От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 08 tomato war

 

Над старото тържище ален
бе залезът като домат…

Атанас Далчев, „Любов“

Не знам за турското, византийското и съветското, но доматеното владичество е безспорен факт по нашите земи. Животът на българина минава под знака на това индианско растение, бих казала, целогодишно. И сме се превърнали в същински индианци, които се кланят на соларното божество Домат, сигурно е за добро, не знам. Доматът не просто управлява аграрния ни цикъл, той влиза в ежедневната логика на човека, в летния му дневен ред. Хайде да ходим на опера в Летния театър, предлагам на леля ми. „Не мога, на Галата сме, поливаме доматите.“ Хайде утре на театър? „Не може, толкова много сме обрали, ще консервирам.“ А на джазфест няма ли да ходим тази година, нека послушаме. „Не става, подменяме изсъхналите корени с нови, да назреят за есента“. Доматите, доматите, доматите. Шт, стига вече, не искам да те слушам повече! Нима доматите ще диктуват живота ни? Позволявам си да повиша тон. Кратка пауза. Тя ме поглежда ме гузно. „Ама пък какви тикви са се натъркаляли… За тикви нали може да говорим… или поне за тиквички?“ Вдигам ръце. Томатоу адженда сетинг, какво да се прави. Лято е.

Англичаните си имат Сага за Форсайтови, немците си имат Буденброкови, французите – Ругон-Макарови и Германтови… Руснаците – фамилия Болконски. Ние? Дон Домат. Ама той е на италианците, ще кажете, та нали Джани Родари го е сътворил? Карай. Антропологически братя сме с италианците от край време, наш си е и туй то. И Джани, и Домат.

Червените домати… Попкултурата ни ги възпя в чалга-шлагер, от който интелектуалците гнусливо се потрисат. Фолклорният аноним им вменява ценностна нищожност в клетвата: „Да ти се не види дано родът смачкан доматен!“ Тук има скрит социален Джендър подтекст – обектът на клетвените чувства (обикновено съпругът) е смачкан от брака и съответно готов за консумация. Но защо тогава българската тъга и носталгия се концентрира в блюдата на шопската салата и лютеницата? Я, кажи мии, облаче ле бяло, пее родният чужбинник, очите му небето реят, ама умът му е в червеното бурканче и етикета с веселото хорце. Цветовете на домата са кодирани в държавния трибагреник – червен домат с бели семки на зелен клон. Поетическото въображение на най-мъдрия ни лирик успя да сравни романтичния залез над тържището с… домат. И нарече, моля ви се, това „Любов“. Ние, българите, се оказахме потопени в една безкрайна доматена сага, по-дълга и от най-чувствения турски сериал. Съперничат ѝ единствено кратките сезони на любовта… към киселото зеле. Но, къде ти! Навъртиш зелките в навечерието на Великия октомври, в първата седмица на ноември; през януари личният състав в кацата е значително оредял, а когато Баба Марта пръдне в зелето вече… мани-мани. Но пък доматите… Те наистина са сага И смея да я нарека сага за човешкото щастие. Поне под нейния знак мина и моето детство. А както е тръгнало… и старостта ми натам се е завтекла.

Още от февруари се отварят едни бурканчета и зашумоляват книжни торбички, скътани от предходната есен, които крият земни тайни: семена от домати. И се започва… Първо се прави разсад в саксии. „Произвеждаш си го сам! Иначе рискуваш някой честен частник да ти пробуда хибриден сорт“, презрително отбелязва вуйчо, с нетърпящ възражения тон. Баба ми броди по двора по пълнолуние като древна весталка и сее разсада на пълна луна, да се пълни плодът. Но първо се чака да изникне, сетне пак се пресява, а градината е най-последната инстанция. Първата пресявка на крехките петсантиметрови стъбълца се нарича „пикиране“ и вероятно вие, също като мен, дочувате прелитане на свръхзвукови самолети. Но не е това. Представете си само как баби-авиаторки се разминават по улицата със сандъчета-самолетоносачи в ръце и заговорничат: „Ти пикира ли вече?- Не съм, а ти? -Не е ли рано, ма? –Дали ще оцелеят?…“ Драматично е.


