В дни на национално опиянение паметта изглежда особено пълна.

Тя не е.

Има събития, които не влизат в нея. Не защото са малки. А защото са опасни.

Драма, 1941.

Не въстание, което създава мит. А събитие, което разрушава митологията.

Затова го няма.

Националната памет не е сбор от факти. Тя е селекция.

И най-важното в нея често е точно онова, което липсва.

⸻ ❦ ⸻

Въведение – Драма

През есента на 1941 г. в гръцкото градче Драма българската армия и полиция извършват масови разстрели на цивилно население.

За това в България почти не се говори.

А когато все пак се говори, разговорът рядко засяга самото събитие. Той се измества към друго: към „времето“, към „обстоятелствата“, към „сложността на ситуацията“. Разказът се разширява, размива се и се разсейва, докато онова, което се е случило, престане да бъде разпознаваемо.

И все пак то не изчезва.

Остава в паузите. В начина, по който темата се избягва. Във внезапното прекъсване на разговора. В неудобството, което се появява, когато въпросът бъде зададен твърде директно. Това не е памет в обичайния смисъл. Това е напрежение.

Нещо е било преживяно – и не е било назовано.

Проблемът не е в това, че липсват факти. Документи има. Има и свидетелства. Исторически описания също има. Проблемът е друг: наличният език не допуска онова, което тези факти означават.

Така възниква един типично български разрив.

От едната страна стои преживяното – насилие, което не се побира в обичайните категории на война или наказание. От другата страна стои разказът – подреден, ясен, лишен от напрежение.

Между тях няма връзка.

Именно в тази празнина се разполага Драма – не само като събитие от 1941 г., а като симптом на нещо по-общо: невъзможността едно общество да назове собственото си насилие.

Трите гръцки поколения – как се промена паметта ТАМ

В изследването на Ксантипи Котзагеорги-Зимари и Тасос Хаджиянастасиу – „Memories of the Bulgarian Occupation of Eastern Macedonia: Three Generations“ (поместено в сборника на американския историк Марк Мазауер, 2000) – този разрив е проследен директно.

Там паметта не липсва, но се променя в хода на времето.

Първото поколение говори като свидетел. Разказът е конкретен – разстрели, страх, изчезнали хора. Драма не е „събитие“, а преживяване – страх, който остава дълбоко под кожата. Хората знаят какво е станало, но не го превръщат в история. За тях няма дистанция.

Второто поколение наследява този разказ. То го повтаря, подрежда, понякога омекотява – но не го отменя. То наследява не фактите, а последиците: предпазливост, избягване, внезапно мълчание при определени теми.

Третото поколение започва да го мисли. Свързва го с историята, с образование, с по-широк контекст.

Има разлика между поколенията. Но няма разрив.

Българският случай – когато паметта е заключена

У нас подобен процес не се развива. Не защото липсват факти. А защото няма признат разказ. Няма първо поколение, което да говори публично; няма второ, което да предава; няма трето, което да надгражда.

Има тема, която се избягва. Така паметта не се променя. Тя не се предава. Остава заключена.

Резултатът е особен: не възникват нито различни версии на събитието, нито каквато и да било версия. За това не се говори. И толкова.

Публичният български рефлекс – как се блокира въпросът

Когато Драма бъде назована директно, не следва спор. Следва реакция.

„Това са били други времена.“ „Не може да се съди с днешни мерки.“ „Имало е причини.“ „А те какво са правили?“

Тези изречения не обясняват. Те прекъсват. Функцията им не е да убеждават, а да не допускат въпросът да се задържи достатъчно дълго, за да стане опасен. Реакцията е бърза, почти автоматична. Тя не изисква знание. Достатъчно е темата да бъде разпозната като неудобна.

Следва втора стъпка: раздразнение. Защо пак това? Какъв е смисълът? Кой има интерес? Тук вече не се защитава позиция. Защитава се граница. Драма не се отрича. Това би било твърде елементарно.

