Езикът не ни липсва. Липсва ни усилието.

Ние имаме изключително богат език. Казвам това не като утешителна формула, нито пък поради някакви остатъци от училищна гордост. Работя с българския език ежедневно и говоря от опит: той е гъвкав, образен, наситен с нюанси, способен да поема на един дъх ирония, гняв, нежност, сарказъм, философска абстракция и груба телесност – без да се разпада. Езикът ни може да бъде точен и жесток, но и фин; може да реже, но и да изгражда. Малко езици позволяват толкова лесно да се преминава от високо към ниско, от трагично към комично, от народно към концептуално мислене. Не това е проблемът ни.

Проблемът ни е, че рядко използваме този език за красиви и благородни цели. Не защото не можем, а защото не искаме да си направим труда.

В българското публично говорене отдавна е настъпила една удобна подмяна: вместо да мислим през езика, ние го използваме като оръжие за потвърждение. Не за да изясняваме, а за да затваряме. Не за да рискуваме влагане на смисъл, а за да си спестим усилието. Обикновеното извинение: такива са ни направили, аз не приемам нито за миг. Историята тук идва на помощ единствено като универсално алиби. Казваме си, че сме груби, защото сме страдали; че сме цинични, защото сме били лъгани; че сме недоверчиви, защото сме били предавани толкова много пъти. Всичко това може да е вярно – но вече не обяснява нищо. Обясненията, които не водят до промяна, са просто извинения.

Ние често се гордеем със „силата“ на българската реч – с директността, с липсата на заобикалки, с готовността да се наричат нещата „с истинските им имена“. Но зад тази поза на честност все по-често стои не смелост, а леност. По-лесно е да бъдеш груб, отколкото точен; по-лесно е да бъдеш циничен, отколкото внимателен; по-лесно е да унижиш, отколкото да формулираш аргумент. Българският език ни позволява и едното, и другото – въпросът е само в това кое избираме.

В публичното пространство това се вижда най-ясно. Там езикът рядко служи за съвместно мислене. Вместо това той най-често е маркер за бързо разпознаване: кой е „наш“, кой е „чужд“, кой говори „както трябва“. И тук идва парадоксът: ние всъщност имаме строги правила на допустимото говорене, но те не са изговорени. Не са официални, не са кодифицирани, не са признати. Те действат като инстинкт. Знаем кога една реплика „минава“, кога е „на място“, кога ще предизвика одобрително мълчание или смях. Тази невидима норма не наказва грубостта – тя я възнаграждава. Не наказва и опростяването, а го поощрява.

Често се казва, че у нас „няма политическа коректност“. Това не е вярно. Има, но тя е обърната наопаки. Вместо да изисква внимание към уязвимите, тя изисква демонстративно пренебрежение. Вместо да дисциплинира езика, тя дисциплинира съмнението. Хората не наказват за това, че обиждаш; наказват те, ако не обиждаш достатъчно убедително. Ако се опиташ да говориш сложно, рискуваш да бъдеш обявен за лицемерен. Ако опиташ да говориш благородно, тозчас биваш възприет като наивен. Така езикът постепенно се свива до набор от сигнали за принадлежност.

В този смисъл нашият проблем не е, че говорим „лошо“, а че говорим евтино. И то евтино като усилие, не непременно като регистър. Евтино като отказ да използваме пълния потенциал на думите си. Историческите травми не ни задължават да бъдем такива. Те само ни дават удобно оправдание да не се променяме.

А когато едно общество привикне да използва езика си основно за самодоволно потвърждение, а не за мислене, цената не е морална. Тя е културна. И тази цена се плаща всеки ден – в разговорите, в медиите, в политиката, в начина, по който говорим за другите и за себе си.

Как самодоволството се превърна в регистър

Разбира се, самодоволството не се заявява открито. То е скрито зад думите и прозира само при по-внимателно вглеждане. Никой не казва: „Аз съм самодоволен“. Това не е позиция, а настройка; не е мнение, а начин на говорене. В българското публично пространство то функционира като регистър – като предварително зададен тон, в който определени изказвания звучат „нормално“, а други – подозрително. Именно затова е толкова трудно да бъде разпознато: самодоволството не се преживява като проблем, а като естествен фон.