Small Ad GF 1

Баба ми пикираше в едни специални сандъчета, в които на времето майка ми сееше дъхави карамфили. После аз ги ползвах за мушката, но твърде за кратко. Блажени са наивните безгрижни духом. Сандъчетата трябват, зарежи китките, моме! Пикирането също се извършва по пълнолуние. Или пардон, май беше новолуние, за да нараства луната, а заедно с нея и стъблата на доматите? После се сее пак по лунно време – абе свещенодействие си е отвсякъде. Не знам, но баба ми, вперила поглед в календара и в небето, все пресмяташе и изчисляваше нещо със загадъчна физиономия. Щото битието на домата било в пряка зависимост от астрономичните явления, лунните цикли, приливите и отливите на световния океан. Световната доматена астрология. Космичната астрофизиология на домата. Доматът като монада.

В сандъчета, по градини и пазари, направо в дън душите ни тилилейски се е настанил негово величество Доматът. От ранна пролет до късна есен всички за него говорят. По улици и в магазини, по пазари и в автобуси, в библиотеки, канцеларии и учителски стаи могат да се чуят следните разговори: „-Тази година доматите, а? -Ааа, тръгнаха вече стъблата, здрави са, яркозелени… Да даде господ само слънце и хубаво време!… -А розите ти цъфнаха ли, вече, имаш ли нови сортове тая година? –Че как!? Поръчала съм си една Мароканска красавица, и Пиер Ронсар (ако щете вярвайте, това е сорт розов храст) вече ми пристигна по куриер, не знам още какво ще цъфне, на картинката го дават в два цвята, червено и жълто, в къдрава кичеста чашка… Ама, остави това – ти доматите да видиш! – Аз пък имам куп частни уроци тази година, какво пощуряха всички изведнъж да го учат този немски? Дойде пролет и все едно щръклицата ги ухапва едновременно. Доктори, юрнали се да ходят в Германия, студенти, ученици – немски та немски, сега и веднага. Тъй ставало то. Ами доматите ми на село да мрат ли, кой ще полива? Пък нещо се назлъндисват и не зреят, обаче пък какъв завръз имам!“ И прочие, и прочие.

В средата на февруари разсадът е вече готов. Крехките стъбълца събират нежни, жадни, пълни с надежда и стаени амбиции погледи. Всъщност думата е страст. Погледи, пълни със страст по домата, а в страстта има и желание, и страдание. Поливат се, пренасят се от перваза на прозореца под крехките лъчи на мартенското слънце на двора, после обратно вкъщи, зад стъклото. Едреят. Ако твърде много напече – сгъват им се шапки от вестник, диплят се импровизирани перденца. Хем ги наглеждаш, хем попрочиташ стари новини. Сутрин и вечер сандъчетата се покриват и разкриват. Впоследствие големите доматени стебла, завързани за странни по размер и фигури колове, вече в градината, отново се покриват вечер и разкриват сутрин. Пазят се от слана.

Сутрин можеш да срещнеш в нашия двор най-причудливи тоалети от близкото и далечно минало – рокли, поли и блузи, принадлежали на жените от цялата фамилия през годините. Модно ревю а ла дежа вю по спомени и със специалното участие на доматени манекени. Стройни доматки дефилират, пременени в стил ретро. Я, карираната ми шотландска пола колко хубаво стои на Идеала! А дългата абитуриентска рокля на братовчедка ми как кръшно се е увила около Гиганта. Камизолките на братовчедите колко палаво отиват на жълтото Чери! Кога пък съм имала такава яркооранжева шарена пола? Ужасна е! Боже, какви смешни зелени бермуди, ами такава беше модата, тогава, абсурдна. Ауу, дантелената якичка на кръстницата – и тя е тук! Ив Сен Домат, Доманти Кембъл, Домантино, Доматела Версаче, Домато Кашарел, Домахито, Ла Коста Домата кипрят снаги под светлината на небесния прожектор. Огнените небеса на българското безкрайно лято. Такова поне ми изглеждаше в детството.

