В една петъчна вечер в края на октомври тихо бърборене и звън на чаши се носеха под сводестия таван на павилиона в сградата „Роналд Рейгън“ във Вашингтон. Над сто официално облечени неортодоксални учени, служители на консервативни мозъчни тръстове, „свободомислещи“ и непокорни държавни служители седяха на кръгли маси, покрити с ленени покривки, вечеряха филе миньон, пиеха италианско червено вино и слушаха реч на Стивън А. Пинкър.

Пинкър, академична знаменитост и професор по психология в Харвард, не присъстваше лично; вместо това лицето му, на фона на силуета на Бостън, беше прожектирано на голям екран. Той произнасяше приветствие в чест на Джон Х. Макуортър – негов колега, също лингвист, професор по английска и сравнителна литература в Колумбийския университет и колумнист в New York Times.

Те бяха поканени на тази гала вечер от Американския съвет на попечителите и възпитаниците (ACTA) – организация, която според сайта си насърчава „академичното съвършенство, академичната свобода и отчетността в американските колежи и университети“. Макуортър беше носителят на тяхната награда „Филип Мерил“, а Пинкър направи въведението.

Речта започна съвсем стандартно. „Свръхчовешката поредица от подкасти, рецензии, медийни участия и популярни книги на Джон Макуортър може да ни накара да забравим, че той е и голям учен в областта на лингвистиката“, започна Пинкър. Няколко минути той говори за работата на Макуортър върху креолските езици.

„Но има и друг корпус от постижения, който, подозирам, ни е събрал тази вечер тук“, каза Пинкър, отбелязвайки явен завой в темата. „През 2015 г., преди някой да беше чувал думата ‘woke’ [будност] или да беше преживял ‘Голямото американско пробуждане’, Джон предвиди тази революция в удивително прозорливото си есе ‘Антирасизмът – нашата нова, несъвършена религия’. А в последната си книга ‘Woke Racism’ Джон безстрашно обвинява този печален завой към третиране на хората като взаимозаменяеми членове на расова категория, а не като личности.“

„Голямото американско пробуждане“ е израз, използван от консервативни интелектуалци, за да обозначи идеята, че белите либерали са започнали да проявяват все по-голяма симпатия към движенията за расова справедливост като Black Lives Matter; някъде около 2016 г. те внезапно станали „woke“.

В останалата част от речта си Пинкър възхвали „предизвикателството към всички клишета, догми, вероизповедания и племенни лоялности“, което Макуортър проявявал, както и защитата му на интелектуалното многообразие и академичната свобода. „Макар че Джон никога не е изповядвал ортодоксалните възгледи на левицата, той също така се е съпротивлявал на изкушението да търси утеха и подкрепа в гостоприемните обятия на десницата. Политически Джон е небинарен – а всички знаем колко хубаво е това“, добави Пинкър. Публиката от свободомислещи избухна в едновременен смях.

По-рано същия ден ACTA беше организирала в сградата „Рейгън“ конференция за свободата на словото в университетските кампуси. Сред говорителите бяха предимно учени, чиито политически възгледи са ги вкарвали в сериозни спорове: Дориън С. Абът – геофизик от Чикагския университет, чиито критики към програмите за разнообразие и приобщаване доведоха до отмяната на негова лекция в MIT; Глен С. Лоури – чернокож консервативен икономист, който предизвика полемика, след като публикува отговор на изявление на ръководството на университета „Браун“ за борбата с расовата несправедливост след убийството на Джордж Флойд; както и Ерек Смит – професор в York College of Pennsylvania, който наскоро издаде книга със заглавие Критика на антирасизма в реториката и композицията: Привидната еманципация.

На пръв поглед подобна поява може да изглежда странна за Пинкър – учен и човек, самоопределящ се като либерален демократ. През последните години обаче той все повече се тревожи за академичната среда, в която работи. Университетите, опасява се той, стават все по-враждебни към открития дебат и все по-нетърпими към нови идеи.

Междувременно и самият Пинкър неведнъж е бил обект на полемики – най-вече заради готовността му да участва в дискусии за генетични различия между раси и полове. Джеймс А. Смит, преподавател по литература и теория в Royal Holloway, University of London, веднъж написа, че Пинкър – заедно с Джордан Б. Питърсън, друг публичен интелектуалец и бивш професор по психология в Харвард – „предоставят дългосрочна легитимация на цял набор взаимосвързани реакционни политически позиции по начин, за който крайната десница дори не би могла да мечтае“. Това, което Пинкър вижда като отдаденост на свободата на словото и научния метод, неговите критици възприемат като подхранване на расизъм, сексизъм и най-лошите аспекти на съществуващото положение.

В разговорите си с Пинкър, проведени в рамките на няколко интервюта, ние искахме да помирим това очевидно противоречие. В крайна сметка обаче Пинкър ни каза, че то изобщо не е идеологическо: той просто иска да защитава възможността да се обсъждат идеи – дори такива, в които самият той не вярва. „Истината не може да бъде расистка“, казва той.

Пинкър често обича да разказва следната история. Когато бил тийнейджър – както много млади хора, живеещи в Монреал през 60-те години – той бил анархист (или, в зависимост от това с кого разговаря, „донякъде увлечен по идеите на Бакунин“). Спорел с родителите си – деца на оцелели от антисемитски погроми и от Холокоста – че човешката природа е склонна към мирно сътрудничество. Родителите му, развеселени, му казвали, че скоро ще разбере колко греши.

Не се наложило да чака дълго. На 7 октомври 1969 г., когато Пинкър бил на 15, полицията в Монреал обявила стачка. По неговите думи, „само след часове започнаха грабежи. Имаше бунтове. Частен охранител застреля протестиращ, а лекар застреля натрапник в дома си“.

„Мама и татко бяха прави, а техният всезнаещ син – не“, казва той с усмивка.

В книгата си The Blank Slate: The Modern Denial of Human Nature [Празният лист: съвременното отричане на човешката природа] (2002), където твърди, че гените влияят върху поведението ни, Пинкър пише за този епизод: „Този решаващ емпиричен тест разби политическите ми убеждения на пух и прах.“ Оттогава той се заинтересувал още повече от въпросите за човешката природа – „какво всъщност ни движи?“ – които по-късно ще очертаят цялата му кариера.

