Една дума, която разделя обществото

Спорът дали българите са живели пет века в „робство“ или под „османско владичество“ се връща с удивителна редовност в българския публичен живот. На пръв поглед той изглежда като спор за историческа терминология – за това коя дума описва по-точно едно отминало време. Но силата на реакциите показва, че залогът е много по-голям. Думата „робство“ не е просто исторически термин. Тя е една от основните думи, чрез които българите разказват собствената си история.

Затова и опитите тя да бъде заменена неизменно предизвикват силен обществен отпор. За мнозина подобна промяна изглежда като посегателство върху нещо много по-дълбоко от научната точност – върху самия национален разказ.

Ако обаче оставим настрана днешните страсти и се върнем назад във времето, се появява един любопитен въпрос. Не дали думата „робство“ е вярна или невярна, а нещо по-просто: кога всъщност тя се превръща в централната дума на българската история?

Отговорът се оказва по-интересен, отколкото обикновено се предполага. В най-ранния текст на българското Възраждане – „История славянобългарска“ на Паисий – думата наистина присъства. Но патосът на книгата е насочен не толкова срещу турците, колкото срещу друго явление, което тревожи монаха много повече: гърчеенето и духовното обезличаване на българите.

Това означава, че макар думата „робство“ да съществува още в самото начало на модерния български исторически разказ, тя все още не заема онова централно място, което ще получи по-късно. За да се превърне в основната метафора на българската история, ще бъде необходим цял един век и поредица от политически, литературни и историографски усилия, които постепенно ще я превърнат в нещо повече от дума – в основа на българския национален разказ.

Именно тук се крие и причината спорът да се връща отново и отново. През последните десетилетия той се появява в различни форми – около учебниците по история, около езика на публичните институции, около отделни медийни изказвания или научни публикации. Всеки път обаче реакцията е сходна: дискусията бързо напуска полето на академичния разговор и се превръща в ожесточен обществен конфликт.

Причината е проста. Думата „робство“ не е термин, който може спокойно да бъде обсъждан и заменян с по-точно понятие. Тя е символ на цял един исторически разказ – за страдание, унижение и дълго очаквано освобождение. В него петте века под османска власт се превръщат в моралния пролог на българската модерна история. Да се постави под въпрос тази дума означава, в очите на много хора, да се постави под въпрос и самият разказ.

Така спорът постепенно придобива характер, който няма много общо с научната дискусия. Той се преживява като спор за паметта, за достойнството, дори за лоялността към националната общност. Оттук идва и силата на реакциите, които често изглеждат непропорционални спрямо самия предмет на спора – една единствена дума.

Но ако се опитаме да погледнем на този въпрос от малко по-различен ъгъл, ще видим, че той може да бъде формулиран и по друг начин. Вместо да питаме дали българите наистина са били „роби“ в юридическия смисъл на думата, можем да зададем един по-интересен исторически въпрос: кога и как думата „робство“ се превръща в основната рамка, чрез която българите започват да мислят собственото си минало.

Този въпрос не търси окончателна присъда за една дума. Той се опитва да проследи нейния път – от случайна част от възрожденския речник до централна метафора на националната история. Именно този път, оказва се, е ключът към разбирането на днешния спор. Защото думите рядко се превръщат в символи случайно. Обикновено зад тях стои дълъг процес на политически борби, литературни интерпретации и исторически разкази, които постепенно ги превръщат в част от колективното въображение на една нация.

Паисий и неочакваното начало

Ако искаме да разберем как думата „робство“ се е превърнала в централна метафора на българската история, най-естественото място, от което трябва да започнем, е текстът, който се приема за начало на модерния български исторически разказ – „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.

Написана през 1762 г. в един атонски манастир, тази малка книга има значение, което трудно може да се сравни с друго в българската културна история. В нея се вижда първият ясен опит българите да бъдат призовани към историческо самосъзнание – към осъзнаването, че принадлежат към общност с минало, което трябва да бъде помнено, и с достойнство, което трябва да бъде защитавано.

Затова Паисий обикновено се възприема като фигура на националното пробуждане. Текстът му е изпълнен с полемичен патос, насочен към българите, които са забравили своята история и се срамуват от собственото си име. Неговата прочута фраза „О, неразумни юроде…“ често се цитира като първия голям укор към това забравяне – и като опит да се събуди националното чувство чрез призив към паметта.

В този разказ думата „робство“ наистина присъства. Паисий използва езика на своето време и говори за българите като за народ, попаднал под властта на османците и „поробен“ след падането на средновековната държава.