„Какво грозно растение е доматът – философски разсъждаваше майка ми, – гледай го такова едно власинесто, дългунесто, криво, с тези несъразмерни листа, прилича на същински крокодил, а в какво вкусно нещо се превръща! И като си помисля, че са го отглеждали в миналото в саксии, за красота! Мислели, че е отровно.“ Ами че то и сега е така, репликирам я, ето – вместо рози, цяло лято из градината стърчат и се перят разни домати, значи го възприемаме и за красиво. „Рози, ти пък – свиваше гнусливо нос майка ми, – стига с тая твойта ориенталщина.“ Е, добре, американизирани сме, той, Дон Домат, си е американец по родина и мирише на тежко, на луксозно и на пури. На тютюн. Това констатира и френският ни зет Симон, когато, доведен за пръв път в България, бе представен на фамилията. След като целуна ръка на баба ми, поиска изрично позволение от господарката да влезе в градината ѝ, за да си откъсне собственоръчно един домат. „Ето така, хващаш и завърташ, да остане в ръката ти, заедно със зелената шапчица на дръжката. Ох, да не прекършиш стъблото…“ Той вдъхна дълбоко аромата на откъснатото и ококори очи. Значи на това миришел доматът! На изискан Американ тобакоу. Въпреки че, ако ме питаш мен, няма по-българска миризма от горчивия тютюнев мирис на домат. И затова, лаская се да мисля, че сме от най-благородните нации.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„И тези колове – негодуваше вуйна ми, – като настърчат грозни и криви из градината… Заприличали сме на негърско село, липсват само счупени гърнета и човешки черепи да накачим по върховете им! Да гоним Локи.“ (Локи е древно зло негърско божество, африкански таласъм.) Тя, милата, все за красота и симетрия си мислеше, все в приказките живееше, все за класицистичен парк мечтаеше. А градината ѝ се привиждаше като Версай. На времето дядо ми купил къщата така, като нарочно гледал дворът да е пред, а не зад нея: да е на припек, обърнат на югоизток, рано да го огрява, късно да залязва слънцето, да зреят доматите и пиперките. Много домати. Дворът от два декара бил симетрично разделен от тясна и дълга каменна дълга пътека на две. Най-отпред асма с памид, булгар и ркацители, тук таме тамянка, отстрани – в шпалир насадени плодни дръвчета. По средата зеленчуци – отдясно домати, отляво пиперки. На следващата година – ходоом, марш, и местата се сменят. В дъното на двора, досами къщата, е, хайде, да се радват жените, място за малко цветя, смокиня и огромен кичест бор, донесен на млади години от светите Рилски гори. Но лъвският пай от декарите се пада, естествено, на доматите. Умен човек беше бай Слави, повтаряха всички, години след смъртта му, така се прави къща, така се гради двор – с простор, с много стаи, високи, да има въздух, с много място за растения…, да влизаш първо в двора и… там да си останеш. Изглеждаше ми гигантска, неизбродна. Градината на боговете.

„Трябва да са здрави опорите, затова дебели колове са нужни за доматите, това не ти е зеления боб, аз от жени акъл не ща – отсича вуйчо ми, – грозни ѝ били, грозни, ама сигурни!“ Че силно животно е доматът, спор няма, като натежи от плод, иди го дръж изправен, пречупва се от берекет. И вярно е, я се опитайте да удържите с голи ръце тежестта на цяло доматено стебло. Ще трябва да го подпрете с цялото си тяло, подобно на Атлас, който изправя рамена. Представям си Айн Ранд в тази роля, снажната и силна руска еврейка как само се изправя под напора на доматената реколта. И моментално се вдъхновява в написването на едър, дебел и солиден роман… Домат изправя рамене.

