Защо този спор не умира

Малко исторически въпроси предизвикват в България толкова силни емоции, колкото Македония. Достатъчно е човек да напише няколко думи по темата в социалните мрежи и почти неизбежно ще се озове насред ожесточен спор, в който обвиненията в предателство, невежество или национализъм започват да летят още преди да е изяснен самият предмет на разговора. За едни въпросът е очевиден и отдавна решен. За други той остава отворен. За трети дори самият начин, по който се поставя, е подвеждащ.

Причината за тази чувствителност не е трудна за разбиране. Македония не присъства в българското историческо въображение като обикновен регион. Тя е преплетена с едни от най-дълбоките национални митове: Възраждането, Екзархията, революционното движение, Илинденското въстание, националните катастрофи и съдбата на стотиците хиляди бежанци, пристигнали в България през първата половина на XX век. За много българи разговорът за Македония не е просто разговор за миналото. Той засяга въпроса кои сме ние самите.

И все пак зад бурните емоции се крие един любопитен факт. Повечето разговори започват с отговорите, а не с въпросите. Хората обикновено бързат да заявят дали Македония е била българска или не, без първо да уточнят какво точно означава подобно твърдение.

На пръв поглед въпросът изглежда елементарен. Ако мнозинството от населението е било българско, тогава Македония е била българска. Ако не е било българско – не е била. Проблемът е, че веднага възниква следващ въпрос: как в края на XIX век определяме дали едно население е българско?

По език? По църковна принадлежност? По училищата, които посещава? По това как се е самоопределяло? По начина, по който е било описвано от съвременниците си? Или по националната идентичност, която неговите потомци притежават днес?

Оказва се, че именно тук започва истинският спор.

Интересното е, че различните школи често работят с почти едни и същи факти. Те не спорят толкова за съществуването на български училища, за ролята на Екзархията или за езика на голяма част от славянското население. Спорът възниква, когато трябва да се обясни какво означават тези факти. Дали те доказват наличието на вече напълно оформена българска национална общност? Или показват процес, в който подобна общност постепенно се изгражда?

Това е въпросът, около който се върти почти цялата съвременна дискусия. И преди да се опитаме да отговорим колко българска е била Македония, трябва да разберем защо самият въпрос се оказва много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Класическият български отговор

Ако зададем въпроса на българската историческа традиция, отговорът е сравнително ясен. Според нея към края на XIX и началото на XX век по-голямата част от славянското население на Македония принадлежи към българския народ. Тази позиция не е плод на съвременни политически спорове. Нейните основи са положени още от хората, които първи се опитват систематично да изучават населението на областта.

Най-известното име сред тях е Васил Кънчов. Неговата книга „Македония. Етнография и статистика“, публикувана през 1900 г., остава и до днес най-често цитираният български труд по темата. След години пътувания из региона Кънчов стига до извода, че огромната част от славянското население на Македония е българско. За него езикът, народните песни, обичаите и църковната принадлежност сочат в една и съща посока. В неговата картина Македония представлява многоетническа област, но славянското мнозинство в нея е предимно българско.

Подобна е позицията на Любомир Милетич, както и на голяма част от по-късната българска историография. Тук особено значение има Българската екзархия. След създаването ѝ през 1870 г. десетки македонски общини доброволно преминават към нея. За българските историци този факт има огромна доказателствена стойност. Ако хората са настоявали да се отделят от Цариградската патриаршия и да се присъединят към българската църква, логично е да приемем, че са се чувствали българи.

Същият аргумент се използва и по отношение на образованието. В края на XIX век българските училища в Македония вече образуват широка мрежа, а хиляди ученици и учители участват в тяхната дейност. По-късно значителна част от кадрите на революционното движение също излизат именно от тази среда. Оттук следва и следващият елемент от класическия български разказ: Вътрешната македоно-одринска революционна организация, независимо от различните политически програми, е разглеждана като движение, израснало сред българското население на Македония и изразяващо неговите стремежи.

В този модел отделните доказателства се подреждат в една последователна картина. Български език, български училища, Българска екзархия, българско революционно движение – всяко от тях поотделно може да не е достатъчно, но взети заедно изглеждат като силно потвърждение на една и съща теза.

Поради това за голяма част от българските историци въпросът никога не е бил особено сложен. Те не виждат в тези факти процес на изграждане на българска идентичност, а доказателства за вече съществуваща такава. Според тази логика институциите не създават българите в Македония. Те просто дават организационна форма на една народностна общност, която вече е налице.

Тъкмо тук обаче започва спорът. Защото съвременната международна историография приема почти всички изброени факти, но стига до значително по-различни изводи от тях.

