Утрото на 10 септември започна с една сензация в руския Интернет. Около 10 ч. сутринта популярният демократичен сайт http://www.gazeta.ru, който често и рязко критикува Кремъл, предоставяйки трибуна за коментари на най-радикалните членове на опозицията, публикува статия от Дмитрий Медведев, озаглавена „Русия, напред!“
Никой от журналистическия свят изглежда не беше получил предупреждение, че Медведев внезапно ще бъде обхванат от „внезапна страст“ за писане. Никъде в сутрешните вестници не се споменаваше, че ще се появи такава статия. Но няколко Интернет-издания реагираха незабавно и също публикуваха статията на сайтовете си. Скоро след това появата й беше отбелязана от демократичната радиостанция „Ехо Москвы“.
Най-изненадващото беше, че статията беше публикувана на официалния президентски сайт http://www.kremlin.ru едва по обяд. Всичко това явно имаше за цел да представи появяването й в Интернет като спонтанно – нещо, което придаде аура на искреност на обръщението на Медведев към руските граждани.
Но какво се криеше зад всичко това? Какво всъщност съдържа текстът?
Тъй като точно в момента завършвам книга за историята на руските реформи от времето на Михаил Горбачов, всичко това ми прозуча някак много познато. Имах чувството, че внезапно съм се върнал с четвърт век назад, към времето на младостта си, на наивните надежди, празните магазини и ръждясващата Желязна завеса.
Не знам дали приликите са очевидни за младите руснаци, които не си спомнят много ясно събитията от 1985, или дори за моите съвременници, които може би са забравили едно или друго. Но за мен нещата изглеждат така, сякаш текстът на Медведев е бил написан някъде по времето на горбачовата перестройка.
Може би трябва да припомня, че това беше времето, в което лидерът на съветските комунисти Михаил Горбачов започна предпазливо да подкопава системата, съществуваща от времето на Ленин, както и да премахва консерватори от политическото ръководство на СССР. През 1985 нещата изглеждаха така, сякаш той се опитваше да подобри ефективността на съветската система, но с всяка изминала година ставаха промени, които в края на краищата превърнаха системата в нейната противоположност – в общество с елементи на пазарна икономика и демокрация.
Но нека се върнем към Медведев. Първото важно нещо, което прави неговата статия е, че тя ни припомня за извършените грешки. Това е едно предпазливо твърдение, което не подкопава основите на системата. Медведев посочва проблемите, които са били разкрити от кризата, „оттук и по-големия, отколкото при други икономики, спад в нашето производство в сегашната криза“ (курсив на автора, Бел. Пр.) Огромните колебания на борсовия пазар. Всичко това доказва според руския президент, че „в предишните години ние извършихме далеч не всичко необходимо. И далеч не всичко правилно.“
Много руски читатели вероятно не са осъзнали, че казвайки това, той влиза в директно противоборство с премиер-министъра Владимир Путин, както и с доклада на руското правителство за резултатите от работата за 2009. Путин, който представи доклада пред Думата на 6 април, обяви: „Рязък спад се наблюдава в практически всички световни икономики. Има места, където нещата са по-добре, отколкото при нас, има и такива, където те са по-зле, но като цяло ситуацията в руската икономика не е по-различна от световните тенденции“.
В Русия официалните кремълски пропагандисти постоянно подчертават факта, че Медведев е наследник на Путин на президентския пост, че той е негов по-млад другар и че между двамата не може да има разногласия. Но статията на Медведев разрушава тази представа. И което е още по-важно, това се случва благодарение на инициатива, предприета от самия президент, а не по време на пресконференция или интервю, когато нещо, което би трябвало да бъде премълчавано, може да бъде казано просто в увлечението на момента.
Медведев не се опитва да конфронтира Путин директно. Но в началото на перестройката Горбачов също не се противопостави директно на предшествениците си. Той просто даде на съветските интелектуалци, отдавна свикнали да разбират всякакви езоповски загатвания, шанса да запълнят сами празнотите в казаното.
В статията си Медведев дискутира не само икономиката, но и някои политически проблеми. Той отбелязва, че „демократическите институции като цяло бяха създадени и стабилизирани, но качеството им е далеч от идеално.“ Това също изглежда като атака срещу Путин, който – макар и иронично – в едно интервю нарече себе си толкова абсолютен и чист демократ, че от смъртта на Махатма Ганди насам той дори нямало с кого повече да разговаря.
Оценката на Медведев относно състоянието на руската демокрация е много подобно на ранните тези на Горбачов, който изразяваше увереност в правилността на социалистическата демокрация, но предлагаше тя да бъде засилена. В духа на Ленин, така да се каже.
Онова, което Медведев казва по същество и директно е, че в бъдеще Русия трябва да се превърне в парламентарна демокрация, където „водачите на политическата борба ще бъдат парламентарни партии, които редовно ще се заместват едни други на власт“. На практика той повтаря тезата за демократическата опозиция. Но докато опозицията желае това да се случи днес, за Медведев това е задача от бъдещето. В момента, според него, ние трябва да се задоволим с факта, че „политическите партии получават свежи възможности за оказване на влияние върху оформянето на изпълнителната власт във федералните региони и общините“.
Необходимо е да си припомним, че при Горбачов демократизацията също започна през 1988–89 със създаването на една много необичайна система, при която изборите всъщност не бяха равни, тайни и директни, както е при модерните демокрации. С други думи, Горбачов беше готов да експериментира с демократизацията, но се страхуваше да започне изграждането на реална демокрация незабавно.
