Първата и втората администрации на Тръмп предизвикаха осезаемо различни критически реакции. Шокът от 2016 г. и последиците му породиха вълна от либерална тревога относно съдбата на обективното знание – не само в Съединените щати, но и във Великобритания, където референдумът за Брекзит през същата година бе спечелен от кампания, която изопачи ключови факти и цифри. Скоро се появи богат речник, който да опише този епистемологичен срив. Речниците на Оксфорд обявиха „пост-истина“ за дума на годината за 2016-а; „сюрреалистично“ бе изборът на Мериам-Уебстър. Бичът на „фалшивите новини“, изливани от онлайн ботове и руски „тролски ферми“, подсказа, че авторитетът на професионалната журналистика е бил смъртно ранен от възхода на социалните мрежи. А когато съветничката на президента Келиан Конуей измисли израза „алтернативни факти“ само няколко дни след встъпването на Тръмп в длъжност в началото на 2017 г., лъжливостта на новата администрация изглеждаше почти официално призната.

Паниката около истината имаше неприятен страничен ефект: тя окуражи онези, срещу които беше насочена. „Фалшиво“ се превърна в една от любимите атаки на Тръмп, особено спрямо медии, които съобщаваха неприятни факти за него и приближените му. Разрастващите се медии на MAGA допълнително усилваха лъжите и отрицанията на президента. Инструментите на либералната експертиза изглеждаха безсилни да държат сметка за подобна безочлива двуличност. Еталон за онзи момент стана немско-американската писателка и философка Хана Арент, която беше отбелязала в своята книга Произходът на тоталитаризма от 1951 г., че „идеалният поданик на тоталитарното управление не е убеденият нацист или преданият комунист, а човекът, за когото разликата между факт и фикция вече не съществува“.

През 2025 г. осъжданията имат различен привкус. За мнозина от нас основният проблем е, че живеем не толкова във време на лъжи, колкото във време на глупост. Тази диагноза е достоверна в целия политически спектър. През януари центристкият колумнист Дейвид Брукс публикува статия в Ню Йорк Таймс, озаглавена „Шестте принципа на глупостта“. Новата администрация, писа той, „се държи по начин, който игнорира въпроса: какво ще се случи по-късно?“

През март Хилари Клинтън – може би не най-подходящият съветник – се включи с мнение на същите страници, под заглавието: „Колко по-глупаво може да стане това?“ „Не лицемерието ме дразни,“ написа Клинтън, „а глупостта.“ А през април марксисткият писател и интелектуалец Ричард Сиймур публикува есе, озаглавено „Глупостта като историческа сила“. Вместо Арент, Сиймур цитира Троцки: „Когато политическата крива върви надолу, глупостта доминира социалното мислене“ – щом реакционните сили вземат връх, разумът отстъпва на обидите и предразсъдъците.

Лъжите на Тръмп са не по-малко постоянни или крещящи, отколкото през 2016 г., но днес вече изглеждат познати, калкулирани предварително. Какво повече може да се каже за „войната срещу истината“ едно десетилетие след началото на политическата кариера на Тръмп?

И все пак поне два аспекта на втората му администрация са нови и несъмнено „глупави“. Единият е хаотична некомпетентност до такава степен, че главният редактор на списание The Atlantic случайно е бил добавен в групов чат в Signal, посветен на американски военни операции – чат, чиито останали участници включват вицепрезидента и министъра на отбраната. Вторият е необяснимата решимост на правителството да прокарва политики – като митата и орязването на финансирането за медицински изследвания – които ще нанесат дълбоки щети без видима полза, дори за поддръжниците и клиентите на Тръмп, да не говорим за избирателите му.

Гледката на виден скептик към ваксините и гуру по „уелнес“, поставен начело на Министерството на здравеопазването и социалните услуги, надхвърля отказа от истината; тя изглежда като атака срещу самия човешки напредък. Забраните на флуорида във водопроводната вода, приети от законодатели в Юта и Флорида по настояване на Робърт Ф. Кенеди-младши, бележат нова враждебност към самата идея за управление, основано на доказателства. Ескалацията от Тръмп Първи към Тръмп Втори показва как ирационалността се е разпростряла от публичната сфера на разискванията и е заляла каналите на държавното управление.

