Старият мост

Винаги ще бъдем мюсюлмани, сърби или хървати, но има едно нещо, което всички имаме – Брус Лий.
— Веселин Гатало^[1]

По повод статуята на Брус Лий в Мостар, Южна Босна и Херцеговина, босненският писател и журналист Миленко Йергович разказва любопитна случка от обменно бюро в Загреб. Босненска двойка подала две банкноти. Служителят приел едната, с портрета на босненския мюсюлмански поет Мехмедалия „Мак“ Диздар, но отказал да докосне другата, върху която бил изобразен Алекса Шантич, босненски сръбски поет от Мостар.^[2] Оказало се, че самият служител е босненски хърватин, изградил, както пише Йергович, своята идентичност върху „горчиви, войнствени и изкривени нагласи“. „Същите тези хора, „нашите“ хора – коментира той – пламенно вярват, че върху босненските пари не могат да стоят едновременно портретите на един хърватин, дори ако носи мюсюлманското име Мехмедалия, и на един сърбин, дори ако носи християнското име Алекса.“

Щом местните герои отпреди войната са загубили своята „разменна стойност“ в следвоенното общество, Йергович предлага друго решение: глобални икони, които могат да служат като общи символи. В разделения Мостар такъв символ би могъл да бъде Брус Лий – фигура, която всички могат да приемат без национални уговорки. „Ето защо – пише Йергович – напоследък за стотен път си давам сметка колко важно е в Мостар да има статуя на Брус Лий.“

Някога населен с босненски хървати, мюсюлмани, сърби, евреи, роми и други общности, Мостар дълго е смятан за един от най-космополитните градове на бивша Югославия. Тази традиция продължава и след Втората световна война в политическата рамка на Титова Югославия. Мирното многоетническо съжителство приключва с войната в Босна след разпадането на Югославия през 1992 г.^[3] Днес повечето жители на Мостар смътно си спомнят как точно е започнала войната. Всички са съгласни в едно: започнали са я „другите“. Но когато ги питат в кой момент е „умрял“ градът им, отговорът е един и същ: „Нашият град умря, когато на 9 ноември 1993 г. беше разрушен Старият мост. В този ден съдбата му беше решена.“

Войната в Мостар преминава през две фази. През 1992 г. Югославската народна армия и сръбски паравоенни формирования воюват срещу хърватско-босненския съюз; тогава повечето босненски сърби напускат града. През 1993 г. довчерашните съюзници вече воюват помежду си: Хърватският съвет за отбрана и хърватската армия срещу босненските мюсюлмани. Нехърватското население е прогонено от западната част към разрушения източен Мостар. В резултат градът се разделя почти напълно по етнически и религиозен признак: босненски хървати на запад, босненски мюсюлмани и малкото останали сърби на изток.

Разрушаването от хърватските сили на Стария мост (Stari Most) от XVI век се превръща в кулминацията и символа на това разделение. След войната то е институционализирано и политически. До официалното административно обединение на града през 2004 г. Мостар прилича на балкански вариант на Берлин от времето на Студената война – само че вместо стена двете части са разделени от „пуст булевард“. По-късно все повече семейства успяват да се върнат в предвоенните си домове от „другата“ страна, но западната част остава предимно хърватска, а източната – предимно мюсюлманска.

През 2004 г. Старият мост е възстановен като символ на надеждата за помирение и обединение. Но Мостар остава разделен. В града има по две от почти всичко: две образователни и здравни системи, две пощенски и транспортни системи, два университета, два театъра, два културни центъра, две телевизии, две мобилни мрежи, две служби за сметосъбиране, две канализации, два футболни клуба, две електроснабдителни компании и дори две полицейски структури. На запад табелите на улиците са с червен фон, символизиращ хърватския национален цвят; на изток е запазено предвоенното синьо. Променени са и имената на улиците според новите национални пантеони. Особено показателна е съдбата на Алекса Шантич: след 1995 г. той изчезва не само от банкнотите, но и от уличните табели.

Именно срещу това превръщане на Мостар в два отделни града възникват редица местни инициативи, които се опитват да възстановят поне части от някогашното общо пространство. Тази статия разглежда три от тях: Младежкия център „Абрашевич“, United World College и най-необичайния опит за създаване на символ, който не принадлежи на нито една от враждуващите памети – статуята на Брус Лий.

