– Ей, сега, сега, сега ша оправим работата. Сичко, сичко ша оправим! – уверява ме тревожно лелката, която пробягва по тясната пътечка на автобуса и с трескави движения качва по стълбите и трупа на задната седалка какво ли не. Торби, денкове, чанти, сакове, овошки с увити в найлон и овързани корени, бая големички. Мушвам се между две седалки и я гледам враждебно.

– Госпожо, какво правите? Престанете веднага! Ами аз къде ще седна?

Мислим обикновено за себе си. Даже и в Светото писание е казано, че човек обича най-много себе си. После решавам, че това „госпожо“ е твърде префърцунено в настоящата ситуация, държа се себично, всичко е страшно нелепо и добавям:

– Ами останалите пътници? Автобусът е пълен до козирката!

Тя изобщо не ме отразява. Аз съм въздух.

– Госпожо! – крясвам. – Спрете се!

– Сичко, сичко ша оправим. Няма страшно. Сега ша оправим работата. Няма, няма…няма, няма – клати глава, все едно успокоява капризно дете и продължава да бяга нагоре надолу с торбите. Скоро барикадата отзад става страховита и решително тръгвам към шофьора.

– Господине, имаме проблем.

– Какъв проблем?

– Моля, намесете се! Автобусът е абсолютно барикадиран. – улавям въпросителния поглед на шофьора и добавям: – Нито може да се мине, нито да се седне на последните седалки от багажи. Аз, за сведение, пътувам до последната спирка.

Тонът ми е изнервен и обвинителен. Но наистина ще пътувам до Кърджали. Варна-Кърджали с „Арда Тур“ е ни повече, ни по-малко седем часа път. Някога този автобус беше украсен с огромна изрисувана между двете врати гъба. Много смешно, пътувахме като детската градина на екскурзия. Арда, манатарки, Родопи. Сега е далеч по-сериозен и скучен. Споменах ли, че е лято и температурите бързо пълзят към 35 градуса, утре е 14 юли, ето и барикади си имаме, само дето Париж ми се мержелее някъде далеч. Колко хубав град е Кърджали или поне беше хубав някога, в началото на две хилядната година, преди да се намеси Сокола, най-великия български хидроинженер с неговото Водно огледало (всъщност, проект на соца, „гениален“ като останалите му проекти). То е съвършеният развъдник на комари в града. Кърджали беше чист и зелен, през него течеше златоносната река, това бе градът с най-широките улици в страната, абе направо българският Балтимор. Сега е застроен и еднакъв като всички урбанистични чудовища. Някога в центъра имаше сладкарничка с кадаиф и баклавички. В този град съм яла най-вкусния пататник, а на площада, на всеки кръгъл час дрънчеше музикален часовник с патриотични потпури от „Стани, стани юнак балкански“, „Вятър ечи, Балкан стене“ и прочие. Той си дрънчи и до ден днешен, но вече не е атракция – посред бетона никой не му обръща внимание. Някога дори валеше дъжд, а когато спре, какъв аромат се носеше във въздуха, само. На жасмин и орлов нокът. Сега е друго.

Продължавам да фиксирам враждебно шофьора на автобуса, младо, светлокосо момче с брада, то обаче ме гледа кротко с небесносините си очи и мило ми се усмихва, ама така, както могат с щедра доброта да го правят само турците. Реджеб – прочитам баджа на ревера му.

– Ей сега ще оправим работата. – кимва примирено. Поглеждам го иронично. Айде, и тоя ще оправя работата. Усещам, че съм зла като оса, но затаявам дъх пред татуировката на ръката му: небесно сини рози. От рамото до китката. Тънка душа е този Реджеб, явно. С несигурна походка той тръгва към лелката с денковете, която има още малко за пренасяне. Започва разправия, тя не реагира. Той безпомощно вдига рамене и след малко се връща с касиерката на фирмата. Вероятно тя най-накрая ще оправи работата? След малко тя слиза, тресейки се от нервен смях и заявява на висок глас, че е крайно време да се самоубие. Боже, само аз ли нямам чувство за хумор днес? Шофьорът също се усмихва. И качвайки се, установявам, че работата е на път да бъде оправена, защото торбите, денковете и овошките са поели път – обратно към перона и надолу към багажника на автобуса. Реджеб държи жената за рамото и ѝ провежда психотерапия, тя продължава да мята трескави погледи и да докосва всяка, преминаваща край нея, торба.