Когато тълкуваме действията на другите, основен принцип е да приемаме, че хората имат причини да се държат така, дори когато тези причини са емоционални, късогледи или цинични. След фиаското с груповия чат и трусовете около митата, потребителите на социалните мрежи превърнаха в нещо като салонна игра опитите си да вместят действията на администрацията на Тръмп в любимите си обяснителни парадигми. „Сигналгейт“ била умишлено действие; митата – грандиозен план за сриване на долара в интерес на някоя икономическа фракция. Рискът е, че все по-усложнените обяснения за глупави действия в крайна сметка приписват на тези действия известен вид интелигентност – потвърждавайки прозрението на политоложката Робин Мараско, че „конспиративната теория е любовен роман с властта, който се представя като нейна критика“.

Подобни спекулации често биват посрещани с отговор, който се опира още по-силно на обвинението в глупост. Не, Тръмп и хората му не играят четириизмерен шах, гласи реакцията – просто ставаме свидетели на последствията от това, че един обезумял човек е допуснат до най-високата власт, подкрепян от клика тъпи и некомпетентни приближени. Когато политическата социология се провали, празнината се запълва от медицинската психиатрия и неизказан социален дарвинизъм.

Не за пръв път първите месеци на втората администрация на Тръмп бяха сравнени с филма на Майк Джъдж Идиокрация от 2006 г., в който войник със среден интелект се събужда петстотин години в бъдещето, за да открие, че Съединените щати са управлявани от идиоти. От културна, технологична и екологична гледна точка, картината звучи зловещо пророчески. Отпадъците и замърсяването са извън контрол. Президентът е телевизионна знаменитост с маниери и стил на кеч-звезда. Лекарите са заменени от тромави диагностични машини. Потребителите седят пред екрани, залети от реклами и лозунги, които повтарят като мемове. Когато войникът ги съветва да спрат да напояват умиращите си посеви с напитка, подобна на Гейторейд, и вместо това да използват вода, те бързо се отказват от този практичен съвет, щом печалбите на производителя рухват. „Наистина ли искате да живеете в свят, в който се опитвате да унищожите единствения човек, който се опитва да ви помогне?“ – пита войникът отчаяно, след като хората се обръщат срещу него. И, да, оказва се, че те го искат.

Може да разпознаем затъпяващия консумеризъм и маниакалното трупане на печалби като симптоми на нашата собствена епоха на идиотизъм, но предпоставката на сатиричния филм на Джъдж е политически грозна. Причината САЩ да са се сринали в тази бездна през вековете е, че умните хора (изобразени като невротични професионалисти) са престанали да се възпроизвеждат, докато глупавите (представени като насилствени обитатели на каравани) не могат да спрат, в крайна сметка заливайки генофонда с тъпота. В момент, когато расовата евгеника, политиката за раждаемост и фиксацията върху IQ отново са във възход, това едва ли е линия на мислене, която мнозина либерали или леви могат да подкрепят. Ала кой може да бъде сигурен, че противниците на реакционната „глупост“ понякога не таят собствени евгенични фантазии? Последиците от вота за Брекзит – подобно на митата, привидно безсмислен акт на икономическо самонараняване – станаха свидетели на либерални подмятания, че типичните поддръжници на напускането били толкова възрастни, че към момента, в който Брекзит най-сетне влезе в сила, мнозина от тях вече били починали.

Не е нужно човек да се отдава на подобни мрачни фантазии, за да се надява, че официалната глупост в крайна сметка ще си получи заслуженото. Сигурно е, че глупавите икономически политики трябва да доведат до глупава политическа стратегия – и съответно до загуба на власт. Отново, скорошният британски опит предлага прецедент: когато през септември 2022 г. тогавашната министър-председателка Лиз Тръс постави собствените си фискални догми над преценките на облигационните пазари, тя бе скоропостижно изхвърлена от поста си (с помощта на Bank of England) само 49 дни след като го бе заела. При Тръмп мнозина гледат на облигационните пазари като на последния резерв на интелигентността в един глупав свят – силата, която в крайна сметка принуждава идиотите да се сблъскат с последиците. Това работи до известна степен, особено когато финансовата болка се стоварва върху корпоративни ръководители, имащи достъп до ухото на президента – но само частично подрязва глупостта, предпазвайки от най-тежките ѝ изстъпления. Липсата на базисно причинно разбиране у Тръмп – как политика А води до последствие Б – не се ограничава до икономическата политика, нито до самия Тръмп.

Предизвикателството, което тази политическа криза поставя, е как да приемем глупостта сериозно, без да я свеждаме до изцяло психическо или психиатрично явление. Глупостта може да се разбира като проблем на социалните системи, а не на отделните индивиди – както показват Андре Спайсър и Матс Алвесон в книгата си Парадоксът на глупостта. Глупостта, пишат те, може да стане „функционална“ – особеност на начина, по който организациите функционират ежедневно, пречейки на идеите и интелигентността въпреки очевидните негативни последици.