Поне така ни разказва. В самата книга има лека разлика: там той пише, че е бил „истински вярващ“ в анархизма, докато в разговор с нас го нарича „флирт“.

Той е споменавал тази история и в New York Times, и в The Guardian. Последният отбелязва, че в преразказа на стачката Пинкър не споменава, че бунтовете не са били случайни, а резултат от трудов конфликт, свързан с движението за независимост на Квебек, който изострил напрежението между по-бедните френскоговорящи и по-богатите англоезични канадци и довел до самата стачка на полицията. (В имейл до нас Пинкър казва, че причината за бунта е „без значение за въпроса дали полицията предотвратява насилие“.)

За двама журналисти, опитващи се да разберат какъв е бил Пинкър като дете, този момент беше донякъде разочароващ – изглеждаше като анекдот, частично оформен така, че да служи на определена теза, а не като чист спомен. В ретроспекция това вероятно няма значение. Личността на Стивън Пинкър отдавна е засенчена – поне в публичното пространство – от Стивън Пинкър, знаменития интелектуалец. Дори когато се опитвахме да го разбираме, неизбежно се сблъсквахме с начина, по който той изглежда в очите на другите.

Оттогава Пинкър е изминал дълъг път от Монреал Уест. Срещнахме се с него в просторния му кабинет в William James Hall, от който се открива широка гледка към Кеймбридж. Около две трети от стените бяха покрити с книги, подредени по категории, отбелязани с малки бележки върху дървото на библиотеката. Останалата една трета беше заета от плакети и трофеи.

На бюрото му имаше рамкирана снимка, на която Пинкър разговаря с канадския министър-председател Джъстин Трюдо – нещо, което той нарича „едно от най-големите ми притежания“. Когато го попитахме с кои други световни лидери се е срещал, той извади дълъг списък, който поддържа в телефона си.

По време на нашите посещения беше облечен, както един от докторантите му се изрази, „в бижутерски цветове и каубойски ботуши“ – по-точно, тъмнолилава риза и черни ботуши Lucchese с шипове (които харесва, защото му придават малко допълнителна височина). Трудно е човек да не се загледа в гривата му от къдрава сребриста коса, която – както каза пред Harvard Gazette – поддържа, защото „всеки професор трябва да има някаква прищявка, нещо, което да забавлява студентите“. През последните години той дори е съосновател на „Клуба на учените с разкошна развяваща се коса“. Когато пристигна фотографът, за да го снима за тази статия, Пинкър веднага извади телефона си, включи камерата в режим селфи и внимателно приглади къдриците си.

След това той ни разведе из кабинета си, като посочваше наградите и отличията, които особено харесва. Плъзна панел в задната част на офиса си и разкри човешки мозък в прозрачен съд, пълен с формалдехид – подарък от студент по медицина. От един ъгъл извади гигантски железен шип – реплика на същия, който е пробил главата на Финиъс Гейдж^[1].

Той използва и мозъка, и копието като реквизит в бакалавърските си курсове; въпреки всички книги, проекти и медийни участия Пинкър си остава преди всичко преподавател. Следващата пролет той ще ръководи огромния бакалавърски курс PSY 1: „Въведение в психологическите науки“, в който се записват стотици студенти.

Трудно е човек да не срещне Пинкър на всички нива на университета. Колегите, с които разговаряхме, единодушно го описват като човек, който е активно ангажиран както със студентите, така и с административния живот на своята дисциплина. Ричард Дж. „Дик“ Зекхаузър, професор по политическа икономия в Harvard Kennedy School, нарича Пинкър „отговорен гражданин“ – човек, който участва в комисии, включва се в проекти и дава подробни оценки за докторанти, когато бъде помолен.

„Чували ли сте за проблема на безплатния ездач?“ пита ни Зекхаузър. „Не мисля, че в този университет има много безплатни ездачи, но има доста евтини ездачи. А има и няколко души, които са готови да направят повече от необходимото. И Стив със сигурност е човек, който редовно прави повече от необходимото.“

Хауърд Е. Гарднър, професор по когнитивни науки и образование в Harvard Graduate School of Education, нарича Пинкър „mensch“ [достоен, почтен човек]. Преди десетилетия, когато двамата били на конференция заедно с Джеймс Уотсън – учен, обикновено сочен като откривателя на двойната спирала на ДНК и по-късно лишен от позицията си в Кеймбриджкия университет заради расистки изказвания – Уотсън започнал да се заяжда с Гарднър. „Стив просто скочи и изнесе чудесна защита“, спомня си Гарднър. „Каза: ‘Трябва да слушате какво казва Хауърд. Трябва да избягвате тези лични нападки.’ Той е много добър дебатьор.“

Пинкър често е готов да защитава колегите си – дори когато това води до полемики. През 2012 г. философът от Университета в Маями Колин Макгин беше обвинен от докторантка в сексуален тормоз. Когато случаят стана публичен, Пинкър написа в отворено писмо, че Макгин е „блестящ и изтъкнат учен“ и че ако университетът предприеме дисциплинарни мерки срещу него за „размяна на сексуални шеги с докторантка“, това ще „охлади комуникацията между преподаватели и докторанти и ще подкопае откритостта и неформалността, от които зависи научната работа“.

След като излязоха повече подробности за случая, включително имейли, показващи, че Макгин е предложил на студентката да правят секс, Макгин подаде оставка и Пинкър промени позицията си. През 2013 г. Пинкър каза пред New York Times: „Няма съмнение, че се е държал лошо.“ Той добави: „Наказанието беше прекалено тежко, но определено трябваше да има последствия.“

През 2019 г. Пинкър беше подложен на критики, след като BuzzFeed News разкри, че през 2006 г. е съдействал на правната защита на Джефри Епстийн. Пинкър каза пред BuzzFeed, че участието му било „услуга към приятел и колега“ – адвоката на Епстийн Алън Дершовиц – и че не е знаел кой е клиентът, нито точните подробности по случая, когато е помогнал на Дершовиц да анализира точния смисъл на федерален закон относно използването на интернет с цел примамване на непълнолетни към проституция. „Знаейки това, което знам сега, съжалявам, че написах писмото“, каза Пинкър пред BuzzFeed News.