Когато тук говоря за самодоволство, става дума не за самоувереност или за гордост. Самоувереността предполага риск – възможност да бъдеш опроверган. Гордостта предполага мярка – усещане за стойност, която трябва да се защитава. Самодоволството не предполага нито едното, нито другото. То е завършеност без усилие. Убеденост, която не е минала през проверка. Точно затова то е идеално пригодено за публично говорене в среда, в която никой не очаква разговорът да доведе до нещо.

В този регистър езикът не служи за уточняване, а за затваряне. Репликите не се произнасят, за да бъдат продължени, а за да бъдат разпознати. Те действат като пароли. Който ги изрича правилно, бива приет; който се отклони от тях, бива подозиран. Така публичната реч постепенно се превръща в система от сигнали, а не от аргументи. Смисълът става вторичен спрямо тона. Съдържанието отстъпва пред увереността, с която нещо бива изречено.

Едно от най-важните свойства на този регистър е, че той не търпи усилие. Усилието звучи като преструвка. Вниманието – като лицемерие. Прецизността – като шикалкавене. Българският език позволява сложност, но самодоволният регистър я санкционира. Той поощрява бързото, категоричното, опростеното. Не защото те са по-верни, а защото са по-удобни. Така се създава културна среда, в която мисълта трябва непрекъснато да се извинява за собственото си съществуване.

Важно е да се разбере: това не е липса на правила, а наличие на други правила. Самодоволният регистър има своя строга икономия. Той възнаграждава грубостта, защото тя създава илюзия за автентичност. Възнаграждава цинизма, защото той изглежда като житейска мъдрост. Възнаграждава презрението, защото то не изисква аргументи. Всичко това пести усилие – и точно затова е толкова устойчиво.

Тук се появява и една от ключовите подмени в днешния публичен български език. Самодоволният регистър често се представя като „народен“, „здрав“, „непретенциозен“. В действителност той е дълбоко консервативен – не в политическия, а в културния смисъл. Той не допуска развитие, защото развитието предполага промяна на тона, а промяната на тона се преживява като заплаха. Който говори различно, сякаш поставя под въпрос самата нормалност на говоренето. Това поражда агресивна реакция не защото е казано нещо обидно, а защото е нарушен регистърът.

Самодоволството като публичен регистър има още едно важно свойство: то е колективно. Неговата устойчивост не идва от поддръжката на конкретни фигури, а от мълчаливото съгласие на слушащите. Хората рядко го защитават с аргументи; те просто го възпроизвеждат. Това му придава устойчивост, която не зависи от конкретни политически цикли или медийни платформи. Регистърът се пренася от разговор в разговор, от поколение в поколение, без да бъде назоваван.

Именно затова историческите обяснения са толкова удобни. Те позволяват да приемем този регистър като неизбежен резултат от миналото, а не като настоящ избор. Но в момента, в който го разпознаем като избор – като начин да си спестим усилието да говорим по-добре, по-точно, по-отговорно – той престава да бъде съдба. Тогава става видимо, че проблемът не е в езика, а в решението да не го използваме докрай.

Евтиният анти-европеизъм като упражнение по самодоволство

Едно от най-лесните приложения на самодоволния регистър в българското публично говорене е евтиният анти-европеизъм. Под „евтин“ тук разбирам не критика към реални европейски политики, институционални дефицити или идеологически противоречия. Подобна критика би изисквала познаване, сравнение и аргументация – тоест усилие. Става дума за нещо друго: за рефлексивно, самодоволно говорене „по адрес на Европа“, което не цели разбиране, а самопотвърждение.

В този регистър „Европа“ не е конкретно политическо пространство, а удобен абстрактен обект. Тя е едновременно далечна и досадно близка, достатъчно престижна, за да си струва да бъде отречена, и достатъчно безлична, за да не може да отвърне. Именно това я прави идеална мишена. Да говориш пренебрежително за Европа означава да заемеш позиция без риск. Никой няма да ти поиска сметка за липсваща точност. Никой няма да настоява за разграничения. В самодоволния регистър обобщението е не само позволено, а задължително.