Стари мост

О, братко, роден съм много отдавна
и никога не съм напускал този град,
но съм видял толкова много от света,
защото той идваше чак дотук, за да ме докосне.^[4]

Смятан за един от главните символи на космополитния Мостар, Стари мост отразява пъстрата, многокултурна история на града. Построен е при османския султан Сюлейман Великолепни и е завършен през 1566 г., когато Мостар се утвърждава като важен търговски център. Самото име на града произлиза от mostari – пазителите на моста над Неретва. А местното название Stari Most, „Старият мост“, подчертава принадлежността му към общия град, вместо да го определя изключително като например „османски“.^[5]

След войната мостът се превръща в метафора на общата част от тялото на един разсечен град^[6]. Разрушаването и възстановяването му разделят и символично отново свързват двата бряга. Популярна военновременна песен от 90-те години говори за скок надолу, последван от ново изплуване „за всички, които го обичат“. Образът напомня за старите състезания по скокове от моста, които и до днес се провеждат всяко лято.

Когато на 9 ноември 1993 г. хърватските сили разрушават Стари мост, рухва и най-видимият символ на общото пространство и съжителството. Група мостарски архитекти по-късно определя систематичното унищожаване на градската среда като урбицид: целенасочен опит да бъде заличен разнородният характер на населението и културното наследство на Мостар. През юли 2004 г., девет години след Дейтънското мирно споразумение, мостът е възстановен с помощта на ЮНЕСКО и Световната банка като символ на надеждата за помирение.

Знаци, символи и памет в Мостар

Войната променя радикално облика и идентичността на Мостар. По много от сградите и днес личат следите от куршуми. В западната част паметникът на Титовите партизани, някога един от общите символи на югославската епоха, е оставен да се руши. След края на въоръжения конфликт борбата продължава на символично равнище, този път като съревнование за овладяване на градското пространство чрез паметници и религиозна архитектура.

Възстановената камбанария на францисканската църква „Свети Петър и Павел“, а на заден план се вижда Юбилейният кръст

Камбанарията на възстановената францисканска църква „Св. Петър и Павел“ е надстроена след войната, за да изпъква още по-силно над града. Върху осеяния с мини хълм Хум мостарската епархия издига 33-метров Юбилеен кръст от бетон и стомана. Мястото е особено натоварено с памет: от тази стратегическа височина първо сръбски паравоенни формирования, а по-късно хърватските сили обстрелват Мостар. Затова кръстът може да бъде възприеман не само като религиозен символ, но и като знаме, забито върху „завладяна територия“. От другата страна след войната са построени множество нови джамии. Така старата борба за територия продължава чрез символи.

Минарета, „изникващи“ от развалините

Следвоенното възстановяване, финансирано отчасти с богатствата на военновременни спекуланти, се превръща в демонстративно съревнование между националистически амбиции. През 2002 г. групата художници Urban Movement организира провокативна фотографска изложба, озаглавена „Красотите на реконструкцията и възстановяването – 34 бисера на следвоенната архитектура на Мостар“. Сред тези нови „бижута“ са, по думите на организаторите, „сгради на новите магнати със задължителните кичозни елементи, джамии, на които би завидяла Саудитска Арабия, църкви с кули с размерите на ракети“.

Минаретата, които „изникват“ от руините

Етническото преначертаване на града се извършва и чрез имената. Обществени пространства и институции са преименувани така, че всяка страна да утвърди собствената си културна власт. Популярното кръгово кръстовище, някога известно просто като Рондо, вече се нарича Trg Hrvatskih Velikana – „Площад на великите хървати“. На мястото на някогашното кафене „Рондо“, популярно място за срещи, днес има паметник на загиналите войници от босненско-хърватската армия – хора, които, в зависимост от гледната точка, са защитавали или разрушавали града. Съседният Дом на културата, някога младежки център за всички млади хора в Мостар, е преименуван на Хърватски културен център.

