Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Настоящи и бивши служители описват руската държавна телевизия като армия с няколко генерали и много пехотинци, които никога не поставят под въпрос заповедите си.

Автор(и): Маша Гесен

Погребението на британската кралица и фокусите на Алла Пугачова пред Путин са доказателства от несимпатичен порядък. Ясно е, че Западът е повърхностен, паметта му е краткотрайна, преходна, мимолетна и схематична. Особено по време на война, цветовете стават ярко бели и плътно черни.

Автор(и): Юлиана Методиева

Руският президент Владимир Путин има стотици хиляди приятели в България. Приятели, споделящи убеждението как да се живее по източно-азиатския модел е окей. Заплащането на любовта към Владимир Владимирович е обиден и манипулативен въпрос. По-същественият е с какви всъщност средства диктаторът владее човеците.

Ето какви.

Автор(и): Юлиана Методиева

За да се превърне приемът на украински бежанци в пример за подражание, е много важно да не повтаряме грешките от миналото, твърди Маргарита Желязкова. Въз основа на собствения си опит тя препоръчва да се работи за бъдещето на бежанците

Автор(и): Маргарита Желязкова

Историята, която Гартън Аш разказва, е тази на Ostpolitik – отварянето към Изтока във външната политика на Западна Германия, започнало през 1969 г., когато Социалдемократическата партия (СДП) на Вили Бранд печели мнозинство на изборите и поема властта в коалиция със Свободната демократическа партия, изтласквайки консервативните християндемократи в опозиция за първи път от създаването на Федералната република (ФРГ). Дотогава външната политика на Западна Германия е доминирана от Конрад Аденауер, който е на мнение, че новата република трябва да бъде здраво обвързана със Запада чрез Западноевропейския съюз, Европейската икономическа общност и НАТО, и че трябва да бъде непоколебима в отказа си да признае Германската демократична република (ГДР) на изток. Твърдейки, че ФРГ сама представлява Германия, Аденауер също така отказва да признае държавите, които са имали дипломатически отношения с ГДР, с разбираемото изключение на Съветския съюз, с който официалните отношения са установени през 1955 г. Строго погледнато, първото нарушение на този принцип е през 1967 г., когато християндемократическият предшественик на Бранд, Курт-Георг Кизингер, установява дипломатически отношения с Румъния, а година по-късно и с Югославия. Но Вили Бранд заслужено е признат като начинател на пробива, довел до нови отношения с режимите на изток.

Автор(и): Тони Джуд

Украйна е постколониална страна, която не толкова се обявява срещу експлоатацията, колкото приема, а понякога дори празнува, усложненията, свързани с излизането от нея. Народът ѝ е двуезичен, а войниците ѝ говорят езика на нашественика, както и своя собствен. Войната се води децентрализирано, в зависимост от солидарността на местните общности. Тези общности са различни, но заедно защитават представата за Украйна като политическа нация.

Автор(и): Тимъти Снайдър

Една продължителна война в Украйна би имала дълбоки последици за европейския континент. Европа няма да бъде цяла, свободна и мирна. Тя ще съдържа в себе си военна зона, която е заплашена от ескалация. Руските войски не са в състояние да настъпят към Полша или балтийските републики, но от север на юг ще се прокара назъбена опасна линия, много по-малко стабилна от Желязната завеса от епохата на Студената война, която ще изисква нови методи за защита от страна на НАТО. Изтичането на украински бежанци ще продължи, а с времето мигрантите може да решат да се установят в Европа за постоянно.

