Как едно убийство се превърна от въпрос за нас самите във въпрос за чуждата пропаганда

Убийството

В първите часове след убийството в Пловдив почти нямаше нужда от обяснения. Самите факти бяха достатъчно страшни.

На Младежкия хълм група непълнолетни младежи подмамва Георги Кузев на среща, представяйки се в интернет за 15-годишно момиче. Следва гавра, продължила повече от час. Георги е бит, ритан, горен с цигари, унижаван и сниман. Обръсват веждите му. Той се моли да спрат, но побоят продължава. Накрая Кузев е оставен в безпомощно състояние и по-късно умира. Част от случилото се е заснета с телефони.

Една подробност се оказа особено трудна за преглъщане. След побоя младежите взели парите на жертвата и отишли да си купят дюнери.

БНТ изведе точно това в заглавието:

„Жестокото убийство в Пловдив: Младежите са били Георги повече от час и си купили дюнери с парите му“

Материалът на БНТ

Club Z избра друга подробност от съдебното заседание:

„Смазването на човек, който се е молил и не е получил милост.“ Съдът остави в ареста петимата за убийството в Пловдив

Материалът на Club Z

Тъкмо тези две подробности – молбите за милост и дюнерите след побоя – направиха случая толкова смразяващ. Насилието трудно можеше да бъде обяснено с внезапен изблик на ярост, сбиване, паника или загуба на контрол. То е продължило дълго, извършено е групово, снимано е, прекъсвано е от различни форми на унижение. Имало е достатъчно време някой да спре. Никой не го е направил.

Затова и първият въпрос, който случаят постави, беше прост и ужасно неудобен: как е възможно деца, израснали сред нас, да направят подобно нещо?

В този момент Пловдив все още беше преди всичко въпрос за България.

Първото обяснение: какво става с нас?

Първите опити да се обясни случилото се бяха насочени предимно навътре. Говореше се за семейството и училището, за приятелската среда, наркотиците, социалните мрежи, груповата агресия, липсата на авторитети и постепенното притъпяване на способността да виждаш в човека срещу себе си човек.

Клиничният психолог и психотерапевт Велислава Донкина формулира това най-категорично. Заглавието на интервюто ѝ по bTV беше:

„Съучастници сме всички ние в нашето общество“

Тя говореше за свят, в който възрастните все по-трудно изпълняват ролята на ориентири и ограничения за младите хора, за липсващите „репери“ и „стопери“, които би трябвало да се изграждат много преди едно дете да попадне в подобна ситуация.

Интервюто с Велислава Донкина по bTV

Психологът Михаил Михайлов постави отговорността още по-пряко върху поколението на възрастните:

„Възрастните дадохме примерите за агресивно поведение.“

При него се появи и една тема, която скоро щеше да стане централна за целия разговор: самодейните „ловци на педофили“. Михайлов обърна внимание не само на съществуването им, но и на общественото одобрение, което подобни акции нерядко получават. Социалните мрежи присъстваха в това обяснение, но като среда, в която насилието може да бъде показвано, възнаграждавано с внимание и превръщано в пример за подражание.

Интервюто с Михаил Михайлов по Nova

Имаше и други версии. Психологът Иван Игов говореше за възможна употреба на наркотици и нарече самите деца също „жертви“. Адвокат Марин Марковски търсеше обяснение в ранното формиране на тежко антисоциално поведение, в семейната и приятелската среда. От полицията също насочиха вниманието към семейството и училището, като в началото подчертаваха, че няма установена принадлежност на обвиняемите към организирана екстремистка структура.

Тези обяснения се различаваха съществено и някои от тях вероятно ще се окажат по-близо до истината от други. Общото между тях обаче беше друго. Причината за случилото се все още се търсеше предимно тук: в средата, в която тези младежи са израснали, в примерите, които са получили, в отношението към насилието, което са усвоили, в обществото, което ги е формирало.

С една дума, първият въпрос беше: какво става с нас?

„Ловците на педофили“ вече са тук

Има обаче една подробност, която е важно да се има предвид, преди да стигнем до обясненията, появили се малко по-късно. „Ловците на педофили“ не са ново или непознато явление в България. Те действат публично от години, появяват се в националните медии и понякога дори съдействат на правоохранителните органи.