Гарднър, разсъждавайки върху някои от тези епизоди, признава, че те може би не са били особено мъдри, но „са произлезли от желание да помогне на приятел“. Все пак, относно склонността на Пинкър да се забърква в неприятности, той добавя: „Сигурно има нещо в характера на Стив, което обича битките. Мисля, че обича да спори, защото обича да печели.“

Кабинетът на Пинкър е пълен с екземпляри от собствените му книги. По-старите му публикации, както и някои избрани чуждестранни преводи, са подредени на рафт над компютъра му. На една задна маса има десетки екземпляри от японския превод на дванадесетата и най-нова негова книга Rationality: What It Is, Why It Seems Scarce, Why It Matters [Рационалността: какво е, защо изглежда рядка, защо е важна].

В разговора си с нас Пинкър често се връща към The Blank Slate: The Modern Denial of Human Nature – книга, която дори две десетилетия след излизането си продължава да илюстрира основни елементи от неговото мислене днес.

Книгата твърди, че индивидуалното ни поведение – интелигентността, социалността, склонността ни към насилие – има корени в нашите гени, а не само в средата, в която сме израснали. Това твърдение, пише Пинкър, дълго време е било считано за токсично в медиите и академичната общност поради страха, че може да послужи като оправдание за мизогиния или расизъм; подчертаването на ролята на биологията в човешкото поведение би могло да доведе някои до извода, че всички различия между хората са биологични.

Книгата често е по-малко защита на самата идея и повече израз на раздразнение от начина, по който – според Пинкър, основателно или не – тя е била възприемана. (Луис Менанд пише в New Yorker, че книгата е „посветена на това да налага удари по локеанско-русоистко-картезианското плашило, което Пинкър сам е създал“.)

Пинкър нарича „отказа да се признае човешката природа“ сред академиците нещо подобно на „викторианското притеснение от секса, само че по-лошо“, и „покваряващо влияние“ върху интелектуалния дебат. Академиците, които поставят средата над всичко останало, казва той, всъщност не вярват в това, което твърдят – те просто повтарят „фантастични убеждения“ като „доказателство за собственото си благочестие“.

Още по-лошо – учени, които изразяват убеждението, че гените могат да играят голяма роля в поведението, „са били пикетирани, освирквани, подлагани на яростни нападки в пресата и дори заклеймявани в Конгреса“ просто защото „се позовават както на възпитанието, така и на природата, а не само на възпитанието“. Пинкър посочва няколко автори, станали жертва на подобно отношение, като най-известните са Ричард Дж. Хернщайн и Чарлз А. Мъри, които в книгата си The Bell Curve твърдят, че разликите в IQ между чернокожи и бели хора може да имат генетичен характер. Пинкър, за да е ясно, пише, че не е съгласен с техните заключения – но настоява, че отказът дори да бъдат разглеждани подобни идеи в крайна сметка ще подкопае „уважението към истината“ и ще отслаби „претенциите за достоверност в очите на обществото“.

The Blank Slate не разглежда пряко расовите различия, макар че през 2006 г. Пинкър публикува благосклонна рецензия на научна статия, според която ашкеназките евреи може да са еволюирали така, че да имат по-висок IQ от други расови и етнически групи. Статия в The Guardian от 2018 г., озаглавена „Нежеланото възраждане на расовата наука“, отбелязва, че Пинкър не споменава факта, че макар днес ашкеназките евреи средно да постигат високи резултати на IQ тестове, преди век те са се представяли под средното ниво за американците.

Пинкър ни казва, че преди е писал, че „това е емпирично доказателство, че може да има промени в измерения IQ, особено когато става дума за познаването на езика, на който се провеждат тестовете“. (Той обаче не включва този факт в рецензията си на статията за интелигентността на ашкеназките евреи – макар че дори и да го беше направил, това не изглежда непременно да опровергава твърдението, че ашкеназите са по-интелигентни от други групи поради гените си.)

Настойчивото твърдение на Пинкър, че много академици – водени от стремеж към морална чистота – отказват да разглеждат трудни емпирични данни, остава постоянна тема и в по-късните му книги. През 2011 г. той публикува The Better Angels of Our Nature: Why Violence Has Declined [По-добрите ангели на нашата природа: защо насилието е намаляло], събирайки статистически данни от историята, политологията и социологията, за да аргументира тезата, че с времето насилието намалява, благодарение на умиротворяващото влияние на модерните институции. Някои учени остават скептични към тези твърдения; те не са убедени от аргумента му, че въпреки катастрофите на ХХ век насилието всъщност намалява, нито дали това намаляване изобщо има значение, ако хората са също толкова нещастни, колкото и преди. Както казва Гарднър: „Той ще каже: ‘по-малко хора са умрели от X през 1950 г., отколкото през 1900 г.’ – а аз ще кажа: ‘Да, това е чудесно. Но ако са нещастни, наистина ли е постижение?’“

Пинкър има отговор на всяка от тези критики. Критиците на неговите анализи за спада на насилието, пише той, или не са прочели книгата достатъчно внимателно, или са „незапознати със съответните научни области“. Насочва ни към графика, която според World Values Survey показва, че глобалното щастие се е повишило. Като цяло, както Пинкър пише в отговор на критиките срещу книгата в списание Sociology, аргументите, които излага, „са емпирични, макар че фактите, върху които се основават, неизбежно ще настъпят мазолите на твърдата левица, критическата теория^[2] и различните форми на пост-Х-изма“.

Изглежда вярно, че критиците на Better Angels идват главно от среди, неудовлетворени от статуквото. Междувременно книгата получи благосклонното внимание на глобалния елит. По собствените думи на Пинкър именно тя му отваря вратите към конференции, събития и участия, които го срещат със световни лидери. Той поддържа широко разгласявано интелектуално партньорство с Бил Гейтс, който нарича Enlightenment Now: The Case for Reason, Science, Humanism, and Progress [Просвещение сега: аргументи за разума, науката, хуманизма и прогреса] „новата си най-любима книга за всички времена“. В момент, когато и левицата, и десницата все по-често атакуват институциите, Пинкър защитава ценността на това, което имаме сега.

Пинкър написа The Blank Slate и Better Angels в края на една фаза на национални тревоги около „политическата коректност“. Днес тези тревоги са намерили нов живот в „културата на отмяната“ и „будността“ – в страха, че исканията университетите да станат по-приобщаващи по отношение на раса, пол, класа и сексуалност, са довели до заглушаване на несъгласието.