Автор(и): Лиана Фикс и Майкъл Кимидж

Това трябваше да бъде часът на структурното преоформяне на Германия и нещото, което беше наречено нейна идеология на Exportismus. Това трябва да бъде и часът на известно смирение. Вместо това група интелектуалци – писатели, комедианти, професори – публикуваха „отворено писмо“ до Шолц, в което го молят да не предоставя танкове на Украйна. Аргументите им се основават на това, което те наричат „морални норми с универсално приложение“; те твърдят, че броят на цивилните жертви може да бъде толкова голям, че би било неетично Киев да продължи да воюва. Водени отчасти от страха от ядрена конфронтация, те искат от украинците да капитулират в момента, в който група интелектуалци – на 1200 км от тях – смятат, че борбата е морално подходяща. Нито правото на самозащита, нито опасността да се позволи на един автократ да се измъкне с изнудване не фигурират в изчисленията на онези, които се опитват да се придържат към това, което те наричат седемдесетгодишен „европейски разказ за мира“, който удобно забравя за Сребреница. Те смятат, че на един лидер, който иска да унищожи съсед, трябва да се даде възможност да запази реномето си и да продаде компромис у дома – което едва ли е в съответствие с пълното потискане на опозицията от страна на Москва. В крайна сметка те не дават основание да се смята, че балалайката на Путин ще свири това, което тяхната китара иска да каже.

Автор(и): Ян Вернер Мюлер

От края на 1980-те години Русия измина дълъг път в тази посока. Десетилетията на конфронтация със Запада приключиха. Русия е оттеглила ноктите си и – с изключение на необходимостта от време на време да изпуска националистическа реторика, тя не представлява голяма заплаха за света. При цялото мрънкане на Хенри Кисинджър и други русофоби няма непосредствена заплаха от възобновяване на империализма дори в границите на стария Съветски съюз. Опасността от конфликт между Русия и Украйна за Крим или между Русия и Казахстан за Северен Казахстан значително намаля през последните няколко години. След векове на изолация Русия изглежда готова да живее не само със света, но и в него. Опасността, която тя представлява, не е толкова умишлена военна заплаха, колкото хаос и случайни събития като кражбата на „свободни ядрени бомби“. Руснаците могат да пътуват свободно. Те са свободни да консумират толкова чуждестранна журналистика, интелектуална история и популярна култура, колкото желаят. Властите насърчават чуждестранното влияние и бизнес: в Москва пребивават над 200 000 чуждестранни граждани, което е многократно повече от броя им преди 1990 г. Комуникацията с външния свят е ограничена единствено от руската международна телефонна система, а учените и бизнесмените са се справили с това ограничение с помощта на персонални компютри и електронна поща, които бързо стават все по-достъпни.

Автор(и): Дейвид Ремник

Клишето, че войната срещу Украйна лежи изцяло на съвестта на Путин, все още набира сила в международния дискурс. Твърди се, че народът на Русия е с промити мозъци, жертва на пропаганда и цензура, страдаща от последиците на западните санкции.

През март президентът Байдън дори заяви, че „Вие, руският народ, не сте наш враг“.

Но дали тази позиция е издържана? Смятам, че не.

По-голямата част от руснаците са престъпно небрежни. Те не спазват минималните човешки стандарти на поведение, виновни са за умишлената слепота към жестоката война на Путин срещу цивилни граждани и градски центрове. А много от тях активно участват в разрушенията.

Автор(и): Олех С. Илницкий

Скоро след като поемат властта, болшевиките се съгласяват да бъде предоставена независимост на Финландия, Полша и Украйна. Те са знаели, че Украйна е различна, че нейната особена национална структура (имигрантски руски пролетариат и бюрокрация; ултранационалистическо селячество, което негодува срещу полските земевладелци и евреите) създава уникални трудности. Сталин, в качеството си на комисар по въпросите на националностите, заминава за Финландия, за да предаде посланието. Никой не е изпратен в Украйна, но местният Съвет, Радата, провъзгласява Народна република и настоява, че намерението ѝ е „да не се отделя от Руската република“. Тъй като в цяла Украйна възникват други съвети, националното движение се разделя на тези, които подписват отделен договор с Германия (а по-късно и с Франция), и на тези, които остават в новата съветска държава. Гражданската война в Русия разделя страната, както и Втората световна война. Украинското присъединяване към Хитлер е добре документирано. През 1954 г., една година след смъртта на Сталин, Никита Хрушчов, украинският лидер на Съветския съюз, подкрепен от Президиума, разширява Украйна, като добавя към нея Крим. Това е емоционален жест. Не е представена политическа обосновка. На онзи етап малцина могат да си представят, че Съветският съюз би могъл да се разпадне.