И все пак е трудно да се открие нещо „функционално“ в глупостта на Тръмп, която е по-малко форма на организационна инерция или хаос, и повече поголовна атака срещу самите неща, които правят света разбираем – университетите, общественото здравеопазване, пазарните данни. Тръмпианската глупост не е страничен продукт от провала на умните хора да поемат контрола; тя е наложена и поддържана насилствено. Срещу това трябва да се изправим политически и социологически – без да падаме в противоположния капан на „сейн-уошинга“^[1] или преувеличаването на стратегическата хитрост до нивото на конспиративна теория.

„От началото на този век растежът на безсмислието е придружен от загуба на здрав разум“, пише Арент през 1953 г. „В много отношения това се е проявило просто като нарастваща глупост… Глупостта в кантиански смисъл се е превърнала в немощ на всекиго и затова вече не може да се смята за ‘непоправима’.“

В аргумента на Арент има проблясък на надежда. Глупостта в обществен мащаб трябва да е поправима, ако не друго, защото вече не може да се обясни само като когнитивен дефицит у отделните индивиди. Арент вярва, че хората – интелектуалците не по-малко от „масите“ – са престанали да упражняват способността си за преценка, предпочитайки да повтарят клишета или просто да се подчиняват на заповеди, вместо да мислят самостоятелно. Но кои са социалните и политическите условия, които нормализират това? Едно от тях е общество, в което хората чакат указания как да мислят – нещо, което Арент вижда като ключова характеристика на тоталитаризма.

Този социален модел на глупостта – кристализирал в оруелския образ на промити мозъци, обучени да се подчиняват – има повърхностна правдоподобност като описание на съвременния авторитаризъм, но пропуска същественото измерение на либералните общества, такива каквито се оформят през късния ХХ век. Способността за преценка не е била заменена от диктатура, а по-скоро е била външно възложена на безлични, свръхинтелигентни системи за събиране и анализ на данни.

През средните десетилетия на ХХ век неолибералният аргумент в полза на пазарите – най-ярко формулиран от Фридрих Хайек – винаги е подчертавал, че тяхната основна функция е да организират знанието на обществото. Там, където пазарите функционират гладко и цените се определят свободно, няма нужда никой да упражнява преценка отвъд собствените си непосредствени желания, нужди и очаквания. „Глупавият“ човек има също толкова потенциал да процъфтява в неолиберално общество, колкото и „умният“, защото ценовата система в крайна сметка решава колективните резултати.

В началото на XXI век подобни аргументи бяха приведени в подкрепа на „големите данни“ от идеолога на Силициевата долина и бивш редактор на Wired Крис Андерсън, както и на рандомизираните [осъществявани на случаен принцип] контролни изследвания от икономиста от MIT Абиджит Банерджи: че те с радост ще направят излишни теориите, преценките и обясненията на човешките същества – с всичките им пристрастия и грешки. Щом всичко бъде количествено измерено, чак до най-малките детайли, няма нужда дори от измерване – достатъчно е алгоритмично разпознаване на модели. Не ти трябва понятие за „заек“, за да разпознаеш косматото същество с дълги уши; просто проектираш машини, които да определят коя дума най-често се среща заедно с такова изображение.

И така, когато хората гледат към облигационните пазари като спасение от глупостта, те не очакват завръщането на „здравия разум“, а просто че определени поведения и политики ще получат по-нисък рейтинг от други. По сходен начин големите езикови модели, които днес обещават толкова много, не предлагат преценка – още по-малко интелигентност – а ненадмината способност за обработка на модели, базирана на огромен корпус от прецеденти. (Големите езикови модели като ChatGPT са интелигентни в собствените си граници, но комично глупави, когато бъдат разтегнати отвъд тях. Генерираната от AI търсачка на Google бе помолена да обясни значението на безсмислени измислени идиоми – като „you can’t lick a badger twice“ [„не можеш да оближеш язовеца два пъти“] и „erase twice, plank once“ [„трий два пъти, покрий с талпи веднъж“] – и тя го направи с пълна увереност, произвеждайки потоци от глупости. Професорите също са запознати с опита от четенето на студентски есета, които не са нито много добри, нито много лоши, а са странна комбинация от интелигентност и глупост, която е белег на писането с изкуствен интелект.)

