Сцена, която не би трябвало да е възможна

Сцената се разиграва в България, по националната обществена телевизия, в нейното водещо предаване за история. Не става дума за някаква периферна медия или къснонощна провокация. Това е форматът, чрез който държавата представя миналото си по възможно най-авторитетен начин: спокойни гласове, академични титли, увереност, че всичко казано ще звучи отговорно, проверено, респектиращо. Местният еквивалент на праймтайм исторически панел по BBC или на документален формат по PBS.

Темата е „България и Втората световна война“ – по-конкретно съюзът на страната с нацистка Германия. Рамката е позната. Малка държава, трудна география, тежки избори. Езикът е административен и безкръвен, предназначен да обезврежда, а не да разкрива. Зрителите знаят номера.

И тогава един от историците – утвърден, авторитетен, напълно у дома си в тази среда – отбелязва, само между другото, колко било жалко, че Хитлер не е приел едно конкретно предложение, което би могло да промени конфигурацията на Оста. Историята, казва той, би могла да се развие по друг начин. По-добре. След което добавя, полушеговито, че в такъв случай днес би представял книгите си не в провинциалния културен кръг на победените, а в градове, които България някога е окупирала: Кавала, Серес, може би някой егейски остров.

Никой не го прекъсва. Никой не реагира с „МОЛЯ!?!“. Никой не възразява срещу изцепката. Водещият кимва и разговорът продължава.

Всичко това има значение, което далеч надминава каламбура – и следователно изисква прецизност. Репликата не е просто изпусната. Тук няма ирония или провокация. Това е изказване за печалба, за келепир – спокойно формулирано, социално разбираемо и морално необременено. Публиката, израснала с образи като Бай Ганьо, не се нуждае от превод. Логиката е проста и моментално разпознаваема: ние сме избрали добре, само дето сме загубили несправедливо и историята ни е лишила от печалбите. Фактът, че тези „печалби“ биха изисквали трайното утвърждаване на един геноциден ред, изобщо не влиза в сметката. Той остава на заден план – там, където се складират неудобните факти и тефтерите с неплатени борчове. Нищо ново под българското слънце.

Ето защо, за да се усети все пак колко лудешки ненормално е всичко това, нека си представим същата сцена другаде. Утвърден германски историк изказва по ARD или ZDF съжалението си, че войната е била загубена, защото иначе днес би представял книгите си в Москва. Или оксфордски историк по BBC Two се оплаква, че Великобритания е изпуснала шанса да извърши по-ефективна имперска комбина с фашизма.

Кариери биха приключили в рамките на часове. Институции биха се разтърсили. Извинения биха заваляли като порой – не от етикет, а защото в публичното пространство е била прекрачен базова морална граница.

Тук обаче не се случва нищо подобно.

Липсата на реакция е същността на момента. Репликата минава, защото артикулира нещо широко споделяно, макар и рядко изричано толкова открито: че българските военновременни избори все още се оценяват преди всичко през призмата на пропуснатата материална изгода, а не на моралната катастрофа. Колаборацията е завършила нещастно единствено защото не е донесла достатъчно полза. Истинската трагедия не е в това, което е бил направено, а в това, че крайният баланс се е оказал разочароващ.

Забележете, че тук става дума не за невежество, а за най-обикновен навик. Ежедневният български начин на говорене – и мислене – при който измамата, манипулациите и насилието стават нещо неприемливо единствено в случая, когато не носят трайни дивиденти. Дори и съюзът със злото може да бъде ретроспективно опростен, при това с едно махване на ръка, ако само е бил „хитър“. Е, в случая се е оказал осъден – но това само защото в крайна сметка се е разкрил като неизгоден.

Този начин на мислене си има название в българската култура. Той води началото си от Андрешко – литературния измамник, за когото интелигентността не се измерва с въздържаност или отговорност, а със способността да надхитриш властта, да извлечеш полза и да избегнеш последиците – най-логичното поведение в един свят, в който хитростта замества моралната преценка, а измъкването от всичко се превръща в modus vivendi.

Шокиращ тук не е цинизмът, а лекотата, с която той се изразява – и приема.

Ще повторя: тук не става дума за маргинален глас. Това е доминиращият говор, който се обръща към самия себе си без притеснение – защото срамът отдавна е изваден от речника, с който се обсъжда миналото.

Ето защо същинския въпрос тук не е защо подобно изречение се произнася. Хората казват какво ли не по телевизията. Въпросът е защо е станало възможно той да се произнесе точно там, в този формат, без видими последици? Защо не предизвиква инстинктивна корекция, дистанция или неловкост? Защо звучи нормално за всички присъстващи?

