Нова есеистична поредица: България и културата на поражението

Какво се случва с една страна, когато само за няколко години премине от усещането, че почти всичко е възможно, към убеждението, че историята я е довела до катастрофа?

Новата серия на „Либерален преглед“ тръгва от 1913 и 1918 година, но няма да бъде просто разказ за изгубени войни и територии. Ще се опитам да проследя нещо по-трудно: как поражението се превръща в начин да се обясняват България, миналото ѝ и нейното място в света.

Серията ще включва шест текста:

1. 1. „Има ли в България „култура на поражението“?“
      Какво означава понятието и доколко изобщо може да бъде приложено към българския случай?
   2. „Когато България вярваше, че може“
      1885–1912: Съединението, Сливница, независимостта и Балканската война – времето, когато успешното национално действие изглежда почти закономерно.
   3. „1913: как се обяснява една катастрофа“
      Кой е виновен за поражението и как още непосредствено след него започват да се създават конкуриращите се разкази за българската катастрофа?
   4. „1919: когато поражението получава история“
      Ньой и втората катастрофа: моментът, в който поражението престава да изглежда като единична грешка и започва да изисква по-голямо обяснение.
   5. „Държавата, която не съвпадна с нацията“
      Македония, Тракия, Добруджа, Сан Стефано и бежанците: как изгубеното национално пространство продължава да живее вътре в държавата.
   6. „Може ли една страна да престане да губи война, която отдавна е свършила?“
      Какво става с културата на поражението след 1944 и 1989 година – и има ли нещо от нея в начина, по който България говори за себе си днес?

 

Кога поражението се превръща в катастрофа

В българския исторически език има думи, които употребяваме толкова отдавна, че почти сме престанали да забелязваме колко силни са. Една от тях е „катастрофа“. Не просто поражение или загубена война, а национална катастрофа. Така наричаме резултата от Междусъюзническата война през 1913 година, а после и края на българското участие в Първата световна война. Първа национална катастрофа. Втора национална катастрофа. Формулата звучи почти като част от самите събития, макар всъщност да е начинът, по който те са били разбрани.

Една държава може да изгуби война, територии и международно влияние. Фразата „Национална катастрофа“ казва нещо повече: военният и политическият резултат се превръща в събитие, което засяга представата на нацията за самата нея, за миналото ѝ и за бъдещето, което е смятала за свое.

Това започва още през 1913 година. Почти веднага след поражението започва борбата за неговото обяснение. Кой е виновен? Царят? Правителството? Генералите? Бившите съюзници? Русия? Великите сили? Или причината трябва да се търси в начина, по който самата България е водила политиката си?

Историкът Софроний Ников пише непосредствено след войната за „погрома“, сполетял отечеството, и отбелязва с каква жажда обществото следи споровете за виновниците^[1]. Катастрофата още не се е превърнала в учебникарска формула, а вече се произвеждат различни версии на нейния смисъл. Партиите обвиняват противниците си, политици и публицисти спорят за царя, дипломацията, командването, Русия и съюзниците. Създават се комисии, пишат се брошури. Поражението започва втория си живот като разказ.

След 1918 година въпросът става още по-труден. Една катастрофа може да бъде обяснена с грешка или неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Две за пет години вече изискват друго обяснение. Как държава, която съвсем наскоро е изглеждала устремена нагоре, се оказва отново победена, с нови териториални загуби, огромни човешки жертви, бежанци и мирен договор, преживян като унижение?

Тук поражението започва да се превръща в култура, без това да означава, че всички мислят еднакво. Появяват се взаимно несъвместими отговори: реваншизъм и пацифизъм, обвинение към външния свят и жестока самокритика, култ към армията и обвинения към политическите елити. Общото не е изводът, а въпросът: какво ни се случи и какво ни казва то за това „кои сме“?

Затова, преди да питаме кой е бил прав през 1913 или дали Ньой е бил справедлив през 1919, си струва да попитаме нещо друго: какво прави едно общество със собственото си поражение, след като оръдията вече са замлъкнали?

И възможно ли е част от онова, което днес приемаме за естествен български начин да се говори за историята, да е възникнало точно тогава?

Какво означава „култура на поражението“?

„Култура на поражението“ лесно може да бъде разбрана като пораженчество: склонност да очакваш загубата и да се примиряваш с нея. Всъщност това понятие означава нещо друго. Победените общества могат да станат по-агресивни, по-мобилизирани и по-обсебени от националното си бъдеще, отколкото са били преди поражението.