През 2022 г. например БНТ съобщава за акция, при която са задържани 21 души, след като организацията „Ловци на педофили“ предоставя събрани от нея материали. Случаят получава широко медийно внимание и поставя организацията в двусмисленото положение на гражданска инициатива, която върши работа, смятана от мнозина за полезна, но използва методи, опасно близки до саморазправата.

„Разбиха мрежа от педофили, задържани са 21 души“ — БНТ

Още тогава Комисията за журналистическа етика вижда проблема. В свое решение от 2022 г. тя предупреждава, че начинът, по който медиите представят подобни акции, може да насърчи „саморазправата в българското общество“. Особено тревожно според комисията е участието на непълнолетни, защото те могат да се превърнат в „пример за други млади хора“.

Решението на Комисията за журналистическа етика от 2022 г.

Предупреждението звучи доста по-различно днес, отколкото е звучало тогава.

Още по-смущаващ в това отношение е един текст на покойния Калин Терзийски, публикуван на 17 ноември 2024 г. Заглавието му е:

„Театърът и педофилите – новите врагове на младите есесовци“

Терзийски пише за млади хора с крайнодесни нагласи, за натрупаната агресия и за необходимостта тя да получи подходящ обект. В „педофила“ той вижда почти идеалния враг: човек, предварително лишен от обществена защита, спрямо когото насилието лесно може да бъде представено не като насилие, а като справедливо възмездие. В текста му „ловът“ на такива хора се вписва в по-широката картина на младежка агресия, която вече е намерила морално оправдание за себе си.

„Театърът и педофилите – новите врагове на младите есесовци“

Най-смущаващото в този текст днес е датата му. Терзийски го е написал почти две години преди убийството на Младежкия хълм. Той не е коментирал Пловдив със задна дата и не е търсил обяснение на вече извършено престъпление. Описвал е явление, което вече е било пред очите му.

Междувременно то е станало достатъчно видимо, за да се появи и цяла книга. През 2026 г. Ален Симеонов, основател на българската организация „Ловци на педофили“, издава 288-страничното:

„Училище за ловци на педофили“

Книгата е представена като практически пътеводител за разпознаване на сексуални хищници, документиране на действията им и подаване на сигнали. В представянето ѝ присъства и познатият мотив, че когато институциите не успяват да решат проблема, гражданите неизбежно започват да търсят собствени решения.

„Училище за ловци на педофили“

Нищо от това, разбира се, не доказва връзка между тези хора и организации и убийството в Пловдив. Такава връзка не бива да се измисля там, където не е установена. Но доказва нещо друго, важно за разговора, който последва: образът на самоназначилия се „ловец на педофили“, който примамва предполагаем престъпник и сам раздава правосъдие, вече има своя история в България.

И тази история е била достатъчно видима, за да предизвика обществено одобрение, институционални предупреждения, публицистика и накрая дори книга.

Всичко това е било тук преди Пловдив.

После изведнъж открихме външната следа

Малко по-късно разговорът започна да се променя. В социалните мрежи бяха разгледани снимки на обвиняемите, символи, жестове и надписи, а начинът, по който е била подмамена и унижавана жертвата, беше сравнен с практики на крайнодесни групи извън България. Особено внимание привлече руското движение „Оккупай-педофиляй“, свързано с неонациста Максим Марцинкевич, известен като Тесак. Неговите участници използват фалшиви профили, за да примамват предполагаеми педофили, след което ги унижават, малтретират и заснемат.

Сходствата с Пловдив бяха достатъчно очевидни, за да заслужават внимание. Скоро те влязоха и в медиите. „24 часа“ публикува материал на Емили Стоичкова със заглавие:

„Последователи на руски неонацисти ли са младежите, обвинени за жестокото убийство в Пловдив?“

Материалът на „24 часа“

В Paragraf въпросът беше поставен още по-кратко:

„Убийството в Пловдив и руските неонацисти: има ли връзка?“

Материалът на Paragraf

Руслан Трад разшири картината отвъд конкретното руско движение. Той обърна внимание на крайнодесни и проруски групи, които от години разпространяват сред млади хора расистки, ксенофобски и евразийски идеи, и постави пловдивския случай в контекста на една по-широка среда на онлайн радикализация. Манол Пейков разпространи неговия анализ сред значително по-широка публика, като го представи с думите:

„Това е потресаващо.“

и с настойчивото:

„И ВАЖНО. В А Ж Н О.“

Новата посока на разговора беше вече ясно очертана. Най-категоричната ѝ формулировка дойде в текст на Теодор Ушев, чието заглавие практически съдържаше готово обяснение:

„Имам новина за вас. Не, не са садисти, а са проруски нео-нацисти“

По-нататък Ушев пишеше:

„Не, това не е изолиран случай. Това е тенденция, на насаждане на омраза.“

и стигаше до далеч по-широкото заключение:

„Нима не е ясно, че става дума за медийна, държавна политика на установяване на нацистки режим в България?“

Текстът на Теодор Ушев в Club Z

Няма нищо нелегитимно в търсенето на тази връзка. Ако младежите са следвали руски групи, ако са заимствали техните символи и ритуали или са копирали конкретни начини за примамване и унижаване на жертвите, това е важна част от случая и трябва да бъде установено. Международните крайнодесни субкултури съществуват, общуват през интернет и очевидно не спират на националните граници.

Интересното е друго. За много кратко време се промени посоката на обяснението.

Само дни по-рано Велислава Донкина беше казала:

„Съучастници сме всички ние в нашето общество.“

Сега Теодор Ушев казваше:

„Не са садисти, а са проруски нео-нацисти.“

Между тези две изречения има огромно разстояние. Първото ни принуждава да погледнем към собственото си общество. Във второто причината вече започва да се премества навън.

И тъкмо това преместване е по-интересно от спора дали конкретната руска следа ще се окаже вярна.

От влияние към обяснение

Тук се появява една малка, но съществена логическа подмяна.

Знаем, че в Русия съществуват крайнодесни групи, които под лозунга за борба с педофили примамват хора, унижават ги, упражняват насилие и заснемат резултата. Имаме основания да проверяваме дали младежите от Пловдив са познавали тези групи, дали са следвали техни канали, дали са заимствали символи, жестове и начин на действие. Напълно възможно е част от това да бъде доказано.

Но дори да бъде доказано всичко, между „тези младежи са били повлияни от определена субкултура“ и „тази субкултура обяснява извършеното от тях“ остава огромна разлика.

Защото влиянието обяснява преди всичко откъде идва един модел. Може да ни покаже откъде е взета идеята за фалшивия профил, защо жертвата е наречена „педофил“, откъде идват определени символи, защо насилието се снима и превръща в зрелище. Това е важно знание. Но то все още не отговаря на най-трудния въпрос: защо този модел е намерил хора, готови да го приложат?

Произходът на един символ не е произходът на една жестокост.

Тъкмо тук българската история на „ловците на педофили“ става особено неудобна. Ако ставаше дума единствено за чужда идея, попаднала внезапно сред неподготвени български деца, картината щеше да бъде сравнително проста. Само че години преди убийството вече сме имали собствени „ловци“, телевизионни репортажи за тях, обществено одобрение на действията им, предупреждение срещу опасността от саморазправа и превръщането ѝ в пример за млади хора, текста на Калин Терзийски и накрая цяла книга, озаглавена „Училище за ловци на педофили“.

Руската следа може да добави много към тази картина. Тя може да покаже откъде са дошли конкретни форми, символи и практики, може би дори непосредственият сценарий, който е бил следван в Пловдив. Но тя не може да заличи средата, в която този сценарий е попаднал.

Иначе рискуваме да объркаме две съвсем различни неща: кой е предложил модела и защо тук са се намерили хора, готови да го превърнат в действие.

Голямото облекчение: вечната българска невинност

И тук случаят в Пловдив започва да прилича на нещо много по-познато.

В България отдавна имаме особен начин да обясняваме собствените си провали, престъпления и исторически катастрофи. Причините рядко остават тук. Рано или късно причинната верига пресича границата и отвъд нея се появява някой, който ни е подвел, заразил, манипулирал, използвал или направо ни е наложил онова, което после сме вършили сами.

Комунизмът ни е донесен от Москва. Фашизмът е дошъл от Германия. Национализмът е внесен от Европа. Днешният антиевропеизъм е продукт на руската пропаганда, конспиративното мислене е резултат от чужда дезинформация, а сега крайнодясната жестокост на български младежи също започва да получава своя външен източник.