Този тип говорене рядко тръгва от конкретен проблем. То започва от готово настроение. Европа е „лицемерна“, „упадъчна“, „прекалено чувствителна“, „откъсната от реалността“. Формулите са познати и лесно възпроизводими. Те не изискват познаване на европейски общества, нито на техните вътрешни конфликти. Достатъчно е усещането, че „там“ нещо не е наред. Това усещане се превръща в аргумент, а аргументът – в повод за самодоволство: ние поне сме „истински“ и „нормални“; ние „не се преструваме“.

В този момент анти-европеизмът престава да бъде позиция и се превръща в жест. Жест на освобождаване от сравнение. Европа е неудобна не защото е морално по-висша или по-нисша, а защото е мярка. Сравнението с нея изисква да мислим за резултати, институции, стандарти на публично поведение. Самодоволният регистър избягва именно това. Затова той предпочита подигравката пред анализа и карикатурата пред разбирането.

Тук ясно се вижда как работи културната леност. Вместо да използваме езика си, за да формулираме сложна, нюансирана критика – например към реални европейски двойни стандарти, към бюрократични абсурди, към социални напрежения – ние избираме готови клишета. Те ни спестяват труда да мислим и ни дават моментно усещане за превъзходство. Самодоволството тук не е следствие от аргумент; аргументът е негово следствие.

Особено показателно е, че този регистър често върви ръка за ръка с отказ от собствена отговорност. Когато говорим пренебрежително за Европа, ние не просто критикуваме „другите“. Ние се освобождаваме от въпроса какво точно искаме от самите себе си. Ако Европа е „пропаднала“, тогава няма смисъл да се сравняваме. Ако Европа е „изкуствена“, тогава нашата непохватност изглежда автентична. Така самодоволният анти-европеизъм се превръща в защитен механизъм срещу собствените ни културни комплекси.

Важно е да подчертаем: тук не става дума за избор между „проевропейско“ и „анти-европейско“. Става дума за избор между говорене, което поема риск, и такова, което го избягва. В първия случай Европа е реален партньор в спор – със своите силни и слаби страни. Във втория тя е фон за самодоволна реч, която не допуска въпроси.

Именно затова евтиният анти-европеизъм е толкова устойчив. Той не може да бъде опроверган, защото не твърди нищо конкретно. Не може да бъде усъвършенстван, защото не цели истина. Той е част от регистър, в който езикът не служи за ориентация в света, а за бързо утвърждаване на позиция без усилие.

„Да не съм го ударил с тухла“: йерархията на реалното

Една от най-устойчивите формули на самодоволния публичен регистър е пренебрежението към чувствата на другия. Тя обикновено се появява под формата на уж-здравомислеща реплика: „Какво толкова, това са само думи“, „да не съм го ударил по носа“, „хората станаха много чувствителни“. В тези фрази няма агресия в тесния смисъл на думата. Има нещо по-дълбоко: ясно подредена йерархия на реалното, в която само физическото се признава за „истинско“, а всичко останало се смята за вторично, почти измислено.

В тази йерархия думите нямат тегло. Те са въздух, шум, пара. Чувствата са „лукс“, позволен на хора, които нямат „реални проблеми“. Уязвимостта се възприема не като човешко състояние, а като стратегия за манипулация. Така всяка реакция срещу грубостта автоматично се тълкува като опит за морален натиск. Самодоволният регистър тук работи безотказно: той не защитава обидата, а обезсилва самото понятие за обида.

Това не е просто липса на емпатия. То е активен отказ да се признае, че езикът има последици. Този отказ е удобен, защото освобождава говорещия от отговорност. Ако думите „не са нищо“, то няма за какво толкова да се мисли. Няма нужда от прецизност, от контекст, от внимание към ефекта. Говоренето се превръща в зона без последствия. Именно в това самодоволството намира своята най-чиста форма: увереност, че можем да използваме езика си без дълг към другия.

