Шумотевицата: един малък културен сблъсък, предизвикан от публикация във Facebook

Нещо странно се случва в България – един-единствен пост във Facebook отприщи миниатюрен културен конфликт, в който залогът е Европа, националното достойнство и правото да се говори „от името на нацията“.

Авторът: Милен Русков – една от двете водещи литературни фигури на съвременна България и същевременно най-противоречивата.

След години на мълчание Русков се завърна през лятото в социалните мрежи – с поредица от яростни тиради срещу отделни личности, а малко след това, срещу Европейския съюз и предполагаемото „озападняване“ на България (фокусирано в отхвърлянето на еврото).

Постът, който предизвика експлозията, гласеше:

Харесва ми, че тези хора вече открито съобщават, че събират подписи СРЕЩУ еврото. Не за запазване на българския лев, а СРЕЩУ еврото. Така и трябва да бъде. Тия гадни колониалисти, дошли тука да превземат страната ми. Която все пак е моя родина, в края на краищата. И тия дошли тука. Тия натрапници. Тия нахали. Дошли тия натрапници в дома ти и почнали да разместват мебелите. Абе я се разкарайте, евроидиоти! Англичаните са умни хора, чупиха ги тия навреме. А ние не!

Реакциите не закъсняха. Политическият коментатор Явор Сидеров осъди изблика на Русков като „ерзац версия на нескончаемите борби между „западники“ и „славянофили“ на руската политическа и културна сцена през 19-и и началото на 20-и век“ – вносен конфликт, който възпроизвежда стари цивилизационни разломи и блокира всяка реална дискусия.

Културологът Александър Кьосев обобщи с няколко изречения:

Много забавно: единият от големите съвременни български писатели иска всички да го обичат. И понеже тази роля е заета вече, другият иска всички да го мразят. Има една такава психологическа книга, от най-важните: „Игрите, които хората играят“…

Звучи като провинциална драма – но всъщност е симптом. Тя разкрива основния парадокс на българската душа: дълбоката нужда да бъдеш признат като пълноценен европеец – и заедно с нея убеждението, че Европа те презира. Това напрежение периодично поражда национални пристъпи на възмущение, щом някое светилище бъде поставено под въпрос или западното огледало се окаже твърде неласкаво.

Преди да разгледаме тези модели, струва си да се спрем на двамата автори, които ги въплъщават.

Двата полюса на съвременната българска литература

За немскоезичната публика Георги Господинов не е непознат: международно преведен меланхолик, хуманист и носител на „Букър“ за 2023 г. Прозата му е интроспективна, мека, европейска – създадена сякаш за фестивалните сцени на континента.

Милен Русков, напротив, е почти невидим в чужбина, но у дома – институция: автор на Възвишение (2011, отличен с Наградата на ЕС за литература през 2014) и Чамкория (2017), монументални романи за езика, паметта и историята. За мнозина той е писателят, който „не е продал душата си на Брюксел“ – човекът, запазил неподправено българския си глас.

Така един срещу друг се изправят два архетипа:

• „Правилният“ автор, който търси признание чрез хуманизъм и умереност.
  
  
• „Конфронтационният“ автор, който извлича истина чрез разрив и провокация.

Затова тирадата на Русков срещу „евро-идиотите“ бе толкова взривоопасна – тя сблъска тези полюси в една точка и оголи гняв, който надхвърля личността му.

Същинският въпрос: защо българите реагират толкова алергично?

Защо българите се обиждат толкова лесно, когато някой намекне, че не са „напълно европейци“ – и в същото време настояват, че са особена порода европейци: наранени, неразбрани, морално превъзхождащи?

Това двойно съзнание – гордост и чувство за малоценност – бележи страната от десетилетия. Отново и отново критика отвън или сатира отвътре се превръща в колективна истерия. Три символични епизода показват този модел.

Станциите на възмущението

Случаят Батак (2007): когато митът среща науката

Историците Мартина Балева и Улф Брунбауер планираха конференция за иконографията на т.нар. Баташко клане от 1876 г. – свещена епопея от националния култ към мъченичеството. Обществената реакция бе буря. Учените бяха обвинени в „отричане“ и „богохулство“, конференцията отменена. Темата нямаше значение – формата бе светотатство.

Давид Черни и „Ентропа“ (2009): клекалото на Европа

Когато чешкият художник Давид Черни разкри сатиричната си инсталация Entropa в Брюксел, българският сектор изобразяваше редица клекала. В София последва дипломатическа криза: протестни ноти, токшоута, национален гняв – докато българската част на творбата не бе покрита с черно платно. За едни това бе доказателство, че Европа ни презира; за други – че нямаме чувство за ирония.