„Културата на отмяната е абсолютно реална“, каза Пинкър пред Penguin Books през 2021 г.; нископоставени университетски служители биват уволнявани за „дребни нарушения на приличието“, което е знак за „режим на сплашване, който предупреждава хората, че ако изразят непопулярно мнение, работата им може да се окаже под въпрос“.

Според Пинкър това потискане на дискусията рискува да задуши интелектуалния напредък. По-новите му книги – Enlightenment Now, която възхвалява достойнствата на западното Просвещение като двигател на прогреса, и Rationality, едновременно наръчник как да бъдем рационални и аргумент защо рационалността изобщо трябва да има значение за нас – очевидно са повлияни от тези тревоги.

Общият отговор на Пинкър е, че неговите критици, особено в академичните среди, са просто твърде привързани към собствения си светоглед, за да приемат добрите новини, подкрепени с данни. В консервативното онлайн издание Quillette той пише, че те „се възмущават от нахлуването на науката, данните и количествения анализ в територии, които традиционно са били оградени и присвоени от тях“.

По-язвителна версия на това можем да открием в Enlightenment Now: „Интелектуалците мразят прогреса. Интелектуалците, които се наричат ‘прогресивни’, наистина мразят прогреса.“

Един от първите учени, станали жертва на културата на отмяната, според Пинкър, е Е. О. Уилсън. Уилсън беше биолог и професор по еволюционна биология в Харвард. Днес е известен с две неща: награждаваната си работа върху биоразнообразието и публичното си заклеймяване като расист.

През 1975 г. Уилсън публикува книга, озаглавена Sociobiology: The New Synthesis [Социобиология: Новата синтеза], в която твърди, че поведението е резултат от гените – „много в духа на това, което и аз пиша за човешката природа“, казва Пинкър – и така влиза в дебата за научния расизъм. В книгата си Уилсън пише, че трябва да има „дисциплина на антропологичната генетика“, която да изследва дали културните различия имат биологична основа. Това е прочетено като одобрение на генетическия детерминизъм; Sociobiology е атакувана, наред с други, от Ричард Левонтин и Стивън Джей Гулд. Според New York Times, по време на дискусия през 1978 г., частично посветена на книгата, членове на International Committee Against Racism влизат в залата с „плакати срещу социобиологията (поне един от тях със свастика), превземат подиума и изливат кана ледена вода върху главата на Уилсън, скандирайки: ‘Wilson, you’re all wet!’“ [„Уилсън, много си мокър“]^[3]. За Пинкър, който днес е в консултативния съвет на E. O. Wilson Biodiversity Foundation, този момент е показателен за „ограниченията върху академичната свобода“, които оттогава насам само са се засилили.

Уилсън, чиято кариера така и не е провалена от протестите срещу него, почина през 2021 г. Няколко месеца по-късно биолог от Howard University открива, че в продължение на десетилетия Уилсън е водил кореспонденция с Дж. Филип Ръштън – психолог, известен с настояването си, че чернокожите притежават по-нисък интелект. Уилсън неведнъж защитава Ръштън срещу санкции за неговия расизъм и в частно писмо пише, че не може да го защити още по-открито заради „лявото възраждане на маккартизма“ в университетите.

Без да споменава себе си, Пинкър ни казва, че съществува „дълъг списък“ от учени, които са били отменени или почти отменени: Ейми Л. Уокс, заклеймена от студенти и възпитаници в Университета на Пенсилвания, след като твърди, че расовите неравенства съществуват, защото някои малцинства не възприемат „буржоазния културен сценарий“, който „горната средна класа все още до голяма степен следва“; Лора Кипнис, критикувана за това, че защитава колега, обвинен в сексуален тормоз; и Дориън Абът, чиято лекция в MIT е отменена, след като студенти възразяват срещу критичните му възгледи за обученията по разнообразие, равенство и приобщаване. Според Пинкър подобни случаи са зачестили през последните четири години.

Понякога Пинкър се изказва в защита на такива хора. През 2010 г. той изпраща писмо в подкрепа на студентка от Harvard Law School, която е била принудена „към унизително разкаяние“, след като е изпратила имейли, които, по неговите думи пред нас, просто са се опитвали „да обсъждат расовите различия“ – „без дори самата тя да застъпва някаква конкретна кауза“.

Пинкър има предвид Стефани Н. Грейс, студентка трети курс по право, която е заклеймена, след като пише на свои колеги, че не „изключва възможността афроамериканците средно генетично да са предразположени към по-нисък интелект“.

„Всички искат някой да вземе 100 бели бебета и 100 афроамерикански и да ги отгледа в дисниевска утопия, за да докаже веднъж завинаги, че всички сме равни по всяко измерение“, пише Грейс, но тя самата не била „100% убедена, че това е така“.

Самият Пинкър също е критикуван заради това, което неговите противници смятат за подозрителна близост с расисти. Статия в Politico Magazine от 2017 г. посочва The Blank Slate като една от книгите, вдъхновили американското alt-right движение, което спомага за издигането на бившия президент Доналд Дж. Тръмп до Белия дом през 2016 г. Книгата е похвалена от Стив Е. Сейлър – журналист, определян като бял супремасист от Southern Poverty Law Center, който често твърди, че чернокожите са по-малко интелигентни от белите.

През 2017 г., по време на дискусия за политическата коректност в университетите, Пинкър твърди, че липсата на идеологическо разнообразие в кампусите кара „често много начетени, много интелигентни“ млади хора да се ориентират към alt-right. След панела журналистът Бенджамин Нортън пише в Twitter, че „Стивън Пинкър отдавна е любимец на белия супремасистки ‘alt-right’. И той му отвръща със същото.“

„Врагът на моя враг е мой приятел“, казва Пинкър, когато го питаме защо някои хора отдясно са прегърнали работата му, като същевременно подчертава, че всички твърдения, че е защитавал расисти, са „неверни“. Той продължава: „Фактът, че не съм бил засмукан от академичната твърда левица, кара някои хора отдясно да мислят, че непременно съм по-близък до десницата.“

Той настоява: „Не съм консерватор – макар че няма в това нищо лошо.“ Между 2008 и 2022 г. Пинкър (който казва, че ненавижда Доналд Тръмп) е дарил над 70 000 долара на кандидати и организации на Демократическата партия. „Мисля, че бях вторият по големина дарител за Демократическата партия сред преподавателите във FAS“, казва Пинкър, позовавайки се на статия в The Crimson от 2015 г., която го посочва сред тримата преподаватели в Харвард, даряващи най-много на кандидати на демократите.

