Рецензия за Victimhood Nationalism: History and Memory in a Global Age
(„Национализъм на жертвеността: история и памет в глобалната епоха“)
от Джие-Хюн Лим (Columbia University Press, 2025)

Южна Корея има силни традиции на класова борба и лява политическа организация. За съжаление, като цяло това не намира отражение в развитието на корейската радикална теория, която обикновено остава силно зависима от трудове, публикувани в други страни и на други езици.

Книгата на Джие-Хюн Лим Victimhood Nationalism е приятно изключение от това правило. Лим е историк в университета „Соганг“ в Сеул, а книгата му представлява действително оригинален принос от страна, която дълго време разчита на интелектуален внос. Авторът разглежда примери от Полша, Германия, Израел, Корея и Япония, за да покаже един феномен, който става все по-познат: неговите застъпници претендират за статут на „наследствена жертва“.

Между извършителя и жертвата

Лим определя понятието „национализъм на жертвеността“ (а не национализъм на жертвите), около което е изградена книгата, като „наративен модел, който придава морално превъзходство и политическа легитимност на една съвременна нация“. Според него национализмът на жертвеността включва двоен процес на деисторизация и свръхисторизация. Историческите факти се прочистват от сложност и се прекрояват така, че да обслужват националистическите потребности на дадена страна.

В хода на този процес национализмът на жертвеността превръща жертвите на минали несправедливости в обекти и ги обезчовечава. Колективната памет вече не служи за осмисляне на миналото: тя се превръща в исторически капитал, който може да бъде използван в преследването на съвременна легитимност и власт.

Макар Лим да не го заявява изрично, национализмът на жертвеността изглежда се опира и върху своеобразно обществено търсене отдолу: желание тъмното минало на нацията да бъде забравено, прочистено или претълкувано по начин, който обслужва днешните потребности. Колективната памет на Германия за зверствата от Втората световна война например често отстъпва на заден план пред по-общи разкази за универсалните причини за войната и човешкото насилие. В Япония пък военновременната вина често се разтваря в дискурс на абсолютния пацифизъм, който размива границата между извършител и жертва.

Най-дългата филмова поредица в японското кино е The Human Condition („Човешката участ“, 1959), създадена по едноименния роман от 1958 г. и съсредоточена върху героя пацифист Каджи. Настояването на Каджи върху собствената му морална невинност го съпътства през всичко, което преживява – от военновременната проституция до съветските лагери.

Когато като тийнейджър в Сеул четях романа, бях поразен от противоречието между заявения хуманизъм на Каджи и расисткото му снизхождение към една корейска „жена за утеха“, заразена с венерическа болест от японски войници. Това рязко контрастира с предаността му към неговата светлокожа съпруга Мичико – нишката, която го крепи по целия път от покварата на японския милитаризъм през окървавения манджурски фронт и накрая до съветския плен.

През призмата на идеята за национализма на жертвеността днес лесно разбирам защо книгата и филмът са отговаряли на една потребност на следвоенните японци, както либерали, така и консерватори. Те дават възможност военният опит да бъде преформулиран така, че да изведе на преден план японската невинност и пацифизъм. Не че историята на Каджи не отразява по-широкия опит на японските маси по време на войната. Но тя заобикаля онова, което в крайна сметка е заложено на карта, превръщайки подобни нагласи в едностранна апология и прикривайки структурните сили, които движат насилието.

Заемки от Холокоста

Според Лим този следвоенен режим на паметта, в чиито периферии все още остават следи от колективна вина и морално безпокойство, претърпява съществена трансформация, когато се преплита с паметта за Холокоста. Още през 1963 г. японски активисти за мир и оцелели от Холокоста скандират заедно „Никога повече Хирошима“ и „Никога повече Аушвиц“ на ежегодната церемония в Полша, посветена на освобождаването на концентрационния лагер.