Та за нашите домати… българските червени домати. То Биволски сърца, продълговати и розови, разчупиш ги – а вътре се сипят като захар; то Идеали, съвършено обли, воднисто-сочни, огненочервени, то Гиганти, местен сорт в тъмночервена окраска, с големина на малък пъпеш, то Черита, червени и оранжеви, то жълти Шампиони и остри крушовидни Консервени сортове всякакви…

Голям род, ти казвам, е доматът. Доматите. Или пейоративно-галено и доста дразнещо диалектно казано: Доматето. Червеното домате. Каква безкрайна любов към едно растение. Детето на българите се нарича домате. Синоним на сладостта и вкуснотията. Измислен му е и съперник – синьото домате. Така наричат по нашия край… патладжанът. А той, както е известно, е царят на ориенталската кухня. Ама е синьо…, а червеното – ее, къде, къде! То или Той, или Те – във всеки случай червените домати владеят личното ни време. Вълнуват мисли, умове и сърца на цели родове, семейства, фамилии, комшийски и приятелски кръгове, колеги. „-Тая година е лоша за доматите, суха, сгърчили са се и им жълтеят върховете. -Ааа, хвана ги черната главня, първият завръз чернее и докато узреят, веднага загниват. – Абе, кво разправяш, директно в стъблото се загнездва главнята, като тумор е, аман! -Много горещо тая година бе, опичат се на стъблото, пък допрат ли се до камък, слънцето направо ги сварява. –Гният ми нещо, от какво е, брех мама му стара… – Ами как от какво, дъждове, ма то не спря, бе!“ Българинът воюва с времето. Богоборческата българска енергия… Трябва да проверя дали не е обобщил в нещо в този дух самият Найден Шейтанов. Или Димо Кьорчев дали (не) е казал нещо в този смисъл. Доматите ни.

Пък са и претенциозни. Уж недодялани и жилави изглеждат, ама.. лъжа е, знай! Гъсеница ще ги хване, яйцата си ще снесе вътре. Ще се разхвърчи малката бяла муха. Ще ги подхване зелената миризливка, пък ще дойде и братовчедка ѝ, кафяво-златистата миризливка. Продупчват подло дупчица в домата и се мушват вътре, незабелязано, щото дотук са мимикрирали като листа, и смучат ли смучат, олигавят плода и… излезнат. След това осата го довършва. Ами колорадският бръмбар, онзи шареният, дето уж бил изчезнал? Изчезнал, зер! Кой го измисли пък това – че след осемдесет и девета година, когато рухна социализмът, вместо да ми се навъдят едни американски бръмбари и да подсилят западното влияние, те взели, че се покрили нанякъде. Някой пусна слух, че това било специално селектирано насекомо от империалистите, предназначено да трови социалистическата икономика и в частност българското земеделие. Истинско биологическо оръжие, пратеник на апокалипсиса. Не знам каква е истината, но беше много упорита тази гадинка, а вече почти я няма никъде.

„Хайде да ловим колорадски бръмбари“, с подкупваща усмивка казваше сутрин баба ми, и тръгвахме между картофите да събираме в бурканчета злостния вредител. Колорадски бръмбари им викахме, мислейки, че се въдят в някакви кори. А те били наречени на родината си, там някъде в далечно Колорадо. Не дай си боже да сме оставили някое и друго колорадско бебе! Защото предстои появата на ключовите насаждения на сезона – доматите, първи братовчеди на картофа, които така се услаждат на всички. Особено на бръмбара. А какво да кажем за главния агресор на доматения корен – черното попово прасе? За къртицата? А скорците? Те пък какви досадници са, като забият онези остри човки и … цъцъррр, цъцърр, цррррр. Гъл-гъл-гъл … И… хайде, доматът изпит. На екс ги мятат и о-без-доматяват градината ти до крак.

„Ще направя чучело“, въодушевява се артистичната ми вуйна. И нали е спец по кукления театър, започва да… си играе. Бързо спрята страховит Главчо, парцалена гигантска кукла без крака, който размахва клечки вместо ръце в ариергарда на доматената колона. Първа колона, първа редица. Дванайсет по десет – общо сто и двайсет корена с домати. Главчо пази и страшнее, сияен в свойта грозота, и всички гарги умират от страх, изобщо не смеят да припарят наоколо. Да, но храбрите врабчета? А Радичковата безпощадна сврака? Те отново са тук. За всеки случай вуйна ми подрежда в пръснат боен ред из доматените насаждения още някоя и друга истинска кукла, взета от богатата ни колекция. Само пластмасовите им глави стърчат под палещото слънце, тук таме се вее някой кичур изкуствена коса, някое и друго изцъклено стъклено око, ръце, вдигнати към небето. Една, разбита от врага Теракотена-пластмасова армия в надземните градини на Вечния град. Твърде оредяла.