Пинкър определя себе си като класически либерал „в смисъла на Джон Стюарт Мил“, който вярва в „принципите на либералната демокрация“. Той споделя много от възгледите на днешната Демократическа партия: че човешката дейност е отговорна за климатичните промени, че замърсяването и безопасността на работното място трябва да бъдат регулирани, че обществото се нуждае от система за преразпределение на доходите. И все пак той смята, че една от либералните ценности, които държи най-скъпо – правото на свободно слово – днес е станала „радикална позиция, колкото и странно да звучи“.

Именно този въпрос, към който Пинкър е особено чувствителен, понякога го отдалечава от левицата и го поставя в съюз с десницата. В момента той е в консултативния съвет на няколко надпартийни организации, посветени на свободата на словото, особено в университетските кампуси: Academic Freedom Alliance, Campus Freedom Network и Foundation for Individual Rights in Education.

Понякога той сътрудничи на Quillette – популярно онлайн списание с консервативен уклон, чийто девиз е „Free Thought Lives“ [„Свободната мисъл е жива“]. Според профил в Politico от 2018 г., „Quillette се гордее, че публикува ‘опасни’ идеи, до които други медии не биха се докоснали“. („Продължавам да съм впечатлен, че Quillette публикува неортодоксални, но интелектуално сериозни и невъзпалителни текстове за идеи, които са се превърнали почти в табу в академичния и интелектуалния дебат“, казва Пинкър пред Politico.)

През 2021 г. Пинкър се присъединява към консултативния съвет на University of Austin, често назоваван със съкращението UATX. UATX е нов частен liberal arts университет, „посветен на свободата на изследването“, както гласи сайтът му. Сред учредителите му са противоречивата журналистка Бари Уайс и историкът Найъл Фъргюсън, а в консултативния му съвет в момента влиза и бившият президент на Харвард Лорънс Х. Съмърс. Пано Канелос, президентът на UATX, казва пред Austin American-Statesman, че университетът е необходим, защото университетите „вече нямат стимул да създават среда, в която интелектуалното несъгласие е защитено, а модните мнения са подложени на scrutiny [критическа проверка]“.

University of Austin е подложен на редица критики още от създаването си – често е осмиван заради липсата на акредитация да издава дипломи и заради това, че няма редовни студенти. Предвид откровено консервативния състав на проекта някои се питат дали той самият няма да се превърне в ехо камера. В New Republic Арън Р. Ханлън, доцент по английска литература в Colby College, го нарича „решение на проблем, който не съществува“.

В интервю за The Crimson през ноември 2021 г. Пинкър изглежда ентусиазиран от UATX. „Твърде много от университетите в страната са затънали в един и същ коловоз, а този коловоз включва непосилно високи такси, разрастваща се бюрокрация, странен набор от критерии за прием и нарастваща политическа хомогенност, включително потискане на речта и идеите“, казва той.

Но отношенията на Пинкър с UATX приключват рязко на 15 ноември 2021 г. – само седмица след обявяването на основаването на университета – когато той съобщава, че напуска консултативния му съвет.

Тогава Пинкър не е склонен да обяснява решението си; почти година по-късно е по-откровен. В крайна сметка, казва той, UATX е смесил свободата на словото с политическата десница. „University of Austin беше натъпкан донякъде с десничари, и то не непременно защитници на свободата на словото – някои от тях всъщност бяха против свободата на словото“, казва Пинкър пред нас.

Той е бил обезпокоен и от това, че „целият преподавателски състав и консултативният съвет бяха съставени от хора, които са били отменени, заклеймявани“.

„Един жизнеспособен университет не може да бъде университет на „отменените“, департамент на политически некоректните или факултет на anti-woke“, казва той. „Не мисля, че университетите трябва да бъдат обвързани с някаква доктрина, като лявата политическа коректност, но това не означава, че anti-left, anti-political correctness, anti-wokeness [не-левичарството, не-политическата коректност и не-пробудеността] е кохерентна основа за университет.“

Обратно на конференцията на ACTA във Вашингтон, разговорите се въртят около страха за бъдещето на академичния свят. Сред присъстващите има представители на American Enterprise Institute, Cato Institute и Republican National Lawyers Association, както и други хора, които неизменно се определят като „оригинални“ и „свободни“ мислители. Лектори и участници в панелите, мнозина от които твърдят, че сами са били жертва на културата на отмяната, изразяват тревога от въздействието, което обученията по разнообразие, обучение за равенство и приобщаване, антирасизмът от типа на Ибрам Х. Кенди, практиките за прием с оглед на расата, безопасните пространства в университетските кампуси и идеологията на „будността“ ще окажат върху образованието.

Особено често се споменава Кенди. ACTA изглежда е убедена, че в днешните университети всеки, който не следва антирасистката програма на Кенди, ще се сблъска с незабавна ответна реакция, водеща до потискане на „разнообразието на мисълта“. „Именно това създава спирала на мълчанието“, казва Пинкър. „Ако бъдеш обвинен в расизъм, защото поставяш под въпрос някаква ортодоксия, всеки ще започне да се преструва, че вярва в тази ортодоксия.“

„Не съм чел книгата му, но прочетох откъс от нея“, казва Пинкър за How to Be an Antiracist. „Той има право да изложи аргументите си, а другите хора трябва да имат право да не са съгласни с тях. Проблемът е, че налаганият режим превръща самото несъгласие в наказуема форма на расизъм – което е безумно, но за съжаление почти се е превърнало в закон на страната.“

В университетски кампуси като този на Харвард – където допитване сред Факултета по изкуства и науки по-рано тази година установи, че 80 процента от преподавателите се определят като либерали – според Пинкър не е трудно човек да бъде заклеймен като десничар или консерватор.

