Това не е „хлапешка работа“, а симптом

Най-удобният начин да се говори за българската радикална десница е да бъде омаловажена. Няколко момчета с факли, няколко шумни шествия, няколко грозни лозунга, малко футболно хулиганство, малко провинциална театралност. Хлапешка работа. Ще пошумят, ще пораснат, ще им мине.

Точно това обяснение е опасно.

Не защото тези групи са на прага на някакъв български фашистки преврат, а защото подобно снизхождение пропуска същинския въпрос: какъв тип общество произвежда такава нужда от агресивна идентичност? Защо толкова различни хора – млади и не толкова млади, образовани и не особено, локално успешни и социално маргинални – се разпознават с такава лекота в езика на „родолюбието“, когато то почти винаги звучи повече като заплаха, отколкото като любов?

Тук не става дума само за маргинални организации. Докладът на Фондация „Фридрих Еберт“ Radicalisation of Rejection описва четири основни измерения на крайнодесните нагласи в България: етноцентризъм, расизъм, ксенофобия/ислямофобия и конспиративно мислене. Най-силният показател е именно етноцентризмът: 48.3% от анкетираните попадат в категорията „крайно етноцентрични“, а ромите са посочени като най-силно отхвърляната група в обществото. Това вече не е субкултура, а среда.

Същият доклад прави и едно важно уточнение: често не става дума за последователна идеология, а за натрупано неудовлетворение, което търси език. Радикалният национализъм се оказва не толкова завършена политическа философия, колкото форма на социално отрицание – начин да кажеш „не“ на свят, в който не се чувстваш защитен, признат или нужен.

Това обяснява и защо подобни движения толкова често се закрепват около ритуали: факелни шествия, маршове, символични възпоменания, мъжки групови демонстрации на сила. В Стара Загора например подобни шествия не са екзотична случайност, а повтаряща се публична форма – с участие на местни сдружения, бойни клубове, футболни среди и националистически активисти. Не става дума просто за политика, а за принадлежност, почти за литургия.

Центърът за изследване на демокрацията предупреждава от години, че подобни структури не трябва да се четат само като фолклор. Българският национален съюз и сродни организации поддържат стабилно присъствие именно чрез тази смес от етноцентрична идеология, исторически мит и връзки с футболни агитки и младежки среди. Особено при локални етнически конфликти – най-често около ромски общности – тази среда може бързо да премине от символичен спектакъл към реална радикализация.

Следователно въпросът не е дали тези момчета са смешни или опасни. И двете могат да бъдат верни едновременно. Истинският въпрос е защо обществото продължава да произвежда точно този тип фигури – хора, за които идентичността не е хоризонт, а броня.

Това не е патриотизмът на силните. Това е патриотизмът на уплашените.

Стратегията на костенурката

Ако човек се опита да намери общия психологически знаменател зад различните форми на българския радикален национализъм, той трудно ще бъде „гордост“. По-често това е страх.

Не самоувереност, а отбранителен инстинкт. Не усещане за сила, а постоянно подозрение, че светът отвън е по-голям, по-бърз и по-опасен, отколкото можеш да понесеш. Затова и най-точната метафора за този тип патриотизъм е не лъвът, а костенурката.

Броня отвън, крехкост отвътре.

Основният механизъм е прост: при всяка външна заплаха – реална или въображаема – следва свиване навътре. Светът не се посреща с конкуренция или адаптация, а със затваряне, подозрение и инстинктивна нужда чуждото да бъде държано на разстояние.

Тази логика е дълбоко социална, не само идеологическа. В общества с дълга история на слаби институции, ниско доверие и усещане за изоставеност, защитната идентичност става форма на оцеляване. Когато не вярваш, че системата ще те защити, започваш да търсиш защита в племето – в етническата принадлежност, в мъжката група, в „своите“.

Изследванията за българската младеж показват именно това напрежение между несигурност и затваряне. В Youth Study Bulgaria на Фондация „Фридрих Еберт“ високите нива на недоверие към институциите, усещането за липса на перспектива и социалната тревожност вървят заедно с повишена готовност за авторитарни и етноцентрични нагласи. Радикалната идентичност тук не е екзотична идеология, а психологически отговор срещу несигурността.

Затова и агресивният патриотизъм толкова често е концентриран в среди, където хоризонтът е тесен: малки градове, регионални икономически застои, социална неподвижност, усещане за историческо изоставане. Не защото провинцията автоматично произвежда екстремизъм, а защото там усещането за застрашеност често е по-плътно и по-ежедневно, почти физическо.

