От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 05 Krastev Imitation

 

В романа на Мери Шели „Франкенщайн“ (1818 г.), един обладан от Прометеева амбиция изобретател създава човекоподобно чудовище, съединявайки части от човешки тела, набавени от „операционните зали и кланицата“ и дори от „плесента на гробовете“. Ала изобретателят Виктор Франкенщайн скоро започва горчиво да се разкайва за своя непремерен опит да създаде копие на собствения си вид. Чудовището, завидяло за щастието на своя създател и съзнавайки, че е обречено на самота и отричане, започва да преследва семейството и приятелите на изобретателя, разрушавайки техния свят и оставяйки след себе си мъка и страдание като свидетелство за зле обмисленото желание човешкият вид да бъде изкопиран.

Американският социолог Ким Шепеле се възползва от тази аналогия и описва днешна Унгария (водена от друг Виктор) като „Франкенщат“ – нелиберален мутант, създаден чрез съчетанието на автентични елементи от западните либерални демокрации. Тя показва как министър-председателят Виктор Орбан по забележителен начин успява да унищожи либералната демокрация, следвайки хитрата политика на частична имитация. Създава режим, който представлява щастливо съчетание между разбирането на Карл Шмит за политиката като поредица от мелодраматични сблъсъци между приятели и врагове и институционалната фасада на либералната демокрация. Когато Европейският съюз критикува управлението на Орбан за нелибералния характер на провежданите от него реформи, правителството винаги разполага с готов отговор, че всяка спорна промяна в закон, правило или институция е вярно подобие на правната система на един от членовете на ЕС. Затова не е изненадващо, че много западни либерали се отнасят към политическите режими в Унгария и Полша със същия „ужас и отвращение“, с които се изпълва Виктор Франкенщайн, когато съзира своето творение.

В търсене на източниците на днешната нелиберална революция в Централна и Източна Европа не трябва да се насочваме нито към идеологията, нито към икономиката, а към натрупаната враждебност, предизвикана от централната роля на мимезиса в хода на реформите, проведени на Изток след 1989 г. Антилибералният обрат в региона не може да бъде разбран без политическите очаквания за постигане на „нормалност“ след революцията от 1989 г. и политиката на имитация, легитимирана от тях. След падането на Берлинската стена Европа вече не бе разделена между комунисти и демократи. Беше разделена между имитатори и имитирани. Отношенията между Изтока и Запада еволюираха от спор между две враждебни системи по време на Студената война в морална йерархия в рамките на единствено съществуващата либерална западна система. Подражателите гледаха на своите образци с уважение, а самите образци гледаха на своите подражатели отвисоко. Затова и не беше напълно изненадващо, че „имитацията на Запада“, която източноевропейците избраха доброволно преди три десетилетия, в крайна сметка предизвика политическа реакция.

Следваната в продължение на две десетилетия след 1989 г. политическа философия от посткомунистическата Централна и Източна Европа може да бъде обобщена в един единствен императив: подражавай на Запада! Процесът бе назован с различни имена ‒ демократизация, либерализация, разширяване, сближаване, интеграция, европеизация ‒ но преследваната от посткомунистическите реформатори цел беше проста. Те искаха страните им да станат „нормални“, което означава да бъдат като Запада. Това предполагаше внасянето на либерално-демократични институции, прилагане на западни политически и икономически рецепти и публичното възприемане на западните ценности. Често подражанието се разбираше като най-краткия път към свободата и благоденствието.

Само че провеждането на икономически и политически реформи чрез подражание на чужд модел се оказа, че крие в себе си опасни морални и психологически недостатъци, очаквани от мнозина още от началото. Животът на подражателя неизбежно създава усещане за неадекватност, малоценност, зависимост, изгубена идентичност и принудителна неискреност. Защото безплодният стремеж за създаване на реално и достоверно копие на един идеализиран образец предполага и излагането на постоянния тормоз на самокритиката, ако не и на самопрезрението.


Small Ad GF 1

Ала това, което прави имитацията толкова тягостна, е не само присъщото допускане, че подражанието е в някаква степен морално и човешки по-малоценно от образеца. То включва също така и допускането, че нациите-подражатели от Централна и Източна Европа приемат правото на Запада да оценява успеха или неуспеха им да живеят по западните стандарти. Тогава подражанието започва да се възприема като загуба на суверенитет.