Сутрин, по изгрев слънце, е ритуалът на поливането; вечер, след залез, се повтаря. Майка ми разкопава рубежите от пръст със страховита мотика осми номер, тежка почти колко нейното собствено тегло. Отварят се тръбите на шадравана на двора и пълноводната струя потича по вадите. В миг тя вдига ужасена окаляния инструмент и виква: „Елате, елате бързо и вижте – полудявам ли или тази буца пръст наистина ходи сама?!“ Хващаме буцата и я цамбурваме във водата, тя се разтваря и отвътре изскача шарена костенурка.

Какви ли не тайни и загадки крие доматената ни гора? Любещи се котки, костенурка, която яде зелев лист от ръката ми като същинско куче, някоя и друга заблудена кокошка, която клъвва от първия доматен завръз и моментално бива опандизена от ловката ми баба обратно в кокошарника. Понякога, излизайки от доматите, тя гордо носи в шепата си щастливо яйце, снесено сред двора. Едно лято в доматите заживя таралеж. Нощем чувахме стъпките му по каменния плочник – туп, тууп, туууп… Ходи като човек. Стъпва тежко като чорбаджия. И само на пълна луна можеш да видиш острата му сянка. Дава нощен караул. Всички спят спокойно, на широко отворени прозорци и врати в августовските задушни нощи. Щом има таралеж, значи няма змии. Но и змиите, четох някъде, изобщо не понасят мириса на доматите, така че по презумпция Дон Домат се оказва пазителят на домашното огнище.

Много е чувствителен обаче доматът, уж има жилаво лико в стъблото, пък силният вятър без проблем го пречупва, а не дай си боже… На всичкото отгоре страда от самота. Сериозно ви говоря! И затова, а и с цел да прогони болести и зарази, между редовете на домата зорко бди неговият верен компаньон – босилекът. Побратимите ни, италианците, отдавна всъщност са ги хванали в любовна тройка с моцарелата… Да, доматът обича да е в женска компания. Предпочита индианките (царевицата). Но няма нищо против и ориенталките (чубрицата). Баба ми садеше цели туфи босилек, храсти чубрица растяха между дебелите власинести доматени стебла. Тя пък гонеше оттам комарите. Хем шарено, хем по-весело, малко пренаселено, но здравословно. Каквото е и в седемте стаи на къщата, такова е и на двора. В едната стая трака шевната машина на баба ми. В другата – пишещата машина на майка. В работилницата – чукът и ламарините на дядо. През две стаи леля свири етюди и сонати на пианото. Ние, с братовчедка ми, сме в нашето скривалище, сред куклите. До вечерното поливане на доматите, когато всички са на двора.

Не е за подценяване и химическата атака в името на доматеното здраве. Затова превантивно се вземат мерки още по време на цъфтежа. Първо пръскане, второ пръскане, трето пръскане. Със син камък, със зелен камък, меден сулфат, незнамкакъвси сулфат, но модерни отрови – в никакъв случай. Раундъп ли? Не ставай смешен! Докато се нагласи голямата пръскачка, та после малката пръскачка, всичко наоколо по тебе и над тебе става като в картина на Писаро. Вуйчо задържа с лявата ръка и насочва тръбичката с дясната по посока на домата – цссст, цсссст, цсссст. Облечен е като астронавт, завърта по погрешка устройството към главата си и се облива в синьозелен душ. Смеем се – никога няма да те хване черната главня, нито бялата муха, маната и зеленият скакалец. Приличаш на Пикасо в синия му период. А той, подобно гигантско насекомо, снабден с най-мощни псувни, се оттегля за поредната дегизировка.

