Философия на новата българска история – публично представяне

Част 18: Посткомунизъм: истерии на паметта

ПОСТУЛАТИ

• Посткомунизмът не започва с преосмисляне на миналото, а с разпад на стария мит.
  
  
• Комунистическият исторически разказ престава да убеждава, без да бъде заменен.
  
  
• На мястото на ревизията се появява вакуум.
  
  
• В този вакуум старите национални клишета се връщат не като програма, а като рефлекс.
  
  
• „Обидата“ става основният режим на реакция към историческата критика.
  
  
• Миналото не се обсъжда според това дали е вярно, а според това дали „наранява“.
  
  
• Националната идеология остава замразена – без вътрешен механизъм за преразглеждане.
  
  
• Срамът се превежда в отричане, а отричането – в истерия.
  
  
• Училището, медиите и ритуалите не решават кризата на паметта – те я възпроизвеждат.
  
  
• Българската памет след 1989 г. не става свободна. Тя става конфликтна.

⸻ ❦ ⸻

Старият комунистически мит рухва, но не защото е бил последователно разглобен, проверен, опроверган и заменен с по-зряла картина на миналото. Той просто губи политическата си опора. Антифашисткият разказ, който десетилетия наред служи като морален щит и универсално оправдание, престава да работи. Но когато един мит престане да убеждава, това още не означава, че обществото вече е готово за истина. Много по-често означава само едно: че мястото му остава празно.

Тази празнота е същинското начало на посткомунистическите истерии на паметта.

Изведнъж вече може да се говори за лагери, репресии, Държавна сигурност, „Възродителния процес“. Формално табутата падат. Но само по себе си падането им не създава историческо мислене. Фактите се появяват, но не се свързват. Скандалите избухват, но не се натрупват в знание. Миналото става по-достъпно, но не и по-разбираемо.

Точно тук старите национални клишета се връщат с огромна сила. Не като осъзната реставрация, нито като програма. Те просто се връщат като навик.

България пак е „вечна жертва“. Историята пак е „несправедлива“. Другите пак „не ни разбират“. Всяка критика пак изглежда като нападение. Тези формули не обясняват нищо, но успокояват. Те дават бърза принадлежност там, където липсва смисъл. Затова са толкова удобни. Не трябва да мислиш – достатъчно е да се покажеш засегнат.

И така „обидата“ постепенно се превръща в основен режим на публичната памет.

Въпросът вече не е: вярно ли е?
Въпросът става: позволено ли е да се каже?

Това е решаващата подмяна. Критиката на миналото престава да бъде част от нормален разговор и започва да се преживява като посегателство. Народът се мисли като уязвимо тяло. Историкът, писателят, режисьорът или художникът, който поставя под въпрос някоя национална светиня, вече не е участник в дебат. Той е нарушител. Някой, който „обижда България“.

Така паметта се сакрализира без официална цензура. Няма нужда от забрана, когато моралното възмущение върши същата работа.

Зад тази реакция стои един добре познат от световната сцена феномен: ЗАМРАЗЕНА ИДЕОЛОГИЯ. У нас тя продължава да работи с категории от епохата на националната държава – територия, хомогенност, оцеляване, признание, историческа мисия. Но тези категории никога не са преминали през сериозна проверка след катастрофите на ХХ век. Те не са преработени. Не са историзирани. Не са извадени от режима на светинята.

Затова всяка ревизия изглежда като нарушение.

Когато една идеология не може да се променя, тя може само да се защитава. И защитата следва позната логика: първо идва срамът, после отричането, после истерията. Срамът не се признава. Той се превежда в агресия. Не „имаме проблем“, а „нападат ни“. Не „трябва да мислим“, а „трябва да се защитим“.

Оттук идва серийният характер на българските „афери“ – „Батак“ (2007), „Ентропа“ (2009), „Малкович“ (2024). Поводите са различни, но реакцията е една и съща. Наука, изкуство, сатира, театър – всичко може да се превърне в „поругание“, ако докосне националния разказ без задължителната поза на благоговение.

Тези афери не са инциденти. Те са симптоми.

Те избухват, шумят, затихват – и не оставят след себе си почти нищо. Няма ново знание. Няма по-добър разговор. Няма натрупване. Само поредна демонстрация, че паметта не може да понесе дистанция.

Същата логика се вижда и в българо-македонския конфликт след 1989 г. Там паметта вече не е само вътрешен проблем, а инструмент на междудържавно напрежение. Едни и същи фигури, събития и символи се превръщат в обекти на историческа собственост. Миналото не се споделя, а се охранява. Всеки опит за различно именуване се преживява като посегателство върху идентичността.

Така посткомунистическата българска памет се оказва свободна само на повърхността. Архивите могат да се отварят. Темите могат да се назовават. Но без институции, без интелектуална рамка и без култура на вътрешна ревизия фактите остават разпилени. Те не съставят разказ.

А когато няма разказ, остава единствено конфликтът.

Това е състоянието, в което българската памет живее след 1989 г. Тя не е забранена. Не е единна. Не е дори напълно лъжлива. Тя просто е неспособна да се преразкаже.

Затова всяко докосване до миналото може да се превърне в истерия.

Не защото миналото е неизвестно.

А защото все още няма сила да бъде разбрано.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.