Терминът дължи известността си най-вече на германския историк на културата Волфганг Шивелбуш. В Културата на поражението той сравнява американския Юг след Гражданската война, Франция след 1870–1871 година и Германия след Първата световна война. Интересува го въпроса как победеното общество успява да включи поражението в поносим разказ за самото себе си.

Това започва с причините и вината. Защо загубихме? Бяхме ли по-слаби, или зле ръководени? Победиха ли ни на бойното поле, или политиците проиграха войната? Имаше ли предателство? Беше ли резултатът справедлив? Какво трябва да променим?

Военният резултат установява кой е победил, но не и кой е бил морално прав. Победеният може да обяви за виновници собствените си политици, да превърне загубената кауза в морално по-висша, да потърси причината в държавата, обществените нрави или дори в „националния характер“. От подобна диагноза следва и някакъв проект за възстановяване.

Затова културата на поражението не е култура на бездействието. Тя може да породи реваншизъм, реформи, пацифизъм, радикален национализъм или безпощадна самокритика. Общото е друго: поражението се превръща в една от координатите, спрямо които обществото започва да определя себе си.

Това се вижда особено добре на Балканите. Историкът Еял Джинио изследва Османската империя след катастрофалното ѝ поражение в Балканските войни^[2]. Публичният разговор се изпълва с въпроси за военната слабост, лошото управление, предателството и необходимостта от национално възраждане. Само че тук има почти иронична симетрия: през 1912 година България е сред победителите, принудили империята да обяснява собственото си унижение. Няколко месеца по-късно победителят от Люлебургас и Одрин сам трябва да обяснява поражението си.

Сравнението ни предпазва от изкушението да търсим причината в някаква вечна особеност на „българската душа“. Гърция след 1922 година ще има своята „Малоазийска катастрофа“, Германия своите митове за 1918 година, Франция своя проект за възстановяване след 1871. Въпросът не е дали българските реакции са уникални, а как тези общи механизми се съчетават в българския случай.

И понятието вече е било използвано за България. Историкът Кристиан Промицер говори за българска „култура на поражението“ след 1913 и Първата световна война^[3]. Той я свързва с края на предишния национален оптимизъм и с обръщането на част от интелигенцията към причините за провала в самата нация. При някои това търсене стига до опити националният упадък да бъде обясняван и лекуван чрез расова антропология и евгеника.

Промицер изследва само един сегмент от междувоенната култура и не предлага обща теория на българската история. Неговият анализ не решава нашия въпрос, но показва, че той има основания.

За да видим дали действително възниква българска култура на поражението, трябва първо да видим как изглежда България преди да започне да губи.

Преди поражението: България, която вярва във възхода си

Ако след 1913 година в България възниква култура на поражението, тя трудно може да бъде обяснена с някаква постоянна склонност към песимизъм или историческо безсилие. Само едно поколение по-рано обществената атмосфера е почти противоположна. Новата държава расте с усещането, че разстоянието между възможното и желаното постепенно намалява.

Началото не обещава подобен успех. Берлинският договор от 1878 година оставя Източна Румелия отделна, а Македония под пряката власт на султана. Българската държава е нова, зависима и институционално неопитна. Следващите три десетилетия обаче трудно могат да бъдат разказани като история на безсилието.

През 1885 година Съединението е извършено без одобрението на Русия и против волята на Великите сили. Когато Сърбия напада, младата българска армия печели войната, а международният ред в крайна сметка се приспособява към създадения от българите факт. През 1908 година България обявява независимостта си. През 1912 армията ѝ постига поредица от победи срещу Османската империя.

Така се натрупва опит от успешното действие. Българската държава поставя цели, поема рискове и постига резултати достатъчно често, за да започне успехът да изглежда като закономерност.

Историците Иван Илчев и Илчо Димитров описват периода чрез тази необичайна концентрация на енергия^[4]. Димитров вижда десетилетията между Освобождението и войните като време на бърз стопански и културен напредък и огромна обществена мобилизация. Илчев предлага още по-силна формула: в определен смисъл Българското възраждане завършва едва през 1918 година. Проектът за изграждане на нацията продължава и след създаването на държавата като проект за нейното политическо обединение.

