Пиратските копия

Някой отново ни краде България.

През 1992 г. това бяха историците, които уж бяха решили да заменят „турското робство“ с „османско присъствие“. После дойдоха изложбата за Батак, тоалетната на Давид Черни, „Кючек Паисий“, „Ботев е идиот“, портретите на Левски и средновековните владетели, комисията, която откри опасни турци у Ботев и Вазов, светещите очи на цар Самуил, „съжителството“, изхвърлянето на Паисий и „Балканджи Йово“ от училище, учебниците по комунистическа история, осъвремененото Под игото, изчезващото „Аз съм българче“, украинчето, което се оказа на корицата му, споровете около „спасяването на българските евреи“, несъстоялата се „Патология на едно честване“, Джон Малкович и Оръжията и човекът. Списъкът със сигурност не е пълен.

Сюжетите бяха толкова различни, че поставени един до друг изглеждат почти комично. Понякога обидата беше съвсем истинска и преднамерена, друг път имаше спор какво точно е било казано или направено, а в определени случаи онова, срещу което се надигаше възмущение, просто не съществуваше.

Точно такъв беше вероятно първият голям образец. През есента на 1992 г. вестник „Дума“ съобщи за протест на учители срещу новото учебно помагало Записки по история на България 681–1878. Вековното „турско робство“ уж беше заменено с евфемизма „османско присъствие“. Само че в учебника нямаше „османско присъствие“. Авторите бяха използвали „османска власт“ и „османско владичество“. Цветана Георгиева, авторката на раздела за османския период, години по-късно описа как несъществуващият термин е бил превърнат в доказателство за „неверен и главно опасен прочит“ на българското минало. Разбира се, това не му попречи да заживее забележително дълъг живот: повече от две десетилетия по-късно „османското присъствие“ продължава да бъде припомняно като нещо, въведено след 1989 г. в българските учебници.

Тук има нещо по-интересно от една или друга медийна манипулация. Никой не е длъжен да харесва „османско владичество“ и спокойно може да смята „турско робство“ за исторически по-точно или морално по-честно. Но през 1992 г. спорът почти веднага придоби друга граматика. Не спорехме кое понятие описва по-добре миналото. Някой подменяше историята ни.

Това „ни“ ще ни занимава основно оттук нататък. През следващите три десетилетия предметите на скандала непрекъснато се сменяха, но глаголите си оставаха удивително постоянни. Историята беше подменяна, героите поругани, класиците заличавани, паметта осквернявана. Децата ни бяха лишавани от нещо, което им принадлежеше. На България се посягаше.

Нещото, което никой досега не е отбелязвал и посочвал е, че това е език не само на несъгласието, а и на собствеността.

След 1989 г. изчезна институцията, която можеше да определя една официално разрешена версия на миналото. Историците получиха свободата да спорят, издателите да издават, художниците да се подиграват, театрите да поставят. Никой вече не притежава монопола върху значението на „България“.

Но какво стана с авторските права?

Собственикът изчезна, а усещането, че някъде трябва да съществува лицензирано издание на „България“, остана. И оттогава насам периодично устройваме публични спектакли, в които шумно и нерядко карнавално „залавяме пиратите“.

Кой притежава оригинала?

До 1989 г. въпросът кой има право да определя какво означава „България“ имаше сравнително ясен отговор. Разказът се беше променял многократно, но държавата запазваше последната дума върху учебната програма, канона, официалните чествания, героите и предателите. Комунистическият режим пренареждаше всичко това според собствените си нужди, но не премахваше традиционния национален разказ. Той просто си беше присвоил голяма част от него.

През 1989 г. изчезна не националният канон, а инстанцията, която можеше окончателно да каже как трябва да бъде четен. Историци можеха да оспорват други историци, издателства да предлагат различни учебници, художници да превръщат национални символи в карикатури. Появи се положение, при което никоя институция вече нямаше безспорно право да обяви една версия на „България“ за окончателна. Много по-трудно от самия плурализъм обаче приехме неговото следствие относно миналото: че определени думи, образи и събития също могат да бъдат използвани без нечие разрешение.

Това се видя особено ясно през 2007 г. около проекта „Батак като място на паметта“. Историческият факт за клането никога не е бил предмет на отрицание; изследването се занимаваше с начина, по който Батак беше превърнат в национален символ. В публичния скандал разликата почти изчезна и изследването на създаването на образа беше преведено като твърдение, че самият Батак е измислен. Защитен се оказа не само историческият факт, но и начинът, по който той вече принадлежеше на „България“.

