Увод, написан от ChatGPT: 
Текстът е лична медитация върху мотивацията – какво ни движи да продължаваме напред въпреки болката и самотата.
През истории за семейство, изгубени приятелства и амбивалентното чувство към България, се търси смисъл в упорството. Спиноза, Унамуно и образът на махалото служат като философски ориентири.
В крайна сметка това е изповед за постоянството, за превръщането на раните в енергия и за оцеляването чрез самоирония и упоритост.

Иска ми се днес да поразсъждавам малко върху една много важна и много неясна тема: кои и какви са мотивациите, които ни съпровождат в хода на живота, и кой е най-удачният способ да прозрем естеството им, респ. да го използваме по възможно най-добрия начин.

Та, ще започна отдалеч и нашироко. Самият аз живея със себеусещането на човек, който е роден с, нека го наречем така, „малко странна психика“. От една страна, откак се помня, тя ме тегли настрана от хората: за мен повечето човешки докосвания, включително и физическите, винаги са били свързани с определена потребност от себепревъзмогване, от преодоляване на импулса да се отдръпна, да се присвия в себе си и да избегна досега с чуждото човешко същество, което по някаква причина е решило да се доближи до мен.

От друга страна, нищо човешко не ми е чуждо и потребността от съвместност, от заедност, пък дори и съвкупление, ако щете, винаги е определяла и продължава да определя живота ми с желязната логика на гените, които настояват да бъдат продължени във вечността, независимо от личните ми човешки особености.

И така живея, вече близо 65 години, в ситуацията на чувствителен и вечно вибриращ писец, който не може да остане в състояние на покой нито за миг, но също толкова малко може да остане и в състояние на крайност, някъде там на ръба на червената зона, отвъд която започват масивите на не-човешкостта. Някакъв вид миниатюрно махало, да речем – вечно маащо гащи, вечно неспособно на покой, вечно приковано към състояние на статистическа средност, към която с неизбежност се завръща в милисекундите на поредния си мах.

Та, каква връзка има всичко това с темата за мотивациите? Ами, ще оставя преценката на самите вас. Работата е там, че въпреки особеностите на тази тъй неспокойна и летлива психика, аз, оказва се, съм способен на буквално неразбираема издръжливост и постоянство, когато се стигне до нещата от живота, които по някакъв не съвсем разбираем начин съм маркирал и усвоил като „определящи“.

Бидейки вечен самотник, заедно с това аз съм ценèн и обичан баща и член на семейство, което функционира по много странен, но железен начин: бившата ми съпруга има друг партньор, от първия ден на раздялата ни преди двадесет години, но семейната структура си остава непокътната, само дето това е семейство с двама бащи (които са и близки приятели).

Бидейки човек, подложен на буквално неустоима потребност от вечна промяна и намиране на все нови и нови обекти на интерес (сменял съм през живота си няколко различни професии, правил съм доста пари и съм фалирал, започвал съм от поредната нула поне на четири пъти), аз си оставам желязно отдаден на една изцяло перковска идея, вече цели 18 години: да вкарвам буквално насила в България идеи и концепции, за които в нея няма нито традиция, нито дори каквато и да е почва за растеж и развитие.

(Защото, ако се замислите само за миг, веднага ще разберете, че либерализмът всъщност е идеология за богати общества и хора с много пари и свободно време; за нея няма място там, където ежедневието на хората е определяно от императивите на постоянната борба за оцеляване; ако нещо все пак обяснява непропорционално мощното му влияние върху реалностите на развития свят, то това вероятно се дължи най-вече на факта, че либерализмът е традиционната база на повечето големи западни университети, от които произлизат и водещите им държавни кадри; и, не – либерализмът никога не е бил, нито пък някога ще бъде, масова идеология).

Last but not least – въпреки всички призиви на принципно самотническата си натура, аз упорито настоявам да изпълнявам ролята на публичен интелектуалец и някакъв вид „глас на съвест“, с повече от скромен успех: списанието ми се чете от една шепа хора, участието на читателите е повече от мижаво, а редовните ми коментари във Фейсбук се радват на толкова туберкулозно внимание, че понякога и сам се питам какво точно ме кара да продължавам.