Това не прави тогавашна България хармонична страна, уверено маршируваща към предначертана цел. Политическите конфликти са жестоки, отношенията с Русия преминават през тежки кризи, а националните проекти на Балканите пораждат взаимно изключващи се претенции. Същественото за нашия въпрос е друго: хоризонтът е обърнат към очаквания успех, а не към очакваната загуба.

Балканската война довежда това очакване до връхната му точка. Българската армия побеждава при Лозенград и Люлебургас, достига Чаталджа, а през март 1913 година превзема Одрин. Националното обединение вече не изглежда като далечна мечта.

Само няколко месеца по-късно идва Букурещкият договор. Победоносната война срещу Османската империя е последвана от война срещу вчерашните съюзници, намесата на Румъния и Османската империя и резултат, преживян като срив на националния проект. Прекъсва се натрупваното с десетилетия очакване, че обединението е трудно, но постижимо.

Затова силата на поражението не идва само от размера на загубата, а и от разстоянието между онова, което обществото е очаквало вчера, и онова, с което се събужда днес.

През 1913 година това разстояние е огромно. И почти веднага започва спорът кой го е създал.

1913: поражението започва да говори

Първата реакция на катастрофата е почти неизбежна: някой трябва да бъде виновен.

Още през 1913 година историкът Софроний Ников издава Балканската война. Причини, развой и край.^[5] Отечеството е преживяло „погром“, пише той, а обществото с жажда следи започналия спор за виновниците. Поражението е на няколко месеца, но борбата за неговия смисъл вече е в ход.

Не възниква един общ национален разказ. Възниква пазар на обяснения.

Обвиняван е Фердинанд за решението да започне военни действия срещу Сърбия и Гърция. Обвинявано е правителството на Иван Евстратиев Гешов, обвинявани са генералите, дипломатите и партиите. В други версии виновни са бившите съюзници, нарушили договорите, или Великите сили. Особено място заема Русия, от която мнозина са очаквали защита на българските интереси и която сега може да бъде представена като сила, изоставила България.

Митрополит Методий Кусев формулира тази версия с образцова категоричност още в заглавието Погрома на България. Виновникът^[6]: голямата причинна линия води към руската политика. Други стигат до противоположни заключения. За републиканците катастрофата доказва опасността от монархическата институция; социалисти и земеделци търсят причините в милитаризма, династическата политика и националните амбиции на управляващите.

Това многообразие е важно. То не позволява 1913 година да бъде сведена до удобната формула, че българите просто са се обявили за невинна жертва на чужд заговор. Самообвинението присъства от самото начало. Историкът Румен Манов показва колко бързо спорът се институционализира: партиите публикуват своите версии, вестниците водят кампании, участниците оставят свидетелства и оправдания, Народното събрание създава анкетна комисия. Въпросът „кой е виновен?“ става част от политическия живот.

Но под него се появява друг, по-труден въпрос. Как България е спечелила толкова много битки и е загубила толкова много от онова, заради което ги е водила?

Тук възниква едно напрежение с дълъг живот в българската памет. Лозенград, Люлебургас и Одрин не престават да бъдат победи, защото няколко месеца по-късно държавата е победена. Така могат едновременно да бъдат верни две твърдения: българският войник е победил и България е претърпяла катастрофа.

Оттук до разграничението между героичната армия и провалилата се политика има само една крачка. Ако войникът е изпълнил дълга си, причината за катастрофата може да бъде търсена в царя, политиците, дипломацията, съюзниците или международната среда. Националното самоуважение оцелява, а вината се премества към онези, които са „проиграли“ постигнатото с кръв.

Не бива да пренасяме тази по-късно устойчива схема в 1913 година като вече напълно завършена. По-важно е, че още непосредствените реакции позволяват военният резултат да бъде отделен от моралната стойност на националната кауза.

Ников го формулира още по-ясно година по-късно в Историческо значение на погрома.^[7] Най-болезнено за него е убеждението, че България не е заслужила съдбата, която я е постигнала. Победителят може да наложи границите и мирния договор, но не получава автоматично правото да определя моралния смисъл на победата си.

Ако каузата остане справедлива, а резултатът бъде преживян като незаслужен, поражението оставя отворена сметка. Територията е изгубена, но претенцията остава. Международният ред е установен, но може да бъде смятан за несправедлив и следователно временен. Националният идеал вече не е само програма за бъдещето. След 1913 година той започва да съдържа и памет за загубеното.

