През април 2024 г. украинка в края на тридесетте си години, която ще наричам Анна, получава неочаквано обаждане от стар познат – мъж на име Даниил Громов. Двамата се познават от Харков, втория по големина град в Украйна, близо до руската граница. Две години по-рано, след като Русия нахлу в Украйна, Анна е избягала със семейството си във Вилнюс, столицата на Литва. Сега Громов казва, че има нужда от услуга: негов приятел търси човек във Вилнюс, който да вземе някакъв пакет вместо него. Може ли Анна да помогне? Тя се съгласява и малко след това получава обаждане чрез приложението за съобщения „Телеграм“. Потребител с името Warrior2Alpha ѝ казва, че пакетът се намира в багажно шкафче на гарата. Той ѝ праща екранна снимка на касова бележка с код за отваряне на шкафчето.

Вътре Анна намира различни предмети, събрани в синя пазарска чанта на IKEA, която взема у дома и прибира в гардероба. Три дни по-късно Warrior2Alpha ѝ изпраща гласово съобщение с нова молба. Иска снимки на съдържанието на чантата. Анна я отваря и изважда радиоуправляема кола-играчка, още в кутията си. Към едната ѝ страна е залепен найлонов плик, в него сноп кабели. Тя намира също няколко мобилни телефона, зарядни кабели и чифт черни вибратори. Анна прави снимка и я изпраща на Warrior, както вече го нарича, а той ѝ нарежда да върне чантата на IKEA в друго шкафче на гарата.

Към този момент Анна започва да се чувства все по-неспокойна за това, в какво се е замесила. Профилът на Warrior в „Телеграм“ включва изображения на пистолет и патрони, нещо, приличащо на ракета, както и руско знаме. Анна се тревожи, че като му помага, по някакъв начин подпомага руските военни усилия. Тя се свързва със сестра си, която има приятел, работещ в правоохранителните органи в Украйна. Той я съветва да изтрие снимката, която е изпратила на Warrior, и обещава да уведоми съответните власти в Литва.

В рамките на няколко дни служители от литовската контратерористична полиция се появяват в апартамента на Анна. Разследващите скоро установяват, че устройствата в чантата на IKEA са детонатори, способни да задействат експлозия или пожар. Те ѝ дават нови инструкции: да продължи кореспонденцията си с Warrior, но под наблюдение, като съдържанието на чантата бъде заменено с фалшиви предмети и скрит GPS-тракер. Това, което започва като странна услуга от нищото, вече се превръща в операция под прикритие.

Анна връща чантата на гарата и изпраща на Warrior снимка на разписката за шкафчето. „Благодаря“, отговаря той. Два дни по-късно млад мъж се появява на гарата и отваря вратата на шкафчето. Взема чантата и се качва на автобус за Рига – столицата на съседна Латвия – на около триста километра разстояние. Полицията проследява движенията му чрез GPS-устройството, скрито в чантата. Отряд командоси вече е заел позиция.

Малко преди 14 часа, на бензиностанция край град Паневежис в северна Литва, служители нахлуват в автобуса. Младият мъж изглежда задрямал на мястото си; те го разтърсват, събуждат го и му казват, че е арестуван. По-късно, по време на разпит, той признава всичко. Името му е Даниил Бардадим, седемнайсетгодишен младеж от южна Украйна. Вече е извършил един палеж, казва той, и е бил на път за Рига, за да извърши още един.

Два месеца по-рано Бардадим преминава границата от Украйна към Полша. Преди това живее с родителите и брат си в Херсон – пристанищен град, известен с полетата си от слънчогледи и дини, който в началото на войната беше окупиран от руските сили. Бивш офицер от КГБ е назначен за кмет; училищата и другите обществени услуги остават затворени с месеци. Бардадим, тогава петнайсетгодишен, за кратко работи на бензиностанция. През септември 2022 г. окупационните власти провеждат уж референдум, който води до анексирането на града и околния регион от Русия, но управлението на Кремъл над Херсон се оказва краткотрайно: в средата на ноември, след продължителна контраофанзива, украинската армия си връща града.

Първите дни на освобождението са радостни, тълпи изпълват централния площад. Но руските сили, останали отвъд река Днепър, редовно обстрелват града с ракети и артилерия, убивайки хора на автобусни спирки, пред хранителни магазини, в домовете им. След това идват дроновете, които преследват всичко, което се движи. Градът започва да се обезлюдява. През ноември 2023 г. Бардадим се премества със семейството си в Хайворон, малък град близо до границата с Молдова.

Хайворон е сравнително спокоен: руски ракети и дронове понякога прорязват небето, но самият град никога не е ставал обект на удар. Бардадим завършва единайсети клас; към следващата пролет вече започва да се чувства неспокоен. „По време на войната заплатите бяха ниски и имах малко пари“, разказва по-късно той на следователите. След няколко месеца навършва осемнайсет години и трябва да се регистрира в местното военно окръжие. От този момент нататък му е забранено да напуска страната. Събира спестяванията си – три хиляди гривни, около седемдесет и пет долара – и заедно с приятел от Херсон, идентифициран в полските съдебни документи като Олександър, изготвя план да избяга от Украйна. „За да не се налага да воювам“, казва Бардадим.

Двамата преминават границата към Полша през март 2024 г.; това е първото излизане на Бардадим извън Украйна. Украински приятел, който работи във фабрика за мебели в Клучборк, малък град в южна Полша, им урежда работа – товарят дивани на камиони срещу около петдесет долара на ден в брой. След месец друг познат от Херсон, мъж на име Серхий Чалий, ги кани във Варшава.