Автор(и): Тарик Али

Вместо да пропагандира комунистически рай, през последното десетилетие съвременната руска пропаганда се фокусира върху враговете. На руснаците се разказва много малко за това, което се случва в собствените им градове. В резултат на това те не са принудени, както някога съветските граждани, да се сблъскват с пропастта между реалността и измислицата. Вместо това непрекъснато им се разказва за места, които те не познават и които в повечето случаи никога не са виждали: Америка, Франция и Великобритания, Швеция и Полша – места, изпълнени с дегенерация, лицемерие и „русофобия“. Проучване на руската телевизия от 2014 г. до 2017 г. установи, че негативните новини за Европа се появяват по трите основни руски канала, всички контролирани от държавата, средно по 18 пъти на ден. Някои от историите са измислени (германското правителство насилствено отнемало деца от хетеросексуални семейства и ги давало на гей двойки), но дори и истинските истории са подбрани по такъв начин, че да подкрепят идеята, че ежедневието в Европа е страшно и хаотично, че европейците са слаби и неморални, а Европейският съюз е агресивен и настъпателен.

Автор(и): Ан Епълбаум

Войната на Русия срещу Украйна изравни със земята градове, уби десетки хиляди хора и принуди милиони други да напуснат домовете си.

Но в тишината на кабинетите си някои военни анализатори и западни служители се питат защо атаката не е била още по-тежка.

Русия би могла да атакува по-агресивно украинските железници, пътища и мостове, за да се опита да спре потока от западни оръжия към фронтовата линия. Тя би могла да бомбардира по-усилено инфраструктурата около столицата Киев, за да направи по-трудно за западните лидери да посещават президента Володимир Зеленски в знак на единство и решителност. И би могла да направи много повече, за да причини проблеми на Запада, било то чрез кибератаки, саботажи или повече прекъсвания на износа на енергия за Европа.

Част от причината изглежда е чиста некомпетентност: Първите седмици на войната показаха нагледно, че руската армия е много по-малко компетентна, отколкото се смяташе преди инвазията. Но американски и европейски официални лица твърдят също, че тактиката на президента Владимир Путин през последните седмици изглежда забележително предпазлива, белязана от бавно развиваща се офанзива в Източна Украйна, сдържан подход към унищожаването на украинската инфраструктура и избягване на действия, които биха могли да ескалират конфликта с НАТО.

Очевидната сдържаност на място контрастира силно с бомбастичните изказвания по руската държавна телевизия, където Москва се представя като цивилизация, вкопчена в екзистенциална борба срещу Запада и където открито се обсъжда използването на ядрени оръжия. Въпросът е дали с напредването на войната Путин няма да промени курса и да засили яростта на военните действия.

Автор(и): Антон Трояновски и Джулиан Е. Барнс

Когато руската армия за първи път започнала да обстрелва Лукашивка, село в Северна Украйна, десетки жители се скрили в мазето на семейство Хорбоносови. Деца, бременни жени, приковани на легло пенсионери и самите Хорбоносови се спуснали долу, под семейната прасковена градина и зеленчуковите ниви, и започнали да чакат. В продължение на 10 дни те слушали как снарядите свистят и се разбиват над главите им по няколко пъти на час. Бомбардировките оставили огромни кратери в земята, изпепелили колата на Хорбоносови и разрушили покрива на къщата им. Накрая, на 9 март, те чули звука от тежко въоръжение и танкове, които навлезли в селото: Руската армия превзела Лукашивка.

Войниците заповядали на ужасените селяни да излязат на повърхността, а след това хвърлили в мазето граната, като предпазна мярка срещу евентуално укриващи се украински войници. Хорбоносови – Ирина, на 55, Сергей, на 59, и 25-годишният им син Никита – прекарали следващата нощ в мазето на съседите, но там било толкова мокро и студено, че се върнали в своето. При пристигането си те открили, че вътре вече живеят петима руски войници.

„А сега къде да отидем?“ попитала Ирина. „Та това е нашият дом.“ Войниците им казали, че могат да се върнат у дома – всички можели да живеят там заедно. И така Хорбоносови се преместили обратно.