Две години по-късно Давид Черни направи нарушението по съвсем друг начин. В Entropa, създадена за чешкото председателство на Европейския съюз, България беше представена като клозетно клекало. Тук нямаше сложна историческа теза или недоразумение: карикатурата беше нарочно груба, България протестира официално и изображението беше покрито.

Двата случая трудно биха могли да бъдат по-различни. В единия чужди учени бяха заподозрени, че променят значението на миналото ни; в другия чужд художник беше използвал образа на страната по начин, който тя отказа да приеме. Но и двата постепенно изместваха въпроса от „вярно ли е?“ към нещо друго:

Кой има право да прави това с „България“?

Когато контекстът се превърне в посегателство

През лятото на 2012 г. предметът на следващия скандал вече не беше историческо събитие или чужда карикатура, а нещо далеч по-интимно: училищният литературен канон. Правителствена комисия беше отбелязала, че някои класически текстове съдържат образи на турците, които без историческо обяснение лесно могат да бъдат пренесени върху съвременните отношения между българи и турци. Сред примерите бяха Ботев и Вазов. Никой не предлагаше текстовете им да бъдат пренаписвани или изваждани от училище; препоръката беше да бъдат придружени с коментар, който да обяснява историческата дистанция между света, в който са възникнали, и онзи на днешните деца.

Тази сравнително банална педагогическа идея произведе позната реакция. Класиците били застрашени, националната памет била подложена на ревизия, а опитът да се обясни защо Ботев е писал за турците така, както е писал, лесно се превърна в „опит Ботев да бъде обезвреден“. Самото поставяне на класическия текст в неговото време започна да изглежда като намеса в нещо, което трябва да остане непокътнато.

Тук спорът беше стигнал по-дълбоко. Историкът по необходимост прави нещо много просто: той поставя миналото в миналото. Хората са живели в друг свят и са приемали за естествени неща, които ние вече не приемаме; тъкмо тази дистанция прави миналото разбираемо. Националният канон обаче работи и в обратната посока. Той превръща Ботев не само в човек от XIX век, а в нашия Ботев, чиито думи продължават да говорят непосредствено на нас. Двете неща не се изключват взаимно, но през 2012 г. видяхме колко лесно историческата дистанция можеше да бъде представена като заплаха за националното притежание.

През 2016 г. същата логика се появи в по-опростена форма. „Турското робство“ уж щяло да бъде заменено в училище със „съжителство“, макар Министерството да отрече да е предлагало подобна промяна. Тръгнаха и твърдения, че от учебните програми изчезват Паисий, „История славянобългарска“, „Балканджи Йово“, Вазов. Част от текстовете бяха местени между класовете, други оставаха в програмите, но публичният разказ беше далеч по-прост: махат ги.

Разстоянието между предполагаемото посегателство и неговия предмет започна да расте. При Батак имаше реален научен проект, който можеше да бъде прочетен превратно; през 2012 г. имаше реален доклад, чиито препоръки можеха да бъдат представени като цензура. Сега вече не беше необходимо някой действително да е откраднал националната собственост, за да започне нейната защита.

Скоро обаче и това нямаше да е достатъчно. Историята трябваше не само да съдържа правилните факти, но и правилното отношение към тях.

Не е достатъчно да разкажеш историята „правилно“

През 2019 г. спорът се премести към най-близкото до официална биография на държавата, което демократичното общество все още притежава: учебника по история. Новите учебници за X клас бяха обвинени в премълчаване и манипулация на комунистическия период, а Министерството на образованието поиска промени и спря процедурата по одобряването им.

В учебника на „Булвест 2000“, попаднал в центъра на атаките, обаче присъстваха Държавна сигурност, лагерите, Народният съд, съветската зависимост, насилствената македонизация, убийството на Георги Марков, горянското движение и „Възродителният процес“. Спорът често не беше дали нещо присъства, а как трябва да бъде назовано и каква присъда трябва да следва от него.

Министерството настояваше например „Възродителният процес“ да бъде осъден по-категорично, а подчинението на Държавна сигурност на съветския репресивен апарат да бъде формулирано по-пряко. Авторите възразяваха, че някои числа са спорни, някои сравнения не издържат, а там, където изворите не позволяват окончателно заключение, учебникът не бива да го произвежда административно. Най-кратко го казаха по повод „Възродителния процес“: задачата на историческата наука е „да обяснява, а не да възхвалява или заклеймява“.

Границата на защитеното беше преминала още една крачка. Фактите, документите и престъпленията можеха да присъстват, но разказът пак да остане подозрителен, ако не водеше достатъчно недвусмислено към правилното заключение. Авторското право върху „България“ започваше да прилича и на право върху моралния смисъл на текста.