Един неудобен въпрос

На пръв поглед аргументите на класическата българска школа изглеждат трудно оспорими. Ако едно население говори български диалекти, посещава български училища и принадлежи към Българската екзархия, какво друго би могло да бъде то освен българско?

Любопитното е, че именно тук съвременната историография поставя един въпрос, който рядко се задава в българския публичен разговор. Доколко можем да приемем, че хората от края на XIX век са разбирали собствената си принадлежност по същия начин, по който я разбираме днес?

Този въпрос не възниква първо в Македония. Той се появява в изследванията на почти всички европейски нации. Един от най-влиятелните трудове в това отношение е книгата на Йожен Вебер „От селяни към французи“. В нея авторът показва нещо, което на съвременния читател може да изглежда изненадващо: дори във Франция огромна част от селското население през XIX век не се възприема непременно като част от единна френска нация. Много хора говорят местни диалекти, живеят в затворени регионални общности и се идентифицират преди всичко със своето село, област или религия. Националната идентичност се изгражда постепенно – чрез училището, армията, администрацията, железниците и модерната държава.

Подобни процеси са описани и за Италия, Германия и други европейски страни. Именно затова редица съвременни историци подхождат предпазливо към всяко твърдение, че дадено население вече е представлявало оформена национална общност още преди националните държави и националните институции да са завършили своята работа.

Оттук произтича и неудобният въпрос към македонския случай. Ако французите постепенно са ставали французи, а италианците постепенно са ставали италианци, защо приемаме без колебание, че славянското население на Македония вече е било напълно национализирано?

Тук не става дума за отричане на българското влияние. Никой сериозен изследовател не поставя под съмнение съществуването на български училища, български книги, български учители или Българската екзархия. Спорът е друг. Дали тези институции отразяват една вече изградена национална идентичност, или само участват в процеса на нейното изграждане?

Разликата може да изглежда малка, но всъщност е огромна. В първия случай нацията съществува преди институциите. Във втория институциите се превръщат в един от механизмите, чрез които нацията възниква.

Именно върху тази разлика е изграден голям дял от съвременната международна историография. За нея въпросът не е дали в Македония е имало българско влияние. Въпросът е какво означава това влияние и каква е била връзката между него и формирането на модерното национално съзнание.

Така постепенно се оказва, че спорът за Македония не е просто спор за числа, карти или статистики. В основата си той е спор за самата природа на нациите и за начина, по който те се появяват в модерна Европа.

Какво показва случаят Битоля

Ако искаме да видим този спор в действие, трудно бихме намерили по-подходящ пример от Битоля в началото на XX век. Именно тук общите разсъждения за националната идентичност се сблъскват с реалността на един конкретен град.

По онова време Битоля е един от най-важните градски центрове в Македония. В него живеят власи, славяни, турци, албанци, евреи и представители на още редица по-малки общности. Различни езици звучат по улиците, различни училища се конкурират за ученици, а различни църкви и консулства се борят за влияние. Не е случайно, че дори съвременниците често не могат да се разберат какъв точно е етническият състав на града.

Тъкмо оттук започва едно от най-интересните изследвания на темата, които са ми познати – „От селяни към граждани, от селото към нацията“ на гръцкия историк Василис Гунарис (публикувано в „Либерален преглед“ през 2014 г.).

Вместо да започне от националните програми и политическите декларации, той тръгва от ежедневния живот на града, използвайки архивите на битолския търговец Михаил Кацуянис.

Картината, която се очертава, е далеч по-сложна от обичайните национални разкази. Битоля е многоезичен и многоетнически град, в който власи, славяни, турци, албанци и евреи живеят в общо икономическо пространство. Хората се различават по професия, религия, семейни връзки, социално положение и местен произход. В документите на Кацуянис тези различия често се оказват по-важни от националната принадлежност.

Особено внимание Гунарис отделя на процеса на урбанизация. Значителна част от славянското население на Битоля са сравнително нови преселници от селата, привлечени от възможностите на градската икономика. Именно в тази среда започват да действат българските, гръцките и сръбските училища, църкви и политически организации. Националната мобилизация не възниква във вакуум. Тя се наслагва върху вече съществуващи социални и икономически процеси.

Това е и най-важният извод от изследването. Въпросът не е просто колко българи, гърци или сърби е имало в Македония. Въпросът е как хората постепенно започват да възприемат себе си именно чрез тези категории. Според Гунарис националната идентичност не заменя по-старите форми на принадлежност мигновено. Тя постепенно се изгражда върху тях и в крайна сметка започва да ги организира.