Една от силните страни на тезата за национализма на жертвеността е наблюдението върху начина, по който паметта за Холокоста, често разбирана преди всичко като уникална историческа катастрофа, причинена на една етническа група, се превръща в модел, чрез който различни нации представят собствената си история на страдание. Например: толкова различни страдания като атомните бомбардировки, колониализмът и сталинизмът се преформулират по начин, който подканва към сравнение с Холокоста и превръща националните памети в колективни разкази за жертвеност.

Този проект обаче често се осъществява за сметка на омаловажаването – или пълното пренебрегване – на страданията на действителните жертви: от сексуалните робини на японската армия до политическите затворници и представителите на други етнически малцинства, преследвани при управлението на Адолф Хитлер.

Лим разглежда диалектическото взаимодействие между глобализацията и национализацията на този транснационален режим на паметта. Включването на разказа за жертвеността на определена нация в глобалната култура на паметта за Холокоста му придава морален капитал и достойнство, което на свой ред укрепва самия глобален разказ – както се вижда от възприемането на формулата „Никога повече“ от японските активисти за мир.

Според Лим Холокостът се е превърнал в основополагаща референтна рамка, чрез която жертвите на исторически трагедии се претълкуват като мъченици, по модела на начина, по който Израел почита паметта за Холокоста. В господстващата израелска национална памет за жертвеност държавата Израел е основана върху пепелищата на Холокоста. В основата на тази логика стои предположението, че ако еврейска държава беше съществувала преди възхода на Хитлер, Холокостът нямаше да се случи. Следователно загиналите в газовите камери на Хитлер не са просто жертви, а мъченици.

Германия и Япония

В Германия се правят опити за изграждане на следвоенен образ на страната, който пречиства греховете на човечеството, като заменя конкретната реалност на германските военни престъпления с мъгляви и абстрактни въпроси от рода на „Защо хората трябва да воюват?“. Според Лим в колективната памет Холокостът и останалите нацистки зверства се възприемат като престъпления, извършени от Хитлер и неговите приближени, които са получили възмездие на Нюрнбергския процес. Обикновените германци пък са склонни да виждат себе си като първите и последните жертви на Хитлер и в крайна сметка като жертви на една несправедлива памет.

За много германци най-ужасяващите спомени са свързани с преживяното от германците, интернирани в лагери преди прогонването им от Полша и Чехословакия. Още през 1949 г. западногерманските политически лидери започват да изваждат германските военни престъпления от техния исторически контекст. Ханс-Кристоф Зеебом, министър на транспорта в правителството на Конрад Аденауер, приравнява страданията на прогонените германци с тези на жертвите на Холокоста.

Според Лим след края на Студената война жертвеността заема централно място в германския национален разказ. Той цитира проучване на Der Spiegel от 1995 г., в което около 40 процента от анкетираните на възраст над 64 години определят следвоенното прогонване на германците от Централна и Източна Европа като престъпление срещу човечеството, съпоставимо с Холокоста. Тази форма на национализъм на жертвеността, основана върху противопоставянето между „малцина нацистки престъпници“ и „мнозинството невинни германци“, играе важна роля за укрепването на националната идентичност на обединена Германия при Хелмут Кол.

Според Лим следвоенната култура на паметта в Япония не е много по-различна. Той я представя като форма на национална виктимология, която определя петнадесетте години на военно управление между 1931 и 1945 г. като историческо отклонение от иначе успешния процес на модернизация. Така японският милитаризъм се представя като отклонение от имперското развитие на Япония, а не като негов продукт.

Голяма част от японското общество приписва отговорността за военновременните зверства единствено на безлични сили като „милитаризма“ или „системата“, докато обикновените японци са представяни като невинни жертви на войната. Така японците и народите на завладените от Япония азиатски страни се превръщат в общи жертви на японския милитаризъм.