Това не означава, че всяко настояване за ясна оценка е цензура, нито че историкът трябва да се преструва на безпристрастен пред убийство, репресия или насилствена асимилация. Но ако предварително знаем не само кои факти трябва да присъстват, а и точната присъда, която ученикът трябва да изведе от тях, границата между образование и предаване на разрешен смисъл става неприятно тънка.

Последователността вече се очертаваше. Първо се пазеха фактите: не ни отнемайте робството, Батак, героите. После контекстът, в който им е позволено да бъдат четени: не превръщайте Ботев просто в човек от XIX век. Накрая започна да се пази и изводът: не оставяйте читателя сам да решава какво означават фактите.

Територията на „неразрешената употреба“ се разширяваше. А междувременно се появи и далеч по-ефикасна полиция.

Всеки може да бъде полицай

Дълго време националният скандал беше имал нужда от посредници. Някой трябваше да прочете учебника, да види изложбата или постановката, да обяви нарушението и да го преведе на езика на общественото възмущение. Социалните мрежи промениха не толкова съдържанието на скандала, колкото начина, по който той се произвеждаше. Вече не беше нужна институция, която поне формално да провери какво се е случило. Достатъчно беше някой да натисне алармата.

Това се видя особено добре при училищните паники, които започнаха да се връщат почти сезонно. Паисий бил изхвърлян от програмата, „турското робство“ заменяно със „съжителство“, „Балканджи Йово“ и Вазов периодично изчезвали от българското образование, а след проверка обикновено се оказваха там, където възмутените вече не ги търсеха. Старите тревоги не умираха, а се връщаха в нови публикации години след първоначалния повод.

През януари 2024 г. дойде ред на „Аз съм българче“. В социалните мрежи се разпространи твърдението, че стихотворението на Вазов ще бъде премахнато от учебните програми заради чуждите деца в българските училища. Министерството отрече. Скоро след това момчето върху корицата на сборник със същото заглавие беше разпознато като украинче заради синьо-жълтия му пуловер. Корицата беше от 2006 г.

Механизмът беше достигнал почти идеална форма. За да има посегателство срещу „България“, вече не беше необходимо някой да е посегнал срещу нея. Достатъчна беше правдоподобна история за нарушението, а правдоподобна я правеше тъкмо дългата поредица от предишни тревоги. След като толкова пъти са ни „подменяли“ историята, защо да не го правят отново?

Старият официален редактор на „България“ беше изчезнал, но на негово място се бяха появили хиляди дребни редакторчета и пазителчета, всяко от които можеше да открие нарушение, да го публикува и да поиска останалите да реагират. Контролът беше загубил центъра, но не и силата си.

И все пак това не беше крайната точка. За трийсет години скандалите бяха научили на нещо и институциите, върху които падаха. Когато една граница бъде прекрачвана достатъчно пъти, накрая започваш да я виждаш още преди да си стигнал до нея.

Скандалът, който не се състоя

На 3 април 2024 г. в Културния център на Софийския университет трябваше да се проведе дискусията „Патология на едно честване“, посветена на начина, по който година по-рано беше отбелязана осемдесетгодишнината от „спасяването на българските евреи“. Организаторите искаха да поставят под въпрос разказ, който изтъква спасението на близо 50 000 евреи от старите предели на царството, докато оставя в периферията депортацията на над 11 000 души от Македония, Беломорието и Пирот и ролята на българските власти в нея.

Няколко дни преди събитието започнаха публикации за „антибългарско мероприятие“. На 2 април Културният център го отложи „от съображения за сигурност“, а на следващия ден спорът стигна до Народното събрание. Но най-интересното дойде след това. Ректорът Георги Вълчев не просто обяви, че самият той е имал резерви към дискусията, а каза нещо далеч по-съществено: „Като публична институция, разбира се, ние сме в ситуацията да защитаваме официалната държавна позиция.“ И обяви, че правилникът ще бъде променен така, че бъдещите прояви на Културния център да минават и през Академичния съвет.

По-подходящ текст за нашата история трудно би могъл да бъде измислен. Костадин Костадинов обяви от парламентарната трибуна: „Историята на България е свещена“, а малко преди това беше казал, че никой няма право да я „пипа“ и изменя. Метафората за собствеността почти престана да бъде метафора.