Чуждият не е проблем първо като човек, а като символ. Той носи заплахата от сравнение. Показва ти, че светът може да бъде устроен по други начини – и че може би ти не си подготвен за него. Именно тогава защитата на „българщината“ започва да звучи не като културна любов, а като паническа самоотбрана.

Тук вече става ясно защо езикът на тези движения е толкова обсебен от чистота, запазване, защита, оцеляване. Това не е език на уверената идентичност, а на обсаденото съзнание.

Костенурката не мечтае да завладее света. Тя просто иска светът да престане да я плаши.

Когато патриотизмът започва от страха

Истинският патриотизъм започва от привързаността – към място, език, памет, хора. Той няма нужда от враг, за да съществува. Може да бъде критичен, може да бъде спокоен, дори ироничен. Любовта към собственото не предполага автоматично омраза към чуждото.

Радикалният национализъм работи по друг начин. Той започва не от любов, а от тревога. Не пита „какво ценим“, а „от кого трябва да се пазим“. Центърът му не е общността, а заплахата.

Затова и езикът му е толкова предсказуем: нашественици, подмяна, заговор, разпад, предателство, национално унижение. Светът се описва като непрекъсната обсада, а политиката – като постоянна мобилизация срещу врагове. Колкото по-слабо е реалното чувство за сигурност, толкова по-силна става нуждата от символична война.

Global Project Against Hate and Extremism отбелязва, че в България крайнодесните движения са насочени по-малко към класическата тема за миграцията и повече към „вътрешните други“ – роми, турци, мюсюлмани, ЛГБТ хора. Това е съществено. Тук национализмът не се опитва да пази границата, а да дисциплинира вътрешността. Той не защитава държавата от външен враг, а определя кой има право да принадлежи напълно и кой остава условно търпян.

Това обяснява особения интерес към малцинствата. Те са удобни не защото са силни, а защото са достатъчно слаби, за да могат да носят символичната тежест на „виновника“. Национализмът рядко атакува реалната власт. Много по-често той избира видимата, лесната, безопасната жертва.

Тук се появява и най-важното разграничение: между достойнство и компенсация. Здравото национално самочувствие не се нуждае от унижаване на другия. То може да съществува без театър на враждебността. Но когато идентичността е крехка, унижението на другия започва да изглежда като доказателство за собствена стойност.

Затова факлите, маршовете и агресивната символика са толкова важни. Те не са просто политическа демонстрация, а психологическа компенсация. Колективен ритуал, в който човек за кратко престава да бъде социално несигурен и се превръща в част от нещо силно, ясно и заплашително.

Патриотизмът на страха винаги говори високо, защото отвътре не е сигурен в себе си. Той не защитава стабилна идентичност, а се опитва да запуши усещането, че такава всъщност липсва.

Защо Стара Загора не е случайност

Стара Загора не е единственото място, където подобни среди се развиват, но не е и случайно име в този разговор. Тя се появява отново и отново – във филми, репортажи, факелни шествия, футболни агитки, локални патриотични организации. Това не е географска случайност, а социален симптом.

Подобни градове заемат особено място в българската структура. Те не са нито големият столичен център с неговата мобилност и анонимност, нито напълно обезлюдената периферия. Те са пространства на силна локална идентичност, но и на дълбоко усещане за застой. Достатъчно големи, за да поддържат амбиция; достатъчно ограничени, за да превръщат тази амбиция във фрустрация.

Точно там мъжката идентичност често влиза в криза. Старите форми на социално признание – физическа сила, локален авторитет, принадлежност към „свои хора“ – отслабват, без да бъдат заменени от нови стабилни хоризонти. Светът изисква мобилност, образование, културна гъвкавост; местната среда често предлага само чувство за изоставане.

В такава среда патриотичният ритуал става заместител на социалната сигурност. Факелното шествие не е просто идеология, а сцена. Място, където човек отново получава форма, роля и видимост. Униформата, групата, символите, маршът – всичко това връща усещането за ред в свят, който иначе изглежда хаотичен и унизителен.

Не е случайно и преплитането с футболни агитки, бойни клубове, мото-среда. Там принадлежността е телесна, непосредствена, ритуална. Политиката идва по-късно. Първо е племето.

Центърът за изследване на демокрацията отбелязва именно тази връзка между крайнодесни организации и футболни фен-групи като важен механизъм за локална радикализация. При напрежения около ромски квартали или етнически конфликти тази среда може бързо да преведе символичната агресия в реално насилие. Идеологията сама по себе си рядко мобилизира масово; груповата принадлежност го прави много по-ефективно.