За много японци паметта за атомните бомбардировки е основната призма, през която се възприема войната. Глобалната идентичност на Япония като единствената страна, станала жертва на ядрена бомбардировка, функционира, по думите на Лим, като „екранен спомен, който прикрива японските военни престъпления срещу азиатските съседи“. Загиналите и осакатените в Хирошима и Нагасаки са представяни като жертви на едно „абсолютно зло“.

От своя страна този разказ за абсолютното зло поражда форма на абсолютен пацифизъм, който осъжда всяка война като зло, независимо от историческия ѝ контекст. Въпросът за отговорността до голяма степен отсъства от японския пацифизъм, защото в него няма ясно посочен субект, който да носи тази отговорност. Деисторизиран и лишен от контекст, господстващият японски пацифизъм осъжда войната и атомните бомби, но рядко поставя въпроса за отговорността на самата Япония за империалистическите войни, опустошили съседните страни.

През 1994 г. поетесата Курихара Садако, критична към националния разказ за жертвеността, пише:

Ако атомната бомбардировка беше милосърдие,
такова беше и клането на 20 хиляди души в Нанкин от императорската армия,
такива бяха и нацистките газови камери, погубили 6 милиона души:
милосърдие.

Жертвеност и насилие

Национализмът на жертвеността освещава жертвеността, превръщайки я във форма на колективно мъченичество. Историческият опит се лишава от контекст, като едни негови елементи се подчертават, а други се изтласкват в периферията. Лим определя това като съчетание от „историзация“ и „деисторизация“.

Едно от проницателните наблюдения на Лим е, че деисторизацията и глобализацията могат едновременно да служат като инструменти за национално сплотяване и като пречки пред транснационалната солидарност. Издигането на националния опит на страдание до глобално признатата морална рамка на паметта за Холокоста укрепва колективната идентичност вътре в страната. Същевременно то прикрива страданието на колониалните народи и други жертви на исторически преследвания, като очевидно ограничава възможността за действително универсална политика на паметта.

Хронологията в книгата на Лим завършва в началото на XXI век. Ние обаче вече живеем във време, когато национализмът на жертвеността изглежда претърпява нова трансформация след по-ранната фаза на оправдателни и самосъжалителни разкази за жертвеност.

През последните години виждаме как в Русия, Израел и другаде националистическите разкази за жертвеност придобиват насилствен характер, а историческото страдание се използва като оправдание за причиняването на насилие върху други хора в името на „Никога повече“. Прякото свързване от Бенямин Нетаняху на действията му в Палестина със страховитата памет за Холокоста е широко документирано. Добре известна е и реториката на Владимир Путин, която представя Майка Русия като историческа жертва на Запада.

Рано или късно може да видим как Япония и Германия използват собствените си разкази за жертвеност, за да оправдаят превъоръжаването си срещу Китай и Русия. Лишените от исторически контекст националистически разкази са особено разрушителни.

Капанът на универсалността

По принцип левицата е интернационалистическа и в крайна сметка се противопоставя на всички форми на национализъм, макар същевременно критично да защитава правото на потиснатите на самоопределение. За левицата национализмът на жертвеността представлява особено предизвикателство. Макар често да се изразява чрез универсален морален език – човешки права, мир и памет за Холокоста – той размива или направо заличава спомена за опустошенията, причинени от империализма, колониализма и авторитарното управление.

Аргументът на Лим е предупреждение срещу политическата употреба на паметта, а значението му вероятно надхвърля собствената му концепция за национализма на жертвеността. За да може „Никога повече“ да запази универсалното си значение, левицата трябва да остане бдителна към всички форми на разкази, прикрити зад езика на универсалната жертвеност.

Източник

Кап Сеол е корейски писател и изследовател, живеещ в Ню Йорк. Негови текстове са публикувани в Labor Notes, In These Times, Business Insider и други издания. През 2019 г. негово разследване за корейския независим всекидневник Kyunghyang разобличава измамник, който лъжливо твърди, че е бил специалист от американското военно разузнаване, изпратен в южнокорейския град Куанджу по време на народното въстание през 1980 г.