Телевизионните студиа са чувствителни среди. Те функционират на базата на неписани прагове: кое може да се каже леко, кое изисква уговорки, кое налага незабавно уточнение. Фактът, че тази реплика не прекрачва нито един от тези прагове, ни казва нещо много конкретно. Тя се подчинява на вече действащо правило – такова, което съди миналото не по характера на направените избори, а по техните резултати. Историята се превръща в поредица от заварени положения, а не от някогашни собствени решения. Важно е не с кого си се съюзил, а какво си спечелил. Решаващото разграничение не е между правилно и погрешно, а между успех и провал. Победата оправдава; поражението осъжда.

След като тази логика бъде приета, моралният език става излишен. Колаборацията престава да бъде проблем, ако обещава предимства. Окупацията на съседни страни става обременителна само доколкото е била временна. Поражението, а не участието, се преживява като истинската несправедливост. Миналото се пренарежда така, че случилото се да изглежда не само неизбежно, но и рационално – та дори и умно.

Този начин на говорене е дълбоко успокояващ. Той позволява на обществото да запази положителен образ за себе си, без дискомфорта на оценката. Моралният провал се превръща в лош късмет; отговорността – в нещастно стечение на обстоятелствата. Репликата по телевизията не се нуждае от аргументиране на легитимността си. Тази легитимност е заложена в самата канава на социалната среда, която я поражда – а подобни предпоставки не възникват за една нощ. Те се научават в хода на много години и въз основа на множество горчиви уроци.

Задачата, следователно, е да се покаже как те са били научени – не на теория, а на практика.

Военновременната генерална репетиция: какво правим, как го правим и как после се измъкваме

Българският опит от Втората световна война обикновено се разказва като драма на принудата: малка държава, заклещена между велики сили, принудена да опитва какво ли не, за да оцелее. Тази история не е невярна, но тя прикрива нещо далеч по-важно. България не просто е „избирала зле“ или „избирала прагматично“. Тя се е научила съвсем практически как да прави определени неща с цели групи хора – и все пак да остане разпознаваема като почтена държава.

Ученето започва със съюза. След като България се обвързва с нацистка Германия, тя влиза в политическа екосистема, в която административното насилие не е изключение, а инструмент. За да бъде реално, това насилие не трябва да изглежда непременно като масово клане. То може да бъде извършвано законово, бюрократично, поетапно. Може дори да прилича на ред.

Методът е прост и повторим. Първо се намалява правният статут на дадена малцинствена група. После се удря икономическата ѝ основа. След това се ограничава свободата на движение на членовете ѝ. После телата се подлагат на принудителен държавен труд. И накрая следва преселване. Смисълът не е само контролът, а последователността. Една група се управлява по-лесно, след като е икономически разорена и юридически деградирана. Когато се стигне до пряка принуда, съпротивата вече е отслабена.

Този подход действа по два канала, в зависимост от видимостта и риска. В териториите извън предвоенните граници на България – администрирани при военни условия – държавата може да действа с по-малко вътрешни ограничения и на по-ниска репутационна цена. В самата България същата логика се прилага по-предпазливо: не защото държавата има морални скрупули, а защото разбира стойността на лимитите. Насилието трябва да бъде калибрирано – да остане административно чисто, публично поносимо и международно отрицаемо.

Това е решаващата характеристика на военновременната генерална репетиция: да се налучка разграничението между това, което е възможно, и това, което е безопасно. Държавата научава, че съществува спектър на принуда, който привлича много по-малко внимание от откритото унищожение. Конфискацията може да мине за регулация. Принудителният труд – за военна необходимост. Вътрешното разселване – за сигурност. Права могат да бъдат „временно“ суспендирани. Цели групи от граждани могат да бъдат превърнати в „административно управляван обект“ без нито една драматична публична сцена.

Това не е само въпрос на заповеди отгоре. То изисква общество, научено да приема процедурата като невинност. Когато принудата идва опакована във формуляри, комисии, разрешителни, списъци и печати – когато прилича на бюрокрация, а не на ярост – много хора я възприемат като нещо, което просто се случва. Административният език върши това, което грубото зрелище не може: той намалява моралната съпротива, като прави насилието да изглежда като нещо техническо.

После идва резултатът, който завършва урока. България излиза от войната без онзи тип смазващо следвоенно уреждане, което фиксира вината в международния запис за поколения напред. Страната сменя курса късно, присъединява се към печелившата страна в края на играта и излиза без катастрофално наказание, без окупация по германски модел, без трайно глобално клеймо, което би направило по-късната морална себевъзхвала невъзможна. В практическо отношение това има по-голямо значение от всякакви речи за отговорност. То означава, че военновременните методи могат да бъдат помнени избирателно, разказвани изгодно и пренасяни напред без наложена отвън морална присъда.