Сутрин баба ми нахлузва галошите и потъва в калните доматени вади. На лицето ѝ е изписано такова решително изражение, че би стреснала дори отчаяния порив на Кутузов пред Бородино. За нами Москва! „Отивам да си нагледам доматите!“ По някое време се сеща, че ѝ липсва нещо от пълното бойно снаряжение и се провиква: „Подай ми Версачето, моля ти се, да не накалям плочите“. Версачето е страховито постмодерно творение на шивашкото изкуство, плод на разюзданата фантазия на крояча, нещо между риза и роба, съставена от последните останали парчета бархет от разни десени на шити от баба ми рокли. Патчуърк, мисля, се наричаше тази техника. Та версачето, тази експлозия на дизайнерското въображение, е специална доматена дреха за градина, предназначена да бъде озеленявана, каляна, безпощадно прана след това… Тази дреха беше попила така дълбоко мириса на тютюнев доматен сок, че ухаеше бодро на домати, дори простряна след пране, избеляла до немай къде под палещите лъчи на лятното слънце. Доматите така я бяха колосали, че яката ѝ стоеше изправена като на испанска инфанта. Някъде към обед баба ми тихомълком излиза от доматената гора – озеленена с бойните цветове на войната, същинска индианка в акция. Вдигнала високо, почти до очите си престилката, в която е брала ей така, между другото, бамя и зелен боб, докато обгрижва доматите. Вместо индиански бойни пера, из косата ѝ стърчат доматени и бобови листа, царевична коса, обсипана е с царевичен прашец и доматени семки от пръснатите презрели плодове. Кал, зеленка, умора, гордост, щастие. „Олеле, вдигна ми се кръвното, ще си полегна.“ Вечер операцията се повтаря.

„Доматите се колтучат, копаят и връзват“, проповядва дидактично тя десетте божи заповеди на доматопроизводителя. Първо трябва да се окопаят, за да дишат. Ние с братовчедка ми съсредоточено попиваме доматената наука, една весела наука, направо gaia scienza може да се каже с думите на Ницше, надуваме бузи и вдишваме дълбоко, за да помогнем на растенията, като се вживеем в тяхната съдба. (По-късно научавам, че сме работили по метода на Станиславски.) „Полива се директно коренчето, иначе ще се маносат.“ Мана-манана-тип-тиири-тири… припяваме веднага култовата песен на жабока Кермит от Кукленото шоу. „Детишка работа, шега си я мислите вие“, мърмори баба ми. „След първото прекопаване само поливаш, за да дръпнат нагоре. После колтучиш. Отчупваш им… – и тук срамежливо добавя – пичовете“. Моооля??!!! „Ами така се казват безплодните израстъци, които само вземат силата на домата, но не връзват и плод не дават“, невинно добавя тя. Гледай ти! А как става опрашването при цъфтежа тогава? Ами така, той се опрашва от самия себе си. Не само че е похотливец, ами е и хермафродит, Дон Домат, смеем се. Но работата съвсем не е за смях, вече е сигурно, това е Дон Жуан на зеленчуковата леха. А тези „пичове“ на домата, подобно на лука (и той си имал такова нещо), притежават чудното свойство, когато ги извариш и впръскаш водата обратно върху доматеното стъбло, да не го ловят никакви други болести. Нещо като автоимунна ваксина. Умно създание ще се окаже този ми ти домат и неговата коварна двойствена природа. Паралелен интелект. Някога са го мислели за отровен. И както вече разбрахме, изкуствено са му вменили качеството красив. Уж е от вредното семейство Тютюневи, пък е благородник, виждаш ли? И вкусен, зер, колко ракийца изпива. Пък колко е полезен. Неговото вещество ликопенът, казват познавачи, бори раковите клетки. Това било и веществото на младостта. С много витамин С, впрочем. Това ни караше да си правим доматени маски – разхождахме се, безотговорни към мъжките нерви, из къщата, налепени с доматени обелки по лицата, и стоически понасяхме щипенето на доматената киселина, която мигновено избелва всяко петънце и несъвършенство по кожата. Изглеждали сме като прясно одрани от вражеското индианско племе или като след инкарнация. А самият ликопен в доматите не изчезва, не се разпада, колкото и да се обработва термично. Вари го, печи го, суши го, домата не можеш да го повредиш, а само му фиксираш този вълшебен ликопен и той лекува ли, лекува…