Тук нашата история стига до любопитен обрат. След 1989 г. държавата вече не можеше просто да произвежда задължителната версия на миналото. Но през 2024 г. ректорът на най-стария български университет говореше така, сякаш съществуването на „официална държавна позиция“ само по себе си поражда задължение университетът да я защитава. Спорът вече не беше само за това кой има право да говори за „България“, а дали една институция, създадена за свободно производство на знание, има право да не защитава лицензираното издание.

И тук има още една важна промяна. През 1992 г. имаше учебник, през 2007 г. проект за Батак, през 2012 г. доклад, през 2019 г. нови учебници. Този (пред)последен път публичната дискусия изобщо не се състоя. Очакването на скандала беше започнало да действа преди самото събитие.

Това не доказва, че университетът е въвел цензура: официално посочената причина беше сигурността, а ректорът имаше и съдържателни възражения. Интересна е обаче тъкмо тази неяснота. Вече не беше необходима заповед отгоре, за да може очакваният конфликт да произведе институционално действие. Достатъчно беше да се знае какво може да последва.

Тук се променя донякъде и картината, която сам съм рисувал и другаде. На пръв поглед българските исторически скандали изглеждат безплодни: те произвеждат обвинения, декларации и няколко дни шум, без следващият спор да започне от знанието, натрупано в предишния. Но може би сме търсили натрупването на погрешното място. Скандалите не натрупват непременно знание. Те натрупват прецеденти.

Публиката може да забрави скандала. Институциите запомнят къде минава оградата.

Когато пазителите излязат на улицата

Няколко месеца по-късно границата стана съвсем материална. На 7 ноември 2024 г. пред Народния театър в София протестиращи се опитаха да попречат на премиерата на Оръжията и човекът от Бърнард Шоу, поставена от Джон Малкович. Имаше блъскане, нападнати зрители и журналисти, а част от публиката не успя да влезе. Представлението все пак се игра пред почти празна зала.

Причината беше комедия от 1894 г., чието действие се развива по време на Сръбско-българската война. За противниците на постановката проблемът беше в начина, по който Шоу беше представил българските офицери и общество: като обект на сатира в момент, който националният разказ пази като една от безспорните си военни победи. Повече от век след написването на пиесата въпросът вече не беше какво е мислел един ирландски драматург за Балканите през 1885 г., а дали този негов образ има право да бъде показван тук и сега, на сцената на Народния театър.

В известен смисъл кръгът се затвори. През 2012 г. въпросът беше как днешните деца да четат старите български текстове за турците. През 2024 г. – как днешните българи да понесат един стар чужд текст за българите. Историческата дистанция предлагаше очевиден изход: Ботев не пише за днешните турци, както и Шоу не пише за България от 2024 г. Но и в двата случая старият текст беше прочетен като актуално изказване, а поставянето му в исторически контекст – като опит да бъде оправдано нещо недопустимо.

Тук вече се вижда и странният резултат от цялото развитие. След 1989 г. постепенно изгубихме единния собственик на националния разказ, но вместо да останем без собственик, се оказахме с неизброимо множество претенденти за собственост. Държавата продължи да говори от името на „официалната позиция“, партии и медии поемаха ролята на пазители, а социалните мрежи дадоха същото право на всеки, способен да натисне алармата. През ноември 2024 г. част от пазителите просто излязоха на улицата.

По всичко личи, че никой не държи авторските права върху „България“.

Трудността е, че продължаваме да се държим така, сякаш някъде съществува оригиналът.

Оригиналът, който никога не е съществувал

Само че оригинал няма. Националният разказ винаги е възниквал чрез подбор, пренареждане и преосмисляне на миналото. Героите са сменяли значенията си, пораженията са се превръщали в подвизи, забравени събития са ставали свещени, а други са потъвали в забрава. Това, което днес защитаваме като оригинал, също е резултат от дълга поредица редакции.

След 1989 г. отпадна възможността една институция да обяви някоя от тях за окончателна. По-трудно се оказа да приемем следствието: свободата да разказваме миналото различно включва и свободата да срещаме версии на „България“, които намираме за грозни, несправедливи, погрешни или обидни. Срещу тях можем да спорим, да представяме доказателства, да пишем други книги и да поставяме други пиеси. Но не можем в едно и също време да твърдим, че никой не притежава националния разказ, и да изискваме специално разрешение за употребата му.

Това е свързващата логика на иначе толкова различните скандали от последните три десетилетия. Не сме престанали да спорим за България. По-скоро все още не сме решили дали „България“ е предмет на спор, или предмет на собственост.

„България“ няма собственик. Няма и окончателно, лицензирано издание.

Но повече от три десетилетия продължаваме да издирваме пиратските копия.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.