Парадоксът е, че това отношение не е знак за сила, а за дефицит на културното въображение. Обществата, които приемат сериозно езика, не го правят от сантименталност, а от практичност. Те знаят, че думите структурират отношения, че определят граници на допустимото, че оформят онова, което смятаме за нормално. Когато отказваме да признаем това, ние не ставаме по-реалистични. Ставаме по-груби към самите себе си, защото лишаваме общуването от инструменти за саморегулация.

Самодоволният регистър превръща тази грубост в добродетел. Тя се представя като „здравословна“, „народна“, „без излишни финтове“. В действителност тя е форма на интелектуално обедняване. Когато чувствата се дисквалифицират априори, изчезва възможността за сложен разговор. Остават само силните реплики и слабите аргументи. Остава шумът, който се бърка с откровеност.

Тук отново виждаме как езикът бива използван не докрай, а наполовина. Българският език позволява да се изрази гняв, без да се унижава; да се критикува, без да се обезчовечава; да се говори остро, без да се отказва смисъл. Самодоволният регистър обаче избира по-късия път. Той свежда сложността до жест, а жеста – до натиск. Всичко, което изисква допълнително усилие, се обявява за излишно.

Това отношение има и още един ефект, често пренебрегван. То създава култура на постоянна ескалация. Когато думите нямат значение, за да бъдеш чут, трябва да крещиш все по-високо. За да привлечеш внимание, трябва да си все по-краен. Така публичното говорене се движи не към яснота, а към предел. Не към аргумент, а към въздействие. Самодоволството тук не е спокойствие, а непрекъснато напрежение, маскирано като „нормалност“.

В този смисъл репликата „да не съм го ударил с тухла“ не е безобидна шега. Тя е принцип. Принцип, който казва: всичко, което не оставя физическа следа, не съществува. Общество, което приеме този принцип, постепенно губи способността да мисли за последствията от собствените си думи. А когато езикът престане да бъде място на отговорност, той неизбежно се превръща в място на произвол.

Малцинствата като ритуал: говоренето, което доказва принадлежност

Има едно поле, в което самодоволният публичен регистър работи с особена лекота и почти без съпротива: говоренето за малцинствата. Тук не става дума за отделни изблици на омраза или за крайни политически позиции. Става дума за нещо по-структурно и по-нормализирано: език, който функционира като ритуал на принадлежност. Да говориш „както трябва“ за определени групи не е въпрос на мнение, а на сигнал – доказателство, че си част от мнозинството, че споделяш неговите инстинкти, че „не си от ония“.

В този регистър малцинствата рядко се мислят като реални хора с биографии, интереси и вътрешни различия. Те се превръщат в символични фигури – удобни, защото са достатъчно далеч от центъра на обществената легитимност. Именно тази дистанция ги прави безопасна мишена. Говоренето за тях не носи риск. Напротив – то носи одобрение. Самодоволството тук не е индивидуално усещане, а колективен жест.

Важно е да се разбере, че това говорене не се преживява като жестокост. Онова, което го подкрепя и утвърждава, е усещането за нормалност. Често дори и за честност. Обичайната формула гласи „Ние просто казваме нещата такива, каквито са“. Но това „каквито са“ никога не се подлага на проверка. То не произтича от анализ, а от повторение. Самодоволният регистър тук работи чрез пълномощията на навика: повтаряме едни и същи формули, докато те започнат да звучат като очевидности.

Този механизъм има ясна функция. Той освобождава мнозинството от нуждата да мисли за собствената си роля в социалните напрежения. Ако проблемът винаги е „в тях“, няма нужда от саморефлексия. Няма нужда да се питаме как работят институциите, как се произвежда изключване, как се натрупват дефицити. Езикът поема цялата тежест, като я прехвърля навън. Самодоволството тук се проявява като отказ от сложност.

Говоренето за малцинствата не е просто проява на предразсъдъци. То е форма на социална дисциплина. Чрез него се очертават граници: кой има право на съчувствие и кой не; чия болка е легитимна и чия е подозрителна; чии проблеми заслужават внимание и чии са „вечно едни и същи“. Самодоволният регистър не допуска нюанси, защото нюансите биха разколебали самата функция на ритуала.