Следователно причините за възхода на авторитарния шовинизъм и ксенофобия в Централна и Източна Европа се крият не в политическата теория, а в политическата психология. Това е отражение на дълбоко наложения „императив на имитацията“ след 1989 г., с всичките му унизителни последици.

Произходът на настоящия нелиберален обрат е емоционален и над-идеологически, той се основава на реакцията срещу унижението, следващо задължително от проект, който изисква приемането на една чужда култура за по-висша от собствената. Следователно в строго теоретичен смисъл нелиберализмът до голяма степен прикрива нещо друго. Нелиберализмът придава патина на интелектуална убедителност на интуитивно споделяното желание да бъде прекъсната колониалната зависимост, характерна за самия проект за озападняване.

Контрареволюцията срещу либерализма

Когато лидерът на Полша Ярослав Качински заявява, че „либерализмът противоречи на самата концепция за нацията“, а верният лейтенант на Орбан Мария Шмид заявява, че „като унгарци ние искаме да запазим нашата култура“, разпаленото им почвеничество изразява нежеланието им да бъдат съдени от чужденците по чужди стандарти. По същество те казват: „Не се опитваме да ви подражаваме, затова и няма смисъл да ни възприемате като второкласно копие на вас самите“. Да повторим, самообявилата се „идеология“ на нелиберализма е следствие от емоционалното желание на своите привърженици за възстановяване на националното самоуважение чрез отричане на твърдението, че западният либерализъм представлява образец, който всички общества трябва да възпроизведат. Отричането на необходимостта за подражание е първоизточникът, а интелектуалната критика на образеца, на когото се подражава, е нещо второстепенно или дори странично.

Предизвиканото от унижението отрицание на либералните идеи и институции не се появява на празно място. Плодотворната почва за нелибералната контрареволюция беше подготвена от няколко важни обрата в глобалните политически процеси. Издигането на авторитарен Китай като икономически център разруши смятаната преди за нерушима връзка между либералната икономика и материалното благоденствие. Докато през 1989 г. либерализмът бе свързван с привлекателността на идеали като индивидуална свобода, справедливост на закона и прозрачност на управлението, до 2010 г. неговата привлекателност беше опетнена от реалните и неизбежно объркани посткомунистически управления, продължили две десетилетия. Катастрофалните последствия от войната в Ирак след 2003 г. разрушиха убеждението във възможността за пренос на демокрация. Икономическата криза от 2008 г. създаде дълбоко недоверие към бизнес елитите и към „казино-капитализма“, успели почти да сринат световния финансов ред. Страните от Централна и Източна Европа се обърнаха срещу либерализма, не толкова защото той се проваляше у дома, а защото им се струваше, че се проваля на Запад. Сякаш на тях им се налагаше да подражават на глобално доминиращия Запад, тъкмо когато Западът губеше това господство. Този контекст не беше благоприятен за политиката на имитация.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Контрареволюциите, които започнаха в Унгария през 2010 г. и в Полша през 2015 г., бяха напълно предсказуем бунт на потиснатите. А опитите Централна и Източна Европа да подражава на начина, по който Германия се справя със своето минало след 1945 г., се натъкнаха на непреодолими проблеми.

Германската демокрация се основава на допускането, че национализмът неизбежно води до нацизъм. Транснационалният ЕС възниква като част от широката геополитическата стратегия, чиято цел е да предотврати потенциално опасното възраждане на германския суверенитет, чрез икономическата интеграция на страната в останалата Европа и чрез създаването на „постнационална идентичност“ на Федералната република. Така етнонационализмът в Германия бе отречен до степен да бъде почти криминализиран. За разлика от Германия страните от Централна и Източна Европа трудно могат да споделят такъв негативен възглед за национализма, на първо място, защото държавите им са рожби на епохата на национализма, който съпровожда разпада на многонационалните империи; и, на второ място, защото национализмът изиграва съществена роля в като цяло мирните антикомунистически революции, започнати през 1989 г.