– Никой няма да ти ги вземе. Спокойно, спокойно. Ето, оправихме работата. Нали трябва пътниците ми да седнат някъде, лелче? Не може всеки да си прави каквото си иска. – после продължава на турски и тя видимо се успокоява.

Нерви като въжета има това добро момче. Говори и превежда… и така успокоява и двете страни на барикадата. Същински стратег. Опитвам се да се овладея, вече малко ме е срам, че избухнах и поглеждам към пренасящите багажа. Тантуресто русокосо момиче по джапанки мъкне торби, след нея стройна, като антилопа гну, крачи на дългите си красиви крака, кълна се, че са най-красивите крака, които съм виждала някога, изящна брюнетка с дълга до кръста коса на вълни, слънчеви очила с бели рамки, пухкави кукленски устни, матови скули, перфектен маникюр, къси панталонки, потник тип ламбадка с пищни банели, качена е на сандали с високи платформи. Фръц-пръц, фръц-пръц – и мъкне ли мъкне торбите на лелката овощарка с неимоверна лекота. Тя прави два динамични тегела, русокоска един, пръхти от умора зад нея и мърмори:

– Ето, изпотих се вече, а до Хасково ще пътувам. Абе тези хора добре ли са, толкова чанти и багаж. И държи всичко да е около нея. Ама, това моя работа ли е?

Антилопата кима разбиращо, вече са се сприятелили, хвърляйки въпросителен поглед към мен, защото не се включвам. Аз стърча нелепо между седалките и продължавам да гледам зло:

– Ами, жената си държи на нещата, какво да правиш, мила, държи си на работите, трудила се е. Няма страшно, лелче, никой няма да ти ги пипне, ето, виж, къде ги подреждаме. Виж, аз я разбирам, мила – обръща се свойски към мен, без да ме поглежда – тя просто си държи на нещата.

–Аз ѝ казах няколко пъти, а тя – опитвам се да се оправдая за бездействието си. Ей сега, как ли пък не помъкнах тежести. Денковете на някаква селянка. На рамото ми виси скъпоценния лаптоп, той и без друго си тежи.

–Тя е глуха, мила, с едното ухо, съвсем глуха е, не те е чула просто.

Обяснението е адресирано към мен. Стройната смугла девойка ме поглежда, аз също я поглеждам и установявам, че… това е момче. Гласът е нисък и плътен. Поглеждам завистливо към маникюра, това са момчешки ръце. Дланта, фалангите на пръстите, не можеш да ги объркаш. Това обяснява невероятната лекота, с която разнася торбите – фръц-пръц – поклащайки бедра, на невероятно дългите си съвършени крака. Боже, как може човек да иска да бъде жена? При това млада и хубава? В днешните времена? Ако имаше машина на времето и сега ми кажат сега: искаш и да си млада и хубава, да си на двайсет и няколко? Категорично не! Дума да не става! А поне на трийсет. И на трийсет не искам. На четирийсет – по-може. А това дете? Какво прави със себе си? Защо? Хубава е. Хубав е. Хубаво е. Не, колкото и да го зяпам скришом, виждам, че няма никаква хирургическа намеса. Вероятно косата е пипната… и маникюрът? Но само толкова. Андрогин. Почти толкова прекрасен колкото Спящия хермафродит в Лувъра. Дълбоко отнесен, полегнал по корем и настрани, блести в ослепително бял мрамор, от едната страна се вижда изящна женска гърда, от другата – мъжки член. Тънки крачка, детско личице. Нашият е смугъл, абаносов и не е спящ, а пренася торби и багажи. Ами да, вероятно именно двуполовостта е съвършена, знам ли? Неутрална. И затова божествена.