Тази „политика на възстановяването“ затвърждава етническото разделение: източната част се оформя като босненско-мюсюлманско пространство, западната като хърватско. Парадоксално, единствено съвместно управляваната неутрална Централна зона остава почти лишена от символи, защото там е забранено строителството, което би могло да бъде възприето като присвояване на пространството от едната общност. Така през 1996 г. е спрян проектът за нова католическа катедрала, а през 2002 г. – строежът на Хърватски национален театър.

Младежкият център „Абрашевич“

Сред напрежението в Мостар възникват редица културни инициативи, които се опитват да изградят нови мостове между двете части на града. Една от тях е Младежкият център „Абрашевич“, наречен на сръбския поет Коста Абрашевич. Отворен през 2003 г., той обединява съществували дотогава поотделно младежки клубове и организира изложби, четения, концерти, театрални представления и прожекции. Целта е да се възстанови поне част от някогашния космополитен дух на града.

Младежкият център „Абрашевич“

Особено популярни са филмовите прожекции, защото в Мостар няма кино. Младежкият активист Санди Пуче обяснява абсурда:

Знам колко струва едно кино и не е чак толкова скъпо. Поне не и в сравнение с всички сгради, които се строят в Мостар. Строят огромни къщи, огромни църкви и огромни джамии. И не строят една джамия, а петнайсет. Не строят една църква, а петнайсет – за всеки случай.

„Абрашевич“ започва да предоставя и прожекционната си техника на други организации. Понякога резултатите са неочаквани. При прожекция на религиозния филм Исус в Хърватския културен център прожекционистът поставил неправилно втората ролка. След разпятието картината се обърнала с главата надолу и Исус започнал да слиза обратно от кръста.

Хората тичат навън с писъци. Става огромен скандал. Религиозните хора обвиняват прожекциониста в „саботаж“, а хората от артистичните среди го обявяват за авангардист – първия човек, успял да прави виджей с 35-милиметров прожекционен апарат. Някакъв знак от Бога... Но стига толкова глупости.

United World College

Друг опит за преодоляване на разделението е United World College, открит в Мостар през 2006 г. Той се помещава в сградата на Старата гимназия, основана през 1889 г. и превърнала се в един от символите на предвоенното съжителство. През социалистическата епоха тя носи името на Алекса Шантич; премахването на името му след войната е още един пример за заличаването на общите символи от публичното пространство.

Самата сграда представлява почти идеална миниатюра на следвоенна Босна. След войната различните етнически общности създават собствени „национални“ учебни програми, особено по език, история, география, литература и религия. В Старата гимназия действат две отделни програми – една за хърватските и една за бошняшките ученици. Така възниква прочутият модел „две училища под един покрив“: една и съща сграда, но разделено образование.

На горния етаж обаче United World College предлага общо обучение на английски език за ученици между 16 и 19 години по програмата International Baccalaureate. Там местните ученици учат заедно с младежи от десетки страни. Една от преподавателките описва ефекта просто:

Прекрасно е да видиш деца от трийсет различни страни на едно място. Децата от Мостар, които идват от различните части на града, някак естествено се чувстват по-близки, когато до тях седи някой от Франция или Израел. Тогава разбират, че всъщност не са толкова различни. Защото не са.

Брус Лий

На 26 ноември 2005 г. мостарската артистична група Urban Movement открива в централния парк „Зриневац“ статуя на Брус Лий в естествен ръст. Това е първият паметник на китайско-американския актьор и кунгфу легенда в света – с един ден преди откриването на втори паметник в Хонконг. Идеята е на двама млади мостарчани, писателя Веселин Гатало и художника Нино Распудич, и е част от проекта „Де/конструкция на паметника“, който поставя под въпрос присвояването на публичното пространство за национални и религиозни цели.

Статуята на Брус Лий

На разделения град е предложен символ, който няма абсолютно нищо общо с неговото място и история. Но според Гатало тъкмо в това се състои силата му. Брус Лий може да бъде общ герой, когото и двете страни приемат, без никоя да го възприема като собственост на другата.

Това не е история за разделен град, за концентрационни лагери, за война, за агресия или отбрана. Това е история за нас. Затова избрахме Брус Лий.