За разлика от Германия, в Централна и Източна Европа национализмът и либерализмът е допустимо да се разглеждат като взаимно допълващи се, а не като противоречиви идеи. За поляците би било абсурдно да спрат да почитат своите националистически водачи, дали живота си, за да защитят Полша от Хитлер или Сталин. Заедно с това в продължение на десетилетия регионът бе принуден да страда от комунистическата пропаганда, която рефлексивно, макар и наистина прикрито, осъждаше национализма. Вероятно тук се крие още една от причините, поради които гражданите на Централна и Източна Европа са подозрителни към натрапчивото желание на Германия гражданството да бъде отделено от наследственото членство към национална общност. За известно време през 90-те години войните в Югославия накараха Европа като цяло (включително и посткомунистическата част от нея) да приемат или да се правят, че приемат национализма като източник на всяко зло. Ала в дългосрочен план идентифицирането на либерализма с антинационализма накара много хора да престанат да подкрепят либералните партии в посткомунистическите страни. А това позволи либерализмът, включително така нареченият конституционен патриотизъм, да бъде разглеждан като нова „германска идеология“, създадена, за да бъде Европа управлявана в интерес на Берлин.

Двойният смисъл на нормалността

В своето време революциите от 1989 г. бяха вълнуващи, но погледнати в ретроспекция, те се оказаха безцветни революции. „Нито една нова голяма идея не се роди от Източна Европа през 1989 г.“, гласи известното заключение на великия историк на Френската революция Франсоа Фюре. Съгласен с това е и водещият германски философ Юрген Хабермас. Той не беше особено скандализиран от „липсата на идеи, които да са новаторски или обърнати към бъдещето“, защото за него източноевропейските революции бяха „коригиращи революции“ или „догонващи революции“. Тяхна цел беше завръщането на обществата от Източна Европа към основното течение на западната модерност, давайки възможност на източноевропейците да спечелят това, което западноевропейците отдавна притежаваха.

През 1989 г. гражданите на Централна и Източна Европа не мечтаеха за някакъв съвършен свят, който никога не е съществувал. Копнееха за „нормален живот“ в „нормална държава“. Както по-късно признава Адам Михник: „Бях обсебен от идеята нашата революция да не прилича на френската или руската, а по-скоро на американската, в смисъл да бъде в полза на нещо, а не против нещо. Революция за конституция, а не за постигането на рая на земята. Една анти-утопична революция. Защото утопиите водят до гилотини и Гулаг“. Затова и неговият призив е „Свобода, братство, нормалност“. А когато поляците от неговото поколение говореха за „нормалност“, не трябва да се забравя, те нямаха предвид някой предкомунистически период от полската история, към който страната им щастливо да се завърне, след като веднъж завинаги затвори скобите на съветската окупация. Под „нормалност“ те разбираха Запада.

В Чехословакия Вацлав Хавел описва желанието на неговата страна да избяга от комунизма „просто като опит за избягване от собствената анормалност, да се нормализира“. След десетилетия, прекарани във взиране в обещаното светло бъдеще, сега главната идея беше да се живее в настоящето, за да могат хората да се радват на всекидневните удоволствия.

Превръщането на западната „нормалност“ в основна цел на политическата революция имаше две вредни последици. На първо място, по драматичен начин бе поставен въпросът как да бъде помирено „нормалното“ в смисъл на „най-разпространеното в собствената страна“ с „нормалността“ в смисъла на „това, което Западът вече е, докато Изтокът още не е“. На свой ред това превърна емиграцията в естествения избор на революционерите от Централна и Източна Европа.

Един от основните проблеми на комунизма беше, че негов идеал бе общество, което никога не е съществувало и никой не беше сигурен, че въобще може да съществува. Един от централните проблеми на обърнатите към Запада революции, от друга страна, се състоеше в това, че образецът, на който те искаха да подражават, постоянно се изменяше пред очите им. Социалистическата утопия бе вечно недостижима, но поне притежаваше удобното качество да бъде непроменлива. Обратно, западната либерална демокрация се оказа непостоянна и изменчива до крайност. Тъй като западната нормалност се дефинира не като идеал, а като съществуваща реалност, всяка промяна в западните общества изменя и представата за онова, което е нормално. Също както технологичните компании ви убеждават да си купите техния последен модел и правят така, че предишният да не бъде толкова надежден, така и Западът настояваше, че важно е да бъде възприет единствено последния постнационален политически модел.