Чалий, който е на трийсет и една години, тоест повече от десет години по-възрастен от Бардадим и Олександър, е от същия квартал в Херсон; той притежава бензиностанцията, на която Бардадим работи в началото на инвазията. (Олександър също работи там.) По-късно Бардадим го описва като човек с „къса брада“, „атлетично телосложение“ и „белези от шарка по лицето“. Винаги носи „синя бейзболна шапка“, „черни дрехи“ и „дебела златна верижка“ около врата си. По време на окупацията Чалий участва в различни странични схеми, включително търговия с гориво на черния пазар – дейност, възможна единствено с одобрението, мълчаливо или не, на руските сили, разположени в града. Движи се из града с BMW. „Като гангстер“, казва Олександър. „Страхувах се от него.“

Бардадим е чувал, че Чалий е замесен и в търговия с крадени автомобили, като прекарва коли в Русия и или ги продава там, или ги препраща към Европа. Когато украинските сили освобождават Херсон, Чалий, страхувайки се от арест, бяга в Крим, анексиран от Русия през 2014 г. „Полицията диша във врата му“, казва тогава Бардадим на Олександър. По това време двамата може би вече са свързани с престъпния кръг на Чалий. Източник от украинските правоохранителни органи казва: „Чалий, заедно със свои съседи в Херсон, разглобяваше автомобили и ги транспортираше в Крим.“

Сега Чалий казва на Бардадим и Олександър, че за тях има работа във Варшава – нещо, свързано с поправка на автомобили. Среща ги на автогара в града и ги откарва в хостел в Стара Милосна, тих квартал в покрайнините. През следващите седмици им изпраща малки суми пари, за да плащат храната и наема си. Записвайте сумите, казва им той. По-късно ще ми ги дължите. В крайна сметка Чалий дава на Бардадим задача: да пътува с автобус до Румъния и да вземе едно BMW. „Каза, че не му е позволено да ходи там, но не каза защо“, разказва Бардадим за Чалий. (Друг украинец, живеещ във Варшава, казва, че Чалий е „издирван от полицията“ за кражба на автомобили в Румъния.) След като взема BMW-то, Бардадим шофира без прекъсване цял ден – от Букурещ до Варшава – предава колата на Чалий и след това се връща в хостела да спи.

Един следобед тази есен посетих хостела. Пред метална врата има стъпала и неозначена входна врата; вътре по стените са залепени ръкописни бележки с правила за плащане и часове за освобождаване на стаите. Украинка на име Валентина, администраторката на хостела, ми каза, че помни Бардадим и Олександър. „Бяха спокойни, възпитани момчета“, каза тя. „Не вдигаха шум, не се караха, не пиеха.“ Добави, че постоянно им липсвали пари – оставали за нощ или две, после изчезвали за известно време. В един момент просто изчезнали. Валентина е чула, че са арестувани, но не знаела защо. „Ако са били въвлечени в нещо“, каза ми тя, „сигурно е било за пари.“

В края на 2022 г. европейските правоохранителни и разузнавателни служби започват да забелязват нов феномен. В онлайн чат групи – често в „Телеграм“ – се появяват безобидно звучащи предложения за случайна работа. Повечето са насочени към местни рускоезични общности – не само руснаци, но и беларуси и украинци. Заплащането обикновено е обещано в криптовалута. Полските разузнавателни служби въвеждат название за хората, набирани да извършват такива уж прости задачи – jednorazowi agenci, или „еднократни агенти“.

През пролетта на 2023 г. полицията в полския град Люблин разкрива мрежа от повече от дузина еднократни агенти – украинци и беларуси, както и един руснак, професионален хокеист. Някои първоначално са набрани да лепят листовки и стикери с надписи „Poland ≠ Ukraine“ и „NATO go home“. Целта, според полските власти, е да се накарат хората да поставят под въпрос подкрепата на държавата за Украйна и да се подхранват съмнения и враждебност към украинските бежанци в страната. Във Франция еднократни агенти от Молдова, България и Сърбия, наред с други, рисуват Звезди на Давид по стени из Париж, оскверняват мемориал на Холокоста и оставят отсечени свински глави пред джамии. През юни 2024 г. близо до Айфеловата кула се появяват пет дървени ковчега, покрити с френски знамена, с надпис „Soldats Français de l’Ukraine“. Полицията задържа трима мъже – от България, Германия и Украйна – които казват, че са получили няколкостотин евро за акцията. „Целта е ясна“, казва европейски ръководител на разузнавателна служба. „Да се изострят напреженията или да се създадат пукнатини в обществото – или поне образът на такива.“

Често простите актове на вандализъм водят до по-сложни задачи. Членове на така наречената Люблинска клетка по-късно получават пари, за да поставят камери за наблюдение край железопътни линии в Полша, по които се транспортира военна и хуманитарна помощ за Украйна. Мъж в Латвия, който търси марихуана в „Телеграм“, се оказва привлечен да рисува графити пред център на НАТО за киберсигурност в Естония; по-късно неговият контакт в „Телеграм“ го убеждава да заснеме тайно латвийска военна авиобаза. Мъжът е арестуван, след като изпуска лист хартия, на който е надраскал инструкциите на своя координатор, заедно с рисунка на самолет. Местна жена намира листа на земята. „Оказа се, че не е най-умният човек“, казва ми служител от латвийските служби за сигурност. „Но за тази работа беше достатъчно.“

Миналата есен двама холандски тийнейджъри са арестувани за предполагаемо използване на приложение, известно като packet sniffer, което прихваща данни от околните мрежи, в правителствен район в Хага, където се намират няколко посолства и агенции на ЕС. Според източник от холандските служби за сигурност, запознат със случая, задачата им е възложена от анонимен координатор в група в „Телеграм“, свързана с руски хакери, който им предлага няколкостотин долара в криптовалута. Тийнейджърите успяват да съберат данни от около хиляда мрежи – потенциално полезна информация за изготвяне на карта на чувствителна цифрова инфраструктура и за откриване на уязвимости в сигурността. „При този вид престъпления шансът да успеем да заловим някого е доста малък“, казва ми холандският източник. „Ясно е, че много повече случаи остават неразкрити.“ Що се отнася до тийнейджърите, които сега очакват съд, източникът добавя: „Мисля, че се чувстват доста глупаво.“

Има и няколко случая на откровен саботаж. Пожар в склад в източен Лондон, в който се съхранява хуманитарна помощ за Украйна, води до осъждането на шестима британци, които според съдията са се присъединили към „кампания на тероризъм“. Мъжете са обсъждали и отвличането на Евгений Чичваркин, известен руски ресторантьор в Лондон, превърнал се в открит критик на Владимир Путин. Междувременно координаторът на Люблинската клетка – потребител в „Телеграм“ с името Андрей – предлага десет хиляди долара на всеки, който успее да дерайлира влак с товар за Украйна. Никой от групата не успява да извърши подобно действие преди да бъде арестуван. Но през ноември други еднократни агенти в Полша взривяват участък от железопътната линия Варшава–Люблин – ключов коридор за доставки към Украйна – с военен експлозив С-4. Полските следователи идентифицират извършителите като двама украинци, влезли в страната от Беларус и впоследствие успели да избягат по същия маршрут.