Но катастрофата все още изглежда поправима. Границите могат отново да се променят, историята да даде втори шанс. Точно така голяма част от българския политически елит ще разбере световната война: като възможност да поправи 1913 година.

Когато и този опит завършва с поражение, България вече трябва да обясни не една, а две катастрофи.

1918–1919: когато поражението се повтори

През 1915 година България влиза в Първата световна война до голяма степен, за да поправи 1913 година. Македония отново е в центъра на националната политика, а съюзът с Централните сили изглежда като възможност историята да бъде върната в желаното русло. Първата катастрофа още не е минало, а проблем, който може да бъде решен.

Три години по-късно тази възможност изчезва. Пробивът при Добро поле, войнишките бунтове, Солунското примирие и абдикацията на Фердинанд идват почти едновременно. През ноември 1919 година Ньойският договор превръща военното поражение в нов политически ред: България губи Западните покрайнини, Южна Добруджа остава извън нея, страната е лишена от пряк териториален излаз на Бяло море, армията е драстично ограничена и са наложени репарации.

Първата катастрофа е можела да бъде мислена като поправима грешка. Втората идва след опита тя да бъде поправена. Поражението от 1918 скоро се нарежда до това от 1913 като втора национална катастрофа. Двете събития вече образуват поредица, а поредицата поражда въпроса дали зад тях няма обща причина.

През юни 1919 година Атанас Буров пита как „цветущата“ допреди няколко години България е стигнала до политическо, стопанско и морално разложение^[8]. Той не търси отговора единствено навън, а поставя и въпроса за отговорността на собствената си политическа среда. Така след войните съжителстват две посоки на обвинението: какво ни направиха другите и какво направихме ние.

Първата намира своя голям символ в Ньой. Договорът бързо започва да означава много повече от юридическите условия на мира. Протести, декларации и траурни прояви го превръщат в знак на поражението, териториалната загуба и убеждението, че победителите са наложили несправедлив ред.

Но външното обвинение не изтласква вътрешното. Въпросът за виновниците получава институционална форма, а по-късно референдумът от 1922 година и съдът срещу министри от предвоенните кабинети довеждат тази логика до крайност: катастрофата трябва да има не само причини, но и лица, които могат да бъдат посочени и наказани. Управлението на Александър Стамболийски използва това и като оръжие срещу старите партии, но тъкмо политическата употреба показва колко силна е станала категорията на катастрофата.

След 1918 година обаче въпросът надхвърля конкретните виновници. Ако една национална политика е завършила два пъти с катастрофа, може би проблемът не е само в отделния цар, министър или съюзник. В междувоенна България се разгръща необичайно силен интерес към народопсихологията и „националния характер“. Както отбелязва Мария Тодорова, провалът на програмата за национално обединение създава сред интелигенцията нагласа към самонаблюдение и анализ^[9]. Поражението произвежда не само виновници, а диагнози.

Тъкмо този преход позволява на Кристиан Промицер да говори за българска „култура на поражението“. Според него двете катастрофи слагат край на предишния оптимизъм и насочват част от интелигенцията към болезнено изследване на собствената нация. Отговорите варират от политически и културни проекти за обновление до днес зловещо звучащи опити националният упадък да бъде обясняван чрез расова антропология и евгеника.

След 1918–1919 поражението вече не поражда само реакция. То се превръща в общ проблем, около който се сблъскват различни представи за причините, виновниците и бъдещето на България.

Какво всъщност се ражда след поражението?

Тъкмо това многообразие е съществено. „Култура на поражението“ не означава общ разказ, приет от цялото общество, а пространство от въпроси, разкази и политически проекти, породени от общ исторически шок.

Един от механизмите е моралното компенсиране на загубата. България може да е победена и въпреки това да смята каузата си за справедлива. Армията може да е изпълнила дълга си, а политиците да са проиграли постигнатото. Мирният договор може да е международно валиден и едновременно да бъде преживяван като несправедлив. Шивелбуш открива същия механизъм и в други победени общества: политическият резултат не решава автоматично въпроса за моралния смисъл.

Тази компенсация може да води към реваншизъм. Но поражението може да насочи погледа и навътре. Част от българската интелигенция започва да пита не само кой е взел погрешното решение, а какъв народ сме ние, щом сме стигнали дотук.