Автор(и): Питър Померанцев

Въпреки че френският президент Еманюел Макрон води пред крайнодясната си претендентка Марин льо Пен в проучванията на общественото мнение преди втория тур тази неделя, проблемите с разходите за живот заемат важно място в кампанията, а милиони избиратели остават нерешителни. Дали на фона на бруталната война на Русия в Украйна Льо Пен не би могла да предизвика политическо земетресение, което евентуално да надмине Брекзит и избора на Доналд Тръмп по своето въздействие върху Запада?

Автор(и): екип на „Project Syndicate“

Докато в миналото признанието на Запада можеше да послужи като щит за някои руски медии, през последните години, и особено след инвазията, предполагаемите връзки със Запада вече са повод за налагане на наказания. Това умишлено дистанциране от Запада се забелязва и в други сектори: През последните седмици руското правителство предприе мерки за закриване на офисите на международни организации като Human Rights Watch, която работи в страната от 30 години, и Московския център „Карнеги“, в който работят много талантливи изследователи и който от 1994 г. насам изготвя задълбочени анализи на руската политика и общество. (Моето собствено изследване на руските медии беше отчасти проведено, докато бях сътрудничка на Московския център „Карнеги“). Редица западни медии също бяха изгонени от Русия, като прекратиха дейността си от съображения за сигурност.

Докато забраната на руските независими медии подчертава една промяна, при която Москва вече не търси одобрението на Запада, закриването на тези западни организации сочи друга, при която всяка останала свързваща тъкан между Русия и Запада, която е улеснявала участието на Москва в международната общност, вече също е разкъсана.

Автор(и): Мария Репникова

В годините преди войната силоваците, както е известен руският елит по сигурността, бяха един от основните центрове на властта в режима на Путин. Като бивш офицер от КГБ самият Путин отдавна разчита на службите за сигурност, за да налага политиката си и да получава важна подкрепа при запазването на властта си. И въпреки че през последните години силовото ведомство беше донякъде засенчено от Министерството на отбраната на Шойгу, никога досега Путин не е изглеждал в такова противоречие със службите за сигурност и военните, както сега. Като се има предвид все по-безпощадната разправа на Путин с тези хора и нарастващото в Москва съзнание, че войната се е провалила, някои наблюдатели се питат колко дълго те ще търпят катастрофалните му грешки.

Подобни въпроси обаче не отчитат историческата връзка между силите за сигурност и руската държава – и особения начин, по който Путин е изградил базата си за власт. Въпреки че последните събития заслужават внимание, те не предполагат по-голям срив на съществуващия ред. Дори в условията на сегашното напрежение вероятността водещи членове на елита в областта на сигурността или военния елит да предприемат стъпки срещу Путин си остава малка. Струва си да се обмисли защо това е така и какво би трябвало да се случи, за да се промени ситуацията.

Автор(и): Андрей Солдатов и Ирина Бороган

Аргументът на Путин, че Украйна винаги е била едно и също с Русия и че е била насилствено колонизирана от западните сили, отдавна е определяща част от неговия мироглед. Още по време на народното въстание на Майдана в Киев през 2013-14 г. Путин твърдеше, че хората, които водят огромните протести, са подкрепяни от Запада фашисти, които се опитват да откъснат Украйна от историческите ѝ корени. (Всъщност протестите изненадаха Запада и въпреки че включваха някои крайнодесни, те не бяха фашистки преврат). А през юли 2021 г., доста преди струпването на руски войски на украинската граница, Кремъл публикува есе от 7000 думи под редакцията на Путин със заглавие „За историческото единство на руснаците и украинците“. В него се твърди, че и Русия, и Украйна имат не само общи корени в езика и вярата, но и обща историческа съдба. След публикуването му есето стана част от задължителната учебна програма за всички военнослужещи в руските въоръжени сили, включително и за тези, които се сражават в настоящата война. Според логиката на Путин всички разделения между Русия и Украйна са дело на западните сили.