Междувременно германската полиция и разузнавателни служби предотвратяват поне два заговора за убийство. През юни 2024 г. арменец, украинец и руснак се опитват да устроят капан в кафене във Франкфурт за бивш украински войник – според прокурорите вероятно опит за наемно убийство. Бившият войник уведомява германската полиция и мъжете са арестувани. Месец по-късно става известно за предупреждение, отправено от американските разузнавателни служби към германските им колеги: руски агенти планират да убият изпълнителния директор на „Райнметал“, най-големия германски производител на оръжия, който доставя танкове, артилерийски снаряди и други боеприпаси за украинската армия. Изпълнителният директор засилва охраната си и атаката очевидно е отменена.

Най-дръзките действия идват по-късно същото лято, когато еднократни агенти в градове като Амстердам, Вилнюс и Варшава – нито един от които не знае за останалите – са набрани да подготвят и изпращат по DHL пакети с привидно случайни предмети: възглавници за масаж на врата, секс играчки, козметика и спортно облекло. Някои от пакетите, изпратени до адреси в Европа, Съединените щати и Канада, съдържат GPS-тракери. Следователите смятат, че целта е да се наблюдават глобални маршрути и логистични вериги. „Сега пакетът е в разпределителния център, сега е натоварен на самолета, сега е на митница – всичко това е оперативно полезна информация“, казва ми европейски прокурор, работил по един от случаите. Други пратки съдържат самоделни запалителни устройства – по същество бомби със закъснител. Един пакет се запалва в обработващ център на DHL в Бирмингам. Друг избухва в пламъци, докато го товарят на самолет на DHL в Лайпциг. Излитането на самолета е било забавено заради закъснял свързващ полет. Ако беше излетял по график, щеше да бъде във въздуха по време на експлозията.

В почти всеки от случаите прокурорите стигат до заключението, че руската военна разузнавателна служба ГРУ е основният организатор на операциите с еднократни агенти в Европа. Източник от германските служби за сигурност ми каза: „Това е демонстрация на сила, начин да се свали маската и да се каже: ‘Е, Германийо, какво ще направиш по въпроса?’“

Русия знае, че кампанията ѝ по саботаж – вид хибридна заплаха, тоест всяка държавно организирана атака, която остава под прага на открита военна агресия – поставя особена дилема пред европейските правови системи. „Те провеждат операция за няколко хиляди евро, изпълнена от хора, чието загубване не ги интересува“, казва ми Барт Схюрман, ръководител на изследователска група по тероризъм и политическо насилие в Лайденския университет в Нидерландия. „А ние в Европа провеждаме разследване, което отнема месеци и ангажира ограничени ресурси в няколко държави. Междувременно те вече са преминали към следващата.“

Целта не е непременно да се подкопае способността на Запада да подпомага Украйна, а по-скоро да се повлияе на общественото мнение относно цената на по-широкото военно усилие. Европейски служител по външната политика преразказва посланието, което Русия се стреми да внуши на обществото: „С тези войнолюбци на власт става опасно. Излагате се на риск. По-добре отидете и гласувайте например за партията на Марин Льо Пен във Франция или за AfD“ – „Алтернатива за Германия“ – деснопопулистки партии, изразили опозиция срещу продължаващата западна подкрепа за Украйна. Полина Пясецка, известна полска изследователка и експертка по хибридни заплахи, казва: „Взети заедно, такива инциденти са предназначени да разпространяват несигурност, страх, недоверие. Държавата изглежда неспособна. И хората започват да се питат: вижте какво се случва около нас, защото сме въвлечени в тази война, която всъщност може би не е – или не би трябвало да бъде – наша.“

Един ден през април Чалий се среща с Бардадим и Олександър в „Макдоналдс“ в търговски център във Варшава. Казва им да оставят мобилните си телефони в колата му, преди да влязат. „Това изглеждаше подозрително, но не се замислихме много“, казва по-късно Бардадим на следователите. Украинец, който за кратко живее с Чалий във Варшава, казва, че Чалий се отнася към Бардадим и Олександър „сякаш е по-висш – дава им заповеди, тормози ги и им говори грубо“. Двамата тийнейджъри, от своя страна, „изпълняваха всичко без възражение“. Веднъж Чалий ги кара да почистят кафемашината в апартамента му.

В „Макдоналдс“ Чалий им предлага работа. „Винаги ще имате пари в джобовете си“, казва той. Трябва само да оставят един пакет в търговски център. Няколко дни по-късно Чалий се обажда на Бардадим и му казва да инсталира на телефона си Zangi – сравнително малко познато арменско приложение за съобщения. Бардадим ще пътува за Литва.

Бардадим взема автобус за Вилнюс, където се скита по улиците до зори. На следващия ден потребител в Zangi с името Q – „предположих, че е познат на Чалий“, казва Бардадим – му изпраща серия инструкции: да отиде в IKEA във Вилнюс, близо до летището, и да направи снимки. Q първо иска кадри от паркинга. После му казва да влезе вътре и да заснеме с телефона си видеа, докато върви между щандовете. Q проявява особен интерес към близки кадри на отдела за матраци. „Не знаех защо го правя“, казва по-късно Бардадим. „Но направих това, което Q ми каза.“

Бардадим се връща във Варшава, където няколко седмици по-късно Чалий му казва да вземе кола. Q изпраща на Бардадим адрес и снимка на арка, под която колата ще бъде паркирана. Когато Бардадим стига там, намира паркиран VW Golf. На земята наблизо лежи чанта с оранжеви кабели. Бардадим се обажда на Чалий, който му казва да вземе кабелите и да кара до Вилнюс – и да не казва на никого къде отива. Но вече е късно за това: Бардадим взема със себе си Олександър.