Затова въпросът не е дали Стара Загора е „център на фашизма“ – това би било евтина журналистическа формула. По-важното е друго: тя показва как работи механизмът. Не като голяма политическа теория, а като локална култура на страх, мъжка тревожност и нужда от твърда идентичност.

Проблемът не е в един град, а в това, че този град е разпознаваем.

Българският национализъм е архаичен, не модерен

Една от причините българският радикален национализъм често да изглежда едновременно шумен и ограничен е неговата архаичност. Той говори на език, който в голяма част от Европа вече не се използва толкова открито.

Факли, маршове, етнически лозунги, груба омраза към „чуждите“, театрална патетика за родината и кръвта – всичко това напомня повече документални кадри от 30-те години на миналия век, отколкото съвременната политическа технология на крайната десница. Именно затова много хора го възприемат едновременно като отблъскващо и донякъде провинциално.

В Западна и Централна Европа радикалната десница рядко говори така директно. Там езикът е по-умен, по-кодиран и далеч по-ефективен. Старите националистически рефлекси се появяват в нова опаковка: „чистата нация“ отстъпва място на „защитата на цивилизацията“, етническата омраза се превежда като „културна съвместимост“, а грубото изключване се представя като „право да съхраним начина си на живот“.

Формулите са по-фини, но механизмът остава същият: страхът се превежда в морално оправдана защита. Вместо стария национализъм на биологичната чистота идва новият – на културната тревога. По-малко факли, повече език на „загубената идентичност“.

На този фон българската версия изглежда почти праисторическа. Тя не е по-радикална, а по-изостанала – по-близо до инстинкта, отколкото до стратегията, и по-скоро емоционална, отколкото идеологически изобретателна.

Това обаче не я прави безобидна. Архаичното може да бъде много разрушително именно защото не се прикрива. Грубата агресия не печели лесно културна хегемония, но може отлично да произвежда локален страх, натиск и реално насилие. Тя не убеждава, а сплашва.

И все пак разликата е важна. Българският проблем не е, че тук съществува някаква особено модерна крайна десница. Проблемът е почти обратният – че обществото продължава да произвежда идеологически форми, които другаде вече са били преработени в по-сложни и по-трудно разпознаваеми механизми.

Това е част от по-широката българска провинциалност: закъснялост не само икономическа, а и политическа. Дори омразата тук често идва в остарял формат.

И може би точно това е най-тъжното – че произвеждаме със закъснение дори и собствените си чудовища.

Истинската опасност не са те, а средата, която ги произвежда

Най-лесното решение е моралното възмущение. Да посочиш момчетата с факлите, агитките, патриотичните клубове, шумните шествия и да кажеш: ето ги виновниците. Те са проблемът. Те са болестта.

Това е удобно, но недостатъчно.

Подобни фигури не възникват от нищото. Те са симптом, а не първопричина. Там, където липсват хоризонт, увереност и реална перспектива, нуждата от агресивна идентичност постепенно се превръща в масово явление. Хората започват да търсят броня срещу усещането за изоставеност, унижение и липса на бъдеще.

Тогава национализмът се превръща в социална компенсация. Не защото дава решения, а защото предлага яснота. При хаос той посочва враг, при несигурност предлага принадлежност, а при унижение възвръща поне символично чувство за достойнство.

Точно затова борбата срещу подобни движения не може да се изчерпи с морално осъждане, нито пък с административна забрана или с презрително махване с ръка: „това са просто лумпени“. Презрението често ги храни повече, отколкото ги отслабва. То само потвърждава основния им разказ – че някой ги унижава, че някой ги е изключил от уважението и смисъла.

Истинският въпрос е по-труден: как се изгражда общество, в което човек не трябва да мрази, за да се чувства значим? Как се създава среда, в която принадлежността не зависи от наличието на враг?

Това вече е проблем не на национализма, а на държавата и нейните дефицити – в образованието, регионалното развитие и способността да предложи усещане за общо бъдеще. На усещането, че модернизацията е не общ проект, а частна привилегия за малцина.

Затова и най-голямата опасност не са самите радикални групи. Те са само видимата част. Истинската опасност е тишината на средата, която ги прави възможни – и понякога дори разбираеми.

Това не е патриотизмът на силните, а патриотизмът на уплашените.

А обществото, което постоянно произвежда уплашени хора, не може да се спаси само с повече морални присъди. То трябва най-после да предложи нещо по-силно от страха.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.