Автор(и): Анна Рейд

Съединените щати и Европа не са във война с Русия и не могат да прилагат нито Нюрнбергския, нито Версайския модел към този конкретен европейски конфликт. Затова тяхната мисия е този път да се справят по-добре, отколкото в Минск. Санкциите на Запада срещу Русия и военната помощ за Украйна предоставят истински лостове за въздействие. Вашингтон и европейските му съюзници трябва да използват и разширяват този лост пропорционално на продължаващите нарушения на украинския суверенитет от страна на Русия. Трансатлантическият алианс не може да диктува нищо на Путин. Той може само да помогне на Украйна да се ориентира по пътя към един вероятно незадоволителен мир. Тази унизителна реалност трябва да бъде отправна точка за политиката и дипломацията.

Войната направи външната политика на Русия несъстоятелна. Путин преследва амбиции, които руската икономика и руското държавно устройство няма да могат да реализират. Въпреки че руският президент няма да се преориентира из основи, Русия не може да избегне факта, че целите ѝ надхвърлят средствата. В един момент Путин ще срещне своето политическо Ватерло в резултат на тази война. И когато последиците от неговото превишаване на правомощията се стоварят върху Москва и диктаторът си тръгне, шансът на Украйна за мир, който е нещо повече от временен, може би най-накрая ще се появи.

Автор(и): Лиана Фикс и Майкъл Кимидж

В западната преса се появиха много съобщения, че сега Путин е изолиран, независимо дали това е така, защото е на власт толкова дълго време, или защото не се среща с много хора поради пандемията. Имате ли представа дали този тип съобщения са точни? И имате ли представа с кого разговаря Путин и какъв тип вътрешен кръг има сега? Струва ми се, че хората може би са имали по-добра представа за това кой е бил в неговия кръг преди десет години.

Да. Това е вярно и има причина за това. Преди десет години Путин се вслушваше в поне няколко десетки различни типа хора. Това може би беше много странна колекция от характери: в един момент това беше филмов режисьор с налудничави идеи за руското имперско минало. А в друг момент беше журналист, който беше голям фен на Пиночет. Имаше и някои свещеници. Така че това бяха множество хора, но сега изглежда, че от 2016, 2017 г. насам този кръг става все по-тесен и по-малък. И това, което получавам от моите източници, е, че в наши дни Путин слуша само трима или четирима души. Там е министърът на отбраната Сергей Шойгу, на когото той има доверие, и затова Шойгу изигра главната роля в тази инвазия [Междувременно Шойгу също изпадна в немилост и се говори, че пълното му изчезване от медиите, от средата на март насам, се дължи на сърдечен инфаркт, бел. ред.]. Там е Николай Патрушев, неговият ръководител на Съвета за сигурност и един от най-старите му приятели, който все още е близък с него и беше негов наследник като директор на ФСБ. Вероятно към този кръг принадлежат още един или двама приятели от Санкт Петербург, но това е всичко.

Автор(и): Айзък Чотинер

През 1999 г. Путин дойде на власт, рекламиран не като човек на идеологията, а като фигура с крепко здраве и управленска компетентност. В действителност той беше човек на КГБ, обучен да гледа на Запада, особено на САЩ, като на свой враг и да вижда навсякъде заговорници, които се опитват да отслабят и унижат Русия. Той не създаде комитети, които да разработят национална идея; не откри гореща линия. С течение на времето той установи персоналистичен режим, изграден около неговото покровителство и абсолютна власт. А националната идентичност, която той помогна да бъде прокламирана – либертарианска, имперска, възмутена от Запада – изигра съществена роля в бруталното му нахлуване в Украйна.

Автор(и): Дейвид Ремник

Когато Марина Овсянникова отговаря на телефонното ни обаждане, тя започва да говори бързо. 43-годишната жена казва, че е успяла да си почине за няколко часа след почти два дни без сън. Изглежда малко раздразнена – на заден план продължава да звъни друг телефон, обаждания, които тя отхвърля. „Само секунда, просто в момента е твърде много“.

В понеделник Овсянникова протестира срещу операцията на Путин в Украйна – и то не къде да е, а на живо по време на вечерните новини в праймтайма в студиото на Първи канал. Държавната телевизия е една от най-гледаните в страната. Овсянникова е редактор в телевизията от 2003 г. насам. В интервю за DER SPIEGEL тя разказва за работата си в държавния пропаганден апарат, за годините на лъжи, за потискането – и за страховете си от това какво ще последва.