„Когато си на Северния полюс, всички посоки са юг“, казва той. „Академичният свят е на Левия полюс – онова митично място, от което всички посоки са надясно.“

В крайна сметка Пинкър се страхува, че „пробуждането“ на академичния свят ще делегитимира университетите. Налагането на антирасизъм, предполага той, особено чрез забрана на определени видове реч или чрез отмяна на покани към лектори, ще донесе повече вреда, отколкото полза.

Но участниците в конференцията на ACTA са готови да отвърнат. Джон Макуортър, излизайки на сцената да приеме наградата си, казва, че „всички ние тук сме готови да продължим напред и да водим тази бавна, но необходима битка“.

„Нуждаем се от смелост“, казва Макуортър на публиката. „Нуждаем се от такъв вид смелост, която може да се изправи срещу това професионализирано нелюбопитство и непрекъснато демонстративно морализаторство.“

Макуортър не уточнява как точно изглежда това на практика. Но извън ACTA, в Twitter, Substack и в реалния живот, се оформя все по-организирана група хора, готови да защитават академици и интелектуалци от „отмяна“.

Показателен пример може би е Дориън Абът. Абът, геофизик от Чикагския университет, който по-рано същия ден участва в панел на ACTA, казва, че за пръв път е бил „отменен“ през 2020 г. Без мрежа за подкрепа той е бил напълно изненадан. „Имаше писмо, което ме заклеймяваше, плюс цялата тази история в Twitter“, казва той. „Осъзнах, че има хора, които играят игра, за чието съществуване аз дори не подозирах.“

Година по-късно, казва той, е бил „отменен“ отново – този път, когато планираната му лекция в MIT е била отменена.

Но през 2021 г. Абът вече е подготвен. „Трябва да имаш план за действие“, казва той. „Когато това се случи, казах на Бари Уайс, написах статия за нея. После започнах да разказвам точно и честно какво е станало на всеки, който ме попита – на всеки, който искаше да разговаря с мен.“

Уайс, бивша колумнистка в Wall Street Journal и New York Times, известна най-вече с текстовете си по теми от културните войни, има почти половин милион последователи в Twitter. Тя изглежда дълбоко свързана с други журналисти и учени, загрижени от културата на отмяната, и издига историята на Абът до национално ниво. Случаят с MIT е отразен в New York Times, Boston Globe и New York Post, наред с други издания.

Критиците на Абът внезапно се оказват от другата страна на ответната реакция. Във връзка със случая в MIT Фийби А. Коен, геолог от Williams College, казва пред New York Times, че „тази идея за интелектуалния дебат и строгост като връх на интелектуализма идва от свят, в който белите мъже са доминирали“. По-късно тя пише в Inside Higher Ed, че след този свой коментар е преживяла „потоп от атаки в Twitter“, „насилствени и обидни имейли“ и че нейният „характер и интелигентност са били поставяни под въпрос в New York Post, консервативни онлайн списания и в множество други колонки и бюлетини на New York Times“.

Пинкър сякаш е предвидил подобен отговор още в Rationality, която започва с предупреждение, отправено във второ лице. Има много хора, пише той, които започват да се насищат на нелиберализма на съвременния дебат – дотолкова, че скоро могат да „се включат в играта, която играете, и да ви отвърнат със сила, а не с аргумент“.

Кой точно е това „вие“, остава неизречено, макар че човек вероятно може да се досети: „будната“ левица, хората от Twitterati, свръхчувствителните студенти и предпазливите университетски администратори.

Тези хора скоро може да бъдат неприятно изненадани, предупреждава Пинкър: „Когато вие самите бъдете отменени, вече ще е твърде късно да твърдите, че възгледите ви трябва да бъдат приемани сериозно заради собствените им качества.“

Погледнато в ретроспекция, писмото очевидно е било обречено да стане вирусно [много четено].

На 1 юли 2020 г. анонимна група лингвисти публикува отворено писмо до Лингвистичното дружество на Америка, в което поиска Стивън Пинкър да бъде лишен от званието „изтъкнат член“ и да бъде премахнат от списъка на медийните съветници на дружеството. Според авторите Пинкър е нарушил наскоро приетото от LSA изявление за расова справедливост; като доказателство те посочват шест негови публични изказвания и туитове.

В четири от шестте туита, изтъкнати в писмото, Пинкър препраща статии от New York Times и Washington Post. В един такъв туит той дава линк към публицистична статия в New York Times от 2017 г. със заглавие „Защо полицейските служители са по-опасни от самолетите?“ и пише: „Полицията убива твърде много хора, черни и бели. Фокусирането върху расата отклонява вниманието от решаването на проблема, както не правим при самолетните катастрофи.“ В друг туит Пинкър откроява статия на Washington Post за ролята на полицията в предотвратяването на насилие и пише: „Не премахвайте полицията.“

На 3 юли лингвистите изпращат писмото по имейл до малка група учени, които биха могли да гледат благосклонно на каузата им, и ги канят да се подпишат. В някакъв момент през същия ден писмото е публикувано в Twitter. Когато броят на подписалите достига около 60 души, то започва да набира скорост – и то не по начина, по който авторите му са възнамерявали.

По-късно същия ден Клеър Леман (основателка и главна редакторка на изданието с консервативен уклон Quillette, в което Пинкър понякога сътрудничи) туитва линк към писмото пред своите 300 000 последователи с добавката: „Шейсет и шест лингвисти са подписали това жалко писмо. Обвиненията са силни колкото парче топла маруля.“

На следващия ден Леман е последвана от поредица гневни туитове от пъстра смесица от утвърдени лингвисти, десни коментатори и приятели на Пинкър. Джо Хенрик, професор по еволюционна биология в Харвард, пише, че писмото „призовава към заглушаване и понижаване“ на Пинкър. Джонатан Хайд, социален психолог в Нюйоркския университет, отбелязва, че то е „несправедливо“.

Макуортър, който тогава е председател по връзките с обществеността на LSA, туитва за писмото няколко пъти в рамките на три дни. Той го нарича „опит за изхвърляне“ на Пинкър, а авторите му – „ерудирани демони пред портите“.

Междувременно писмото набира скорост; списъкът на подписалите нараства до стотици имена. Поне две от тези имена – Рей Джакендоф и Мишел Ф. Деграф, и двамата видни професори по лингвистика – изглежда са били добавени без знанието на самите Джакендоф и Деграф. Поддръжниците на писмото предполагат, че имената са били добавени от тролове, които искат да подкопаят достоверността му; противниците му виждат в това доказателство за нечестността на самото писмо.