Тревожният ефект от неуловимо изменчивата „нормалност“ може да бъде илюстриран най-добре от начина, по който Централна и Източна Европа реагира на променливите културни норми в западните общества през последните две десетилетия. В очите на консервативните поляци от дните на Студената война западните общества бяха нормални, защото за разлика от комунистическите системи ценяха традициите и вярваха в Бог. А сетне поляците внезапно откриха, че днес западната „нормалност“ означава секуларизъм, мултикултурализъм и гей бракове. Трябва ли да се изненадаме, че поляците и техните съседи се почувстваха „измамени“, когато разбраха, че обществото, на което трябваше да подражават, вече не съществува, заличено от бързите течения на модернизацията?

Ако непосредствено след 1989 г. „нормалността“ бе разбирана основно в политически смисъл (свободни избори, разделение на властите, частна собственост и право на свободно пътуване), през последното десетилетие нормалността във все по-голяма степен започва да бъде разбирана в културен смисъл. В резултат обществата от Централна и Източна Европа се изпълват с все по-голямо недоверие и възмущение към нормите, идващи от Запада. По ирония на съдбата, както ще стане ясно по-нататък, Източна Европа започва да гледа на себе си като на последния бастион на истинските европейски ценности.

За да помирят идеите за „нормално“ (в смисъл на най-разпространено у дома) с нормативно задължителното в страните, на които подражават, съзнателно или не източноевропейците започват да „нормализират“ страните-образец, твърдейки, че доминиращото на Изток е също преобладаващо на Запад, колкото и на Запад лицемерно да твърдят, че обществата им са различни. Източноевропейците често разрешават своите нормативни противоречия – като например плащането на подкупи, за да оцеляват и борбата с корупцията, за да бъдат приети на Запад – чрез идеята, че Западът е също толкова корумпиран, колкото и Изтокът, само че на Запад живеят в отрицание и прикриване на истината.

Либералната революция на нормалността не бе разбирана като скок във времето от мрачното минало към светлото бъдеще. Тя беше разглеждана като преместване във физическото пространство, сякаш цяла Източна Европа щеше да се премести в Дома на Запада, който преди можеше да се гледа само по снимки и филми. Появиха се изрични аналогии между обединението на Германия, осъществено след падането на Стената, и идеята за единна Европа. И наистина в началото на 90-те години мнозина източноевропейци завиждаха на големия късмет на жителите на Източна Германия, които за една нощ емигрираха на Запад, събуждайки се една сутрин със западногермански паспорти в ръце и (както мислеха някои) с портфейли в джобовете, натъпкани със западни марки. Ако революцията през 1989 г. представляваше миграцията на цял един регион на Запад, тогава главният въпрос бе кои източноевропейски страни ще пристигнат първи до тяхната обща цел.

Изход, имитация и нелоялност

На 13 декември 1981 г. генерал Войчех Ярузелски обявява извънредно положение в Полша, а десетки хиляди членове на антикомунистическото движение „Солидарност“ са арестувани и интернирани. Година по-късно полското правителство предлага да освободи онези от тях, които подпишат клетва за лоялност или приемат да емигрират. В отговор от своята килия в затвора Адам Михник написва две отворени писма. Едното е озаглавено „Защо да не подпишеш?“, а другото „Защо да не емигрираш?“[1]. Аргументите срещу подписването са ясни. Активистите на „Солидарност“ не трябва да полагат клетва за лоялност към правителството, тъй като правителството е предало доверието на поляците. Не трябва да подписват, защото подписът в името на оцеляването би бил унизителен и ще означава загуба на достойнството, а и подписвайки, те ще се окажат сред хора, предали своите приятели и идеали.

Що се отнася до причините, поради които задържаните дисиденти не трябва да емигрират, Михник предлага по-внимателен отговор. Десетина години по-рано, като полски евреин и един от лидерите на студентските протести в Полша през март 1968 г., Михник е разочарован от решението на някои от най-добрите си приятели да напуснат страната. А след това е свидетел как комунистическият режим се опитва да убеди обикновените хора, че напусналите са го сторили, защото Полша не ги интересува: емигрират само евреите – така правителството се опитва да настрои поляци срещу поляци.