Във Вилнюс Q казва на Бардадим да остави колата паркирана някъде в покрайнините на града. Трябва да вземе осем от кабелите със себе си и да скрие останалите. Бардадим ги пъха в една тръба зад храсти край пътя, после снима мястото и изпраща снимката на Q. Инструкциите вече идват бързо. Чалий казва на Бардадим да си купи употребяван мотопед; Бардадим намира такъв за двеста евро. Q изпраща списък за пазаруване: двадесет кутии кибрит, три литра бензин, три литра дизелово гориво и три сапуна. По-късно Бардадим казва, че е купил наполовина по-малко гориво, отколкото Q му е наредил. „Започнах да се досещам какво искат да направя“, казва той на следователите. „Исках щетите да са по-малки.“

След като Бардадим набавя всичко необходимо, внася материалите в банята на хотелската си стая. Q изпраща илюстрирана инструкция за смесването на горивото: Бардадим смесва бензина и дизела в бутилка, после добавя към сместа натрошен сапун. Това на практика е рецепта за самоделен напалм – силно запалим гел, който се възпламенява лесно и се гаси трудно. Q иска снимка, за да провери работата му. Тежката миризма на гориво започва да излиза от банята; Олександър подава глава вътре. По-късно той помага на Бардадим, по инструкция на Q, да изстърже с нож серните главички на кибритените клечки. „Той се досещаше какво правя, но не каза нищо“, казва Бардадим. Бардадим изрязва дупка в празната кутия от кибрит, прекарва през нея кабел, после изсипва насипната сяра. Сплита кабелите заедно и ги свързва към зарядно устройство за телефон.

Q казва, че последният компонент може да се намери на вилнюската гара, и изпраща снимка на разписка от багажно шкафче. Бардадим взема пакета и, обратно в хотела, го отваря – вътре има два китайски смартфона. Q обяснява как да се сглоби целият механизъм. Когато всичко е готово, казва Q, Бардадим трябва да настрои алармата на телефоните да се включи в четири сутринта. Бардадим изпраща снимки на Q и онзи отговаря: „О.К.“ По заповед на Q Бардадим е оставил мотопеда паркиран на бензиностанция. Сега му казват да го вземе и да кара към IKEA.

Освен това Q казва на Бардадим да си купи мотоциклетна каска и да я носи не само докато кара мотопеда, но и вътре в магазина. „Беше много строг по този въпрос“, спомня си Бардадим. Чалий му изпраща пари за каска, но Бардадим не купува. Вместо това изпраща на Q снимка на каска, която е намерил в интернет, и взема Uber до магазина. Идеята да обикаля IKEA с каска на главата, казва по-късно Бардадим на следователите, „ми се стори смешна и подозрителна“. Q казва на Бардадим да остави по едно взривно устройство в двата края на пътеката с матраците. Но Бардадим, след като е купил наполовина по-малко гориво от изискваното в рецептата на Q, има само една торба. Охранител, който е на смяна в IKEA тази нощ и по-късно гледа записите от камерите, описва движенията на Бардадим така: „Оглежда се, навежда се да разглежда всичко, през цялото време държи в ръката си бяла найлонова торба.“ Минута по-късно Бардадим се отдалечава – без торбата.

Извън IKEA Бардадим казва на Q, че е приключил със задачата. Q му нарежда да се върне в магазина в четири сутринта, за да „снима какво става“. Това, което Бардадим в крайна сметка вижда, е сравнително дребен инцидент. Запалителното устройство сработва, но пожарната аларма се включва почти веднага, както и противопожарните пръскачки; пожарникарите бързо угасяват пламъците. Щетите са оценени на малко под петстотин хиляди евро – значителна сума, но далеч от катастрофална за най-голямата търговска верига за мебели в света. След като се връща във Варшава, Бардадим получава съобщение в Zangi от непознат потребител, който според него е Q с друг акаунт. „Защо не остави два пакета, както ти казах?“ пита потребителят. Бардадим не отговаря.

Западни разузнавателни служби смятат, че зад операциите с еднократни агенти стои конкретно подразделение на ГРУ – Отделът за специални задачи. Отделът изглежда като разклонение на печално известна единица на ГРУ, известна с числовото си обозначение 29155, която има дълга история на подривни действия и саботаж из Европа. През 2014 г. оперативни служители от тази единица предизвикват две експлозии, които унищожават складове за боеприпаси в Чехия, убивайки двама души. Няколко години по-късно, в деня на парламентарните избори в Черна гора, офицери от ГРУ се опитват да организират въоръжен преврат, който в крайна сметка се проваля. През 2018 г. във Великобритания двама полковници от същата единица отравят бившия шпионин Сергей Скрипал и дъщеря му с „Новичок“, нервнопаралитично вещество, произведено от държавата. Действието изглежда се оказва провал: бащата и дъщерята оцеляват, загива несвързана с тях жена, а ГРУ е идентифицирано като извършител на атаката. (В отговор западни държави експулсират повече от сто и петдесет руски дипломати.) Европейски разузнавателен служител описва репутацията на ГРУ като „да сее хаос, да създава смут, да действа безразсъдно“.

Що се отнася до по-скорошните операции по саботаж, провеждани от Отдела за специални задачи, европейски разузнавателен анализатор, който следи ГРУ, ми казва, че „съставът е малко по-различен, но това са много от същите хора, които изпълняват много сходни функции“. Схюрман, експертът по политическо насилие от Лайденския университет, казва: „Няма нищо принципно ново – или дори особено руско – в използването на посредници в държавната политика или във войната.“ Например украинските разузнавателни служби използват нищо неподозиращи местни агенти вътре в Русия, за да извършват целеви убийства и да саботират инфраструктура. Но, добавя Схюрман, „това, което прави впечатление, е мащабът – и дързостта“.