На 5 юли, два дни след като започва да се разпространява, Пинкър туитва по негов повод: „Някои се чудеха дали това отворено писмо до Лингвистичното дружество на Америка, което настоява да ми бъде отнет статутът на Fellow, не е сатира на woke културата на възмущението – с нейните халюцинирани „кучешки свирки“, ярост срещу туитове с публицистични текстове от NYT и WaPo и очевидно фалшифицирани подписи … Но то е истинско, което подсказва, че културата на отмяната е навлязла в своята декадентска фаза. Не обвинявайте LSA (поне засега): те не са ме отменяли и вероятно няма да го направят. Не обвинявайте и утвърдените лингвисти: разпознавам само едно име сред подписалите се.“

Именно този последен момент често се подчертава в дните след публикуването на писмото: повечето от подписалите не са утвърдени лингвисти. По-късен анализ на писмото, направен от Итамар Кастнер – преподавател по лингвистика в Университета в Единбург, който също е подписал писмото – показва, че 42 процента от подписалите са студенти, 14 процента заемат позиции извън tenure track, а само 20 процента са професори с tenure. Все пак, както самият Кастнер отбелязва, това е сходно със състава на самото LSA; през 2019 г. 32 процента от членовете на LSA са били студенти.

Очевидният факт, че мнозинството от подписалите са млади хора или хора в началото на кариерата си, сякаш превръща отвореното писмо до LSA в пример именно за онази свръхчувствителност и култура на отмяната, срещу които Пинкър воюва.

Писмото привлича вниманието на национални и международни медии; за него пишат New York Times, The Times (Лондон), The Telegraph, Psychology Today и National Review, наред с други. Коментатор в The Atlantic пише, че то ще има „смразяващ ефект“ върху академичния дебат. Междувременно колумнист в Mother Jones го нарича „нечестно“ и „фактически погрешно“. По-късен анализ на писмото, направен от малка група негови подписали, открива споменавания на писмото в 60 различни медийни източника.

В крайна сметка LSA не предприема никакви действия срещу Пинкър. До края на същата седмица, след значителната ответна реакция онлайн и в медиите, либертарианското издание Reason публикува статия със заглавие: „Стивън Пинкър побеждава атаката на културата на отмяната“.

Всичко това е много за едно писмо, което никога не е било замислено да напуска полето на лингвистиката. Мнозина от подписалите наблюдават онлайн реакцията в шок; „Гледах как се развива всичко и изобщо не разбирах какво става“, казва Кейтлин Грийн, която е подписала писмото. Целите на писмото са били „сърцераздирателно скромни“, казва Джесика Рет, професор по лингвистика в UCLA; опитът да се отнеме на Пинкър статутът на „изтъкнат член“ и да бъде премахнат от списъка на медийните съветници на LSA не бил толкова опит за отмяна, колкото усилие да се гарантира, че LSA следва собствените си декларирани ценности. „Няма смисъл да публикуваш изявление за расова несправедливост от името на дружеството си, ако то няма никакви зъби“, казва Рет.

Пинкър отхвърля представата, че целите на писмото до LSA са били скромни и че то не е представлявало опит за отмяна, като „биомаса от едър рогат добитък“ [иронична перифраза на bullshit], в изявление, изпратено по имейл.

„LSA няма политика, която да забранява на своите членове да цитират рецензирани социологически изследвания или да изразяват мнения, които са основани на доказателства и вероятно са верни“, пише той. „Целта на писмото беше да изпрати послание към академичните среди, че несъгласието с „пробудената“ ортодоксия няма да бъде търпяно, а ще води до професионално наказание.“

По-късно група подписали писмото, включително Грийн и Рет, публикуват друго писмо в отговор на отразяването на първото в медиите и онлайн, озаглавено „Кой говори от наше име“. Тод Снайдър, един от съавторите и постдокторант в Heinrich Heine University Düsseldorf, казва, че заглавието идва от една от целите на самото писмо: „Членове на организацията казваха: ‘Хей, може би той не бива да говори от наше име.’ Не става дума за това, че не бива да говори изобщо.“

Все пак Снайдър смята, че писмото неизбежно е щяло да предизвика критика. „Мисля, че много от хората, реагирали отрицателно на писмото, просто дебнеха за PC полиция“, казва той. „Ние просто искаме професионалната ни организация да се отнася към него малко по-различно, не да го изгони. Просто да го свали от един списък с експерти и от списъка на „изтъкнати членове“. Колкото и изрични да бяха авторите, хората, които са склонни да чуват всяка критика като отмяна, щяха да я чуят точно така, защото за това слушат.“

Разбира се, писмото не се ограничава стриктно до начините, по които Пинкър може да не е оправдал изявлението на LSA за расова справедливост. Четвъртият абзац започва така: „Макар вероятно да са свързани, тук оставяме настрана въпросите за склонността на д-р Пинкър да се движи в близост до онова, което The Guardian нарече възраждане на ‘научния расизъм’, публичната му подкрепа за Дейвид Брукс (за когото е било твърдяно, че е поддръжник на ‘джендър есенциализма’), експертното му свидетелстване в полза на Джефри Епстийн (за което д-р Пинкър сега съжалява) или съмнителните му по-ранни позиции относно изнасилването и феминизма.“

Предполага се, че човек изобщо не би споменавал подобни случаи, ако наистина иска те да бъдат „оставени настрана“. Частта от писмото, която не е изречена открито – но която повечето хора, които го четат, могат да уловят – е, че авторите му сякаш все пак правят някаква морална преценка за самия Пинкър; трудно е да посочиш няколко случая на нечия расова нечувствителност, без да внушиш, че този човек е расист. Ако вече смяташ, че Пинкър е расист, вероятно ще подкрепиш писмото; ако не смяташ така (или не те интересува особено), вероятно ще му се противопоставиш.

Тъкмо това изглежда е в центъра на много от отрицателните реакции срещу писмото – че да направиш морална присъда над нечий личен характер сякаш е сърцевината на това да „отмениш“ някого. Но отмяната предполага и последствия, осезаеми отрицателни ефекти. Макар някой да се е опитал да отмени Пинкър, той със сигурност не е успял.