Кристиан Промицер вижда тук една от проявите на българската „култура на поражението“. Националният характер се превръща в предмет на диагностика и опити за поправяне. Някои от отговорите днес звучат зловещо: расова антропология, евгеника, фантазии за биологично „подобряване“ на нацията. Други търсят политическо и културно обновление. Иван Еленков проследява в Родно и дясно как крахът на националния идеал променя разбирането за „българското“ и насочва част от междувоенната интелигенция към търсене на общността в нейните „духовни предели“^[10].

Понятието е полезно тъкмо защото насочва вниманието не само към преживяното поражение, а към онова, което обществото прави с него. За националистите катастрофата означава, че националната задача остава незавършена. За земеделци, социалисти и други противници на стария курс тя може да доказва обратното: че националният максимализъм е довел страната до бедствие. За едните Ньой трябва някога да бъде поправен; за другите трябва да бъде прекъсната политиката, довела до Ньой.

Това не означава, че пораженията създават българския национализъм. Той има много по-стара история, свои институции, социални носители и териториални претенции. Катастрофите обаче го пренареждат. Преди 1913 националното обединение може да бъде мислено преди всичко като предстоящо постижение. След 1918 то съдържа и памет за провала. Националният идеал вече сочи едновременно напред и назад: към бъдещото обединение и към изгубените войни, територии и възможности.

Част от бъдещето започва да бъде мислена като възстановяване на миналото.

Но и това не е специфично българско. За да разберем българския случай, трябва да видим какво отличава самите поражения, които той трябва да преработи.

Какво е специфично българското?

Почти всичко, което открихме дотук, има аналози другаде. Българската особеност трябва да се търси не в някаква уникална реакция, а в съчетанието на обстоятелствата, които тя трябва да преработи.

Първото е скоростта. През 1885 година България извършва Съединението и печели войната със Сърбия, през 1908 обявява независимостта си, през 1912–1913 побеждава при Лозенград и Люлебургас и превзема Одрин. Само няколко месеца по-късно идва първата национална катастрофа, а пет години след нея – втората. Поражението идва не след продължителен упадък, а почти на върха на очакването за успех.

Второто обстоятелство е парадоксът между военния спомен и политическия резултат. България има достатъчно реални победи, за да не може катастрофата лесно да бъде превърната в разказ за национална слабост. Одрин не изчезва заради Букурещ, нито Дойран заради Ньой. Постепенно се утвърждава изключително привлекателната формула: армията печели, политиците губят. Тя запазва образа на храбрия войник и пренася отговорността за катастрофата другаде.

Третото обстоятелство е по-дълбоко: националният проект не съвпада с държавните граници. Това не започва през 1913 година. Още през XIX век съществуват представи за българска общност, по-широка от създаденото през 1878 княжество. Санстефанският договор по-късно придобива огромна символна сила, но би било погрешно целият национален идеал да бъде изведен от него. Представите за българското национално пространство са по-стари, променливи и невинаги еднозначни.

Преди войните несъвпадението между държава и нация съдържа преди всичко обещание. Съединението показва, че границите могат да бъдат променяни, а през 1912 година изглежда, че националното обединение е близо. След 1913, а още повече след 1919, същото несъвпадение вече означава и загуба. Македония, Тракия и Добруджа принадлежат едновременно на бъдещия национален идеал и на миналото, което е могло да завърши другояче. Част от бъдещето започва да се мисли като връщане на изгубеното.

Четвъртото обстоятелство са бежанците. Териториалната загуба не остава върху картата. В България пристигат големи групи хора от Македония, Тракия и Добруджа, които носят със себе си спомена за изгубения дом, създават организации и участват в обществения и политическия живот.

Така част от „загубените земи“ се преселва вътре в самата България. Македония и Тракия вече не са само области върху патриотична карта, а семейства, квартали, организации, биографии. Поражението получава човешки носители, способни да го предават дълго след края на войната.

И това не е уникално българско. След Малоазийската катастрофа от 1922 година Гърция ще преживее същия механизъм в много по-голям мащаб, а Османската империя вече го е преживяла с мюсюлманските бежанци от изгубените балкански територии. Но сравнението показва защо изгубената територия, когато пристигне вътре в страната в лицето на собствените бежанци, много по-трудно се превръща в минало.