–Да помогна с нещо? – Сепвам се и смутено предлагам на русокоска, от която се лее пот, да се включа в акция пренос.

–А, не, какче, всичко е наред, приключихме. – отсича вместо нея смуглата антилопа. – Хайде лелче, – обръща се към тревожната собственичка на торбите – качвай се, тръгваме! – и с нетърпящ възражение жест (тази може и държава да управлява) подканва пътниците да заемат местата си в автобуса, който вече закъснява. – Хайде, сядайте, че да видя и аз къде ще седна, моят билет е без място. Те, по тая линия вече всички ме познават, вчера билетите бяха свършили и казаха: ама, айде, щом е за теб. Сега да видя дали ще седна или ще пътуваме прави, нали, Джаки?

Говори през рамо. С удивление се втренчвам в раницата, която, не знам кога е успяла да я метне на гръб. Тя си говори с раницата! А раницата е необикновена: с плексигласов прозрачен капак, подобен на прозорец, за който виждам как ми се плези едно куче. Не сънувам, вътре наистина има куче, при това съвсем не джобен формат. Бяло, на петна, диша тежко и сякаш се усмихва с продълговатата си муцуна, много прилича на джак ръсел, а и обръщението към него беше Джаки.

–Я, какво имаш в раницата! – възкликвам глуповато. – Къде си го понесла това куче-астронавт. Каква хитра раничка имаш само – добавям. На езика ми беше „смешна“ но се отказах от обидни квалификации.

– А, това е Джаки, той винаги пътува с мен – гордо отбелязва антилопата и по лицето ѝ пробягва болезнен спазъм. – Болен е, горкичкият. На операция го водих тук във Варна, мила, предната лапа, чупена е, шина му слагах, те го рязаха, ама го скопосаха, и сега се връщаме в Хасково, нали маме, после утре пак пътувам обратно за Стара Загора, там, в клиниката, да ги видя какви ще ги свършат.

Връщам ѝ съчувствен поглед. Не съм кучкарка. Обаче сърцето ми се свива. Пък и как диша в тази пластмаса това божие творение?

–Отвори, ще го издушиш в тая раница.

–Няма няма, циповете отстрани са дръпнати, оттам си диша. Той е свикнал. Много ми е добричък той, нали, маме?

Ох, майка да не си на тоя свят, усмихвам се на ум. Антилопата се настанява на единствената празна седалка, точно пред мен, след като се е уверила, като изрядна стюардеса, че вече всички са седнали.

–Всичко е наред, айде, пътуваме. Няма страшно лелче, – хвърля последен поглед през рамо към тъжната, но вече поуспокоена лелка – ти до къде беше?

–Кърджали – най-сетне отговаря тя. Туркиня, разбира се. Отрудена жена. Нищо чудно да е по-млада от мен, а ние – лелката, та лелката. Гледа уморено. Свива ме под лъжичката. Поглеждам я гузно. И аз съм дотам. А неволно те обидих. Милата. А защо ли мен, злата, наричат „мила“?

–Ще стигнеш, със всички чанти ще стигнеш, никой няма да ти ги пипне, ето, какчето и тя пътува до там, всичко ще е наред. Тя много си държи на нещата – назидателно се обръща към мен.

Добре де, тръгнахме. Най-сетне. Циркът потегли – констатира Реджеб. Приличаме на героини в Чехова пиеса, ние, четирите на задните седалки. Виждам, че русата дебеланка ме наблюдава, срещам погледа ѝ и тя многозначително се усмихва. Свивам рамене.

–А Вие за къде?

–Хасково. – усмихва се тя и отново хвърля поглед към антилопата.

–Ами, шарен свят – кимам в отговор. И забивам поглед в книгата си. Очевидно не задълго.