Някои от подписалите писмото обаче казват, че животът им действително е бил засегнат отрицателно от него. Те твърдят, че са имали разговори с други лингвисти, от които са разбрали, че сега ще бъдат приемани по-малко сериозно, защото са подписали писмото – един от тях например получил след това имейл от колега със следното съдържание: „Не се тревожи за това. Още те харесвам. Свястно момче си. Просто вече не те уважавам.“ Няколко души изразяват тревога, че решението им да подпишат писмото ще се отрази на бъдещите им шансове за работа.

Освен това в дните и седмиците след разпространението на писмото подписалите започват да получават лавина от онлайн тормоз, голяма част от който е документирана от авторите на „Кой говори от наше име“. В Twitter, Facebook и блог публикации те са наричани „отвратителни култисти“, „линчуваща тълпа“, водачи на „кампания в стила на процесите срещу вещици в Салем“, „гьобелсовци“ и хора, които се опитват да „подражават на най-лошите изстъпления на бившия СССР и други подобни режими“. Един коментатор пише, че би било „разумно човек да запомни този списък и други учени и т.н. да внимават да не работят с такива хора“. В друг случай един от подписалите получава имейл със следния текст: „Толкова ли си шибано безполезен в лингвистиката, колкото и в елементарните факти? Нищо чудно, че сте такива завистливи идиоти.“

Имало е и по-сериозни коментари. Един от тях гласи: „Ще ви изловят всички, един по един.“

Когато стигаме до последното си интервю, все още не сме напълно сигурни какво да мислим за Стивън Пинкър. По-късно той ни пише, че по-голямата част от професионалната му работа е свързана с „изследвания, писане и преподаване за езика и човешкия ум“, а не със „защита на свободата на мисълта или правене на спорни изявления“ – и все пак публичната му фигура трудно може да бъде сведена само до психологията. Като студенти в университета, в който той преподава, ние, разбира се, знаехме за научната му работа, но също така знаехме и за полемиките, които той предизвиква.

Изглежда, че в крайна сметка и самият Пинкър не е знаел много добре какво да мисли за нас. В последното ни интервю се наложи да го помолим да отговори на най-острите си критици – как възприема това, че го наричат научен расист, сексист и защитник на други хора, които са расисти и сексисти – което го подтикна да ни изпрати имейл, в който отново подчертава по последната точка: „това не е вярно“.

Като цяло Пинкър е забележително достъпен за студентите – отговаря на всички наши съобщения в рамките на минути. „Всеки професор, който откаже молба за среща със студенти, би пренебрегнал задълженията си“, казва ни той. Повечето взаимодействия на студентите с него, разбира се, ще бъдат в рамките на преподаваните от него курсове. И все пак образът му в културните войни хвърля сянка.

Когато за първи път пристигаме в кабинета му, той е към края на разговор с няколко представители на Harvard Salient, всички облечени в костюми. The Salient, възстановено от студенти в края на миналата година, е откровено консервативно издание, познато сред бакалаврите с това, че оставя екземпляри от всяко свое тримесечно издание пред почти всяка стая в общежитията на кампуса. То публикува с цел „да разсее интелектуалната леност, да разобличи конвенционалните неистини и да възроди сериозния дебат в кампуса на Харвард и отвъд него“. Една статия от неотдавнашен брой, „Клишетата на ‚пробудения‘ капитал“, донякъде напомня на изказванията на Пинкър за свободата на словото.

Пинкър ни казва, че се среща с The Salient по тяхна молба. Те му признали, че се колебаят дали да се обръщат към много професори, но той ги насърчил да опитат. „Често не знаем какво мисли мнозинството“, казва той.

Когато влизаме, забелязваме, че те са оставили на бюрото му цветна купчина от стари броеве. Изданията, посветени на „идеологията на будността“ и достойнствата на консерватизма, остават недокоснати и при следващото ни посещение. Месец по-късно Пинкър ни казва, че все още не е чел The Salient, но междувременно отново се е срещал с някои от членовете му.

В крайна сметка Пинкър иска Харвард да се промени. Той все още не е „репресивна монокултура“, но от разговорите с Пинкър остава усещането, че според него се движи натам. „Говоря с хора – не само колеги, но и с много студенти – които вече са уморени от това непрекъснато да им се казва да млъкнат и: ‘не можеш да мислиш така, не можеш да казваш това’“, казва ни той.

Остава и впечатлението, че Пинкър би искал по някакъв начин да използва влиянието си в университета, за да го насочи в друга посока. От години той открито се опитва да насочва общественото мнение към онова, което нарича свободен дебат: „Имам най-голяма надежда да мобилизирам това настроение сред студентите бакалаври“, казва той.

Може би затова разговаря с нас. Може би, като слушаме и предаваме на студентската общност онова, което казва, и ние ще помогнем да спасим Харвард от самия него.

^[1] Финиъс Гейдж (Phineas Gage, 1823–1860) – американски железопътен работник, станал известен в историята на неврологията след тежък инцидент през 1848 г., при който железен трамбовъчен прът пробива черепа му и уврежда част от челния дял на мозъка. Въпреки че оцелява физически и запазва основните си когнитивни способности, съвременниците му отбелязват дълбока промяна в характера и поведението му. Случаят на Гейдж се превръща в класически пример за ролята на челните дялове в регулацията на личността, самоконтрола и социалното поведение.

^[2] Критическа теория – общо название за направление в социалната и културната философия, възникнало през XX в. около т.нар. Франкфуртска школа. То разглежда обществото като система от властови отношения и цели да разкрие скритите механизми на господство в културата, знанието и институциите. В съвременния американски контекст терминът често се използва по-широко за група подходи (напр. критическа расова теория, постколониални и джендър изследвания), които анализират как социалните йерархии се възпроизвеждат чрез език, норми и институционални практики.

^[3] Разговорен американски идиом. Произходът на израза идва от американския жаргон от началото на XX век, където “all wet” се използва за човек, който е „изцяло извън темата“ или „пълен провал в преценката си“.

Източник

Ребека Кейдънхед отразява темите за младежите и младежкото правосъдие за MLK50 – американска разследваща медия с нестопанска цел, посветена на социалната справедливост. Кейдънхед завършва Харвардския университет през 2023 г., където изучава философия и афроамерикански изследвания.