През 1982 г. Михник вече не изпитва гняв към приятелите си, напуснали страната преди четиринайсет години. Признава и важната роля на емигрантската общност за възникването на „Солидарност“. Ала макар и да приема, че емиграцията е законен израз и лично право, той разпалено увещава активистите на „Солидарност“ да не заминават, тъй като „всяко решение за емиграция е подарък за Ярузелски“. Още повече, че дисидентите, които изберат свободата извън Полша, ще предадат онези, които остават в страната, тези, които работят и се молят за по-добра Полша. Емиграцията ще подкопае демократичното движение и ще окаже услуга на комунистите, защото ще направи възможно бързото успокояване на обществото, като каузата на опозицията ще бъде обвързана с егоизма и нелоялността към нацията. Най-добрият начин за демонстрация на солидарност със страдащите сънародници и за съпротива на комунистическите управници е да бъде отказан отровния дар на личната свобода на Запад, защото правото на емиграция и свобода на Запад не е избор, достъпен за мнозинството от поляците.

Решавайки да не емигрират, настоява Михник, затворените активисти ще изпълнят със смисъл и решението на емигриралите по-рано, които подкрепят полската съпротива от чужбина. Самата свобода означава хората да имат правото да правят, каквото искат. Но в обстоятелствата от 1982 г. „затворените активисти на „Солидарност“, избрали изгнанието, ще извършат акт, който е едновременно капитулация и дезертьорство“. Михник признава, че този израз звучи сурово и нетолерантно и че някой може да сметне, че той противоречи на убеждението му, че „решението за емиграция е много лично“. Но през 1982 г. да емигрираш, или да не емигрираш е същинският изпит за лоялност, пред който са изправени активистите на „Солидарност“. Единствено ако изберат да останат в затвора, вместо да приемат привлекателното предложение за лична свобода на Запад, те ще спечелят доверието на съгражданите си, от които зависи бъдещето на свободното полско общество.

Ако през 1982 г. емиграцията е акт на предателство, през 1992 г. вече не е така. След 1989 г. желанието за „нормален политически живот“, както се изразява Хавел, става причина масово хората да изберат емиграция. Ако в Източна Германия „изходът“ е последван от „глас“ (ако се възползваме от известната терминология на Алберт О. Хиршман), то в Централна и Източна Европа се случва обратното. Първи беше гласът, след това дойде изходът. В началото еуфорията от края на комунизма роди надежди за бързо и радикално подобрение. Надежда жителите на Централна и Източна Европа да се събудят от комунистическия кошмар в по-свободни, по-благоденстващи и преди всичко, в по-западни страни. Ала след като магическото и мигновено озападняване не настъпи, мнозина взеха семействата си и заминаха на Запад. След изненадващия успех на революцията, чиято цел беше подражанието на западната нормалност, суровата оценка на Михник от 1982 г., че емиграцията на Запад е капитулация и дезертьорство, вече бе лишена от смисъл. Личният избор за заминаване в Западна Европа вече не можеше да се стигматизира като нелоялност към нацията, която иска да бъде като Запада. Революция, превърнала подражанието на Запада в своя цел, не можеше да изтъкне основателна причина срещу емиграцията в западна посока.

По правило революциите принуждават хората да престъпват границите – морални, но и териториални. Когато избухва Френската революция, мнозина от нейните врагове бягат. Когато болшевиките налагат диктатурата си над Русия, милиони бели руснаци напускат страната и в продължение на години остават в чужбина с неразопаковани куфари, с надежда за близкия провал на болшевиките. Но в тези случаи напускащите са победените врагове на революцията. Противоречие, което ни извежда към една от историческите аномалии на 1989 г. Защото след нежните революции напускат победителите, а не победените. Тъкмо най-нетърпеливите да видят промяната в своите страни с най-голяма готовност приемат възможността за свободен живот. Те са първите, които заминават да учат в чужбина, да работят и живеят на Запад, отнасяйки със себе си и своите прозападни убеждения.