Тя се държи в състояние, в което не може да бъде ясно изговорена.

Институционалният език – как се говори за Драма в българския „научен разговор“

В книгата на Георги Даскалов „Драмското въстание 1941“ (София, 1992) Драма е описана подробно.

Има части, роти, командири. Има заповеди, настъпления, „прочистване на райони“. Селата се „овладяват“, населението се „извежда“, съпротивата се „потушава“. Всичко е там.

И въпреки това, ако се чете буквално, се получава странен ефект: Масовите разстрели почти не съществуват като централно събитие. Те се появяват като детайл, като последица, като нещо, което „се случва“ в хода на операцията.

Езикът не отрича насилието. Той го подчинява. Това е решаващият момент.

Книгата не скрива фактите – тя ги подрежда така, че да не изискват морално разпознаване.

Драма се превръща в операция, а не в проблем.

Прекъсването – какво всъщност описва този език

Ако се чете внимателно Даскалов, не възниква спор за фактите. Възниква друг проблем: какво всъщност описва този език. В един и същи текст можеш да срещнеш заповеди за „прочистване“ и указания за разстрел на мъже от цели села. Двете неща не си противоречат. Те стоят едно до друго.

И точно това е въпросът. Ако ставаше дума „просто“ за война, щеше да има противник. Ако беше наказание, щеше да има мярка. Но не: тук обектът е население. Целта не е да се победи, а да се прекрои средата – да стане невъзможно съпротивата изобщо да се появи.

Ето затова текстът не се „разпада“. Той работи перфектно – но в друга логика. Въпросът вече не е какво е станало в Драма. Въпросът е: какъв тип насилие изисква такъв език, за да бъде разказано.

Колониалната логика – как да се чете Даскалов

Ако човек чете Даскалов като военна история, всичко изглежда последователно. Но ако се чете внимателно, се появява друга картина.

Селата не се третират като общности от хора, а като обекти. Те се „прочистват“, „овладяват“, „наказват“. Няма значение кой какво е направил. Важно е къде се намира.

Наказанието е колективно. Заповеди за разстрел на „мъжкото население“ не са изключение – те са част от операцията. Насилието е демонстративно. Селата се палят не само за да бъдат унищожени, а за да бъдат видени.

Това не е страничен ефект, а метод. И тук думата „колониално“ не е метафора. Тя описва точно този тип действие: контрол над население чрез страх, пример и унищожение на средата.

Проблемът е, че тази логика не се назовава. Тя просто се използва.

Свръхдействието – какво издава мащабът

В текста на Даскалов има детайли, които не се вписват в идеята за „необходими мерки“.

Заповеди за разстрел на цели групи мъже. Опожаряване на села, които вече са под контрол. Бомбардировки срещу населени места без реална военна съпротива.

Това не изглежда като ограничено действие. Изглежда като демонстрация.

И тук се появява въпросът за мащаба. Ако целта е потушаване на въстание, защо насилието излиза извън него?

Отговорът не е в емоцията, а в структурата: когато контролът е несигурен, той се показва. Колкото по-несигурен е, толкова по-краен става. Затова насилието не спира при необходимото. То продължава, докато стане безспорно. В този смисъл мащабът не показва сила.

Той показва страх.

Връщането – какво всъщност означава Драма

Ако съберем трите нива – гръцката памет, българския публичен рефлекс и езика на „академията“ – се появява ясна картина: паметта пази нещо, което не може да назове. Публичният език отклонява въпроса, преди да стане конкретен. Историческият текст подрежда фактите така, че да не изискват оценка.

Нищо не липсва. И въпреки това нищо не може да бъде казано. Тук Драма престава да бъде просто събитие от 1941 г. Тя става тест. Тест за това дали едно общество може да разпознае собственото си насилие, когато то е описано пред очите му.

Проблемът не е в липсата на информация. Проблемът е в рамката, в която тази информация се чете. Докато тя остава непроменена, Драма ще продължи да съществува по същия начин:

като нещо известно – и неразпознато.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.