Най-големият купон обаче е брането на доматите. Ако Айвазовски беше жив, нямаше да стои и да зяпа морския бряг. Щеше, подобно на Арчимболдо, онзи ексцентричен италианец, дето рисува портрети във вид на плодни фруктиери, да изобрази Деветият вал като прииждаща доматена вълна. Целият ужас на българското кратко (както ми се струва днес) лято е, че доматът е нетрайно нещо – особено екологично чистото му превъплъщение. Омеква, изгнива, изсъхва. Хладилникът пращи по шевовете от планини домати. И започва едно велико запечатване на буркани, консерви, лютеници, сокове, пюрета, кетчупи (това си е висш пилотаж), сладка и конфитюри (доста перверзни за консервативния вкус). И всичкият този разкош… от домати. Зрели и не съвсем. Сладко от зелени доматчета, задължително с кориандър – ето ви един дефицитен артикул от времето на соц-а, който красеше трапезата, накипрен до вездесъщния пай Агнес, на всяко женско парти. Сладкото от зрели домати с карамфил и бахар обаче е нещо съвсем различно, то може да накара ендорфините на всеки уважаващ себе си ориенталец да заиграят бурно танго с хормоните му. А манджите и сосовете с домати? Домати с ориз – ужасът на всеки новобранец, но баба ми ги правеше фантастично. Или пък очарователната доматена супа с фиде, морковче, лук, чубричка и грах за разкош, която…, хм, не успях да срещна в живота си мъж, който самоотвержено да се съгласи да му я наготвя. От сигурни теоретически източници знам, че няма мъж на тази земя, който обича такова нещо.

При добра доматена година още в средата на юли задимяват праисторически огньове в дворове и задпанелни пространства и около гигантски тави се сплотяват фамилиите. Нашата също. Майка ми бута съчки в огъня, над двора ни се носи сладникав дим и мирис на доматено-пиперкова, малко морковена и леко патладжанена (за разкош) фантазия. Чесънче, целина, дафинов лист, бахар, чер пипер, олио, сол и захар. Внимава се в съотношенията. Да не сладни, да не се пресоли, да не кисели. Не бъркай много енергично, вкарваш въздух и хладина (къде е тая хладина през август, не знам) във врялата смес. Бъркай повечко, че загаря. Внимавай да не катурнеш тавата. Угода няма. Отново приличаме на индианци – силно опушени, с клечки в косите, с черни следи от въглените. Дрънчат буркани и капачки – оуоуоуоу, оеоеоеиоиоиоиои, апалачи срещу команчи се изправят, нападааай… Братовчедите ми препускат, възседнали метли около огъня. Само леля е над нещата, тя е пианистка и трябва да репетира – от салона на къщата се разнася поредният Шопенов етюд, малко нервно звучи на старото английско пиано. Едно доматено импромптю, което в процеса на сгъстяването на лютеницата прераства в своеобразен експромпт. Шопен се бори за надмощие със звуците, идващи от телевизора – вуйчо се е оттеглил от доматените одисеи и си гледа мача. Лютеницата е женският пай от работата.

Майка ми, седнала на трикрако столче, бърка с греблото търпеливо и ритмично прецизни движения и със стоицизма на венециански гондолиер. За всички тези години гребни тренировки в лютеницата тя сигурно щеше на изгребе Нил, да преплава Амазонка. От време на време с ловки движения обръща някой и друг печен пипер, мушнат ей така, направо в огъня. (А замирише ли на печен пипер, помахай на лятото за сбогом, казваше моят приятел Сашо Американеца…) Баба ми и вуйна ми клечат в странни пози и бърникат в огъня, гребват от тавата и опитват сместа, наведи се, изправи се, разбъркай, внимавай, че пръска, да не се изгориш, вряла лютеница в косите, пази очите, спокойно, с очила съм, пази дрехите. Версачето е вече гарнирано в зелено, черно и червено, и гордо се вее на гърба на баба ми, подобно държавния флаг на някоя африканска, ама много демократична и много народна, революционна република.