Тъкмо затова случаят Битоля е толкова важен за нашия въпрос. Той показва колко трудно е една сложна социална реалност да бъде сведена до проста етническа статистика. А именно върху подобни статистики често се изграждат голяма част от по-късните национални разкази за Македония.

Българският спор вътре в България

Дотук може да остане впечатлението, че дебатът се води между две ясно разграничени страни – българската национална историография и съвременната международна наука. Реалността обаче е по-сложна. През последните десетилетия подобен спор се развива и вътре в самата България.

Автори като Чавдар Маринов, Стефан Дечев и Александър Кьосев поставят въпроси, които дълго време почти отсъстват от традиционния национален разказ. Макар да се различават помежду си, и тримата съвременни изследователи преместват вниманието от „чия е Македония?“ към въпроса как възникват и се променят националните идентичности.

Маринов подчертава, че балканските идентичности са били по-подвижни и по-малко еднозначни, отколкото често се предполага. Дечев обръща внимание на факта, че българският и македонският национален разказ често функционират като огледални образи един на друг, като всяка страна обяснява идентичността на другата чрез външно влияние и политическа намеса. Кьосев пък разглежда проблема през начина, по който националните общности изграждат представите за миналото и за самите себе си.

Важно е, че тези автори не отричат българското присъствие в Македония. Техният въпрос е друг: дали съществуването на български училища, Екзархията и революционното движение автоматично води до всички изводи, които по-късната историография изгражда върху тях.

Това показва нещо съществено. Днешният дебат не е просто спор между „българската“ и „чуждата“ гледна точка. Част от най-сериозните въпроси към традиционния разказ се задават от съвременни български учени и интелектуалци. Затова спорът за Македония преминава не само между различни държави, но и през самото българско общество.

Какво казва съвременната историография

През последните десетилетия много историци започват да разглеждат Македония по различен от традиционните национални историографии начин. Вместо да я виждат като територия, населена от вече оформени нации, те я описват като пространство, в което самите национални идентичности все още се изграждат.

Този подход не е специфичен само за Македония. Той произтича от по-широка промяна в историческата наука, свързана с автори като Бенедикт Андерсън и Ерик Хобсбаум, които подчертават, че модерните нации не са вечни дадености, а исторически формирани общности.

Приложена към Македония, тази перспектива води до различен прочит на същите факти. Автори като Ипек Йосмаоглу, Анастасия Каракасиду и Василис Гунарис обръщат внимание, че в края на XIX век много хора продължават да живеят едновременно в няколко системи на принадлежност – местна, религиозна, семейна, езикова и едва постепенно национална.

От тази гледна точка българските училища, Българската екзархия и революционните организации не просто отразяват вече съществуваща национална идентичност. Те участват и в нейното формиране. Национализмът не се разглежда като завършен факт, а като процес.

Тук се намира и основното различие с класическия български разказ. Повечето съвременни изследователи не отричат значението на българското културно и църковно влияние в Македония. Те поставят друг въпрос: дали това влияние е израз на вече напълно оформена българска национална общност, или е част от историческия процес, чрез който такава общност постепенно се изгражда.

Така спорът се измества от въпроса какви са фактите към въпроса как трябва да бъдат тълкувани те.

Какво всъщност можем да кажем със сигурност

След повече от век спорове едно нещо изглежда сравнително безспорно. Към края на XIX век голяма част от славянското население на Македония е свързана с българското културно пространство. Българските училища, Българската екзархия, българската книжнина и революционните организации са реалност, която никой сериозен изследовател не отрича. Няма съществени съмнения и че много жители на Македония са се определяли като българи.

Истинският спор започва едва след това. Дали тези факти доказват съществуването на вече оформена българска национална общност, или показват процес, в който модерната национална идентичност все още се изгражда? Именно тук се разделят българската национална историография и голяма част от съвременната международна наука.

Погледнато от дистанцията на времето, вероятно и двете страни улавят важна част от историческата реалност. Българската школа правилно подчертава мащаба на българското културно и институционално присъствие в Македония. Съвременната историография правилно напомня, че обществото на късната Османска империя не е било съставено от завършени и еднозначни национални общности.

Това ни връща към въпроса от заглавието. Колко българска е била Македония?

Достатъчно българска, за да бъде неразделна част от българската национална история. Но и достатъчно сложна, за да не може да бъде описана изчерпателно чрез една-единствена национална категория.

Може би именно това е най-важният извод. Историята на Македония не опровергава българското присъствие в областта. Тя показва колко трудно е една многоезична и многослойна историческа реалност да бъде сведена до проста формула. А когато една формула изглежда прекалено проста за Балканите, за това обикновено има основателни причини.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.