Няколко фактора обясняват новата зависимост на Русия от еднократни агенти. След руското нахлуване в Украйна европейските държави експулсират допълнително шестстотин руски дипломати, повечето от които са разузнавачи, действащи под дипломатическо прикритие. Преди 2022 г. притежателите на руски дипломатически паспорти могат да пътуват до повечето европейски страни деветдесет дни без виза – полезно улеснение за разузнавачи на краткосрочни мисии. След инвазията ЕС отменя това право. Чарли Едуардс, сътрудник в Международния институт за стратегически изследвания в Лондон, който миналата година пише авторитетен доклад за руските саботажни усилия, ми казва, че в резултат „руските служби губят капацитета да правят това, което преди са правили – или биха искали да правят – и се налага да станат по-креативни“.

Едновременно с това инвазията отприщва изцяло нов набор от императиви за руските шпионски служби. Според гледната точка на Кремъл Русия води война не само срещу Украйна, но срещу колективния Запад. Украйна е просто настоящата фронтова линия; тилът, така да се каже, е Европа, където се произвеждат и сглобяват оръжия, където се събира военна техника и се изработват системи за финансова помощ и други мерки за подкрепа на Украйна. „От доктринална гледна точка Европа е абсолютна част от театъра на конфликта“, казва Едуардс. А Русия, както всяка държава във война, има стимул да нарушава снабдителни линии, да сее объркване и да подкопава обществената морална устойчивост на противника. Мачей Матисяк, бивш високопоставен офицер в полското военно контраразузнаване, ми казва: „Руските разузнавателни служби се оказват под по-голям натиск отгоре, очаква се да поемат повече задачи, а същевременно имат по-малко хора на терен.“

Традиционните разузнавателни оперативни работници и хората, които те набираха и обучаваха на място, са предназначени да проникват в конкретни обекти или мрежи, за да добиват строго пазени тайни. „Целите или задачите обикновено са сложни и стойността на всяко отделно действие, ако е изпълнено добре, може да е доста висока“, казва Аркадиуш Низьо, полски изследовател, проследил появата на еднократните агенти. В исторически план разузнавателните агенции полагат огромни усилия да защитават своите активи, като им предоставят платформи за криптирана комуникация и подробни планове за извеждане. Но при еднократните агенти важно е друго – способността на всички агенти взети заедно да ангажират ресурси и да създават общо усещане за несигурност. (Поради това руските набрани хора често са наричани „еднократни“, „разходни“ агенти.) „Това е тактика на рояк“, казва Низьо. „И с малък риск, ако нещо се обърка.“

Да се свържат еднократните агенти с по-висшите нива на руската държавна система за сигурност е изключително трудно. Инструкциите минават през няколко слоя посредници – често фигури от руската диаспора или от престъпния свят. Европейският разузнавателен служител оценява, че средно има поне три степени на отделяне между еднократните агенти и това, което е известно като „кадрови“ офицер – оперативен служител, който работи като част от официално подразделение в руските служби. „Цяла пирамида е“, казва служител от полските служби за сигурност. „Има офицери от ГРУ и под тях координатори, вербовчици, логистици, отделни хора, които се занимават с плащания или подготвят взривове, други отговарят за автомобили.“ Полският служител говори за структура, заимствана от организираните престъпни групи: „Всеки има своя конкретна задача. Никой не знае с какво се занимават останалите.“

Европейският разузнавателен служител сравнява използването на еднократни агенти от ГРУ с тактиките на ИДИЛ. „Много прилича на това как ИДИЛ използваше дистанционно възлагане на задачи“, казва той. В този модел лидери на ИДИЛ в Сирия или Ирак набират последователи в западни страни чрез онлайн платформи и им дават базови инструкции за извършване на терористични атаки. „Много е евтино, дава привиден слой на отричане и мащабът може да стане огромен“, казва служителят. Ирена Липович, полска юристка, която участва в правителствена комисия, изучила наскоро заплахата от чужда намеса, описва типичен профил на хората, към които руското разузнаване се насочва: „Те се опитват да намерят хора, които са уязвими – самотници, аутсайдери, било в класната стая, било в обществото като цяло, без опит и може би не много съобразителни или умни.“ После добавя: „Някои от украинските мигранти, особено тийнейджърите, могат да паснат идеално на това описание.“

Често младите бежанци от войната в Украйна нямат дългосрочни разрешителни за пребиваване или стабилни доходи в страните, в които имигрират. Може да не говорят езика или да не са интегрирани в местни общности. А както ми казва полският служител от службите за сигурност, „ако ги хванем, това накрая само помага на руската пропаганда: вижте, вие ги подкрепяте, а те ви нападат.“ През 2022 г. деветдесет процента от анкетираните в Полша бяха „за“ страната да приема украински бежанци. Сега този дял е под петдесет процента, като сходен процент смятат, че полската държава е прекалено щедра с помощите – включително парични субсидии и безплатно здравеопазване – които предлага на украинците.

От 2022 г. насам около седем милиона души напуснаха Украйна, като почти една трета от тях са влезли в Полша и Германия. Смята се, че поне четвърт милион украински бежанци са пътували през Русия и Беларус, преди да пристигнат в Европа, което означава, че вероятно са минали през т.нар. филтрационни пунктове – потенциално подходящи места за вербовка. Високопоставен европейски служител ми казва: „Европа може да започне да мисли, че трябва по-внимателно да проверява кого допускаме.“ Разбира се, добавя той, „точно това иска Русия“.

Но в почти всички случаи еднократните агенти са аполитични, имат нужда от пари и не разбират каузата, която в крайна сметка подпомагат. Полският служител ми казва, че от шестдесет и двамата заподозрени, арестувани в Полша като част от разследвания за саботаж през последните години, само за двама се смята, че са били водени най-вече от проруска нагласа. „Не е лош шпионски филм“, казва полският служител. „Никой не излиза и не казва: ‘Аз съм от ГРУ.’“ Но после добавя: „ползвай си главата.“ Кой е най-вероятно да те накара, да речем, да лепиш плакати с антиукраински и анти-НАТО послания или да снимаш железопътни линии, по които към Украйна пристига западна военна техника?