Днес е различно. Всички жени от фамилията са вече покойници. Остана само вуйчо. И ние, децата, които се превърнахме в едно твърде попораснало средно поколение. Но доматената сага, тя е вечна. Като Вечния календар на маите. Индианските български традиции ни надживяват. Отиди, казвам му на вуйчо ми, на гости на твоите приятели в Прага. Ти знаеш ли какъв град е Прага? Златна Прага. Ти си историк, знаеш всичко за миналото, но този град ще те очарова. Не може човек да си отиде от този свят без да е видял Прага, повече ще ти хареса от Париж, повярвай ми! „Абе, ти полудя ли, толкова работа имам из този двор! Ами доматите? На кого ще ги оставя?“ На пролет иди тогава отново до Гренобъл, при щерката. „Не може, ами разсадът?“ Постой през зимата в Троян при другата щерка? „Да вземе да се намъкне някой в мазата, като види празна къща,… при доматите… „Тогава през лятото, поне за два дена иди? „Тогава абсурд! Кой ще полива? Знаеш, че в Нови Сахар не вали по принцип.“ Ами ето, това лято е дъждовно, дядо боже полива вместо теб, заминавай. „Полива той! Издави ги. След последния дъжд всичко беше леш – по земята нападали, колове съборени, вдигнах стъблата, ама толкова много плод, как я мислиш ти? По-зелените събрах и сега ще дозряват на прозореца, другите отново ще ги връзвам.“

Връзвам домати… ама че мистически израз. Колко езическо, колко заклинателно нещо е това безкрайно връзване на възли, джувки и вързалки, все в името на тези пусти домати. Как ли сме овързали съдбите си, мислите си, късметите си, вторачени във вездесъщия български зеленчук. Който всъщност е плод. И нямаше да е толкова български, ако и него не бяхме обърнали наопаки. И как заради него все към небето гледаме! Един е господ и Домат е неговият пророк. Като е суша – лошо, като е киша – по-лошо! Вуйчо е комунист – от онази странна порода комунисти, които ненавиждат комунизма, – та твърде обича да прекослови божиите работи, пък и любовта към домата вероятно е идеологически аргументирана. Нас червеното знаме роди ни и не ще ни уплаши смъртта! И червеният домат, пролял кървав сок за свободата.

В късна есен доматите се ликвидират. Деметра горко рони сълзи по своята щерка Персефона, че ѝ предстои да се завърне при мъжа си Хадес в подземното царство. А доматите… Те потеглят към подземното царство на мази, зимници и килери. Ако се вземе радикално решение, още в края на септември доматената гора се изкоренява и на нейно място се ширва едно бойно поле, утъпкано от поливане, минаване, препускане, трамбоване, вършеене (на пакостливи деца, които дръзват отвреме навреме да поиграят дори на криеница във вълшебната доматена гора); от бране, скубане, колтучене, връзване. Поле, разграфено на успоредни линии и вдлъбнатини там, където са били през лятото вадите. Тук-таме някой паднал на земята, настъпен и размазан, засъхнал домат възпроизвежда илюзията за скорошно пролята кръв. От индианското доматено поле на летните битки обаче изглежда труповете са отдавна изнесени. Следва да бъде изорано и подготвено за зимните снегове. Реголва се с лопата, отново осми номер – най-авторитетния. На следващата година на това свещено място задължително се сее друга култура. А доматите ще цивилизоват противоположното пространство от двора. Но може и другояче – първо един по един изсъхналите корени ритуално се изваждат и на тяхно място се сее късен разсад. Той ще върже и зрее чак до безпощадните ноемврийски слани. Обраните узрели и недозрели плодове ще дозряват на топло и тъмно в прегръдката на Хадес. Най-държеливите дочакват Коледната трапеза. Доматът се оттегля в заслужен отдих в мазето. В пенсия. Нареден рамо до рамо с геройски падналите в боя остъклени в разцвета на силите си негови събратя и съратници. Предстоят цели два месеца антракт в аграрния цикъл на българска доматена епопея. На незабравимите.

„Някои сортове при добро време зреят на открито и до края на ноември. А пък сега, с глобалното затопляне – потрива доволно ръце вуйчо ми, може и до Коледа да се гледат навън, с двойна реколта“. Да се надяваме да не ни постига чак такова щастие поне засега, намигвам дяволито, ей така, само за да го раздразня идеологически. Но това между нас да си остане.

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Рязан

Марин Дамянов 11 Ян, 2013 Hits: 27104
В казармата много бързо разбрах, че ще ми…