Нестихващите скандали около конференцията, посветена на юбилея на Людмила Живкова в СУ са симптоматични за нивото на обществения дебат върху наследството на комунизма. Вече пет дни по вестници, телевизии, блогове и социални мрежи бушуват раздори за това каква е ролята на Живкова в съвременната ни история, има ли място събитие, посветено на нея в най-старото ни учебно заведение и в ход ли е арогантна реставрация на комунизма в България. До момента поне от първичния хаос не се ражда дори зрънце рационалност. Причините, както често се случва у нас, се коренят в нежеланието важни теми от близкото минало да бъдат извадени от политическо обращение и подчинени на качествени и дисциплинирани интелектуални дебати.
Аргументите в двете посоки могат да се обобщят лесно. Едвин Сугарев написа, че голяма група преподаватели в СУ – 142-ма от общо 160 анкетирани – са се „снишили“ при запитването дали подкрепят исканата оставка на ректора проф. Иван Илчев затова, че е допуснал пълзящата реставрация на един човеконенавистнически и осъден от Народното събрание режим в сградата на най-старото и престижно учебно заведение у нас. Със същия успех биха си пасували, каза Сугарев, ако някой се опита да реабилитира Берия и Гьобелс.
От другата страна стоят хората от семейството на Живкова и нейния екип, както и повечето участници в конференцията, за които покойната – министър на културата и член на Политбюро – е била и остава двигател на „културното отваряне на България към света“ по време, когато това е било трудно, почти невъзможно. Всички те виждат заслугата й (а преките участници и нейни сподвижници – и своята заслуга) в проявлението на един вид дисидентство тогава, когато и най-малката проява на инакомислие е била наказвана жестоко.
Между тези две противоположности се чуват всякакви други мнения, вариращи от враждебно безразличие („Живкова беше психично болна, споровете са безмислени“), до опит за защита на автономията на университета („никой няма право да призовава към забрана на академични прояви“). Докато първият тип критика не е особено конструктивен и предизвиква враждебни реакции и от двата лагера, вторият е примамлив. Признавам, че и моята първа реакция беше в тази посока, докато не осъзнах, че това, което наистина има смисъл, е качеството на дебатите, а не участието в хаотично меле без правила и без резултат.
В цялата работа има само един неоспорим факт – Людмила Живкова е история; периодът и семейството, изградили я като фактор в българската и международната политика също е история и следователно и тя, и периодът са напълно легитимен обект за изследване на историческата наука. В този смисъл обаче нито конференцията в СУ, нито яростната реакция на противниците й вършат работа. Конференцията, обявена за академична, в никакъв случай не покри дори минимални стандарти за академичност. Като оставим налице няколкото доклада, които осветиха интересни аспекти от дейността на Живкова и начините, по които е била възприемана на Изток и Запад (професорите Трьобст, Бахмайер, Волокитина и неколцина българи), огромната част от изказванията бяха или апологии неподкрепени с никакъв доказателствен материал, носталгични реминисценции без каквато и да е аналитична подложка, или пък ядни атаки срещу новото време, неспособно да роди подобен уникален феномен.
Първата и основна липса на тази конференция бяха активни и информирани опоненти. Макар организаторите да настояха, че са поканили и несъгласните, не стана ясно нито кои са поканените, нито кой точно ги е поканил. Из залата се мярна Христо Христов, автор на голяма по обем литература за престъпленията на комунизма (включително на биография на Живков), но явно в качеството си на журналист, защото нито на него, нито на някой от организаторите му беше хрумнало, че мястото му не е отзад, с фотоапарат в ръце, а сред докладчиците. Тук именно трябва да се търси вината и на Историческия факултет, пък и на ръководството на СУ – наред с Искра Баева, която ръководеше конференцията, във факултета, а и извън него има доказани специалисти като Михаил Груев, Алексей Кальонски и Иван Еленков, които са автори на сериозни студии върху комунизма и сигурно биха допринесли за качеството на дебата. Къде бяха те?
От друга страна, желанието на противниците на юбилейната конференция да сведат опита за оценка на личността на Живкова до реставрация на комунизма, макар и в момент, когато ставаме свидетели на нарастваща и все по-ясно изразена соцносталгия едва ли ще допринесат кой знае колко за пълноценното вникване в причините за възникването на режима, проявленията и наследството му. И понеже нищо в България не е добро, успешно или правилно, ако по някакъв начин не е подкрепено от опита на някой „голям брат“, нека видим как се водят подобни битки в Германия – страна, чието тоталитарно наследство хвърля мощна сянка върху нашето.
Причините за възникването на нацизма, характеристиките и престъпленията му предопределят до голяма степен посоките на научните търсения сред немските историци в продължение на шейсет години след края на Втората световна война, но първоначално търсенията им са разнопосочни. Докато марксистите откриват зародиша на нацизма в икономическата, идейна и морална криза на капитализма около Първата световна война, либералните историци фокусират вниманието върху фигурата на Хитлер. Скандалите се разгарят истински, когато на дневен ред излиза ролята на обикновените германци и тук мненията на професионалната гилдия са радикално раздвоени. Резултатът е така наречения „спор на историците“ (Historikerstreit).
Докато част от десните историци и философи като Ернст Нолте, Герхард Ритер, Андреас Хилгрубер и Михаел Щюрмер са на мнение, че нацизмът е резултат от престъпните действия на малка клика, узурпирала властта с насилие и превърнала целокупния германски народ в своя жертва наред с нарочените за геноцид „низши хора“ и инакомислещите, друга група интелектуалци, сред които Юрген Хабермас, Ханс Момсен, Волфганг Момсен и Фриц Фишер настояват, че нацизмът е продукт на специфичното развитие на немското общество, култура, икономика и политика и че подкрепата, която пречели сред обикновените германци може да бъде обяснена именно така. Нацизмът, казват те, е крайна форма на прусашкия милитаризъм, на консерватизма и расизма на имперска Германия, на рефлекса за безусловно подчинение на йерархически вишестоящия, на безмозъчната дисциплина. Нацизмът е резултат от немския „специален път“.
Макар спорът между двете страни да е позатихнал след края на Студената война, той продължава да разделя ляво ориентираните от дясно ориентираните в Германия, а и извън нея. Ако приемем, че в българския контекст имаме подобно раздвоение, колкото и изпълнено с условности да е то и без задължително да сравняваме двете страни в нашия конфликт с тези в Германия, имаме ли подобна дълбочина на обществения разговор по зараждането, естеството и наследството на комунистическия режим? Отговорът за съжаление е отрицателен. Дискусиите са все още на площадно ниво, реваншистко носталгични, базиращи се на слухове (от „Живкова работеше за националната кауза, сега няма такава“ до „знаем я, че ходеше специално със самолет до Париж да си прави фризурата“).
Равнява ли се провеждането на юбилейна конференция за Живкова в СУ на реставрация на комунизма? Едва ли. Равнява ли се на опит за реставрация на нацизма монументалния гаф на Роналд Рейгън, който в опита си да се сближи със западногерманската консервативна десница положи цветя на гробище на ветерани от СС-Вафен в Битбург през 1985 и отказа да посети концентрационния лагер Дахау? По никакъв начин. Ако изобщо има паралел между двете събития, той е в слабия анализ на ситуацията и неразбирането от необходимостта да бъдат преодолени моментните, злободневни политически тежнения и да се търси обоснован отговор на наболелите национални въпроси. При условие, че тези въпроси изобщо са зададени, разбира се.