И отговорът е, че го знам, но само отчасти.

Видите ли, като младо момче имах огромния късмет да бъда буквално закърмен с образците на най-мощна човешка мисъл, още по времена, когато достигането и четенето им не беше чак толкова проста работа. Та, една от основните идеи, с които се оформи мисленето ми, беше онова „камъкът иска да остане камък“ (или нещо подобно) на Спиноза, така както го цитира Унамуно. С други думи, основният импулс на всяка съществуваща единица на този свят, е да пребъде във вечността, независимо от цялата напразност на този тъй всеопределящ импулс. Камъкът иска да остане камък, а човекът иска да остане човек, да не умре, да не изчезне в небитието като мимолетна искрица, да пребъде във вечността.

Има два човешки начина да се постигне „безсмъртие“: първият чрез просто биологично себепродължение, вторият – чрез напълно обречен опит за увековечаване на собствената духовна същност – мисли, емоции, пориви, мечти, илюзии, каквото там си поискате. Такава е базисната ситуация и тя става все пò и по-такава, с напредването на възрастта и все по-ясното осъзнаване на нейната обреченост. Човек знае, че тича срещу конвейер, който не може да надбяга. Но тъй като падането и допускането да бъдеш отнесен/а в небитието е далеч по-плашеща и безутешна перспектива от онази на съпротивата, някои от нас продължават да се съпротивяват, с променлив успех, чак до самия горчив край.

Ето такъв човек изглежда се е получило от мен. Казва ли ти някой?

Та, за мотивациите.

За да съумява човек да продължава напред, отново и отново, е необходима неизчерпаема енергия. А човешката енергия, както добре знаем всички, идва преди всичко като резултат от определени мотивации. От своя страна мотивациите са плод на житейския ни опит. Сравнително проста работа: ако, да речем, в детството са ни пердашили, залъгвали с глупости и учили на неща, които след това животът е опровергал безрезервно, ние автоматично се превръщаме в недоверчиви, затворени и склонни към агресия същества. Обратното пък ни прави отворени за нови идеи и връзки, склонни към работа в екипи, вярващи в бъдещето хора. Така ли е или не, кажете ми?

Ами не, не е така. Или поне не е така просто. Нищо в живота не е толкова просто – и тук идва потребността от изясняване на някои тънки моменти, които праволинейната логика не може нито да обясни, нито дори да схване.

Видите ли, работата е там, че негативният човешки опит може да бъде прекрасно впрегнат в добра, съзидателна и общополезна работа – но за това е необходимо най-първо да се прозре, че естественият човешки импулс, индивидуален и колективен, да се забрави, да се премахне, да се „изличи“ дамгата на изгарящото, болезнено, нерядко срамно преживяване, не е непременно най-добрата или дори най-полезната реакция. Казано най-общо, опасността от повторение на негативния опит само се усилва в хода на усилията по забравянето му, докато запазването му под формата на негативен определител – добре познатото от следвоенния обществен дискурс „никога повече“ – може да се превърне в мощен двигател за избягване или поне коригиране на добре познати (ако незабравени), образци на поведение от миналото.

Не мислете, че тук ще побързам да се потопя в някаква позната проповед – европейското минало, различните подходи към преработването му, Германия, Израел, бла-бла-бла. Нищо подобно, уверявам ви.

Онова, за което искам да говоря днес, е собствения ми житейски опит. Опитът на преодоляване и преработване на множество негативни преживявания, някои от тях силно разрушителни, и превръщането им в машини за съзидание, търсене на споделеност (доколкото е по силите ми) и непрестанна работа в търсене на нещо по-добро както за самия мен, така и за различните групи и общности, към които съдбата ми е отредила да принадлежа: първо семейството, но после и родността, онова нещо, в което България и нейните хора са се превърнали за мен в хода на годините.