И все пак е лесно човек да усети пробождане на съчувствие към онези, примамени да участват в тези схеми – често млади хора като Бардадим, бежанци, които пристигат в нова страна с малко контакти и ресурси. Полският служител отхвърля такива колебания: „Честно казано, това са идиоти, които искат лесни пари и не си задават много въпроси.“

Обратно във Варшава Чалий дава на Бардадим награда за пожара в IKEA: BMW-то, което Бардадим е докарал от Румъния, вече е негово. Но дори след Вилнюс Бардадим и Олександър нямат пари. Чалий не само не им е платил големи суми, както е обещавал – той спира да покрива и базовите им разходи за живот. Бардадим кара с Олександър до хостела, в който са отсядали преди, но нямат средства за стая. Спят в BMW-то.

Междувременно Q пише на Бардадим. Изпраща му екранна снимка на адрес във Варшава. Бардадим вижда, че това е голям търговски център. Q му казва да отиде там в четири сутринта и да заснеме видео с телефона си. „Не знаех какво трябва да се случи“, казва Бардадим. „Но се досещах.“

Търговският център „Маривилска“, в централна Варшава, е комплекс с размер на стадион, с повече от хиляда щанда, на които се продава всичко – от пухени якета до виетнамска супа фо. (Много от търговците в центъра първоначално са от Виетнам.) Сутринта на 12 май 2024 г., около три и половина, в сградата избухва пожар в крило H, където има магазини за обувки и козметика. Няколко охранители са на смяна през нощта. Поне един от тях грабва пожарогасител, но огънят бързо излиза извън контрол. Когато пожарникарите пристигат – единайсет минути по-късно – две трети от сградата вече е обхваната от пламъци, покривът се огъва и се срутва навътре. Високопоставен служител на полската противопожарна служба по-късно казва на журналисти, че пожарът, който се разпространява с необичайна скорост и ярост, не е случайност: „Да направиш такъв пожар е майсторско изкуство.“

Бардадим тръгва от BMW-то около три сутринта. Пресича Варшава с автобус, но заспива и пропуска спирката си. До мола стига едва към четири и половина. Не вижда много от пожара. „Докато пристигна“, казва той, „всичко практически беше изгоряло.“ С изгряването на слънцето един от най-големите търговски центрове в столицата е сведен до поле от овъглена стомана и пепел.

Олександър се събужда в BMW-то около 7 сутринта. Проверява телефона си и вижда новината за пожара в „Маривилска“. Час по-късно се появява Бардадим и казва, че е бил „по работа“.

Олександър му показва известията на телефона: Това твоя работа ли е?

Не, казва Бардадим. Аз не запалих пожара. Само го заснех.

По-късно същия ден Q казва на Бардадим да отиде до Вилнюс, за да вземе още един пакет от багажните шкафчета на гарата. Олександър остава. По-късно казва на следователите, че е знаел какво ще прави Бардадим по време на пътуването: „Да подпали нещо.“ В един момент Бардадим намеква, че палежите са резултат от търговски спорове, а не от държавно подкрепян саботаж – версия, в която той може и да е вярвал, или просто е имал стимул да я повтаря пред себе си и другите. Във всеки случай твърди, че е обмислял да откаже последната задача, но се е страхувал, че „Чалий ще се ядоса“. Бардадим пристига във Вилнюс в пет сутринта, тръгва към гарата и отваря багажно шкафче. Вътре намира чанта на IKEA с радиоуправляема кола, няколко телефона и чифт вибратори – фиктивните предмети, които Анна е оставила под ръководството на литовската полиция.

Служителят от латвийските служби за сигурност ми казва, че целта на Бардадим в Рига си остава загадка. „Не знаем – и той не знаеше“, казва служителят. „Най-вероятно е щял да разбере, когато пристигне.“ Това кара Бардадим да изглежда ужасно незаинтересован, отбелязвам – пътува с автобуси из Европа, за да пали огньове на неизвестни места. „За вас и за мен това може да изглежда странно или нелогично“, казва служителят. „Но той не мисли в такива категории. Когато вършиш работа за хора, за които знаеш, че са престъпници, не задаваш много допълнителни въпроси.“

Русия умишлено държи саботажните си операции „под прага на войната“, казва ми служителят от полските разузнавателни служби. В Полша например, въпреки всички случаи на вандализъм, палежи и атаки срещу железопътни линии, няма операции, насочени срещу военни обекти или критична инфраструктура. Подобна атака вероятно би предизвикала по-силен отговор – може би дори военни действия. „Русия знае, че няма да е много успешна в открит конфликт с НАТО“, казва европейският разузнавателен служител.

Използването на еднократни агенти позволява на Русия да запази поне привидност на отричане. През 2024 г., след като планът с DHL е разкрит, представители на администрацията на Байдън се опитват да се намесят, притеснени, че ако останат безконтролни, руските саботажни операции ще доведат до голяма катастрофа. („Не започваш такъв план, ако свалянето на самолет не е изход, с който си готов да се примириш“, казва ми европейският прокурор.) Джейк Съливан, съветникът на Байдън по националната сигурност, се обажда на Юрий Ушаков, ключов помощник на Путин; Уилям Бърнс, директорът на ЦРУ, също се свързва със свои колеги в руските служби за сигурност. Посланието, според човек, запознат с тези разговори, е по същество: „Спрете го.“ Руските представители се правят на ударени. „‘Не знаем за какво говорите’“, казва европейският служител, преразказвайки реакцията им.