Репетицията, следователно, не е само това, което България прави по време на войната. Тя е това, което България научава от края на войната: че една държава може да участва в отвратителна, принудителна политика спрямо части от населението си, но да запази „чисти ръце“ в публичното въображение чрез калибриран метод и внимателно рамкиране – след което да си тръгне с непокътната легитимност. Българите имат готов израз за това – „ни лук ял, ни лук мирисал“.

От етническо инженерство към морален капитал: как отвращението се превръща в добродетел

Това, което България извършва по време на войната, не изчезва с края на бойните действия. То бива просто пренаредено. Следвоенната задача не е да се отрече случилото се, а да се избере как ще бъде оформен разказът – и този избор да се наложи като единствено легитимен.

Наративният завой е прецизен. Отношението към българските евреи по време на войната бива сведено до един-единствен факт: те не са били унищожени. Всичко останало – правната деградация, конфискацията на имущество, принудителният труд, вътрешното разселване, административното лишаване от права – се изтласква извън кадъра. Множественото отрицание е превърнато в единствено възможното положително: оцеляването. Оцеляването изпълва целия разказ.

Този ход не изисква фалшификация, а простичко изваждане от кадър на всичко неудобно. Когато неунищожението се третира като решаващ морален праг, всички други форми на принуда стават второстепенни, дори несъществени. Насилието, което не стига до убийство, престава да бъде насилие в морален смисъл. То се прекръства на въздържаност. Липсата на най-тежкото престъпление се преквалифицира като наличие на добродетел.

Това е ключовият обрат. Един епизод на етническо инженерство бива трансформиран в морално постижение. Логиката е проста и разрушително ефективна: ако крайната катастрофа не се е случила, то всичко, което я предхожда, може да бъде погълнато от разказ за спасение. Изчезва ограбването. Изпарява се принудителният труд. Това, което е направено на хората, се заличава от това, което не е било направено с тях.

Успехът на тази трансформация зависи от това кой разказва историята. В следвоенните години редица български еврейски интелектуалци играят централна роля в артикулирането и разпространяването на наратива за „спасяването“. Техният авторитет е решаващ. Като оцелели, като свидетели, като морални субекти, а не като представители на държавата, те придават на този разказ достоверност, която иначе би била недостижима.

Участието им не изисква някакви зловещи обяснения. Мотивите са разбираеми и в много случаи напълно човешки: оцеляване, благодарност към онези, които се намесват в решаващи моменти, нуждата от сигурност във враждебен регион, студено-военни подредби, които възнаграждават ясни морални позиции. Нищо от това не обезсилва свидетелствата им. Но структурният ефект е огромен. Техните гласове легитимират една версия на събитията, която драстично стеснява моралното поле.

Международният прием довършва операцията. Следвоенният свят търси разкази за спасение. Израел, в частност, има нужда от истории за изключения, а не само за пълно изоставяне – случаи, които позволяват морално разграничение в рамките на Европа. България предлага точно това: чист, утвърждаващ разказ, фокусиран върху спасението, а не върху процеса. Западната публика го приема без съпротива. Историята се разпространява лесно. Тя се повтаря, цитира се, институционализира се. В продължение на десетилетия тази версия функционира като prima facie истина.

Това широко приемане не е резултат от глобална наивност. То е съвпадение между предлагане и търсене. България предлага наратив, който превръща компрометирана практика в морален капитал. Светът, жаден за светлина в тъмнината, го приема насериозно.

Тук не става дума за злонамереност, а за ефективност. Един акт на етническо инженерство успешно се преформатира като акт на висша морална стойност. Това не е недоразумение, нито пък бележка под линия, поправена по-късно. То е устойчиво наративно постижение, което изолира военновременните методи от критика и превръща безнаказаността в репутация.

Това е андрешковската логика в нейния най-чист и съвършен вид: не отрицание, а премятане.

От успех към прекаляване: следвоенното етническо инженерство и точката на пречупване

Следвоенната българска държава не изоставя методите, които е усвоила по време на войната. Тя ги възпроизвежда и доизпипва. Мишените се сменят, идеологическият език се пренастройва, но оперативната логика остава същата. Административната принуда спрямо малцинствени групи от населението продължава чрез наблюдение, вътрешно изселване, трудови лагери, принудителна асимилация и административен натиск, прилаган селективно и поетапно.