Тук отново виждаме колко малко използваме потенциала на езика си. Българският език е напълно способен да описва социални конфликти с прецизност, да разграничава индивидуално поведение от структурни проблеми, да говори за отговорност без да прибягва до колективни етикети. Но самодоволният регистър избира друго. Той предпочита общото, защото общото не изисква мислене. Предпочита подигравката, защото тя затваря разговора. Предпочита презрението, защото то не задава въпроси.

Особено показателно е, че всяко усилие за промяна на този език бива посрещнато с подозрение. Опитът да се говори по-внимателно се тълкува като „политическа коректност“, внесена отвън. Опитът за разграничение се обявява за лицемерие. Така самодоволният регистър се самозащитава: той не просто доминира, а активно отблъсква алтернативите. Не защото те са неубедителни, а защото застрашават удобството.

Най-късно в този момент би трябвало да е станало ясно, че тук не става дума за „липса на ценности“. Напротив – става дума за наличие на много конкретна ценност: социален комфорт. Комфортът да не мислим за последствията от думите си. Комфортът да говорим ударно, без да поемаме отговорност. Комфортът да използваме езика като знак за принадлежност, а не като средство за разбиране.

Именно тук самодоволството разкрива пълния си обхват. То не е просто отношение към другите. То е отношение към самия език – към отказа да го използваме като инструмент за сложна, рискова, понякога болезнена мисъл. Малцинствата в този смисъл са не причина, а симптом. Симптом на културен избор, при който предпочитаме лесното пред съдържателното.

Обратната политическа коректност: правилата, които не се изричат

Досега говорихме за различни полета, в които самодоволният публичен регистър се проявява – Европа, чувствата, малцинствата. Но тези прояви не са случайни. Те се подчиняват на обща логика, на набор от неформални правила, които всички разпознаваме, макар и да ги формулираме рядко. Именно това е нашата специфична форма на политическа коректност – не отсъствието ѝ, а нейното преобръщане.

В тази обърната коректност няма списък с думи, които не бива да се изричат. Има списък с позиции, които трябва да бъдат заемани. Да говориш „правилно“ означава да заемеш очакваното отношение – шумно, демонстративно, без колебание. Тук се санкционира не грубостта, а колебанието. Наказва се не опростяването, а опитът за разграничение. Да си „политически коректен“ в този регистър означава да не оставяш съмнение къде стоиш.

Тези правила не са писани, но са стабилни. Те работят чрез социален натиск, а не чрез институции. Не е нужно някой да те цензурира; достатъчно е да усетиш неодобрението, ироничната усмивка, подозрението. Самодоволният регистър възнаграждава онези, които говорят уверено и без уговорки, дори когато не казват нищо конкретно. Обратно – той наказва онези, които си позволяват сложност, защото сложността изглежда като колебание, а колебанието – като слабост.

В тази система на говорене благородството е подозрително. Вниманието към думите се възприема като преструвка. Опитът да се избегне унижение се тълкува като мекушавост. Така се създава странен парадокс: езикът ни е богат, но културната норма ни учи да използваме само най-грубите му регистри. Всичко останало се преживява като излишно усложнение.

Особено важно е, че тази обърната политическа коректност не се преживява като натиск. Тя се преживява като свобода. Свободата „да си го кажеш“. Свободата „да не ти пука“. Но това е свобода без риск. Свобода, която не изисква да поемеш отговорност за ефекта от думите си. Истинската свобода на говорене включва и риска да бъдеш неразбран, критикуван, да се окажеш неточен. Самодоволният регистър избягва този риск, като се движи по отъпкани формули.

Тук става ясно защо този регистър е толкова устойчив. Той не се нуждае от идеология, нито пък от аргументи. Той се възпроизвежда автоматично, защото предлага социална сигурност. Който говори „правилно“, знае, че няма да бъде изолиран. Който говори различно, рискува да остане сам. Така езикът постепенно се превръща от пространство за мисъл в пространство за съгласие.