В същото време руската държава иска Европа да е наясно, че тя стои зад саботажите – иначе атаките нямат смисъл – като дърво, което е паднало, без да го чуе никой. „Тънка линия е“, казва ми Схюрман, изследователят от Лайденския университет. „Трябва да има достатъчно връзка, за да предизвика спекулации и – най-важното – тревога.“

Томаш Семоняк, полски министър, който отговаря за специалните служби, ми казва, че именно арестът на Бардадим – и информацията, събрана от литовските колеги – задвижва разследването, което свързва пожара в „Маривилска“ с Русия. Остават ключови въпроси – най-вече кой го е запалил. Записите от камерите на мола от онази вечер са унищожени в пожара. Но, продължава Семоняк, посланието, което е трябвало да бъде изпратено, е ясно: „Ако сме в състояние да подпалим голям търговски център в центъра на Варшава, то можем да правим каквото си искаме във вашата столица.“

Други служители описват усещането, че са в капан: колкото по-бдителни са правителствата им в отговора на заплахата от руски саботаж, толкова повече страх и тревожност се разпространяват в обществото. „Ако всеки ден повтаряш: ‘Русия ни атакува’, за тях вече почти няма нужда да ни атакуват“, казва европейският разузнавателен служител. Той описва как през 2024 г., след като подводни кабели в Балтийско море бяха мистериозно прекъснати, агенции из Европа създадоха работни групи с предположението, че виновна за това е Русия. Многомесечно многостранно разследване обаче не откри убедителни доказателства за саботаж.

Пясецка, полската изследователка, ми разказва за три отделни електрически трансформатора, които се запалват един след друг миналото лято и причиняват прекъсвания на тока, включително във Варшава. „Не вярвам в случайности от този тип“, казва тя. „Казвах на всички: ‘Руснаците са.’“ По-късно, след като говори с експерти и прочита подробни доклади за пожарите, тя се убеждава, че всъщност са причинени от необичайна гореща вълна. „Изучавам хибридни заплахи и аз – повече от всеки – трябваше да знам по-добре, отколкото да се поддам на тази параноя“, казва ми тя. „Това е проблемът – няма печеливш ход.“ Няма и ясна крайна точка на хоризонта. Дори ако войната в Украйна приключи, Русия пак ще разглежда Европа като стратегически противник. „Тревожна е самата възможност“, каза ми европейският разузнавателен служител. „Днес тя се използва на сравнително ниско ниво. Но няма причина да не направиш същото, само че да вдигнеш залога.“ Методите и тактиките, нужни, за да накараш агенти да изпращат запалими пратки с товарни самолети или да подпалват търговски центрове, могат да бъдат използвани, за да се отприщят терористични атаки с масови жертви. „Мислим за това като за един вид потенциометър“, казва служителят. „Може би в момента е на Ниво 1. Но какво става, ако отиде на 10?“

След като Бардадим е арестуван в Литва, Чалий, обратно във Варшава, започва да изпада в паника. Полските прокурори по-късно възстановяват движенията му. На следващия ден той се опитва да премине границата към Беларус с Range Rover, но името му е в черен списък за влизане. Обажда се на свой контакт във Варшава и го моли да резервира стая в хотел – Чалий, страхувайки се, че полицията вече го търси, не иска да използва собственото си име. Същият контакт купува на Чалий билет за автобус до Братислава, столицата на Словакия, но Чалий не е допуснат да се качи, защото паспортът му не съвпада с името в резервацията.

След това Чалий се обажда на мъж на име Павло Ткачук. Ткачук, собственик на таксиметрова компания, е вършил няколко дребни услуги за Чалий, включително да прибере Бардадим и Олександър, когато за пръв път преминават в Полша. Сега Чалий предлага на Ткачук около четиристотин долара, за да го закара до Братислава – път от шест часа и половина. По пътя Ткачук дочува Чалий да говори по телефона за самолетни билети или до Истанбул, или до Дубай. В крайна сметка Чалий казва на Ткачук, че приятел му е резервирал билет с излитане от Прага, така че трябва да карат натам.

Според полски следствени материали Ткачук пита Чалий какво става. Чалий започва да говори за Бардадим – как го е изпратил във Вилнюс с инструкции да вземе чанта, в която има „някакви фитили“. Ткачук пита какво значи това. „Механизъм за запалване на пожар“, отговаря Чалий. Към този момент пожарът в „Маривилска“ е навсякъде по новините. Ткачук пита дали това е негово дело. Чалий казва: „Не, това не бях аз“, но добавя, че знае кой го е организирал.

По-късно Ткачук разказва как е слушал Чалий да се обажда на мъж на име Дмитрий. „Той говореше през слушалката, не на високоговорител, но аз много добре чувах какво казва“, казва Ткачук на следователите. Чалий пита Дмитрий дали лицето му е било заснето от камерите за наблюдение в мола „Маривилска“. „Чалий не ми каза директно, че този Дмитрий е замесен в палежа“, казва Ткачук, „но това си помислих.“

Когато наближават летището в Прага, Чалий получава още едно обаждане. Ткачук чува как някой казва на Чалий, че Олександър е арестуван във Варшава. Чалий казва на Ткачук да спре колата. На една бензиностанция се обажда на мъж, когото нарича чичо Саша. Полски и литовски служители смятат, че чичо Саша е Олександър Варивода – четирийсет и осем годишен украинец, който живее в Краснодар, Русия. Ткачук казва на следователите, че е чувал Чалий да говори за Варивода и преди, описвайки го като нещо като старши другар и хвалейки се с връзките му с руски правителствени служители и „воры в законе“, или „крадци в закона“, руски жаргон за влиятелни фигури от престъпния подземен свят.

По време на окупацията на Херсон Варивода, както и Чалий, е замесен в търговията с крадени автомобили. Миналата година украински съд го осъжда задочно за кражби в особено големи размери. Свидетел описва как Варивода се появява в автокъщи в компанията на руски войници и се представя като съветник на руския комендант, отговарящ за Херсон. Варивода, казва свидетелят, „обикаляше територията на автокъщата и заплашваше директора ни с конфискация на всички автомобили“. Съдът установява, че Варивода е откраднал най-малко сто и седемдесет автомобила, като много от тях е предал на руски офицери или на членове на окупационните правоохранителни структури. Друг свидетел казва: „Окупаторите предадоха на Варивода мрежа от бензиностанции.“

Има дълга история на това ГРУ да използва криминални фигури като посредници и проксита. „Престъпниците са наблизо, достъпни, лесни за манипулиране“, казва ми служителят от латвийските служби за сигурност. „Те искат да оцелеят и да не влязат в затвора, а на място като Русия определени връзки със службите могат да помогнат.“ Както го разбира Ткачук, Варивода „събираше поръчки за извършване на различни престъпления в ЕС“, а Чалий „ги изпълняваше“. Това включва кражби на автомобили, незаконно преминаване на граници, документни измами и – както смятат европейски правоохранителни и разузнавателни служби – палежи и саботаж в полза на руските разузнавателни служби. Според полските следователи Варивода играе централна роля в кампанията от палежи на Бардадим: предполага се, че именно той стои зад Q, анонимния събеседник на Бардадим.