–Как си лелче – подвиква антилопата и се опитва да разприказва кърджалийката. Едва сега я оглеждам подробно. Късо подстригана рижава коса, светли очи, светла кожа. Дълбоки бръчки опасват очите ѝ. Облечена е в зашеметяващата униформа на работещо момиче от полето: тишъртка с надпис на английски, нещо като goodness, едва ли подозира какъв оптимизъм пръска наоколо, панталони седем осми (и русата хасковлийка е докарана с такъв), гумени джапанки. – Какво правите там, в Кърджали? Кажи, де – подканя я антилопата.

–Тютюн гледам. Две козички, малко овце. А тия овошки ша ги сея в двора – почти вика тя. Наистина е глуха. И малко ѝ хлопат дъските. Кой нормален човек купува овошки от север и ги носи на юг? За да ги сади в средата на юли? После се сещам, че в торбите и денковете имаше увити и разни грудки (скъпоценни), имаше и плодове някакви. В кофи, а те пък в торби. Нищо чудно да е имало и картофи? Като гледам с колко обич е гушнала белезникавия сак на коленете си (единственото, което ѝ позволиха да внесе вътре в автобуса) изведнъж започва да ме гложди любопитство. Какво ли има вътре?

– Ааа, вижте, вижте, царевицата тука каква е ниска! – скача отново необуздано и се възторгва от гледките през прозореца. – Ъъъ! Ай, ай… А при нас е… ееей толкова висока – и разтваря ръце. Е, как иначе да бъде в благословения юг, бе, лелче? Усмихва се широко. – Ето, етооо, паак. А-аа, слънчогледааа. – Смее се с глас и ръкопляска.

Няма ли да има край тази комедия? Как човек се възторгва от подобни гледки? Вече всички сме влезли в пиесата, дружно се смеем, знаем си ролите, укротяваме я, за да си седне на мястото, русата ѝ подава бутилка минерална вода и кесийка солети. Тя глътва голяма глътка, обърсва потта от лицето и врата си, въздъхва дълбоко…

– Ама чантите, чантите ми на кого пречеха тука, ето, в краката ми щяха…?

– На място са, в багажника, заключени, никой няма да ги пипне – вече говорим в един глас като античния хор. Тя поляга на сака върху коленете си и заспива.

Малко тишина.

Спираме в Бургас.

– Ох, тука дали ще дават почивка – оживено се врътва назад антилопата. – Че Джаки трябва да пишка. Аз мога да стискам, млада съм, ама той е куче. И е жаден. А и по една цигара да дръпнем – и ме поглежда свойски.

– Няма почивка. –кротко отсича шофьорът и поглежда часовника си. – Изядохте си я почивката с тия багажи още във Варна. Вече по-нататък.

Много ги обичам тези шофьорски хронотопи: след малко, на следващата спирка и по-нататък. Също като гръцкото: сигá-сигá. Понеже съм тръгнала към Гърция… тя, моята е дълга за разказване, но, до Кърджали съм с този автобус а после с кола, днес е ден за приключения. Впрочем, по целите Балкани така си говорят: по-нататък, кротко, по-полека, друг път, колкото толкова. Гърците го наричат сигá-сигá – в смисъл, по-полека, ще стане някога. Ами, кажете го като хората: яваш-яваш, че да ви разбере целия свят. Ама те, гърците, турски изрази никак не обичат. Затова сигá-сигá. Не знаех, че „сега“ е гръцка дума. Е, от три години знам.

Потегляме безжалостно, без да пишка Джаки. Той гледа примирено и стиска. Автобусът наистина пращи по шевовете, от Бургас се качиха страшно много хора. Но антилопата, странно, отново успява да се намести на седалката си и никой не остава прав. На кучето намира под седалката, а там климатикът духа по-яко, успокоявам я аз.

Пътуваме. Напича зверски през прозореца. Задрямвам.

Изведнъж някой ме бута по рамото.

–Какче, почивка!