Историческите обяснения отново идват „на помощ“, за да легитимират този регистър. Казваме си, че сме такива, защото сме преживели много; че грубостта е форма на оцеляване; че вниманието към езика е лукс на „уредените общества“. Но това е само част от истината. В действителност този регистър ни спестява усилието тук и сега. Той ни позволява да не мислим за последствията от думите си, да не носим тежестта на сложни позиции, да не се изправяме пред собствените си противоречия.

Обратната политическа коректност не е знак за автентичност. Тя е знак за отказ. Отказ да използваме езика си като инструмент за културно развитие. Отказ да си поставим по-високи изисквания. Отказ да признаем, че можем повече, отколкото правим. Точно в това се състои самодоволството: не в увереността, че сме достатъчни, а в нежеланието да проверим дали не бихме могли да бъдем по-добри.

Цената на самодоволството

Самодоволният публичен регистър има цена, която рядко забелязваме, защото не се плаща наведнъж. Не е скандална, не е драматична, не се измерва с едно събитие. Натрупва се бавно – в ерозията на разговора, в изчезването на доверието, в усещането, че каквото и да кажем, нищо няма значение. Това е цена, която плащаме не като индивиди, а като общество.

Първата и най-очевидна загуба е загубата на смислен спор. Когато публичният език се движи в регистъра на самодоволството, спорът престава да бъде средство за изясняване и се превръща в състезание по увереност. Печели не онзи, който формулира по-точно, а този, който говори по-категорично. В такава среда аргументите звучат като слабост, а съмнението – като поражение. Обществото постепенно губи навика да мисли заедно, защото мисленето предполага търпение, а търпението не носи незабавна награда.

Втората загуба е загубата на езиково достойнство. Не в морален, а в културен смисъл. Когато използваме богатия си език предимно за подигравка, дискредитация и шум, ние сами го обедняваме. Не защото думите изчезват, а защото се свиват до функции. Езикът престава да бъде пространство за откриване на смисъл и се превръща в инструмент за социално позициониране. Това е особено разрушително, защото ни лишава от едно от малкото неща, които реално притежаваме в изобилие.

Третата загуба е загубата на доверие – не само между различни групи, а между самите нас. Когато знаем, че всяка по-сложна позиция ще бъде посрещната с подозрение, ние започваме да мълчим или да опростяваме. Когато знаем, че вниманието към езика ще бъде изтълкувано като лицемерие, ние избираме цинизма. Така публичното пространство се изпълва с шум, но обеднява откъм съдържание. Хората говорят много, но рядко казват нещо, което си струва да бъде продължено от други.

Най-дълбоката цена обаче е блокирането на промяната. Не защото езикът сам по себе си променя реалността, а защото без език, способен да мисли сложност, промяната не може дори да бъде формулирана. Самодоволният регистър затваря хоризонта. Той внушава, че всичко вече е ясно, че няма какво да се уточнява, че светът е прост и разбираем. В такъв свят няма място за нови въпроси, а без въпроси няма движение.

Тук стигаме до най-неудобния момент. Самодоволството не е наложено отвън. То не е резултат от цензура, от натиск, от липса на свобода. То е наш избор. Избор да използваме езика си на минимална мощност. Избор да предпочетем удобството пред усилието. Избор да се скрием зад историята, вместо да поемем отговорност за настоящето. Това не ни прави лоши хора. Прави ни лениви в най-опасния смисъл на думата – културно.

Нищо от това не означава, че трябва да станем „по-възпитани“, „по-меки“ или „по-западни“. Не става дума за смяна на един регистър с друг готов такъв. Става дума за отказ от автоматизма. За готовност да използваме езика си не само за защита и нападение, но и за мисъл. Да си позволим да бъдем точни там, където сме свикнали да бъдем груби. Да бъдем сложни там, където сме привикнали към опростяване. Да рискуваме неразбиране, вместо да се крием зад сигурното одобрение.

Ако има нещо, което можем да си позволим без оправдания, то е това усилие. Езикът ни го позволява. Историята вече не ни пречи. Пречи ни единствено самодоволството – този удобен, тих, привидно безобиден регистър, в който говорим много, но рядко казваме нещо, което да ни промени.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.