След обаждането до чичо Саша има нова промяна в плана. Варивода има човек във Виена, който може да помогне на Чалий да избяга от Европа с фалшиви документи, по маршрут навън през Сицилия. Варивода казва на Чалий да седне на задната седалка на колата на Ткачук, за да не бъде снимано лицето му от пътните камери. „Страхувах се от него“, казва Ткачук за Чалий. „Той по природа е лош човек.“ Друг украинец във Варшава е съгласен: „Той е гадняр.“ Човекът ми казва: „Злоупотребява с доверието на хората и им създава проблеми. Много хора са пострадали от това.“

Те пристигат във Виена в пет сутринта. Ткачук плаща хотелската стая на Чалий, само и само да се отърве от него. „Исках да се махна оттам колкото може по-бързо“, казва Ткачук. Дни по-късно Ткачук е арестуван във Варшава. В крайна сметка получава присъда от шест месеца затвор за това, че е помогнал на Чалий да избяга. („Моля ви, не съсипвайте живота ми“, моли той по време на разпит.) Бившата му партньорка Юлия разказва как след ареста един от прокурорите ѝ казва: „Бил е на грешното място в грешното време – и с грешните хора.“

Чалий изчезва. През май 2024 г. за него се появява червена бюлетина на Интерпол, в която се посочват наказателни обвинения в Полша за „участие в организирана група или сдружение с въоръжен характер или насочени към извършване на престъпление от терористичен характер“.

Полските прокурори издават сходна заповед на Интерпол за трийсет и седем годишен руски гражданин на име Ярослав Михайлов. От 2015 г. той е издирван от основната руска разузнавателна служба ФСБ за редица престъпления, свързани с контрабанда, но изглежда, че в даден момент заповедта за ареста му става неактивна – знак, че може да е бил вербуван от руските служби за сигурност. Литовските следователи подозират, че Михайлов е действал и под името Даниил Громов – мъжът, който първоначално моли Анна да вземе пакета от гарата във Вилнюс. Полските обвинения срещу него обаче не са свързани с пожара в IKEA, а с делото за пратките по DHL. Михайлов, действащ под друг псевдоним – „Телеграм“ профила Jarik Deppa – според твърденията дава инструкции на няколко еднократни агенти в Литва и Полша, казвайки им да вземат и оставят пакети по обходни маршрути, които кръстосват голяма част от Европа. В поне един случай той описва как да се активират таймерните механизми на запалителни устройства. Полските прокурори смятат, че в момента той се укрива в Азербайджан. Един от тях ми казва, че е издирван за престъпления, свързани с „участие в руски разузнавателни дейности“, включително „организиране и подпомагане на актове на диверсия и саботаж“.

Един следобед тази есен се разходих по уютните, като от приказка, улици на Стария град във Вилнюс на път към неокласическата съдебна палата на града. Влязох през тежки дървени врати и си проправих път до съдебна зала № 8. Бардадим е на съд от няколко месеца, макар че заседанията са закрити, а доказателствата – засекретени. Сега съдията трябва да произнесе присъдата – заседание, което по закон трябва да е открито за публиката.

Около два следобед съдебните пристави преведоха Бардадим покрай струпани местни репортери. Той беше с белезници и носеше зелено пухено яке, с качулка, нахлупена над очите. Гледаше в пода, в масата, в ръцете си – навсякъде, само не и към камерите или съдията. Преводач от руски прошепна присъдата в ухото на Бардадим. Съдията го призна за виновен, че е извършил „терористичен акт“ като част от „терористична група“, и го осъди на три години затвор. С времето, което вече е прекарал в предварителния арест, и с правото му на предсрочно освобождаване, той може да излезе след една. След като го изведоха набързо от залата, адвокатът му даде знак, че няма да обжалва. Възможно е обаче да го чака нов процес в Полша, където прокурорите продължават да разследват пожара в „Маривилска“.

Докато бях във Вилнюс, посетих Видмантас Каладинскас, високопоставен литовски служител по националната сигурност. Попитах го за привидната случайност на целта на Бардадим: как пожар в една вилнюска IKEA помага да се подкопае например западната подкрепа за Украйна? „Съгласен съм“, каза той. „Една горяща IKEA е нещо съвсем дребно, не повече от тактически сигнал.“ Но аз настоях – ако Бардадим не беше се върнал във Вилнюс да вземе пакета, който трябваше да отнесе в Рига, можеше да не бъде заловен и тогава палежът в IKEA никога нямаше да бъде свързан с Русия. Тогава каква е ползата, попитах, ако никой не знае, че си ти?

Каладинскас ме призова да гледам на пожара в контекста на по-широка серия атаки и мистериозни инциденти в Литва и по-широкия балтийски регион – актове на вандализъм, кибератаки, наблюдение на военни обекти и палежи на складове и фабрики, да не говорим за пратките, изпратени от Вилнюс като част от плана с DHL. „Пет, десет такива инцидента и започва да има по-стратегически ефект“, каза той. Или, добавя, може просто да е било отклоняване на вниманието. „Понякога си мисля, че просто искат да ни държат ангажирани и заети, да разследваме всички тези операции с много малка значимост, докато зад гърба ни се случват истински големите неща.“

Източник

Джошуа Яфа е американски журналист, който работи в Москва. Той е редовен сътрудник на списание The New Yorker и е писал за множество други реномирани издания като The Economist, The New York Times, Bloomberg Businessweek, Foreign Affairs, The New Republic, и др. Стипендиант е на фондацията New America.