Но ако се прочете внимателно цялата книга, става ясно, че основният конфликт, който занимава Паисий, е друг. Неговият гняв и тревога са насочени не толкова към турската власт, колкото към явлението, което той вижда навсякъде около себе си: гърчеенето на българите. За монаха от Хилендар истинската опасност не е само политическото подчинение, а духовното обезличаване – отказът на българите да признаят собствената си история и склонността им да възприемат чужда културна идентичност като по-престижна.

Паисий пише не толкова история на политическото подчинение, колкото полемика срещу културното самозабравяне. Неговата основна цел не е да анализира османската власт, а да върне на българите усещането, че принадлежат към историческа общност със собствено минало и достойнство.

Тук се появява първата важна изненада. В самото начало на модерния български исторически разказ думата „робство“ съществува – но все още не заема централното място, което ще получи по-късно. Тя е част от описанието на едно политическо състояние, но не е основната ос, около която се организира цялата интерпретация на миналото.

Казано по друг начин, за Паисий най-голямата опасност не е, че българите живеят под чужда власт. Най-голямата опасност е, че могат да забравят кои са.

Как революционерите превръщат думата в оръжие

През XIX век българското общество навлиза в нова политическа епоха. Постепенно се ражда онова, което днес наричаме модерна национална идея. Ако за Паисий основният проблем е духовното обезличаване на българите в рамките на православния свят, за следващото поколение мислители и дейци въпросът вече се поставя по друг начин. Историята започва да се мисли не просто като разказ за славно минало, а като история на народ, който трябва да възстанови своята политическа свобода.

Тази промяна е част от по-широк процес, който обхваща почти цяла Европа. В епохата на националните движения миналото все по-често се интерпретира като поредица от конфликти между народи (в пред-националните периоди от историята на континента конфликтите са били най-вече религиозни или между-имперски). В тази перспектива политическото подчинение се превръща в централния проблем на историческия разказ. Българската история също започва да се пренарежда около тази ос: средновековната държава се превръща в символ на изгубена свобода, а османската епоха – в период на национално унижение.

Именно в този контекст думата „робство“ започва да придобива нова сила. В революционната публицистика и поезия от втората половина на XIX век тя се появява не просто като описание на историческо състояние, а като част от силно заредена политическа реторика. В текстове като тези на Христо Ботев се срещат формули като „робски народ“, „робска люлка“, „робска участ“ – образи, които постепенно започват да изграждат цял език на националното страдание.

Този език има ясно изразена функция. Той не е създаден, за да анализира хладно миналото, а за да подготви бъдещето. За революционерите думата „робство“ се превръща в средство за мобилизация – в начин да се внуши усещането, че политическата борба е не просто възможна, а морално необходима. В този смисъл терминът започва да изпълнява ролята на оръжие.

Така постепенно се оформя една проста, но изключително силна драматургия на националния разказ. Историята се подрежда като последователност от ясно различими етапи: първо идва робството – периодът на страдание и унижение; след това се появява бунтът – моментът, в който народът се изправя срещу съдбата си; и накрая – свободата, която оправдава жертвите на предишните поколения. В тази схема думата „робство“ играе ролята на началната сцена, без която цялата история би изгубила своята морална логика.

Именно тук се ражда онова, което по-късно ще се превърне в основната метафора на българския исторически разказ. Ако при Паисий „робството“ е само един елемент от по-широката полемика за българската идентичност, при национал-революционерите то вече започва да организира самата структура на разказа. Миналото се превръща в история на поробването, настоящето – в история на борбата, а бъдещето – в обещание за освобождение.

Тази трансформация не става изведнъж. Но с всяка нова революционна прокламация, с всяко стихотворение на Ботев или революционна публицистика от епохата думата „робство“ постепенно се настанява в центъра на българското историческо въображение. От описание на едно политическо състояние тя се превръща в символ – в ключа, чрез който започва да се разказва цялото национално минало.

Как Априлското въстание се превръща в централното събитие на националния разказ

Ако революционната реторика на XIX век придава на думата „робство“ нова сила, събитието, което окончателно закрепва тази метафора в центъра на българския исторически разказ, е Априлското въстание от 1876 г. В българската модерна история едва ли има друго събитие, което да заема толкова централно място. Причината е очевидна: именно тук се намира повратната точка на целия национален разказ.

Въстанието поставя в движение поредица от събития, които ще определят съдбата на българското общество за десетилетия напред. След него идва Руско-турската война, след войната – договорите от Сан Стефано и Берлин, а оттам нататък започва новият етап от българската история – изграждането на модерната държава и на онова, което по-късно ще се нарече български „национален проект“. В тази верига от събития Априлското въстание заема мястото на първия тласък – началния момент, от който започва движението на цялата последваща история.