Дори посоката, в която да гледа статуята, се оказва проблем. Брус Лий е изобразен в бойна поза и лесно би могъл да бъде превърнат в поредното оръжие на символичната война. Распудич обяснява:

Ако гледа на изток, ще кажат: „Това е хърватският Брус Лий, който заплашва Източен Мостар, където живеят мюсюлманите.“ Ако гледа на запад, ще кажат: „Това е мюсюлманският Брус Лий срещу хърватите.“ Затова решихме да гледа на север! [...] Може би като „херцеговински“ Брус Лий срещу Сараево, Загреб, Белград, Брюксел, Вашингтон и т.н.

За Гатало изборът на Брус Лий означава и опит да се напомни, че етническата принадлежност е само една от многото човешки идентичности – и съвсем не непременно най-важната:

Брус Лий е достатъчно близо до нас и достатъчно далеч. Човек от другия край на планетата, когото всички харесвахме, защото не беше сърбин, хърватин или бошняк, не беше католик, православен или мюсюлманин. [...] Искахме да покажем, че една част от нас – най-голямата – няма нищо общо с цялата тази война, със социализма, капитализма, национализма, войнствения антифашизъм. Имаме толкова много други идентичности. Аз например съм човек, който обича кучета. Баща съм. Висок съм 1,82. Харесвам Брус Лий. И чак на петнайсето или шестнайсето място съм човек, който принадлежи към някаква нация. Но всички забравят това.

Въпреки цялата изобретателност на замисъла, Мостар не посреща Брус Лий миролюбиво. Още през нощта след откриването хулигани повреждат статуята, а през следващите месеци нападенията продължават. Накрая Urban Movement я иззема за ремонт. Оказва се, че непобедимият Брус Лий се нуждае от специална охрана. След обновяването на парка около него трябвало да има осветление и камери, така че, както иронично отбелязва Гатало, „никой вече да не може да докосне Брус Лий без последствия“.

Според Распудич статуята умишлено сблъсква „високия“ регистър на паметника – бронз, величие, героизъм – с „ниския“ регистър на масовата култура, кунгфу филмите и героите от детството. Получава се своеобразно късо съединение, което поставя простите въпроси: Кои са нашите герои? На кого и защо издигаме паметници? Вместо политиката и идеологията Брус Лий извиква всекидневни спомени, които хората споделят независимо от националната си принадлежност.

Има, разбира се, очевиден парадокс: за символ на мира и ненасилието е избран актьор, прочул се с филми, изпълнени с бой и героично насилие. Но това е част от замисъла – срещу историята, която разделя, е поставен измислен герой, чието насилие принадлежи единствено на киното.

След нападенията над статуята Распудич стига до още по-ироничен извод:

Едва след всичко, което се случи, мога да кажа, че най-сетне е приет в Мостар. Нима и той трябваше да стане жертва, за да го почувстват хората близък? Може би такава му е била съдбата. [...] Както и да е, оцеля!

В едно хиперполитизирано пространство войната на символите трудно може да бъде прекратена. Опитът да бъде внесен Брус Лий в Мостар показва колко трудно е дори една глобална икона, лишена от връзка с местните национални истории, да остане извън тяхната власт.

Постмодерната идентичност между глобалното и локалното

В постмодерните общества идентичността вече не се изгражда единствено в рамките на местната общност. Хората могат да принадлежат едновременно към различни светове, ценности и начини на живот. В следвоенния Мостар обаче действа обратната логика: идентичността се подчинява на нормата на етническата еднородност, която трудно допуска множествена принадлежност.

С Брус Лий Гатало и Распудич връщат в града част от глобалната масова култура, обща за поколенията, израснали през 70-те и 80-те години в Югославия. Именно универсалността на този образ обаче може да бъде възприета като заплаха за новите етнически идентичности, основани върху изключителната принадлежност. Колкото повече глобализацията отслабва претенцията на етничността да бъде единствен източник на идентичност, толкова по-силно може да става желанието тя да бъде защитена чрез „големия разказ“ за етническата чистота.

Брус Лий като контрапаметник

Обикновено паметникът свързва миналото с бъдещето: пази нещо от забрава и предава определени ценности на следващите поколения. Статуята на Брус Лий има почти обратна функция. Нейното послание е „тук и сега“ – тя трябва да бъде най-малкият общ културен знаменател на разделените общности. В този смисъл Брус Лий е контрапаметник, който за миг прекъсва властта на историческата памет.