Уверявам ви, във всички тия неща няма нищо простичко и праволинейно, всяко от тях е натаманявано с много усилия, изобретателност и късмет, в хода на много години, докато се стигне до момента, в който сега, по средата на седмото си десетилетие, аз най-после започвам да постигам и нещо като удовлетворение от живота и неговите обстоятелства, напук на всички тестове, на които той ме подлага, безпрестанно.

И така, да започнем със семейството. Отне ми много години на депресивна мъгла и пълзене из непрогледен мрак, докато най-после успея да достигна спасителния бряг на приемането. Приемането на факта, че жената, която бях нарочил „люто да любя и мразя“, както си ме е учила българската класика, всъщност е единствената котва, за която мога и трябва да се държа сред житейските въртопи, дори и когато тя вече е избрала да споделя живота си не с мен, а с някой друг.

Да вярвам в нейната безкрайна доброта и всеотдайност, да игнорирам дребнавостта и частичната затвореност за нови неща като второстепенни, маловажни черти от същността ѝ. Да повярвам в това, че има бъдеще за трима ни, заедно с Клаус, и дори за петима ни, заедно с децата. Да заобичам и приема Клаус като щедрия, с огромна душа мечок-шаман, когото до този момент бях ненавиждал с цялата сила на животинските си инстинкти (ти защо ми отне женската бе, маймун с маймун!?) Да се отпусна, да приема, да си позволя да бъда обичащ, щедър и спокоен човек, заедно с тях, сред тях.

Не мислете, че някога ми е било лесно. Не ми е лесно и сега. Но го правя, защото знам, че алтернативата е доброволно избраната смърт.

Да преминем след това към многото изгубени и разрушени приятелства, в хода на годините и особено с напредването на възрастта. Тук, за разлика от семейството, аз не търся пътища за помирение и подновяване на връзката. Друго е. Бившите приятели, от които съм се отблъснал като прелитаща комета, ми служат най-вече като примери за това с какво трябва да внимавам по пътя – и особено сега, във фазата, когато почти всички ние, хората над 60 години, започваме бавно да се вкаменяваме и замръзваме в неподвижни, героични пози.

Опитвам се да се предпазвам от илюзии: вкаменяването, което ми се вижда толкова очевидно при тях, сигурно е също толкова очевидно и в обратната посока, от тях към мен. Признавам, че не съм надарен с особена гъвкавост, както по природа, така и поради натиска на годините. Все по-трудно ми става да примирявам едни с други емоции и пориви, които на по-млади години сигурно дори не биха ме занимавали. Житейският опит, този унищожител на способността за безпрестанно младежко израстване, тежи на плещите ми със същата сила, с която го прави навсякъде.

Но въпреки това се опитвам да се предпазвам – и тук с помощта на простички, дори елементарни правила, които съм споделял и на други места:

1. Никога не изключвай себе си от групата на потенциалните мишени за критика, опровергаване и отхвърляне. Напротив, опитвай се с всички сили да направиш от себе си обект на самоирония и сарказъм, на непрестанна критика и търсене на кусури, по същия начин, по който наблюдаваш как хората го правят постоянно, с всички останали, но не и със самите себе си.

2. Наблюдавай много внимателно поведението и публичните им изяви. Какво те дразни най-много? Кои са нещата, които те карат най-силно да мислиш и чувстваш, че не би искал никога повече да си близо до тях? Именно това са нещата, от които най-силно си заплашен и самият ти. Политически радикализъм? Едностранчива привързаност към идеи и мисли, които няма как да бъдат балансирани, поради партизанското си естество? Склонност към търсене на подкрепа при каквито и да било хора, стига само тяхното публично говорене да е в унисон с онова, което си избрал за „идеология на седмицата“?

Изкоренявай такива неща като плевели, изгаряй ги с огън, обливай ги с киселина и жлъч. У себе си, не у тях. Публичните коментари за самите тях трябва да бъдат изключително спорадични, никога злобно-лични, никога обвързани с някаква кална борба, в хода на която ще се оплескат всички, но на която ще се радват единствено прасетата.