Автор(и): екип на сп. „Шпигел“

В езика на руското нахлуване в Украйна доминира думата „нацист“ – озадачаващо твърдение за страна, чийто президент Володимир Зеленски е евреин и която миналата есен подписа закон за борба с антисемитизма. Путин започна да прилага редовно думата към днешното правителство на страната едва през последните месеци, въпреки че отдавна нарича прозападната революция в Украйна от 2014 г. фашистки преврат.

Внезапната поява на „нацистката“ ругатня показва как Путин се опитва да използва стереотипи, изкривена реалност и продължаващата травма от Втората световна война в страната му, за да оправдае инвазията си в Украйна. Кремъл представя войната като продължение на борбата на Русия срещу злото по време на известната в страната Велика отечествена война, очевидно разчитайки, че руската гордост от победата над нацистка Германия ще се пренесе в подкрепа на нападението на Путин.

Автор(и): Антон Трояновски

В лабораторията за изграждане на нации, каквато беше бившата империя, Украйна се открояваше със собствени специфики. Някои от бившите съветски републики имаха дългогодишни политически традиции и отличителни езикови, религиозни и културни практики, други – по-малко. Балтийските държави са били независими в продължение на две десетилетия между световните войни. Повечето от останалите републики са имали в най-добрия случай кратък опит за независимост непосредствено след рухването на царизма през 1917 г. За да се усложнят нещата, много от новосъздадените държави имат значително рускоговорящо население, което или не се интересува, или е активно враждебно към новите им национални проекти.

Автор(и): Кийт Гесен

Ще си позволя да направя няколко прогнози:

1. Русия върви към пълно поражение в Украйна. Руското планиране беше некомпетентно, основано на погрешното предположение, че украинците са благосклонни към Русия и че тяхната армия ще се срине веднага след нахлуването. Руските войници очевидно са носили парадни униформи за парада на победата в Киев, а не допълнителни боеприпаси и дажби. На този етап Путин е ангажирал по-голямата част от цялата си армия с тази операция – няма огромни резерви от сили, които може да извика, за да се включи в битката. Руските войски са блокирани пред различни украински градове, където се сблъскват с огромни проблеми със снабдяването и постоянни украински атаки.

Автор(и): Франсис Фукуяма

Една от най-важните аналитични заблуди, доскоро споделяна от автора на този текст и много негови колеги, беше тезата, че САЩ не желаят ескалация на конфликта с Русия, тъй като това ще попречи на най-сериозната им борба – конфронтацията с Китай. Смяташе се, че една стратегическа конфронтация с Пекин много скоро ще наложи на Вашингтон да натовари ресурсите си до такава степен, че няма да може да си позволи да разпилее енергията си в конфликт с Москва. Тази илюзия се основаваше на две хипотези. Първо, че в случай на война в Украйна Америка ще трябва да увеличи разходите си в Европа. Второ, че европейците имат някаква (малка) степен на автономност, ако не в световните дела, то поне в определянето на собствената си съдба.

Всъщност Байдън, както и Тръмп, не остави съмнение, че възнамерява да се противопостави сериозно на Китай и дори може да започне диалог с Москва за тази цел. Сега обаче виждаме, че животът е по-сложен от линейната логика и че същата тази логика може да се окаже път, водещ към аналитична бездна. Събитията от последните дни показаха, че едно е американците да хвърлят Европа в пещта на нова Студена война, а съвсем друго е да се включат сами. Европейските страни, включително бившите неутрални, сега прекъсват всякакви връзки с Русия, изпълнени са с истерия по отношение на всичко, свързано с нас, и се превръщат в основните доставчици на оръжие за Киев. В същото време Европейският съюз разглежда молбата на Украйна за членство, което напълно променя смисъла му.