Случаят Малкович (2024): театърът като обида

През ноември 2024 г. Джон Малкович постави на сцената на Народния театър пиесата на Бърнард Шоу Arms and the Man – антимилитаристична комедия, чието действие се развива по време на Сръбско-българската война. Националисти я осъдиха като „подигравка с героите“. Демонстранти щурмуваха театъра, полицията се намеси, международните медии писаха. Отново същият ритуал: Европа като виновник, България като жертва.

Три събития за седемнайсет години, с една и съща структура: привидна обида отвън докосва болезнен нерв, възмущението заменя разговора.

Защо Русков е важен (и защо остава невидим навън)

Русков е важен, защото докосва дълбоките пластове на българската памет: езика на XIX век, героичната поза, травмата от поражението. Прозата му превръща историческата памет в психологически реализъм – тя говори от сърцето на страна, която още се обяснява сама на себе си.

Именно затова е трудно четим за чужденците. Без този контекст текстовете му изглеждат „регионални“ – за разлика от универсалния Господинов. В България обаче Русков е „истинският“ писател, който не е жертвал гласа си за европейско благозвучие.

Европа – огледало и призрак едновременно

От 1878 г., от края на османското владичество, България живее в състояние на духовете, което може да се нарече „замразена национална идеология“ – национализъм от XIX век, никога реформиран, никога преодолян, запазен като наранена гордост.

Свободата дойде твърде рано, гражданският дух остана незрял. Войните на XX век завършиха с поражения; комунизмът задуши всяка открита самокритика; европейската интеграция настъпи толкова бързо, че психиката не смогна да я настигне.

Резултатът: Европа си остава едновременно мечта и травма, образец и съдия. Искаме да принадлежим – но същевременно да докажем, че сме „различни“. Гневът на Русков и меланхолията на Господинов са двете лица на една и съща монета: единият крещи, другият въздиша.

Текущият спор

В тази светлина избликът на Русков не е икономическо изявление срещу еврото, а борба за културна самостоятелност. За мнозина българи, които се чувстват наставлявани от Брюксел, тирадата му звучи като освобождение. За либералния елит на столицата – като провинциален рецидив. И двете страни играят своите роли: едните като наранени патриоти, другите като гузни европейци.

Ироничната забележка на Кьосев за Games People Play улавя същността: единият иска да бъде обичан, другият – намразен. И двамата се определят през един и същ поглед – европейския.

От подчинение към избухване – и обратно

Корените на тази логика на махалото са дълбоки. При османското владичество оцеляването означаваше: преклони глава. След Освобождението моделът остана – промени се само целта: вече трябваше да докажем, че „сме достойни“. Комунизмът го затвърди – приспособяването се превърна в стратегия за живот.

След 1989 г. страната премина в ново състояние: подражание – за да принадлежи. После дойде отрезвяването, усещането, че отново сме отвън. Днес имитация и бунт се редуват с все по-къси интервали.

Диагноза: една замръзнала идеология

Българската нация остава в плен на идеология, която отдавна би трябвало да е музейна – неосъзната вяра в жертвения мит и националната чистота. Политически тя вече не може да се проповядва открито, но действа като вид колективно подсъзнание.

Всеки нов взрив – Батак, Черни, Малкович, Русков – е симптом на тази подземна система. Тя изговаря на съвременен език същата стара формула: „Оскърбяват ни, трябва да се докажем.“ „Призракът на Европа“ не е външен враг, а отражение на собствените ни несигурности.

Възможният изход: да пренапишем историята

Изходът не минава през повече любов или повече омраза, а през нов прочит на собствената ни история. България трябва да престане да вижда Европа като съд или колонизатор и да започне да я разбира като общност на практиката.

Това означава:

• Граждански патриотизъм вместо етническа носталгия.
  
  
• Самокритика като белег на зрелост, не на предателство.
  
  
• Уверена в себе си „малкост“ вместо наранено честолюбие.

Европа не е трибунал, а отворен проект – и България може да участва в него, без да се отрича от себе си.

Призракът и огледалото

Призракът, който броди из България, не е Европа, а образът на Европа, който носим в себе си. На всеки няколко години играем същата пиеса: някой ни провокира, друг се възмущава, публиката се разделя на лагери – и страната отново се вглежда в огледалото.

Алтернативата е неефектна и затова трудна: да живеем достойно и нормално като малка държава. Да градим Европа, вместо да се оплакваме от нея. Да помним историята, без да я обожествяваме. Да спорим, без да крещим.

Докато това не се случи, призракът ще продължава да броди – а ние ще продължаваме да вземаме собственото си огледало като съд, несправедливо наложен „отвън“.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.