Теглих значи чертата, написах подходящото заключение, хората изглежда се съгласиха… А след това прочетох цялото и видях, че краят му просто виси, напълно недовършен, зарязан някъде в нищото, неубедителен и половинчат. И започнах да барабаня по ръба на масата…

Всичко това – вместо нов увод. За мое щастие, краят се получи по такъв начин, че може да бъде изместван назад по желание, малко като модул от компютърна програма. Това и правя в момента: просто продължавам историята на мястото, на което бях я зарязал. Прочее, нека поживеем и видим…

* * *

Някъде през 2008 започна да става ясно, че нещо в живота на всички ни отново не е наред. Всъщност, това го казвам едва сега, повече от десет години по-късно, от позицията на човека, който знае всичко – или поне нещо – за нещата, които се случиха по-късно. В самите моменти от онова време, заровен дълбоко зад защитните валове на собствените си инстинкти за самосъхранение, със сигурност не съм забелязвал, или яростно отблъсквал, потискал, избутвал назад, всички предупредителни сигнали. Пък и дали е било възможно нещо по-различно? Бях преживял най-голямото чудо в живота си, бях получил отсрочка, бях положил толкова усилия, за да направя от себе си човек, който е заслужил всичко това… А сега отново трябваше да признавам – тоест най-първо да осъзнавам, да разбирам, да приемам, със или без скърцане на зъби – че пак съм неадекватен, че пак не успявам да постигна уменията, способностите, възможностите, които се изискват от човеците при толкова извънредни обстоятелства. Че децата ми се нуждаят от нещо повече, нещо друго, нещо, което очевидно не мога да им дам…

А в паметта ми са останали толкова малко отчетливи неща, просто се чудя как да предам всичко това. Гледам снимките, останали от онази година, виждам, че външното русло на живота ни е продължавало повече или по-малко в същото направление, дори и в същата форма, със същите, привични и познати чупки – някакви новогодишни партита (Боже, колко депресивно беше това парти, 2007-2008, чак и сега потръпвам, когато си спомня), после всевъзможни пътувания, техни и мои, всевъзможни опити за постигане на нормалност, или поне за изглед на нормалност. А отдолу ми пари и пари, и пари…

Милият Павел, за него ме боли дори повече, отколкото за Леа. Гледам снимките му от онова време – винаги наперен, винаги скрит зад някаква напъната усмивка, като тази тук, в Пловдив, заедно със семейството на брат ми – и се питам, как е било възможно да бъда толкова сляп, да не виждам нищо, да не чувствам нищо, да не долавям нищо. Момчето е крещяло за помощ, заедно със сестра си, но по свой собствен начин, „моля ви, моля ви, моля ви, няма ли тук никой, който да почувства колко…“ И няма, и няма, и няма. Сега, когато ми разказва как нощно време е запушвал уши, за да не чува как сестра му плаче откъм долния етаж на креватчето, как в някакъв момент е решил, че единственият начин да продължава, е бил да приеме веднъж завинаги, че всичко, което се случва с него, е просто маловажно, то просто няма значение  – и това на 14 години, о Боже… Дали е така при всички подрастващи, или поне при повечето? Знам, че е само опит за самооправдание, но какво друго ми остава, по дяволите? Да върна времето назад? Да се опитам да направя от себе си някакъв друг човек от онова време, да нарисувам един по-различен образ? Или „да си правя изводи за бъдещето“? Дрън-дрън, изводи, обещания, планове. А онзи отгоре си се смее ли, смее…

Първият изключително драстичен момент, който би трябвало да покаже на всички ни, че нещо в семейната подредба е станало дълбоко неправилно, изкривено, изкълчено, се случи през август, на аерогарата в Берлин. Потеглях с двете деца за България, а майка им ни изпращаше. Всичко беше подготвено отдавна, всичко изглеждаше напълно спокойно и рутинно, Леа дори беше заявявала толкова пъти, че чака с нетърпение срещата с баба Лина в Преслав и леля Мария в София. Никой от нас не беше подготвен за внезапния щурм, който ни застигна в последния момент. Слязохме от градския автобус, тръгнахме към входа на летището – и тук тя най-неочаквано избесня, но толкова мощно, че дори и за нас, хора обръгнали на какви ли не сцени и изпитания с това дете, сцената беше напълно подлудяваща. Хвърли се на земята, започна да рита, пищи и се мята във всички посоки (до полета оставаше около час). Опитахме се да изчакаме, но това не промени нищо, после, както обичайно, аз направих опит да я повлека за ръка след себе си, а тя се вкопчи в ризата ми и я разкъса…

Слава Богу, Дорейн беше там, с нейните вечно правилни инстинкти. „Тръгвай с Паул, Леа остава при мен!“ Нямах никакво време за размисъл, пък и не ми беше нужно. Детето започна да се успокоява начаса, когато разбра, че няма да се качва в самолета, всички чувствахме инстинктивно, че това е правилното решение, никой не каза и дума. Сега, вече далеч по-добре осведомени за особеностите на аутизма, ние знаем, че пътуванията, особено в помещения заедно с много други хора, са огромни изпитания за аутистите, свързани със силни страхови емоции, но по онова време бяхме положили толкова много усилия, за да „тренираме“ Леа на пътувания с всевъзможни транспортни средства. Как да се откажем, как да разберем? Сцените на необясним „бяс“ се повтаряха отново и отново, не непременно всеки път, тоест не достатъчно, за да разберем, че всичко това е огромна грешка – и така ние продължавахме да живеем с глупавата заблуда, че е възможно да „модифицираме“ аутисткото поведение, да премахнем страховете, с които то е свързано. Да повтарям ли отново думите на мъдреца откъм кладата? Погледнете в очите на това дете – там ще намерите отговора.

И така, тръгнах сам с Павелчо за България. Но тук се включиха други предупредителни сигнали, този път откъм собственото ми тяло. Развих някакъв вид ревматични инфекции, вероятно от чиста психосоматика, които буквално блокираха раменете ми за известно време. Не можех да вдигна ръце нагоре, пъшках от непоносими болки при всеки опит, дори и при всяко по-рязко движение. Спомням си, брат ми ни взе, заедно с момчето, на лов за пъдпъдъци, в някакъв момент аз се напънах да прескоча една тясна вада – и така изревах, че всички се събраха около мене…

Говорил съм за всичко това, с големи подробности и опити за някакви философско-езотерични обобщения, в един телевизионен разговор с обичаната от всички Д-р Неделя Щонова, по онова време тя водеше предаване за една от пловдивските телевизии, под заглавие „Преди лекарствата“. Ще ви насоча отново към него, ако бихте искали да се потопите малко по-дълбоко в атмосферата на онова време и моите опити да намеря някакъв смисъл, някакви обяснения, за всичко, през което минавах тогава[1]. А тук ще продължа с моята история…

Окончателното предупреждение, което не остави избор на никого, дойде някъде към края на 2009.

Леа започна да отказва да ходи на училище.

следва продължение...

[1] Вижте статията Болестта като път, „Либерален преглед“, февруари 2010.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.