Автор(и): Тимофей Бордачев

В ранната мъгла на войната, която тепърва започва, виждам четири неща, които Европа и останалата част от Запада трябва да направят. Първо, трябва да осигурим защитата на всеки сантиметър от територията на НАТО, особено на източните му граници с Русия, Беларус и Украйна, срещу всички възможни форми на атака, включително кибернетични и хибридни. В продължение на 70 години сигурността на западноевропейските държави, включително на Великобритания, в крайна сметка зависи от надеждността на обещанието „един за всички и всички за един“, съдържащо се в член 5 от Договора за НАТО. Независимо дали ни харесва или не, дългогодишната сигурност на Лондон сега е неразривно свързана с тази на естонския град Нарва; тази на Берлин – с Бялисток в Полша; тази на Рим – с тази на Клуж-Напока в Румъния.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Тъй като Галиция е унищожавана на два пъти – като политическа единица през Първата световна война и като общество през Втората, днес тя е обект на двойна носталгия. След 1918 г. Йозеф Рот прави в романа си „Радецки марш“ за Галиция това, което Стефан Цвайг прави за Хабсбургската монархия като цяло в „Светът от вчера“: припомня хармоничния ред, чийто край е сложен от войната. Днес ние, така да се каже, изпитваме носталгия по тази носталгия, по самата възможност да видим в хабсбургската или галицийската култура сценарий за толерантност, а не драматургия на разрушението.

Всяка история на Галиция трябва да пресече тези облаци от мъгла, както разглежданите тук книги го правят по образцов начин. Всяка история на Галиция трябва също така да се противопостави на лекомисленото съвременно схващане, че има пряк път от херцогство Аушвиц до съоръжението на смъртта в Аушвиц. Ууд и Хрисак представят опита на Хабсбургите като национализация на Просвещението, Полак – като провал на Просвещението, а Улф – като фон за разкриване на противоречията на Просвещението. Всички те са прави. Но защо тази идея за напреженията вътре в Просвещението, за недоволството като цивилизация, изглежда толкова позната и толкова правдоподобна? Отговорът на този въпрос може би също води обратно към Галиция, макар и по непознат път.

Автор(и): Тимъти Снайдър

В продължение на векове националните лидери са търсили нови и по-добри оръжия, за да подчинят противници на волята си. На 8 ноември, когато граничните служители в Беларус поведоха стотици мигранти от Близкия изток към полската граница при Кузница-Бружги и ги насърчиха да преминат, те въведоха в историята на войната един особено нов вид въоръжение: имиграцията.

Правителството на Беларус, ръководено от човека, често наричан последния диктатор в Европа, Александър Лукашенко, е затруднено от международни санкции от лятото на 2020 г., когато той потуши общонационален бунт срещу демонстративно фалшифицираната си победа на президентските избори. Санкциите, наложени от Европейския съюз, Съединените щати и други страни, хапят здраво. През юни Лукашенко започна да предлага безпрепятствено преминаване на хора от Близкия изток в Европа – първо до Минск, столицата на Беларус, а след това, често с правителствен автобус, до границите на Полша, Литва и Латвия, всички членки на Европейския съюз. „Това е организирано от Лукашенко“, каза ми в едно скорошно интервю Габриелиус Ландсбергис, министър на външните работи на Литва.

 

Автор(и): Декстър Филкинс

Преди тридесет години Бундестагът гласува да се премести от заспалия Бон в новообединения Берлин. По онова време имаше много тревоги, че промяната може да означава появата на една по-националистическа Германия, но дори и най-притеснените наблюдатели не можеха да си представят, че в центъра на новата стара столица, на историческия остров в река Шпрее, един ден ще възкръсне огромен пруски кралски дворец. Защитниците на новия дворец твърдят, че като дом на Хумболтовия форум – колекция от предмети от Африка и Азия – той демонстрира желанието на Германия да се включи в „диалога на културите“. Това е неискрено. Фасадата на сградата, спонсорирана отчасти от германския бизнес и свидетелстваща за задушаващ, филистерски културен климат, е нейното истинско послание – кода на ерата на Меркел.

