Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Глава 8:
Прагът към фаза C: 1912

8.1. Завършването на фаза B: мобилизационната държава достига своя предел

До 1912 г. българската държава изминава пълния цикъл на фазата B по Хрох – фазата на политическата мобилизация. Институциите, изграждани в продължение на три десетилетия, вече изпълняват ролята, която мобилизационните държави играят във всички национални движения: те превръщат националния идеал от културна програма в очакване за политическо действие. Училището произвежда поколения, за които представата за „разсечена България“ е даденост; армията е структурирана като инструмент, който очаква момент на употреба; администрацията работи с постоянния хоризонт на „довършване на държавата“.

В този смисъл 1912 г. представлява момент на структурна готовност. Мобилизацията, вече не може да се поддържа само на идеологическо равнище. Институциите са изчерпали капацитета си да поддържат режим на очакване без преминаване към действие. Затова фаза B приключва именно тогава – не защото държавата „желае“ война, а защото е достигнала точка, в която логиката на досегашното развитие изисква следващ етап.

8.2. Санстефанският образ става политически императив

От самото начало на модерната държавност България мисли себе си чрез Санстефанския образ – не като символ, а като норма. Тази карта, вградена дълбоко в учебници, речи и историографски трудове, вече не функционира като историческа хипотеза, а като предписана мярка на държавността. През 1912 г. политическите актьори не обсъждат дали този образ е осъществим; те го възприемат като задължение, пренесено през поколенията.

Това означава, че международната ситуация, създала възможност за действие, се интерпретира автоматично като момент за „поправяне“ на Берлин. Балканският съюз не е видян като дипломатически маньовър, а като историческа корекция. Така компенсаторната идеология, описана в Глава 7, се превръща от рамка на мислене в пряко политическо ръководство за действие.

В този момент държавата вече няма алтернативен източник на легитимност. Постигането на „националното обединение“ става единственият ход, който може да даде смисъл на досегашната мобилизация.

8.3. Вътрешнополитическа атмосфера: войната като нормален следващ ход

През 1912 г. в България почти не съществува дебат за това дали войната е необходима. Поляризацията на политическия живот не отменя фундаменталния консенсус: че националният проект е непълен и че войната е логическият път към неговото довършване.

Армията – социалния елит на следосвобожденския период – играе ключова роля. Офицерският корпус е обучен и социализиран в очакване на историческа мисия, и макар да няма пряка политическа намеса, самата институционална тежест на армията задава стандарта, по който политиците оценяват собствената си легитимност. Училището и пресата възпроизвеждат един и същи емоционален речник: несправедливост, недовършеност, дълг.

Когато тези три линии – армия, образование, политически дискурс – се пресичат, обществото започва да възприема войната не като риск, а като нормално продължение на мобилизационния ред. Именно това е белегът, че фазата B е приключила: тя вече не може да поддържа себе си, без да премине в действие.

8.4. Преходът към фаза C: националната идея става план за насилие

В модела на Хрох фаза C настъпва, когато движението премине от подготовка към опит за институционално завършване. България започва този опит през 1912 г., и именно това е първият ѝ преход към фаза C. Войната не е „авантюра“, а логическият резултат от три десетилетия институционално възпитание.

В този момент идеята за териториалното възстановяване престава да бъде символен хоризонт и се превръща в оперативна цел. Влизането в Балканската война е преживяно като изпълнение на задача – тази, която държавата от 1878 г. насам всъщност постоянно отлага. Преходът към фаза C не се измерва чрез първия изстрел, а чрез промяната в статута на националната идея: тя става императив, който държавата е длъжна да реализира.

8.5. Защо българската фаза C е толкова продължителна

В класическия модел фаза C е кратка: успешна революция или провал. България обаче не се вписва в тази схема и причина за това са две специфични български особености:

1. Липса на „затварящо“ събитие

Войните от 1912–1918 г. не завършват с окончателен резултат.

– Няма успех, който да легитимира проекта и да фиксира завършена национална държава.

– Няма и признато поражение, което да дискредитира проекта и да отвори пътя към нормализация.

Вместо това държавата преживява катастрофи, които се интерпретират като несправедливи, „нанесени отвън“, „ограбени“, а не като провал на самата идея.

2. Структурен дефицит на нормалност

Както показахме във фаза B, България не изгражда модел на държавност, който да може да се опира на рутината, институционалния ред и ежедневното управление.

Това означава, че без голяма цел държавата изглежда безсмислена. Затова след всеки провал проектът не изчезва, а се връща в нова форма.

Така фаза C се разтяга и разпада на три подфази:

– C¹ (1912–1918) – класическият опит за насилствено завършване.

– C² (1919–1934) – деформирана C: слаб суверенитет, парадържавно насилие (ВМРО).

– C³ (1934–1944) – дисциплиниран, авторитарен повторен опит.

Всяка подфаза започва с надеждата за „последен шанс“ и завършва с отказ да се приеме пълната цена на провала.

Затова фаза C в България се превръща в най-продължителния етап на модерната държавност, етап, в който държавата многократно се опитва да изпълни една и съща задача – и всеки път остава в режима на „почти“.

8.6. Заключение

1912 г. не е просто начало на война; това е структурният момент, в който мобилизационната държава преминава към действие. Фаза B приключва, фаза C започва, а българският национален проект влиза в своя най-дълъг и мъчителен етап – серия от опити за довършване, които никога не постигат своя край.