Следователно българската особеност е по-скоро съчетание от няколко различни фактора: бърз възход, последван от две катастрофи; военни победи, съчетани с политическо поражение; национален проект, по-широк от държавата; и човешки общности, които продължават да правят изгубените пространства присъстващи.

Това може да обясни защо пораженията от 1913 и 1918 година произвеждат не просто траур по загубеното, а устойчива политическа и културна задача.

Дотук обаче говорим само за нейното възникване. Дали и как тя оцелява по-късно, е друг въпрос.

Предварителният отговор

И така, има ли в България „култура на поражението“?

Ако под това разбираме вечна национална склонност към песимизъм, самосъжаление и безсилие, отговорът е по-скоро не. България преди 1913 година показва обратното: за няколко десетилетия новата държава извършва Съединението, защитава го във война, обявява независимостта си и постига военни успехи, които правят националното обединение да изглежда възможно. Няма причина да търсим в неизменен „български характер“ обяснение за нещо, което има историческо начало.

Ако обаче използваме понятието в смисъла на Шивелбуш, основанията са сериозни. След 1913, а още по-силно след 1918–1919, поражението се превръща в „национална катастрофа“, започва търсенето на виновници, военният подвиг се отделя от политическия провал, изгубените територии се превръщат в места на паметта, а причините за провала започват да се търсят дори в „националния характер“.

Това не е единна идеология. Напротив, характерна е борбата за смисъла на поражението. Едни обвиняват чуждите сили, други собствените управляващи. Едни искат да спасят националния идеал от катастрофата, други виждат в него една от причините за нея. Общото е не отговорът, а невъзможността въпросът да бъде избегнат.

Тъкмо затова „култура на поражението“ е полезно понятие. То позволява да видим 1913 и 1918 не само като събития от военната и дипломатическата история, а като начало на продължителен спор за това как България е стигнала дотам.

Но от възникването на подобна култура не следва, че тя е оцеляла неизменна до днес. Между Ньой и настоящето стоят 1944 година, комунистическият режим, пренаписването на националния разказ, 1989 година и европейската интеграция. Ако търсим следите на старите поражения в съвременността, ще трябва да проследим тези прекъсвания, вместо да предполагаме национална психика, която сто години мисли едно и също.

Засега можем да кажем нещо по-скромно и по-интересно: българската култура на поражението не започва със самото поражение. Тя започва с вярата, че победата е възможна.

Без Съединението няма пълния смисъл на 1913. Без Сливница, независимостта, Лозенград, Люлебургас и Одрин не може да се разбере шокът от Букурещ и Ньой. Катастрофата е толкова голяма не само заради онова, което България губи, а и заради разстоянието между онова, което едно поколение е започнало да смята за постижимо, и онова, което в крайна сметка получава.

Затова, ако искаме да разберем как България се научава да губи, следващият въпрос трябва да бъде друг:

Как България се е научила да вярва, че може да побеждава?

 

 

^[1] Софроний Ников, Балканската война. Причини, развой и край. По-широк исторически оглед. Истинската виновност. Велико историческо значение (София: Печатница на С. М. Стайков, 1913), 30 с.

^[2] Eyal Ginio, The Ottoman Culture of Defeat: The Balkan Wars and their Aftermath. New York: Oxford University Press, 2016.

^[3] Christian Promitzer, “‘Cultures of Defeat’: Reflections on the Adoption of German Racial Anthropology and Racial Hygiene in Bulgaria (1878–1941),” Zeitschrift für Balkanologie, vol. 50, no. 1 (2014), pp. 42–60.

^[4] Иван Илчев и Илчо Димитров, „Разговор за българския национален идеал“, Култура, бр. 9 (2283), 6 март 1998 г., електронно издание.

^[5] Ников, Балканската война, виж по-горе.

^[6] Методий Кусев, Погрома на България. Виновникът (Стара Загора: Печатница „Светлина“, 1914), 112 с.

^[7] Софроний Ников, Историческо значение на погрома (София: Печатница „Искра“, 1914), 32 с.

^[8] Атанас Буров, „Реч за положението на България и Народната партия“, произнесена на 29 юни 1919 г. Пълен текст.

^[9] Мария Тодорова, „Курсът и дискурсите на българския национализъм“, в: България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития, прев. от английски Димана Илиева (София: Просвета, 2010), с. 160–161.)

^[10] Иван Еленков, Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия „десен проект“ в България от времето между двете световни войни (София: ЛИК, 1998), с. 130.