Във всяко от тези обяснения може да има много истина. Съветският съюз действително налага комунистическия режим в България. Европейските национализми действително дават идеи и модели на българския национализъм. Руската държава действително води пропагандна война и подкрепя политически и информационни мрежи извън собствените си граници. Да се отрича всичко това би било толкова нелепо, колкото да се обяснява всичко чрез него.

Проблемът започва, когато забележим колко неизменно работи една и съща посока на причинността. Чуждото влияние лесно се превръща от част от обяснението в негов център, а собственото участие постепенно се оттегля към периферията. Така въпросът „защо сме направили това?“ неусетно се превръща във въпроса „кой ни го причини?“.

Точно това прави новото обяснение на пловдивското убийство толкова привлекателно. Първият въпрос беше непоносим: какво трябва да има в едно общество, за да могат деца, израснали в него, повече от час да измъчват човек, да снимат унижението му и да останат безразлични към молбите му? Този въпрос води към семейството, училището, отношението към слабия, култа към силата, публичното унижение, омразата към различния, одобрението на саморазправата. Нито един от тези отговори не е приятен.

„Чуждата пропаганда“ предлага значително по-поносим разказ. Някъде съществува център на заразата, оттам идват идеите, а нашите деца са попаднали под тяхното въздействие. Извършителите постепенно започват да изглеждат и като жертви – радикализирани, манипулирани, с промити мозъци. Българското общество, което ги е отгледало, тихо започва да излиза от кадъра.

Това е старият рефлекс на българската невинност. Някой все ни го причинява ОТВЪН. Рашизъм, нацизъм, всевъзможни -изми – все неща, дошли от НЯКЪДЕ другаде, не от нас.

Тази невинност има една забележително проста технология.

Тя се произвежда чрез география.

Пловдив без алиби

Всичко това не означава, че руската следа трябва да бъде омаловажавана. Ако обвиняемите са следвали руски крайнодесни канали, трябва да знаем кои. Ако са имали контакти с подобни групи, те трябва да бъдат установени. Ако са копирали методите на „Оккупай-педофиляй“, сходството трябва да бъде доказано възможно най-конкретно. Същото важи за символите, жестовете, идеологията и евентуалните мрежи, през които тя е достигнала до тях.

Но дори най-пълното доказване на подобно влияние няма да ни освободи от въпроса, с който започна всичко.

Защо е проработило?

Защо точно този модел е намерил почва сред тези младежи? Какво е направило идеята за самодейно наказание толкова привлекателна? Как човек, предварително обявен за „педофил“, толкова лесно престава да бъде човек и се превръща в предмет, върху който всичко е позволено? Как се стига до момента, в който унижението вече носи престиж, насилието се снима, а присъствието на останалите не възпира извършителя, а го насърчава?

И най-трудният въпрос остава онзи от Младежкия хълм. Един човек се е молил да спрат. Имало е време да бъде чут. Имало е повече от един човек, който е можел да прекъсне случващото се. Някой е можел да се уплаши, някой да се отврати, някой да се обади за помощ. Вместо това гаврата е продължила, била е заснемана, а след нея ежедневието очевидно е могло да продължи с нещо толкова банално като купуването на дюнери.

Нито един Telegram канал не е достатъчен отговор на това.

Пропагандата може да даде езика на жестокостта, да посочи врага, да предложи символите и дори готовия сценарий. Тя не създава от нищото човека, който е готов да го изпълни. Между пропагандата и престъплението винаги стои човекът, а около него стои обществото, в което е израснал.

Въпросът дали младежите от Пловдив са жертви на чужда пропаганда може да бъде напълно основателен. Възможно е да са били повлияни от нея, дори силно. Но ако отговорим утвърдително, разследването на причините не приключва. Тъкмо тогава започва трудната му част.

Защото остава България.                                                                      

Остават семействата, училищата и приятелските среди. Остава отношението ни към насилието и саморазправата. Остават българските „ловци на педофили“, предупреждението от 2022 година, потресаващо прозорливият текст на Калин Терзийски от 2024-а и „Училище за ловци на педофили“ от 2026-а. Остава най-сетне въпросът защо един внесен модел, ако действително е бил внесен, е намерил тук хора, готови да го превърнат в реалност.

Иначе ще се случи нещо твърде познато. Дори когато собствените ни деца убиват човек пред очите ни, отново ще разкажем историята така, че накрая България да се окаже невинна.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.