. Те разглеждат изселването като флагрантно нарушение на правовия ред, като затваряне на невинни хора без обвинения и доказателства в непозволени помещения. Като противоконституционно и незаконно лишаване от поданство. Не се обсъжда къде се изпращат, констатира се една незаконна репресивна акция на държавата. Тя и действително се оказва най-масовото посегателство срещу цивилни, извършено от българските власти през войната.

Копринка Червенкова: Нататък как върви градацията на субектите? Царят?

Румен Аврамов: Макар да няма никакви преки архивни следи, „функционално“ погледнато, подобно решение не може да мине без неговата санкция. Но това е дефанзивна реакция, продиктувана от политическа целесъобразност, не от някакви принципни идейни или хуманни причини. Просто е дошъл момент, в който, точно благодарение протестите на Пешев, Мушанов, Стайнов и неколцина други фигури, е станало политически неизгодно да бъдат депортирани и „българските“ евреи, нужно е било да се минимизират политически загуби. Що се отнася до Православната църква, там ситуацията е особена. Протоколите на Синода са интересни, в частност, защото в тях се оглеждат хора, които в интелектуално отношение със сигурност надхвърлят боя на днешните митрополити. Личностите са различни, а според дневника на Филов, наместник-председателят на Синода Неофит се разграничава от другите членове, извинявайки се, че само предава тяхното общо мнение. Той впрочем не се свени да ходатайства пред Белев за назначения в Комисарството на негови близки или да иска за тях „еврейска квартира“.

Христо Буцев: Съществува мнение, че ако акцията с евреите от новите земи беше насрочена за три месеца по-късно, те щяха да бъдат спасени. Защото след Сталинград българската върхушка постепенно разбира, че войната отива съвсем на другаде.

Румен Аврамов: Не бих го казал по този начин. През февруари стратегическият смисъл на капитулацията в Сталинград изглежда не е напълно осъзнат от българските управници. Но по-важно е, че през тези месеци вече е извършен поврат в политиката по „еврейския въпрос“ на редица съюзници на Германия и този факт е добре известен на Филов. През октомври-ноември 1942 г. Румъния се е отказала от всякакво депортиране на евреи в Германия. Антисемитизмът на режима на Антонеско е радикален, в контролираните от него земи стават кървави бани, в лагери в Транснистрия са депортирани десетки хиляди евреи от Бесарабия и Буковина. Но въпреки натиска на Германия, Румъния по различни съображения не дава „своите“ евреи от „старото кралство“. Унгария е в много сходно положение с България. В идеологията на режима на Хорти антисемитизмът играе важна роля, но той отказва на германците евреи да бъдат изселвани. Когато през март 1944 г. Германия окупира Унгария, оттам са депортирани 400-500 хиляди от 700 хилядната общност. В Италия също са гласувани антисемитски закони, но докато Мусолини е на власт в Рим, той не замисля депортация нито от Италия, нито от онези части на Гърция, които са окупирани от италианците. Така че, пренавитата теза за уникалността на България през март 1943 г. е превратна. Отмяната на заповедта за 8-те хиляди евреи се вписва в общата тенденция сред германските сателити в Европа към – при цялата условност на термина – по-„предпазлива“ антисемитска политика. Акцията в „новите земи“ обаче стои като една вече изоставяна практика.

Копринка Червенкова: Знаело ли се е къде изпращат евреите?

Румен Аврамов: Официалната версия е, че ги изпращат на работа в Германия, тъй като Райхът има нужда от работници. Но който изобщо се е замислял по въпроса, едва ли я е приемал безусловно. В показанията си по делото на Народния съд един от главните организатори на депортацията от „новите земи“ в Комисарството по еврейските въпроси, Ярослав Калицин, разказва, че питал Белев защо на германците са им нужни евреи, след като току-що са ги изгонили от страната, на което получил отговор, че „нас това не ни интересува, ако искат, и на сапун да ги правят“.

Днес е добре известно, че информации за масово унищожаване на евреи започват да изтичат от пролетта на 1942 г., че през декември 1942 г. съюзниците, а дни по-късно и отделно Съветският съюз правят декларации, че е в ход изпълнение на план за целенасочено изтребление на евреите в полските земи. През март-април 1943 г. има предупреждение от американците и от англичаните, че българските власти ще отговарят за това, което правят с евреите. А в позивите, изданията и радиопредаванията на комунистическата съпротива в страната еднозначно и многократно се посочва, че изселените евреи ще бъдат унищожени.