Антилопата. Вече е метнала скафандъра с Джак на гръб и се полюлява на изящна фигура към изхода. Кокетно се оглежда и скришом преценява кой как я гледа. Суетна. Сещам се на кого ми прилича, на Шаде. Слизаме на крайпътно кафене-бензиностанция. Пикаем под команда всички – аз, Джаки, момичетата, даже за кафе и цигара ще остане време. Къде сме, по дяволите? Голо поле, бензиностанция, въздухът трепти от обедна мараня. Аризонска мечта.

–Нова Загора. – чувам зад гърба си русокоска. – Двайсет минути почивка, бързо към тоалетната, че ще се натрупа опашка.

После се нареждаме на друга опашка. Черпя кафе и вода. Тя ме черпи желязно левче за тоалетна. Тука е така. Имаш дребни – пишкаш. Имаш едри – черпиш.

–Искаш ли сладолед? – дяволито я подканвам аз.

–А, не, не, гледам да не ям сладко – виновно се усмихва тя. –Ама недейте, няма нужда, че и вода, че и кафе, тука е скъпо. Обаче да купим за кучето, а?

Антилопата се приближава към нас.

–Ооо, немислима опашка. Джаки, няма да се редим, маме.

Купувам вода и я подавам.

–Ама какво правиш сега, ох, мила, абе ти си голяма скица. Нямаше нужда. Аз съм млада, ще изтрая без вода. Ето ти паричките, тука много скъпо, бе.

–Недей, бе, черпя, Джаки трябва да пие.

Улавям се, че говоря на „бе“, ама то вече толкова фамилиарно и родно стана, че може. Отдръпваме се настрани около масичка за правостоящи и запалваме по цигара. И трите димим. Трите грации. Джак жадно лочи вода и подскача на трите си здрави крака. За джак ръсел е прекалено скоклест, с дълги крака и уши. Мелез. И той, като стопанката си, без потекло, но пък изящен красавец. Предната дясна лапа зловещо се полюлява, прекъсната през средната става. Това не му пречи да развива бясна скорост. Скок-подскок-куцук-подскок… Отива до всеки, души го, близва ме пътьом по сандала, после вдига крак на едно дърво. За пръв път виждам куче да стои на два срещуположни крака.

– Ох, как му се полюлява крачето. Къде го е скопосал така? Джак ръсел е, нали?

– Ами, ръсел – усмихва се антилопата. – От улицата го прибрах.

– Не може да няма някоя баба ръселка. Мелез е.

– Не знам. – завърта очи тя. – Но вчера един мъж на плажа ми каза, че това куче е много специално. – кокетно добавя и примигва с клепки. За по-убедително чупи и китка.

Поглеждам я в очите. Не си е правила миглите. Дълги и извити около дълбоко черните ѝ очи. Не ми се слуша сега за плажни свалки, нито пък какво точно е ставало с този мъж…

– От улицата? Ама това си е породисто куче. Не може да няма някоя баба ръселка в потеклото. – Какви глупости говоря, като че ли има значение. И добавям още по-тъпо –Нека да пие вода. Ама ти си вземи парите, чуваш ли ме.

– Не, какче, недей. Трябва да се дава. Така мисля аз. Трябва да се дава в тоя живот. И да се помага. Трябва. Аз като направя някакво добро и така ми олеква. – И театрално се хваща за сърцето. – Ох, че жега! – тръсва глава и черните вълни коса потичат по раменете ѝ, прихваща банелите на сутиена си и рязко ги дръпва. – О, какво правя! Този отсреща май ми видя деколтето… – възкликва престорено смутено и се изсмива с ръка на устата. – Как мислиш, видя ли ме? А то, какво пък има да се види, ама …

Русата отново ме поглежда изпитателно. Трябва да се дава в тоя живот. Пари. Шанс. Любов? Знам ли.

– Как се казваш? – обръщам се към антилопата.

– Ема – отвръща светкавично.

Ема! Ема Бовари със своето кученце. Дали е ромка? Ром? Има ли значение? Накъде си тръгнала, Ема Бовари, с тези черни очи и немислимо красиви крака, с това абсурдно куче? Любов ли търсиш, белята си ли търсиш или спасение? Тръгнала сама да спасяваш света. Ема с куцото куче. И двете от несигурна порода.