Трудно е да си представим Лев Троцки след победата на болшевиките да реши, че е време да отиде да учи в Оксфорд. Ала тъкмо това правят Виктор Орбан и мнозина други. И те имат основателна причина за това си решение. За разлика от френските и руските революционери, които вярват, че градят нова цивилизация, враждебна на стария режим на трона и олтара, както и че това ново бъдеще ще бъде създадено в Париж и Москва, революционерите от 1989 г. са силно мотивирани да пътуват на Запад, за да видят отблизо как работи на практика нормалното общество, което те се надяват да изградят у дома. Всеки революционер иска да живее в бъдещето и ако Германия е бъдещето на Полша, тогава най-разпалените революционери биха могли да си съберат багажа и да се преместят в Германия.

Мечтата за колективно завръщане в Европа направи този избор едновременно логичен и законен. Защо един млад поляк или унгарец да трябва да чака деня, в който страната му ще бъде като Германия, щом още утре може да започне работа и да създаде семейство във Франкфурт или Хамбург? В крайна сметка по-лесно е да смениш държавата, отколкото да промениш собствената си страна. Когато след 1989 г. границите бяха отворени, изходът бе предпочетен пред гласа, тъй като политическите реформи предполагаха съвместяването на множество организирани обществени интереси, докато емиграцията зависеше само от теб и твоя интерес. Недоверието към националистическите лоялности и перспективата за политически обединена Европа също спомогнаха емиграцията да стане предпочитания избор за множество либерално-мислещи източноевропейци. Това, както и изчезването на антикомунистическите дисиденти, направи така, че горещо отричаната от Михник емиграция като възможност изгуби своята морална и емоционална тежест след 1989 г. А това ни извежда към бежанската криза, ударила Европа през 2015 и 2016 г.

Демографията е съдба

Доминиращият разказ на нелибералната контрареволюция в Централна и Източна Европа може да се опише през обръщането на смисъла на „отвореното общество“. През 1989 г. отвореното общество означаваше обещание за свобода, преди всичко свободата да се прави онова, което преди бе забранявано, а именно да се пътува на Запад. Днес отвореността към света за големи части от електората от Централна и Източна Европа е символ за опасност, а не за свобода: нашествие на мигранти, обезлюдяване и загуба на национален суверенитет.

Бежанската криза от 2015 г. извади на повърхността прикрития бунт на региона срещу индивидуализма и универсализма. В хода на бежанската криза жителите на Централна и Източна Европа осъзнаха, че в нашия обвързан, но неравен свят, миграцията е най-революционната революция от всички. Революцията на масите от двайсети век е в миналото. Днес сме изправени пред бунт на мигрантите от двайсет и първия век. Този бунт е анархистичен, той е воден не от организирани революционни партии, а от милиони необвързани хора и семейства, той не се изправя пред проблема за съвместните действия. Вдъхновен е не от идеологически оцветени снимки на светлото, измамно бъдеще, а от лъскавите снимки на живота от другата страна на границата.

Глобализацията превърна света в едно село, но това село живее под диктатура ‒ диктатура на глобалните сравнения. В наши дни хората вече не сравняват живота си само с живота на своите съседи, сравняват го с най-проспериращите обитатели на планетата. Затова ако търсиш икономически осигурен живот за своите деца, най-доброто, което можеш да направиш, е да направиш нужното те да се родят в Дания, Германия или Швеция, като втора възможност може би в Чехия или Полша.

Съчетанието между застаряващо население, ниска раждаемост и непрекъснат емигрантски поток извън страната предизвика демографска паника в Централна и Източна Европа, макар политически тя да се изразява в лишеното от смисъл твърдение, че нахлуващите мигранти от Африка и Средния Изток представляват екзистенциална заплаха за нациите в региона. Тревожността от имиграцията е подклаждана от страха, че в страната ще влязат чужденци, които не подлежат на асимилация, разрушават националната идентичност и ще отслабят националното единство. На своя ред този страх е отражение на до голяма степен неизказаните опасения от демографски колапс. Между 1989 г. и 2017 г. Латвия е напусната от 27% от своето население; Литва – от 22,5%; България от почти 21%. Два милиона източногерманци, или почти 14% от обитателите на страната преди 1989 г., са се преместили в Западна Германия в търсене на работа и по-добър живот.[2]