3. И накрая – най-важното: никога не забравяй, че това са човешки същества, а не чудовища. Не си позволявай нищо, което би могло да принизи и навреди на собствената ти човечност, прощавай им глупостите, прощавай им кавгаджийството, прощавай им провинциалните инстинкти, прощавай и самоувереното говорене в „култивиран“ стил, зад което се крият каверни на неизбродно невежество. Всичко това е живо и дълбоко заровено вътре и в самия теб, не си позволявай нито за миг илюзията, че би могъл да се издигнеш „над“ подобни импулси, че по някакъв вълшебен начин си бил предпазен от неща като низки пориви или търсене на сигурност у фалшиви хора и идеи. Никога не си позволявай да повярваш, че си „имунизиран“.

И накрая: най-голямото, най-тежкото от всички изпитания: идеята за България и българското, за тяхната роля и място в личния ми себеобраз и начин на възприятие.

Казано възможно най-кратко: за мен България е символ на майката-мащеха. Вечно груба, вечно намръщена, вечно игнорираща детинските ми пориви за получаване на някаква форма на внимание, загриженост, любов. Олицетворение на всичко, което добрият Бруно Бетелхайм някога е наричал „майката-хладилник“, но без неговата обвинителна реторика, която е опропастила живота на толкова много американски жени, нещастни родители на деца с аутизъм.

Не, България не е моето страдание, с молба за прошка към госпожа Юлия Кръстева. За мен България – или по-скоро единствената емоционална нота за България, с която засега съм способен да живея в мир – е онази на пълното безразличие. Няма да предоставя никому удовлетворението на някаква детинска омраза, няма да си позволя да говоря с изпепеляващ страст за това място, с което ме свързват непрекъсваеми нишки. Няма да я ненавиждам, няма дори да я презирам, противно на нередките ми изцепки точно в този дух. Просто ще я излича от списъка на нещата, които са способи да ми причиняват болка.

И ще продължавам да работя за нея – въпреки всичко това.

Звучи несъвместимо, нали? Да посветиш основната си енергия на работа за нещо, към което си постановил принципно безразличие? Не е ли това епистоларен пример за първородния философски грях, contradictio in adjecto, противоречие в определението? За какво точно става дума тук, простете?

Ами, простичко е. Ако човек, или поне човекът като мен, не намери начин да надхитри тази най-дълбока яма в душата си и не успее да вкара в работа нейната тъй разрушителна енергия – то пиши го свършил, горкият. Ще се напъва, понапъва, па накрая ще пръцне и ще пухне капа òземи. Отказвам се, дагае… Ей това ще бъде единственият резултат от напъването, не сме деца, няма защо да се залъгваме с приказки тук.

Защото, за да се преодолее нещо толкова разрушително, е необходима истинска изобретателност, истинско българско пипе, а не мазано дупе с тикви. Аннадънму?

Та, ето значи какво е моето лично решение на тая квадратура на кръга: всичко, което е необходимо да се направи, е да осъзнае човек, че той или тя само привидно работи за някой или някои други. Че всъщност усилията, които влага в това тъй безнадеждно занимание, се отблагодаряват предимно на самия него, а едва много, много след това – и на абстрактните мушици-читатели, потребителите на писанията, които и без това съществуват най-вече под формата на картинки по екрана, а в живота, в реалния берлински живот, тях просто ги няма и никога не ги е имало.

Че напразен труд няма, не и в едно такова начинание, че ползите от ежедневните упражнения на ума и егото са неоценими – и че няма никакво, ама никаквичко, няма ей тонинко значение това, че повечето хора дори не ги забелязват тия усилия, вече 18 години, или, ако ги забелязват, то най-вероятно свиват рамене и реагират както си му е редът по нашенско: „имал си бол пари, платил си“

Та ето това е най-голямата хитрост в живота ми, честно и открито призната: хитростта да вярвам, че работейки ежедневно и „уж за България“, аз работя безпрестанно и точно за онова нещо, което някога ни е оставил в завет мъдрият амстердамски евреин.

„Камъкът иска да си остане камък“.

Берлин, август 2025

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.