– Качвайте се, почивката свърши. – приканва ни кроткият Реджеб и размахва снизходително ръце, сякаш прибира стадото си от пладнуване. Струйка пот от челото му обилно полива синия розариум из под ръкава му.

Отново на път.

Автобусът вече се е поизпразнил. Ема и Джак се разполагат царски на две седалки, неговата плексигласова раница е отворена и той задрямва. Кърджалийската лелка се опитва отново да поспи, но шумно се задавя и почва да кашля. Кашля, и плюе в една найлонова торбичка, кашля, дави се, храчи, хрипти. Даваме ѝ вода. Мъчителната процедура се повтаря. Познати са ми тези спазми. Тази жена сигурно има фиброза на белите дробове. Тютюнът не прощава, а може би ковид-ът? Или бруцелоза, това е страшно гадна болест, хваща се от овце. Тя спомена, че има. Заразяваш се и това е до живот. Трудно дишаш, сънлив си и отпуснат. Лошо ли ти е, лелче? Тя поклаща глава. С русокоска запазваме самообладание, но виждам, че по лицето на антилопата се изписва мъчителна гримаса. Опитвам се да не гледам какво изплюва жената в торбичката и сядам при русата хасковлийка на задната седалка, на сянка. След малко ситуацията се успокоява и отново се задрямва.

–С Вас не се запознахме?

–Христина се казвам. – усмихва се.

– Аз съм Ева. Днес е особено горещо. – подхващам английския разговор за времето.

– Горещо ами. Вие на север нищо не знаете, какво е горещо ние в Хасково знаем. Изгоря ми градината, моят ако не е поливал сутрин и вечер, не знам какво ще заваря.

– Голяма градина ли имаш? – предвкусвам разговор за домати.

– Оо, декар и половина. Домати, краставици, чушки, някой и друг пъпеш. Всичко вода иска. Ама то, тези температури.

–Как са ти доматите тази година? На вуйчо ми му чернеят и съхнат на корена, нямаха и много цвят. – демонстрирам базисни компетенции.

– Не питайте! Не питай, нали сме на ти? – усмихва се несигурно. – С какво ли не ги пръсках, то болести, буболечки, суша. В чудо съм се видяла. Знаеш ли, тя, заразата си остава в пръстта, ако почвата се третира лошо, но ако се опали, всичко това ще измре и на следващата година няма да имаме грижи. Пък то, забранено.

–Ти си млада, Хриси, – фамилиарнича. – Но аз си спомням как някога палеха и градините, и стърнищата по полето, когато ожънат. После европейските забрани влязоха в сила, обявиха го за неекологично, за разрушително спрямо хумуса, горният слой на почвата и плодородието отива на кино така, зелените норми за въздуха – да не говорим. Да не говорим, че е пожароопасно. И престанаха да палят. Иначе в края на август навсякъде димеше.

– Ами, има логика, да ти кажа, – светват ѝ очите. – Огънят чисти всичко. Иначе блъскаме зеленчуците с химия, тровим се, какво правим, кое му е еко-то на всичко това? Този Европейски съюз е виновен за всичко…

Опа, разговорът завива в посока геополитика, а не е необходимо.

– Е, не, не е така. – туширам евроскептицизма.

– Точно така си е, кажи за кое не съм права – за химиите и торовете ли, за болестите и безвкусните неща, които ядем. А пък за пожарите – сега е забранено да се пали, я, виж какви пожари горят. – пали се тя.

Абе от сутринта ни е тръгнало на барикади и пожари. Барикаден пожар от души. Все пак утре е денят на Бастилията. Усмихвам се и рязко сменям темата.

–А във Варна… на море?

–При сестричката бях на гости, хем малко плаж, хем да я видя. Че тя вече съвсем откачи.

– Защо, какво става?

– Полудя с нейните вегански режими.

Кимвам.

– Онова красиво момиче с черната рокля, дето те изпращаше на автогарата?