Броят на жителите на Централна и Източна Европа, напуснали региона си (главно в посока Западна Европа) в резултат на икономическата криза от 2008 г. надхвърля общия брой на бежанците, дошли в Западна Европа от региони извън Европа, включително от Сирия. В десетилетието след 2007 г. Румъния е напусната от около 3,4 милиона души – числа, които обичайно свързваме с война или друга катастрофа. Още повече, че три четвърти от тези румънци са били 35-годишни или по-млади. Заплахата, пред която е изправена днес Централна и Източна Европа, наподобява на опасността от обезлюдяване, пред която Източна Германия се изправя преди комунистите да издигнат Берлинската стена. Това е опасността гражданите в трудоспособна възраст да напуснат Изтока, за да потърсят по-добър живот на Запад.

Паниката от несъществуващото имигрантско нашествие[3] трябва да бъде разбрана като изопачен отглас от по-реалистичния и основателен страх, че големи части от собственото население, включително най-енергичните и способни млади хора, ще напуснат страната и ще се установят постоянно на Запад. Мащабът на миграцията извън Централна и Източна Европа след 1989 г. може да обясни причините за толкова дълбоко враждебната реакция срещу бежанската криза в целия регион, макар бежанците да не се заселват там (а само да го прекосяват).

Страхът от различието е в основата на възхода на европейския нелиберализъм, но на Изток и на Запад влаганият в него смисъл е различен. В Западна Европа нелиберализмът се ражда от страха, че либералните общества са неспособни да се справят с различието. Докато на Изток въпросът е как възникването на различието да бъде предотвратено. Ако преди едно столетие Източна Европа е била етнически най-разнородната част на континента, днес тя е изумително хомогенна. Едва 1,6% от днешните жители на Полша са родени извън Полша, а процентът на мюсюлманите сред поляците е по-нисък от 0,1%.

Как да се обясни антиимигрантската истерия

Травмата, идеща от това, че хората напускат региона, може да обясни това, което иначе изглежда мистериозно ‒ силното чувство за загуба в страните, спечелили от политическите и икономическите промени след 1989 г. В цяла Европа регионите, пострадали най-много от загубата на население през последните десетилетия, са най-склонни да подкрепят крайно десни партии. Това с голяма вероятност води до хипотезата, че нелибералният обрат в Централна Европа е причинен от масовото напускане на региона, особено от млади хора[4], и от демографските тревоги, предизвикани от тази външна емиграция.

Вторият фактор, обясняващ антиимигрантската истерия, без да има имигранти, ни връща към нашия основен аргумент. Въпреки че няма „нашествие“ на имигранти от Африка и Средния Изток, които да искат да се установят в региона, жителите на Централна и Източна Европа постоянно са изложени на сензационни телевизионни репортажи за проблемите, предизвикани в Западна Европа от имигрантите. Последицата е появата на ново разбиране на Изток за същинското разделение между двете половини на континента: докато Изтокът все още е хомогенен и моноетничен, приема се, че Западът вече се е превърнал в хетерогенен и мултиетнически в резултат на безразсъдна и самоубийствена политика за допускане на лесна имиграция. Тук впечатление прави радикалното преосмисляне на ценностите. Вместо западноевропейците да се приемат за напреднали, а източноевропейците – за изостанали, днес западноевропейците са описвани, поне в реториката на ксенофобските популисти, като хора, изгубили посоката. В трескавото въображение на тези популисти Западна Европа се е превърнала в периферия на Голяма Африка и на Големия Близък Изток.

Така Западна Европа престава да бъде образец на културно триумфиращия Запад, който Централна и Източна Европа се опитваха да имитират в миналото. Напротив, отворените общества на Западна Европа, неспособни да защитят границите си срещу чужди (преди всичко мюсюлмански) „нашественици“, сега се превръщат в негативен образец, картина на социалния ред, който източноевропейците искат да избегнат.