От неолибералната критика на планирането през 70-те години до Doge на Илон Мъск, политическите атаки срещу държавните и професионални форми на човешки авторитет обслужват един паралелен проект – да се отвори пространство за всеобхватни технологии на количествено измерване, сравнение и оценка. И все пак технологичното търсене на „мета“ подход към останалата част от обществото, чрез което да се намали ролята на човешката преценка, не е нов. В Човешкото състояние Арент посочва изстрелването на „Спутник“ през 1957 г. като исторически повратен момент, предоставящ възможност за неземен поглед върху земните дела – и по този начин принизяващ последните. Студената война, която роди интернет и безброй инструменти за контрол и наблюдение, бе битка за постигане на най-пълната глобална перспектива. Никакво поведение или движение не се смяташе за нерелевантно за разкриването на намеренията на врага. Манията на Мъск по космоса (Starlink вече има около 8000 спътника в орбита) е от същата порода като лекомисленото му отношение към човешката преценка. Попитан защо е заявил невярно, че USAID е похарчил 50 милиона долара за презервативи за Газа, Мъск нехайно отговорил: „Някои от нещата, които казвам, ще бъдат неверни.“

Преходът на човешките дейности към платформи за наблюдение означава, че истината и лъжата, фактите и слуховете стават просто данни с еднаква стойност. Фалшивата информация и глупавите политики могат да влияят на пазарите не по-малко от точната информация и умните политики – и така предоставят равни възможности на спекулантите. Една сутрин през април индексът S&P 500 скочи с 6% след вирусен слух, че тарифната политика на Тръмп е временно спряна – слух, който Financial Times проследи до анонимен потребител на X с псевдонима Уолтър Блумбърг, базиран в Швейцария, без каквито и да било реални идентификационни данни. Един последовател на Хайек би могъл да отбележи, че грешката е била бързо коригирана – пазарът се срина със същите 6% в рамките на час – но това беше очевидно глупав развой на събитията.

В един изцяло платформен свят всичко се свежда до статут на поведения и модели; смисълът, намерението и обяснението стават без значение. Едно от най-проникновените описания на тази тенденция в съвременната американска политика идва от политолозите Нанси Розенблум и Ръсел Мюърхед в анализа им на „новия конспиративизъм“.

Класическата конспиративна теория (да речем, около убийството на Кенеди) се опира на прекалено сложна теоретична фантазия – със сложни причинно-следствени вериги, стратегии и съюзи. Нейните изисквания за последователност и смисъл са прекомерни, а толерантността ѝ към случайността – силно ограничена. За разлика от нея, „новият конспиративизъм се освобождава от бремето на обяснението. Вместо това имаме намек и словесен жест … не доказателства, а повторение … Новият конспиративизъм – цял обвинителен акт без доказателства – замества научната валидност със социална: ако много хора го казват (за да използваме отличителната фраза на Тръмп), значи е достатъчно вярно.“

Новият конспиративизъм има своя технологична основа в дигиталните платформи и възхода на реакционните инфлуенсъри и „конспиративните предприемачи“. Нелепи и безсмислени фантазии – като тези, разпространявани от QAnon, или твърденията, че стрелбата в училището „Санди Хук“ е била инсценировка – съществуват, за да бъдат повтаряни и споделяни, действайки като инструменти за онлайн влияние и координация, а не като наративи, обясняващи света. Те могат да посочват врагове и да подсилват предразсъдъци, но не обясняват нищо и не предлагат политически план. Единственото изискване на новия конспирационист е твърденията му да бъдат харесани, споделени и повтаряни. Ангажираността – и приходите – са всичко.

Този анализ ни отвежда отвъд паниката от 2016 г. около „истината“, за да ни помогне да начертаем текущата политическа картина на „глупостта“. Когато републикански политици се появяват по телевизията и изричат абсурдни твърдения за мита, ваксини или имиграция, дали е най-добре да ги разглеждаме като „лъжи“ или като нещо съвсем друго? Често те просто повтарят фрази, които вече циркулират, излъчвани от възлови точки – особено Тръмп и Робърт Ф. Кенеди-младши – в конспиративната мрежа. Някои твърдения действат като клетви за вярност (утвърждения, че изборите през 2020 г. са били откраднати), но повечето са просто безумни и абсурдни, да не споменаваме и болестни – като например твърдението, че политиките за разнообразие, равенство и включване (DEI) били виновни за пожарите, които опустошиха Лос Анджелис през януари, и за самолетната катастрофа, отнела живота на 67 души същия месец. Взети като преценки или обяснения, те повдигат въпроси относно когнитивните способности на говорещия – но може би е по-добре да се разглеждат като мемове. Тези хора може да звучат глупаво, но те не са архитектите на медийната сфера, в която причинно-следственото обяснение е било пожертвано в името на символичното имитиране, за да се запълни времето и да се генерира съдържание.