Тези факти не са пряко доказателство, че всички български управляващи са познавали и интериоризирали парчета от наличната информация. Възможно е някои от тях да са я приемали за пропаганда, други просто да са отказвали да знаят нещо нелицеприятно. Но документите добре очертават кръгове и нива на информираност сред самите депортирани, сред изпълнителите и държавната бюрокрация, сред различни обществени групи. На българската администрация е било известно масовото избиване на евреи в други държави и в тила на Източния фронт. Назначението на депортираните се е знаело (или в определен момент се е узнавало) от пряко въвлечени и по-странични среди. Те са били информирани, че евреите се изпращат в Полша, като висшият персонал и част от апарата в КЕВ е бил осведомен за дестинациите Катовице и Треблинка. Няма и е трудно да се очакват директни писмени доказателства, че участта и още по-малко конкретната технология на изтребление е била произнесена или записана на хартия в България. Но има изобилие от изказвания, показващи как масовото депортиране еднозначно се свързва с убеденост, че тези хора отиват на смърт. Особено ярки са предупреждението в писмото на Димитър Пешев и записът в дневника на Мушанов, който на 20 март 1943 г. пише: „Да се продават за смърт човешки същества от страна на България? Кой си ти бе, Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българите и ставаш Палач?“. Част от българското общество със сигурност е разшифровало топоса Полша. Кодът е разчетен от влиятелни сегменти в политическата класа и в управляващите елити, инстинктивно или информирано е разбирана от еврейската общност, интуитивно чувстван като нещо мрачно и фатално сред онова гражданство, което е имало сетива за случващото се.

Копринка Червенкова: В крайна сметка, възможно ли е било спасяване на беломорските и македонските евреи?

Румен Аврамов: Въпросът е всъщност за свободата на избор на България, за възможностите и желанието й да се противопостави в „новите земи“ на германската политика за депортация. Алтернативните отговори на този въпрос са при всички случаи интелектуални упражнения. Изречени вероятности нещо неслучило се да се е случело, са неизбежно хипотетична конструкция. Ако все пак се тръгне по тази пътека, мисля, че е достатъчно правдоподобно да се твърди, че тези хора са били обречени. В най-общ план знаем, че навсякъде в Европа евреите, населявали старите ядра на останалите неокупирани държави, са били малко по-защитени, а най-уязвими са били онези с чуждо поданство, които са живели в по-периферни, оспорвани територии, сменяли веднъж или по няколко пъти владетеля си в хода на войната. Но, защо не, бихме могли да въобразим и ситуация, при която българската държава се отказва да депортира и, опитвайки да запази бъдещата си репутация, оставя този акт да бъде извършен от Германия. И тук опираме до желанието и волята, а управляващите в нито един момент не са проявявали колебания дали да изселват евреите от Беломорието и Македония. От самото начало правителството е приело тяхното депортиране като допустима цена за постигане на свои цели.

Христо Буцев: Значи, голямата отговорност е на правителството?

Румен Аврамов: Най-недостойното в държавната и в част от публичната позиция към събитията от 1943 г. е фикс идеята да се снеме всякаква отговорност. Дори тогава, когато е неоспорим факт, че българската държава организира, осъществява и финансира акцията от край до край – от „вдигането“ на евреите от домовете им до предаването им на германците в Скопие, на македонската граница, в Лом и Виена. България не е инициатор на идеята за изселване на евреите с цел унищожаване им. Вероятно без външния импулс тя не би задвижила подобна операция. Когато обаче политиката е възприета, българското правителство я привежда частично в изпълнение с разбиране и убеденост, усърдно, добросъвестно и последователно.

Ала дебатът за отговорността не може и не бива да се затваря във фактологията. Задължително трябва да се отиде отвъд случилото се през 1942 г. и 1943 г., да се потърсят причините в подреждането на приоритетите години по-рано. Когато на върха на ценностната пирамида е поставено осъществяването на „националния идеал“, всички останали задачи и ходове придобиват подчинено значение, а каквито и да са решенията, те получават изначално оправдание, окъпано от патриотарски възторг. На такъв фон веригата от събития и решения, довели до депортирането, става по-дълга и необратима; то е сведено до една от многото цени, които си струва да се платят, а евентуалното противопоставяне по този повод на Германия (дарителя и гаранта на „националния идеал“) – до един от многото рискове, които не си струва да се поемат. Тъкмо гонейки „идеала“ в сложните предвоенни условия, България прави своя избор и става съюзник на Германия във войната. Акт, от който, независимо дали са разделени с друг или поети под натиск, произтичат отговорности за последствията.

По материали на в. „Култура“
19 април 2013 г.

Източник

Румен Аврамов е икономист и историк. Работил е в Икономическия институт на БАН, икономически институции (зам.-председател на Агенцията на икономическо програмиране и развитие; член на Управителния съвет на БНБ), неправителствения сектор (Център за либерални стратегии; Център за академични изследвания София). Автор е на „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало“ (2007); „Пари и де/стабилизация в България, 1949-1989“ (2008); „Спасение или падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944“ (2012); съавтор с Надя Данова на документалния сборник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“ (2013 г.). Последна публикувана монография: Икономика на „Възродителния процес“ (2016/2020).


Pin It

Прочетете още...

Чалгата би спорта

Нешка Робева 15 Авг, 2012 Hits: 13704
Когато България е била шеста спортна сила в…