В продължение на десетилетия този подход изглежда работи. Условията, които гарантират военновременния успех, се запазват. Мащабът остава ограничен. Мишените са фрагментирани. Мерките се разпределят между институции, а не се концентрират в единични, зрелищни актове. Видимостта се държи ниска. Всяка интервенция може да се обясни като корективна, временна или необходима. Международното внимание е минимално. Вътрешната съпротива е овладяна. Държавата действа със същата увереност, която е усвоила по-рано: че принудата, ако е правилно администрирана, няма да доведе до решаващи последици.

Тази увереност постепенно се втвърдява и превръща в рутина. Цели категории граждани се подлагат на наблюдение, преместване или принудително приравняване, без да се поражда траен обществен дебат. Методите са познати. Собствеността отново е ранна точка на натиск. Свободата на движение отново се ограничава. Идентичността отново се третира като административно коригируема. Насилието, когато присъства, остава процедурно. Рядко има нужда то да се заявява открито.

А след това настъпва разривът.

В началото на 80-те години държавата се опитва да приложи същата логика в радикално различен мащаб. Около един милион български турци са подложени на мигновена трансформация на идентичността. Имената се сменят масово. Езикът и религиозните практики се потискат. Наблюдението се засилва. Принудата става видима, неизбежна и колективна.

Само че този път условията, които по-рано са гарантирали успех, вече не са налице. Мащабът е твърде голям, за да бъде фрагментиран. Мишените са твърде многобройни, за да бъдат изолирани. Видимостта е твърде висока, за да бъде удържана. Международната среда е променена, а наративните техники, които по-рано успешно са отклонявали вниманието, вече не са достатъчни. Това, което десетилетия наред се е случвало тихо, сега се разгръща на показ.

Не че методът най-внезапно става „неморален“. Той просто става неефективен.

За първи път натрупаната логика на административна принуда се срива под собствената си тежест. Това, което дотогава се е абсорбирало като административна необходимост, вече се разпознава като системна злоупотреба. Това, което се е рамкирало като корекция, сега лъсва като принуда. Трикът се проваля, защото най-сетне е видян – не от онези, които са подложени на натиска му и винаги са го познавали, а от външните онези, които дотогава са приемали мълчанието.

Това е моментът, в който андрешковската логика достига своя предел. Хитростта, приложена в твърде голям мащаб, престава да изглежда хитра. Стратегията, зависеща от невидимост, не може да преживее излагането. Държавата не променя методите си. Тя сбърква в преценката на прага.

Андрешковският метод се проваля не защото е неморален, а защото най-сетне е бил хванат на местопрестъплението.

Рязък преход към настоящето

Нищо от тази история не принадлежи безопасно на миналото. Значението ѝ не е в българската специфика, а в техниката – и в условията, при които тя функционира.

Административната принуда спрямо хора работи най-добре, когато е бюрократична, а не зрелищна. Когато законността се коригира постфактум. Когато не справедливостта, а видимостта се превръща в реалната граница. Когато принудата се разпределя между служби, формуляри, бази данни и процедури, така че нито един отделен акт да не изглежда достатъчно решаващ, за да бъде посрещнат с осъждане. Когато несъгласието може да бъде описвано като безредие и заглушено в името на нормалността.

Дори не е необходимо мишените да бъдат граждани. Мигрантите пасват още по-добре за тази цел. Те пристигат вече лишени от статут, вече рамкирани като проблем за администриране. Свободата на движението им може да се маркира като логистика. Отстраняването им може да се нарича прилагане на закона. Страданието им може да се обработва като статистика. Ако нещо се обърка, вината се приписва на недостатъчните капацитети, а не на злокобни намерения.

Езикът е познат: необходимост, сигурност, контрол, ефективност. Правата не се отричат – те само се отлагат. Изключенията не се отменят – те само се разширяват. Мярката за успех не е дали е нанесена вреда, а дали тя е останала овладяна, отрицаема и печеливша. Решаващ – отново – е не актът, а резултатът.

В такива системи не е нужно несъгласието да бъде непременно смазвано. Достатъчно е то да бъде дискредитирано като наивно, безотговорно или пречещо. Онези, които настояват за морални граници, биват представяни като хора, които „не разбират как работи светът“. Хитростта се възхвалява. Въздържаността се осмива. А когато изглежда, че резултатите са налице, методът сам си осигурява оправдание.

Това е урокът, който България усвоява рано и прилага многократно: че ако принудата е калибрирана, разказана и представена като навременна, тя може да мине не само без наказание, но и с аплодисменти. Че историята може да се превърне в актив, а не в бреме. Че измъкването може да се обърка с мъдрост.

⸻ ❦ ⸻

Но дали сме способни да научим нещо от историята? Или, за да перифразирам Радичков:

„Едно време човек като се обърнеше към историята, все едно към Бог се обръщаше. Кой ти гледа сега историята или Бога? Всеки гледа телевизия.“

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.