За да възкресят моралното неодобрение, с което беше свързана емиграцията в миналото, популистите от Централна и Източна Европа трябва да отхвърлят идеята, че Унгария, Полша или другите страни от региона могат да имат политически и икономически успех единствено, ако подражават вярно на Запада. Възходът на националистическата реторика и нелибералния обрат на Изток подозрително прилича на отчаян опит за построяване на „стена на лоялността“, която да спре загубата на хора и да накара младите жители на региона да не напускат страните си. Казано по друг начин, популистите във Варшава и Будапеща използваха бежанската криза на Запад като „възможност за брандиране“ на Изтока. Само ако нациите престанат да се стремят да бъдат като Запада, гражданите им ще престанат да се изселват на Запад. За да бъде спряна емиграцията, трябва да бъде съсипана репутацията на Запада като земя на неограничените възможности и да бъде срината идеята, че западният либерализъм е златният стандарт за развит социален и икономически ред. Отворената имиграционна система на Западна Европа се отрича не толкова, защото привлича хора от Африка или Близкия Изток, а защото се е превърнала в неустоим магнит за самите граждани на Централна и Източна Европа.

Днес Европа е обитавана от призраците на обратната имитация. Действащите лица в „играта на имитация“ след 1989 г. сменят местата си. В някои от случаите подражателите са се превърнали в образец и обратното. Желанието на популистите от Централна и Източна Европа да вземат реванш от западния либерализъм намира израз не само в отричането на „императива на подражанието“, а в стремежа той да бъде преобърнат. Ние сме истинските европейци, настояват Орбан и Качински, и ако Западът иска да спаси себе си, трябва да подражава на Изтока. Както Орбан красноречиво заяви в една своя реч от юли 2017 г.: „Преди двайсет и седем години тук, в Централна Европа, вярвахме, че Европа е нашето бъдеще; днес чувстваме, че ние сме бъдещето на Европа.“[5] 

Оригиналът на статията е публикуван в сп. Journal of Democracy, юли 2018 г.
Българският превод е публикуван за пръв път в Портал „Култура“, откъдето текстът е пре-публикуван тук.

Stephen HolmesСъавторът на статията Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание „East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995, Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма, 2007. Заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.



Източник
 

[1] Adam Michnik, „Why You Are Not Signing…: A Letter from Bialoleka Internment Camp 1982,“ and „Why You Are Not Emigrating…: A Letter from Bialoleka 1982“ in Michnik, Letters from Prison and Other Essays, trans. Maya Latynski (Berkeley: University of California Press, 1985), 13–24.

[2] Тези данни, както и демографските статистики за Централна и Източна Европа, са цитирани по Евростат, както и по собствени изчисления на авторите, основани на публикуваната там променлива: „Population on 1 January by age and sex (demo_pjan).“ http://appsso.eurostat.ec.europa.eu/nui/show.do?dataset=demo_pjan&lang=en.

[3] „Изправени сме пред поток от хора, които се изливат от… Близкия изток, в същото време са се раздвижили и недрата на Африка. Милиони хора се готвят да тръгнат. В световен мащаб нараства желанието, настойчивостта и натиска хората да живеят на място, различно от мястото, където са родени. Това е една от най-големите приливни вълни на хора в историята и тя крие в себе си опасността от трагични последици. Това е съвременна масова миграция, чийто край не виждаме: икономическите мигранти, които се надяват на по-добър живот, бежанците и други маси, смесени в едно. Този процес е неконтролиран и нерегулиран; и понеже сега говоря пред научна общност, най-точното определение за този процес е „нашествие“. Виктор Орбан, Слово при откриването на Световния научен форум, 7 ноември 2015 г.

[4] „Може би вие [младежите] се чувствате така, сякаш ваш е целият свят… Но и във вашия живот ще настъпи момент, когато ще осъзнаете, че човек се нуждае от място, език, от дом, където да бъде сред свои, където да живее спокойно, заобиколен от добронамереността на околните… Място, където човек може да се завърне, да почувства, че има смисъл от живота, и че накрая просто няма да потъне в забрава… Млади унгарци, днес родината ви има нужда от вас… Елате да се борите заедно с нас, така че щом имате нужда, вашата родина да бъде тук за вас.“ Виктор Орбан, Официално слово по повод 170-ата годишнина от Унгарската революция през 1848 г. 15 март 2018 г.

[5] Слово на Виктор Орбан пред 28-ия летен отворен университет и летен лагер Балваньос, 22 юли 2017

 

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.

Pin It

Прочетете още...