– Да, тя е. Ина. Аз съм Христина, тя Ина. Майка ми много харесала на времето това име, имало една красива говорителка по телевизията Инна Симеонова. И затова сме две Ини. Та, малката Ина преживя една раздяла, ама нейното момче пак много я изтърпя. В това има глутен, онова е пържено, месо не яде, бялата захар е отрова, незнамквоси, чай с чия… Ами всеки нормален мъж би избягал. А нейният беше втори механик на кораб, много месеци го няма. Ама, като се върне от плаване, човекът иска нормална готвена храна. А нашата – не яж туй, не прави онуй… И си тръгнал. Постоях при нея, по-добре е сега, ама пак ще дойда до края на лятото.

– Имаш си работа в Хасково. – кимам.

– Ами да, мъжът, децата, градината, че и бизнес имаме.

– Какъв бизнес?

– Ох, тя моята, дълга и широка…

Охо, това го обичам. Истории по път. Давай, Хриске!

– Сладък бизнес имам. Ама буквално сладък. Затова не ям сладолед – усмихва се – че то не че не си ми личи, ама… Торти. Правим торти и имаме сладкарница в Хасково. Те, тортите ни са известни, или поне бяха на времето. Торти „Наслада“.

Внезапно кърджалийската лелка се сепва и започва да се дави. Отново подаваме вода. Торти и храчки.

– Чувала съм ви! – възкликвам. – Къде съм ви чувала?

– О, в Кауфланд имахме щанд на времето. И във Варна бяхме отворили сладкарничка, ама като почина мама, всичко приключи. После се съдихме, плащахме неустойки…

– С кого се съдихте?

– Със съдружника, представяш ли си? Съдружникът на мама. Беше ни градски, млад човек, приятел на семейството, хладилникът ни вкъщи е отварял, на масата ни е седял, като се родиха децата сме го канили на кръщенета, на гости. И изведнъж… Ами, какво стана? Започна да ходи с качулка из Хасково. Почнаха да ни звънят разни телефони, мама вдига, чуваме, че говори някой с престорен глас, аз разбирам, че е той, ама с импулсни номера звъни, не можем да докажем. Почна да ни рекетира за пари. После изчезна една сума от касата. Мама се притесни. Почнаха едни дългове да вървят, ей, не можахме да издаяним във Варна, и тука рекетьорите си ги бива… Това беше в края на двехилядната… Тъкмо се бях върнала от Германия…

– Какво си правила в Германия.

– Учих. Представяш ли си. Маркетинг. Скъсаха ме на математиките. Ами аз съм с немска езикова. Толкова исках нещо друго да уча. Литература. Или за учителка. Ама нашите като казаха Германия, та Германия. Маркетинг, да помагаш в бизнеса, мама беше почнала вече с тортите. Е, не. Върнах се, записах и изкарах вихипихи-то в Пловдив. Технология на сладкарски продукти.

– Много е хубаво това училище, страхотно е. – окуражавам я аз. Висш институт по хранително-вкусова промишленост – Пловдив. От времената на соца го наричат всички галено вихипихи, то си нямаше име, горкичкото, че как да кръстиш светец или първоучител на институт за хляб и пасти? (Може би Мария-Антоанета е подходяща? Това защото сме в навечерието на…) Сега е някаква академия, мисля, че звучи така: Университет по хранителни технологии. УХТ. Уххххт! Въпреки пръхтенето си е хубаво висше училище.

– Да, не е лошо. Аз си исках литература, езици, ама… И така, тъкмо беше потръгнал бизнесът и тоя ни разсипа. Мама се притесни и… Ами млада си отиде. Не от болест. Катастрофира с колата. На 51 години. Една зима беше голяма, даже в Хасково беше зима. Не тръгвай сама следобед, казвам ѝ, заледен е пътят, а тя – дай ми ключовете на колата, има да се прави разнос. Търся ключовете – няма ги. Намирам ги в джоба на якето, подавам ѝ ги, те падат на земята. Дигам ги, пак ѝ ги хвърлям, пак падат. Викам си, това е лош знак. И… Да се върне, да се върне – няма я. Към седем вечерта ѝ звъня на мобилния, никой не вдига. Звъним в полицията, отиваме в болницата – няма я. Чакаме. И в моргата я няма. И изведнъж виждам идва към мен Ицо, от Гражданската защита, приятел, само докато го видях и нещо ме преряза… Най-лошото, казва е станало. Колата ѝ паднала в едно дере, че докато я извадят…

Въздъхвам.