В същото есе, размишлявайки върху глупостта, Арент прави разграничение между „предварително“ и „истинско“ разбиране. Понеже то включва прилагането на съществуващи концепции към конкретни ситуации, предварителното разбиране има известна цикличност. То може да бъде умно и вярно, но се проваля, когато се сблъска с истинската новост на човешките действия. Човек може да избегне най-грубата форма на глупост, без обаче наистина да разбира значението на политическия и историческия момент. Дори най-умният човек – или система – може да се окаже в капана на „предварителното“ разбиране на събитията.

Арент твърди, че освен способността за преценка съществува и втора човешка способност, която позволява разбирането да достигне до по-истинско схващане на смисъла: въображението. Въображението, според нея, е уникално човешката способност да се схваща истината чрез спекулативни скокове, опирайки се на емпатия и креативност, а не на научни методи. Политиката изисква да се ориентираме в ситуации, които са несравними и неизмерими, защото са наистина нови. Това от своя страна изисква нещо по-близко до естетическата преценка, отколкото до научната.

„Само въображението,“ пише Арент, „ни позволява да виждаме нещата в истинската им перспектива.“ Предизвикателството, което тя ни поставя, е да мислим за истината и смисъла не от гледната точка на икономиста, финансовия анализатор, специалиста по данни или социолога, а на историка – онзи, който вижда човешките събития като поредица от прекъсвания, аномалии и нови начала.

Това е нещото, което „затвореният свят“ на платформеното и пазарното наблюдение не може да предложи – вид разбиране, което не може да се сведе до емпирични данни. Изкуственият или пазарният „интелект“ може да се учи с ултра-висока скорост от съществуващи данни, но диапазонът на възможните му резултати, колкото и голям да е, остава изброим и следователно краен. В превърнатото в игра пространство на такива „затворени светове“ историята е приключила и всичко, което остава, са множество и множество поведения. Всяко възможно събитие, изказване или идея вече съществува – било то в реално време в компютъра на пазара, било в архива на базата данни – и просто чака да бъде открито.

Тръмп и неговата администрация са без съмнение глупави. Те не знаят какво правят, не разбират предходните събития или фактите, и нямат никакво любопитство към последствията – човешки или нечовешки. Фиаското с митата се оказа най-големият тласък за легитимността на икономическата професия в живата памет – демонстрирайки чрез поредица от груби експериментални резултати, че международната търговия наистина, в крайна сметка, повишава благоденствието и ефективността. Оказа се, че основните концепции на макроикономиката все пак имат емпирично сцепление с реалността – и че да ги игнорираш е акт на глупост. За съжаление, подобен процес вече протича и в общественото здраве.

Но ако единствената ни алтернатива на глупостта е повторното възцаряване на „предварителното разбиране“ на експертната ортодоксалност (колкото и добре дошло да е това в някои области), тогава няма да има никакво размишление върху по-широките исторически условия на глупостта – нито върху степента, до която глупави политики и процеси не само се търпят, но и се ценят от съвременния капитализъм. Прехвърлянето на преценката към финансовите пазари, дигиталните платформи и техните хибриди е и покана хората да се държат глупаво – макар и в системи, управлявани от някаква езотерична форма на математически разум. Би било абсурдно да търсим надежда в Тръмп и тръмпизма, но може би глупостта в такъв световно-исторически мащаб поне предлага възможност за „истинско“ разбиране. Нищо – нито пазарите, нито ботовете, нито машините – не може да ни спаси, освен въображението ни.

^[1] Терминът sanewashing е неологизъм, образуван по аналогия с изрази като whitewashing („замазване“) или greenwashing („еко-прикриване“). Означава представяне на очевидно безумно, хаотично или вредно поведение като рационално и умишлено, тоест „изпиране“ на глупостта чрез приписване на разум и стратегия. В политически контекст терминът описва склонността на анализатори и коментатори да виждат дълбок замисъл зад откровено абсурдни действия – например, да твърдят, че Тръмп „играе четириизмерен шах“.

Източник

Уилям Дейвис е социолог и политически икономист в Гълдсмитс, Лондонски университет. Той изследва области като неолиберализъм, политика за околната среда и пресечната точка между експертното знание и властта.