Той е фантазия и носталгичен спомен от детството, „детска мечта за един по-добър и по-справедлив свят“, както казва Гатало, „герой от детството на всеки от нас“. Емир Кустурица формулира подобна идея по свой начин: „Киното е приказка... Използвам киното като терапевтично средство, за да помогна на хората да се чувстват по-добре. Мечтата ми е да помиря Брус Лий и Ингмар Бергман.“

Така едно травматизирано поколение връща приказния герой на младостта си като противоотрова срещу свят, произвел прекалено много разрушителна история. Националистическият паметник призовава към героизъм, саможертва и готовност да се пролива кръв за територия, нация и религия. Брус Лий също е боец, но се бие със злото и несправедливостта в света на киното. Неговият героизъм не трябва да издържа проверката на действителността и не е омърсен с кръвта на историята. Ако ни е нужен героизъм, сякаш казва паметникът, нека го вземем от киното.

Стари мост е възстановен, но заедно с него се появяват нови символи на разделението. Срещу тях стоят опити за създаване на общи граждански пространства – Младежкият център „Абрашевич“, United World College и паметникът на Брус Лий в парк „Зриневац“.

Междувременно глобалната кунгфу легенда се е превърнала и в местна мостарска легенда. Брус Лий живее повече в разказите и паметта, отколкото като материален паметник. След краткото присъствие на статуята остава празният постамент. И тъкмо отсъстващият паметник се превръща в необичайно точен символ на онова, което все още не е възстановено в Мостар: минимумът общностно съгласие.

Нерина Музурович е изследователка в областта на германистиката и културните изследвания. Работи върху проблемите на травмата и травматичната памет, политическото насилие, гражданските войни и помирението. Като сътрудничка на International Center on Responses to Catastrophes разработва проекта HOMES (Houses of Memories and Expectations), посветен на литературното и фотографското представяне на преживяванията на млади бежанци.

Източник:
Grace Bolton and Nerina Muzurović, “Globalizing Memory in a Divided City: Bruce Lee in Mostar,” in Aleida Assmann and Sebastian Conrad (eds.), Memory in a Global Age: Discourses, Practices and Trajectories, Palgrave Macmillan, 2010, pp. 181–198.

^[1] Цитатът е от реч на Веселин Гатало, местен писател и председател на Urban Movement of Mostar, произнесена при откриването на статуята на Брус Лий през ноември 2005 г.

^[2] Алекса Шантич е една от културните икони на Мостар през югославския социалистически период. Песента му за мостарската мюсюлманка Емина се превръща в един от културните символи на града.

^[3] Според преброяването от 1991 г. населението на Мостар се състои от 34,4% мюсюлмани, 34% хървати, 18,8% сърби, 11,2% югославяни и 2,5% „други“.

^[4] Стиховете са от популярната военновременна песен Stari на босненския автор Златан Фазлич Фазла, посветена на разрушаването на Стари мост.

^[5] В социалистическа Югославия босненските мюсюлмани са официално признати като отделна съставна народност. В националистическите дискурси мюсюлманската идентичност често се разширява и върху небосненски мюсюлмани, понякога с унизителен оттенък, откъдето идва и смесването на босненските мюсюлмани с „турци“ или „османци“.

^[6] Стари мост е оспорван символ в босненската културна памет. Наред с него съществува и друг силно натоварен образ – мостът на Дрина във Вишеград, превърнат от Иво Андрич в централен символ на историческата травма. По-късно творчеството на Андрич е използвано от сръбски националистически среди за изграждане на разкази за османското минало и за пренасяне на образа на османската жестокост върху съвременните босненски мюсюлмани. През войната от 90-те години мостът във Вишеград отново се превръща във физическо място на крайно насилие, извършвано като предполагаемо възмездие за престъпления от далечното османско минало.

Грейс Болтън е специалистка по международни отношения и европейски изследвания. Завършва Trinity College Dublin, а по-късно продължава обучението си в Оксфорд. През 2006–2007 г. учи съвременна европейска история в Хумболтовия университет в Берлин и участва в програмата Studienkolleg zu Berlin. Именно там работи по изследователския проект „Film – New Perspectives for Mostar?“, върху който се основава текстът ѝ за Мостар и Брус Лий.