– И после? Целият бизнес поех аз. Изплатихме всичко на оня. Той вместо в затвора – тръгна към чужбините. Захлеби с нашите пари и тръгна, човекът. А ние? Апартамента продадохме, да се издължим. Карал мама да тегли кредити, карал я, лъгал я… И след смъртта ѝ – знаеш как е.

Слава богу не знам.

– Наследниците плащат. Като попове. Продадохме апартамента на нашите, четиристайния, в центъра, на баща ми купихме гарсониера, ние се преместихме на вилата на мъжа ми. Затова имам градина. Стегнах сладкарницата. И потръгна отново. Аз без бой не се давам.

Знам. Видях. Как мъкнеш чанти и денкове.

– Само дето Ина каза – не го ща това Хасково и не го ща. Бягам в другия край на България, към морето. И замина. Работи във Виваком във Варна. Е, не ѝ потръгна в любовта, ама, млада е, ще се оправи някак.

– И ти си млада. – усмихвам се. – На колко си?

– А, млада! На трийсет и осем вече.

– Ооо, ето това е вече възраст! – засмивам се и компромисно клатя глава. – Хайде да не казвам аз на колко съм, като си помисля, колко по-млада от мен е загинала майка ти…

– Е, ти пък каза го вече! Изобщо не ти личат. Ето, Ема ти вика „какче“. – засмива се. – А ти какво ще правиш в Кърджали?

– Аз всъщност съм тръгнала към Гърция. Мъжът ми ще ме чака с колата. Често пътуваме за натам, имаме къща до Керамоти, ще дойде да ме вземе. Ще правим ремонт там и…

– Ремонтите са като тортите. Бъркаш, печеш и мажеш, докато се получи. – смеем се.

Отново спираме на неидентифицирана спирка, Реджеб решава, че е крайно време да изкъпе автобуса, така, както сме вътре. И без друго останахме една шепа хора. Лелчето се сепва, става и започва да се моли да слезе за малко, в ръката си държи торбичката, пълна до половина с бяла белезникава течност. Храчките. Завива я внимателно във втора торбичка, овързва я и грижливо я пуска в кошчето. Оглежда за пореден път тревожно багажника на автобуса и се качва. Гледа ме продължително. Струва ми се дори болезнено.

– Аз слизам, това вече е Хасково. Като пътувате често с твоя, да се отбиете другия път през сладкарницата. – виква ми Христина. – Аз и без това все там вися, ще ме намерите. „Наслада“, на моста е. Знаеш ли го, моста?

– Че кой не го знае? – засмивам се. – „Край реката редят се, редят се, тополитее…“

– „Побелели от първияя сняяяг“ – засмива се Христина. – Знам я тази, на баща ми беше любима. „Щурците“, нали?

– Да, и на моята баба също. Знаеш ли, че е на хасковски поет, а тополите които възпява са тези, същите, край реката ви?

Антилопата също бавно се надига. Мята ранения астронавт на гръб, той ми се оплезва през скафандъра, сякаш се усмихва. Господарката му помахва за сбогом.

– Айде, мила, чао, поздрави на Кърджали! Да си е хубаво лятото, всичко хубаво ти желая, и умната, чу ли, умната!

Кимвам. Да оздравявате! Помахвам за сбогом и на двете. И на кучето. Как пък реши, че имам нужда от последен мъдър съвет? „Умната“. Добре, мамче. Става ми мило. Ема Бовари от Хасково. Обещава да е умна какчето. Поне доколкото може.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).