Скоро след падането на Берлинската стена консервативни западногермански интелектуалци започват да твърдят, че дворецът трябва да бъде възстановен. Той е разрушен през 1950 г. по заповед на Валтер Улбрихт, източногерманския лидер; само един портал – от който комунистът Карл Либкнехт е обявил Германската република през 1918 г. – е запазен и включен в сградата на Политбюро. Мястото остава празно до 1970-те години, когато ГДР издига „Дворец на републиката“ – голяма модернистична кутия със златни прозорци, в която се помещава не само безвластният парламент на страната, но и ресторанти, боулинг, различни културни заведения (там са изнасяли концерти Хари Белафонте и Карлос Сантана), както и галерия с произведения на изкуството под надслов: „Позволено ли е на комунистите да мечтаят?“

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

ЕС, изправен пред проблеми от всички страни и уморен от разширяването, позволява на България да постъпи така, както преди това го позволи и на Гърция. Съюзът пропилява възможността да действа енергично като стабилизиращ фактор и по този начин да изпрати сигнал към целите Балкани. Той възприема малодушното мнение, че това са двустранни проблеми, които страните трябва да решат помежду си. През декември 2020 г. Чешката република и Словакия, подкрепени от Австрия, се противопоставиха срещу това ЕС да превърне тълкуването на историята в критерий за приемане: „Няма да позволим на [Европейския] съюз да бъде съдник на нашата обща история, на начина, по който се идентифицираме, или на езика, който използваме. Тези въпроси принадлежат на засегнатите страни и ние сме тук, за да ги подкрепим“. Това не промени българското вето, което беше потвърдено на 22 юни 2021 г.

Автор(и): Нада Бошковска

Наскоро бяха публикувани няколко доклада на различни международни организации, в които се описва състоянието на правата на човека на Балканите. Такива доклади за малцинствата и правата на човека едва ли представляват новост, нито пък са изключителен идеологически страничен продукт на дипломацията след края на Студената война. Те са били в обращение и в миналото, особено след Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г., най-вече под формата на доклади на Amnesty International, посветени на състоянието на правата на човека в страните от бившия Източен блок. Разпадането на Съветския съюз в края на 1980-те години доведе до пренастройване на световния ред. Защитата на правата на малцинствата в целия свят се превърна в един от основните приоритети на тази „нова ера“ вероятно не толкова по хуманитарни причини, колкото поради дипломатически съображения. Във всеки случай в този контекст докладите на някои N.G.O. (Minority Rights Group, Helsinki Watch и др.) или дори онези на Държавния департамент на САЩ придобиха първостепенно значение. Вече стана ясно, че в един бързо променящ се и нестабилен свят докладите за малцинствата оказват силно влияние върху общественото мнение и често се използват в международен план като най-ефективните механизми за упражняване на дипломатически натиск.

Автор(и): Яковос Д. Михайлидис

България има значителни проблеми с корупцията и прането на пари. Въпреки това Европейският съюз е готов да приеме страната като следващ член на еврозоната. Мнозина се опасяват, че това може да се окаже лоша идея.

Автор(и): екип на сп. „Шпигел“

Грешката на Запада след 1989 г. не беше в това, че празнувахме случилото се в Берлин, Прага, Варшава и Будапеща като триумф на либералните, европейските и западните ценности. То действително беше всичко това. Грешката ни беше, че си въобразихме, че това вече е нормата, новото нормално състояние, пътят, по който върви историята. Така например неоконсерватори като Пол Улфовиц, изглежда вярваха искрено, че ако просто се свали еднопартийната диктатура в Ирак, върху нейните руини бързо ще може да се изгради демокрация, както това стана върху руините на Берлинската стена. И две поколения журналисти – тези, които бяха там, когато стената падна, и тези, които искаха да бъдат там – погрешно възприеха Арабската пролет като друга 1989 г. Тридесет години по-късно виждаме, че случилото се в Европа през 1989 г. далеч не е новото нормално, а голямо историческо изключение, уникално, единствено по рода си.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Като цяло, поради богатството и достъпността на документацията, както и поради факта, че двете системи са се наложили в една и съща държава, Германия предлага най-добрата възможна основа за сравнение на нацизма и комунизма. Тук Гелатели не може да стигне много далеч в сравнението, тъй като все още не е работил достатъчно върху Щази, но той предлага една интересна обща черта. Макар че очевидно няма един-единствен тип доносник или информатор, очевидно почти всички те са били мъже. Гелати е открил, че 80 % от писмата с доноси до нацистката партия са от мъже. От досиетата на Щази знаем, че само около 10 процента от доносниците са били жени. Би било интересно да научим дали същото се е отнасяло и за Русия.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Прочетете още...