Именно поради това неговото значение много рано надхвърля границите на обикновеното историческо събитие. Още първите големи разкази за въстанието – „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов и романът „Под игото“ на Иван Вазов – го превръщат в централна сцена на българската национална памет. Но в тези ранни текстове въстанието все още не е изобразено като еднозначен героичен епос. Напротив, те съдържат множество противоречия, колебания и човешки слабости.

В „Записките“ Захари Стоянов разказва за въстанието като за събитие, изпълнено с драматични грешки, некоординирани действия и често отчаяни решения. При Вазов картината също е сложна: въстанието е едновременно героично и трагично, възвишено и изпълнено с човешки страхове. В тези първи интерпретации то все още принадлежи на историята – на онази история, в която големите събития са съставени от множество противоречиви човешки действия.

С течение на времето обаче тонът постепенно се променя. Историческият разговор около въстанието става все по-патетичен и все по-малко склонен да допуска съмнения. Появява се стремеж събитието да бъде представено като нещо по-голямо от самата история – като сцена на чист национален героизъм.

Този процес не е случаен. В хода на десетилетията българската култура изгражда своеобразен каноничен филтър, чрез който различните интерпретации на въстанието се подреждат и оценяват. Сдържаните или прекалено трезви анализи постепенно остават извън центъра на вниманието. Критичните интерпретации – например ония на Димитър Страшимиров или Иван Орманджиев – биват пренебрегвани или забравяни. А каноничните текстове – най-вече тези на Вазов и Захари Стоянов – започват да се четат по начин, който извежда на преден план именно героичните и мобилизационните им аспекти.

Така постепенно се оформя нов тип исторически разказ. В него въстанието вече не е просто драматично събитие от миналото, а символ на националната саможертва. То започва да се представя като момент, който стои над обикновената логика на историческите процеси – като изблик на чиста национална воля.

В тази перспектива въпросът за причините на въстанието постепенно губи своята острота. Самото събитие започва да се възприема като историческа необходимост – като нещо, което се разбира от само себе си. Така Априлското въстание се превръща не просто в повратна точка на българската модерна история, а в своеобразно сакрално ядро на националния разказ.

Именно в тази среда метафората на „робството“ достига своята окончателна сила. Ако въстанието е актът на великата жертва, „робството“ остава сцената, върху която този акт се разиграва – дългият пролог на страдание, който придава смисъл на цялата национална драма.

Защо спорът продължава

След като проследим този дълъг процес – от полемиката на Паисий, през революционната реторика на XIX век, до сакрализацията на Априлското въстание – става по-лесно да се разбере защо днешният спор около „робството“ е толкова ожесточен. Причината е, че думата отдавна е престанала да бъде просто исторически термин.

В съвременния български обществен разговор тя функционира като част от по-широка система от символи, чрез които се изразява националната идентичност. За много хора „робството“ не обозначава само конкретна форма на политическа власт в миналото. То е ключовият образ, който придава смисъл на цялата драматургия на българската история – историята на страданието, на бунта и на освобождението.

Тук се вижда как една историческа метафора постепенно се превръща в национален мит. В рамките на този мит петте века османска власт се представят като дълга нощ на унижение, от която народът се пробужда чрез собствената си жертва и борба. Така думата „робство“ започва да носи със себе си не само описание на миналото, а цял морален разказ за смисъла на българската история.

Поради това съвременният спор около нея рядко остава в границите на академичния разговор. На пръв поглед той изглежда като дискусия за историческа точност – дали терминът отговаря на реалната структура на османската власт и на социалното положение на християнското население. Но под тази повърхност се крие друг въпрос, много по-труден: въпросът за начина, по който българите разбират собственото си минало.

Затова всяка критика на думата „робство“ се възприема от мнозина не като научно уточнение, а като опит да бъде разколебан самият национален разказ. В очите на голяма част от обществото промяната на тази дума изглежда като промяна на цялата историческа перспектива, чрез която се осмисля пътят от подчинението към свободата.

В този смисъл устойчивостта на термина има по-малко общо с въпроса дали той е най-точното възможно описание на османската власт. Неговата сила произтича от нещо друго. През последните два века думата постепенно се е превърнала в най-силната метафора на българския национален разказ.

Затова тя продължава да оцелява – не защото историците са постигнали окончателно съгласие за нейния смисъл, а защото изпълнява функция, която малко други думи могат да заменят. Тя свързва в една обща история представата за минало страдание, за национална борба и за дългоочаквана свобода.

Поради тази причина спорът около нея вероятно няма да изчезне скоро. Защото в крайна сметка той не е спор само за миналото. Той е спор за разказа, чрез който едно общество продължава да разбира самото себе си.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.