Важно е, че Медведев е категоричен относно едно: ние не можем да се завърнем назад към „демократичните 1990“. В това той е съгласен с Путин, който през последните години повтаряше многократно, че през 1990-те години капитализмът се е установил в страната под прикритието на демокрацията, обслужвайки само собствените си егоистични интереси, както и ония на чуждестранните си (най-вече американски) спонсори. Медведев не се осмелява да скъса рязко с по-стария си другар.
В ранните години на Горбачов той също отхвърляше завръщането към капиталистическа демокрация. Усещането беше следното: защо да се завръщаме назад? Ние ще направим всичко по-добре, отколкото при капитализма, ние ще изградим социализъм с човешко лице.
Друга черта, много характерна за Медведев е начинът, по който той обявява новото мислене в международните отношения. Той говори за нуждата от сближаване със западните демокрации – нещо, за което Путин не е говорил сериозно в продължение на много години. Медведев подчертава, че „обидчивостта, арогантността, комплексираността, недоверието, а още повече – враждебността, трябва да бъдат изключени на взаимна основа от отношенията на Русия с водещите демократични страни.“
Тъй като Владимир Путин по същество е отговорен за създаването на параметрите на руската външна политика от 2000 г. насам, а външните министри бяха просто послушни последователи на неговата политика, думи като обидчивост и арогантност могат да се отнасят единствено към него. И действително, някои руски анализатори отбелязват, че поведението на Путин издава белезите на неговото трудно детство, както и нежеланието му да прощава обидите, нанесени от други момчета – нещо, по което вече съм писал на други места.
Друго гледище на Медведев: „Ние трябва да умеем да заинтересуваме партньорите си, да ги увличаме в съвместна дейност. И ако за това трябва да променим нещо в самите себе си, да се откажем от предразсъдъците и илюзиите – то така и трябва да правим.“ През 1980-те години идеята, че ние трябва да променим нещо у себе си, беше първо изразена не от Горбачов, а от Елцин в речта му пред 27-я конгрес на КПСС. Това беше много в духа на горбачовата перестройка.
Нека сега сравним специфичната картина на промените, които Медведев обявява сега и я сравним с онази на промените, които Горбачов обявяваше преди четвърт век.
Още в началото на перестройката в СССР беше повдигнат въпроса за борбата с пиянството. Наскоро той беше повдигнат отново и Медведев го подчертава в статията си. При Горбачов, борбата с пиянството беше буквално единствената голямомащабна кампания, предприета в първите две години от управлението му.
Но има и друга голяма прилика между подхода на Медведев и онзи, приет по времето на перестройката. Хората днес не си спомнят много добре, че заедно с антиалкохолната кампания, главата на руското правителство Николай Рыжков положи много усилия да ускори социално-икономическото развитие. И предложеният път беше чрез развитие на машиностроенето, тоест единствено чрез технологиите. Едва през юни 1987 беше повдигнат въпроса за промяна на икономическата система. Онова, което се чуваше основно, бяха обещанията за великолепния напредък, който би могъл да бъде постигнат чрез технологически промени, съчетани с трезви работници.
А сега Медведев очертава петте стратегически вектора на икономическата модернизация. Типично, той не казва нищо по въпросите, които се обсъждат от икономистите. Бидейки технократ от новата вълна, той просто рисува картината на бляскаво бъдеще, в което Русия ще се е превърнала във водеща страна във всички ключови сфери на високите технологии: нови горива, атомна енергия, информационни технологии, модерни спътници и новаторство в сферата на медицинските апаратури. Но как ще постигнем всичко това, като се има пред вид зависимостта на страната от износа на суровини, както и от световните цени на петрола? Медведев не предлага никаква сериозна дискусия по този въпрос.
Както може би си спомняме, през 1980-те години Горбачов възнамеряваше да издигне руското автомобилостроене до световно ниво, като развие автомобилния завод Волга без чужди инвестиции и оборудване. До ден-днешен ВАЗ произвежда много лоши автомобили, далеч под нивото на западните модели. Медведев също забравя за ниското качество на автомобилната индустрия и веднага говори за по-напреднали технологии.
И накрая: как виждаха съветските граждани структурата на обществото по времето на перестройката? От едната страна бяха привържениците, а от другата – противниците й. Този наивен подход противопоставяше доброто срещу злото, стоящи от двете страни на барикадите. Всички чиновници и апаратчици бяха обявени за противници на перестройката, а целият народ, воден от Горбачов – за неин привърженик.
И какво пише Медведев? „Има хора, които ще се опитат да попречат на работата ни. Влиятелни групи от корумпирани служители и „предприемачи“, които не се занимават с никакво предприемачество.“ Отново, ние виждаме един опит на политическия лидер да се идентифицира с народа и да маргинализира опонентите си.
Още до вчера беше все още неясно до каква степен Медведев ще се опита да следва пътя на Горбачов. Той се страхуваше да се противопостави на Путин и предприе само символични стъпки, за да укрепи популярността си сред интелектуалците. Но днес намеренията му са вече ясни.
Има обаче ясна разлика между позициите на Медведев и Горбачов. Горбачов стана лидер едва след смъртта на Андропов, който беше шеф на КГБ в продължение на дълго време. Но Медведев управлява Русия в тандем с Путин. Как може политиката да бъде променена при тази ситуация?