От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 02 Liberalism failed

 

През пролетта на 1990 Джон Фефър, 26-годишен американец, прекарва няколко месеца, обикаляйки Източна Европа с надеждата да разкрие мистерията на нейното посткомунистическо бъдеще и да напише книга за историческата трансформация, която се разгръща пред очите му. Той не е експерт, така че вместо да тества теории, интервюира колкото се може повече хора от най-различни сфери на живота. Противоречията, които среща, са завладяващи и озадачаващи. Източноевропейците са оптимистични, но и тревожни. Много от хората, които той интервюира по онова време, очакват да живеят като виенчани или лондончани в рамките на пет, най-много десет години. Но тези надежди са смесени с безпокойства и предчувствия за предстоящи проблеми. Както отбелязва унгарският социолог Елемер Ханкис: „Хората внезапно осъзнаха, че през следващите години ще се реши кой ще бъде богат и кой беден; кой ще има власт и кой не; кой ще бъде маргинализиран и кой ще се намира в центъра; кой ще се окаже способен да създава династии, и чии деца ще страдат.“

В края на краищата Фефър публикува книгата си, но не се връща в страните, които за кратко са запленили въображението му. Едва значително по-късно, вече след 25 години, той решава да посети отново региона и да потърси онези, с които е разговарял през 1990. Този път Източна Европа е по-богата, но измъчвана от негодувание. Капиталистическото бъдеще е пристигнало, но неговите ползи и тежести се оказват неравномерно, дори доста грубо разпределени. След като ни напомня, че „за поколението от Втората световна война в Източна Европа комунизмът беше ‚богът, който се провали‘“ Фефер пише, че „За сегашното поколение в региона [вече] либерализмът е богът, който се провали“.

Стремежът на бившите комунистически държави да подражават на Запада след 1989 е получавал най-различни названия – американизация, европеизация, демократизация, либерализация, разширяване, интеграция, хармонизация, глобализация и така нататък, но той винаги е означавал модернизация чрез имитация и интеграция чрез асимилация. След срива на комунизма, според днешните централноевропейски популисти, либералната демокрация се е превърнала в ново, неизбежно вероучение. Тяхното постоянно оплакване е, че имитирането на ценностите, нагласите, институциите и практиките на Запада е станало императивно и задължително.

В Централна и Източна Европа много от демокрациите, които се появиха в края на студената война, днес са се превърнали в конспиративно настроени мажоритарни режими. При тях политическата опозиция е демонизирана, неправителствените медии, гражданското общество и независимите съдилища са лишени ​​от влияние, а суверенитетът се определя от решителността на ръководството да се противопоставя на натиска за съобразяване със западните идеали на политическия плурализъм, прозрачността на управлението и толерантността към чужденците, дисидентите и малцинствата.

Нито един отделен фактор не може да обясни едновременното възникване на авторитарни антилиберализми в толкова много различно разположени страни през второто десетилетие на 21 век. И все пак негодуванието срещу каноничния статус на либералната демокрация и политиката на имитацията като цяло, са изиграли решаваща роля. Именно тази липса на алтернативи, а не гравитационното притегляне на някакво авторитарно минало или исторически вкоренена враждебност към либерализма, е нещото, което най-добре обяснява антизападния етос, доминиращ в днешните посткомунистически общества. Самонадеяната увереност, че „друг начин няма“, е дала силен импулс за вълната от популистка ксенофобия и реакционен нативизъм, която започна в Централна и Източна Европа, а сега се разпространи в голяма част от света.


Small Ad GF 1

Когато студената война приключи, надпреварата за присъединяване към Запада беше мисията, споделяна от повечето централни и източни европейци. Всъщност основната цел на революциите от 1989 беше превръщането в нещо неразграничимо от Запада. Ентусиазираното копиране на западни образци, придружено от евакуацията на съветските войски от региона, първоначално се преживяваше като освобождение. Но след две тревожни десетилетия, недостатъците на тази политика на имитация станаха твърде очевидни, за да могат да бъдат отричани. И докато негодуванието се разрастваше все повече, нелибералните политици набираха популярност, а в Унгария и Полша те дори дойдоха на власт.

През първите години след 1989 либерализмът като цяло беше свързван с идеалите за индивидуални възможности, свобода за придвижване и пътуване, безнаказано несъгласие, достъп до правосъдие и бързи отговори на правителството към обществените искания. Но към 2010 версиите на либерализма в Централна и Източна Европа вече бяха незаличимо оплескани от две десетилетия на нарастващо социално неравенство, всеобхватна корупция и произволно преразпределение на публичната собственост в ръцете на малък брой хора. Икономическата криза от 2008 породи дълбоко недоверие към бизнес елитите и рулетковия капитализъм, които, взети като цяло, почти унищожиха световния финансов ред.

Репутацията на либерализма в региона така и не се възстанови след 2008. Финансовата криза значително отслаби мотивацията да се продължава с имитацията на капитализма в американски стил, както все още се правеше от шепа западно-обучени икономисти. Увереността, че политическата икономия на Запада е модел за бъдещето на човечеството, е свързана с увереността, че западните елити знаят какво правят. Но изведнъж стана ясно, че това не е така. Ето защо кризата от 2008 имаше такъв разтърсващ идеологически, а не просто икономически ефект.

Друга причина, поради която централните и източните популисти успяха в преувеличаването на тъмните страни на европейския либерализъм е, че с течение на времето те изтриха от колективната памет още по-тъмните страни на европейския нелиберализъм. Междувременно, управляващите нелиберални партии в Централна и Източна Европа, като Гражданският алианс (Fidesz) в Унгария, както и партията Право и справедливост (PiS) в Полша, се стремят да дискредитират либералните принципи и институции, за да отвърнат на законните обвинения в корупция и злоупотреба с власт. За да оправдаят демонтажа на независимата преса и съдебната система, те твърдят, че защитават нацията срещу „чуждо настроени“ врагове.

Но съсредоточаването само върху корупцията и непочтеността на нелибералните правителства в региона няма да ни помогне да разберем източниците на народната подкрепа за националните популистки партии. Произходът на популизма е безспорно сложен. Но той се крие отчасти в униженията, свързани с трудната борба за превръщане (в най-добрия случай) в някакво второкачествено копие на един превъзходен модел. Недоволството от „прехода към демокрация“ в посткомунистическите години бе подсилено и от посещенията на чуждестранни „оценители“, които слабо разбираха местните реалности. Тези преживявания се комбинираха и така предизвикаха в региона силна нативистка реакция, свързана с потвърждаване на „автентичните“ национални традиции, за които се твърди, че са задушени от зле пасващи към тях западни форми. Постнационалният либерализъм, свързан с разширяването на ЕС, позволи на амбициозните популисти да претендират за изключителна собственост върху националните традиции и националната идентичност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това беше основната мотивация на антилибералния бунт в региона. Но един допълнителен фактор е неоспорваното предположение, че след 1989 няма алтернативи на либералните политически и икономически модели. Тази презумпция породи едно противоположно желание да се докаже, че такива алтернативи има. Вземете крайнодясната популистка партия на Германия, Алтернатива за Германия (AfD). Както подсказва името ѝ, тя е била лансирана в отговор на безцеремонното твърдение на Ангела Меркел, че нейната парична политика е „alternativlos“ („без алтернатива“). Описвайки предложението на правителството като единствено наличната опция, тя предизвика интензивно и непреклонно търсене на алтернативи. Една подобна реакция, провокирана от предполагаемата нормалност на постнационализма, доведе в бившите комунистически страни до анти-либерален, антиглобалистки, антимигрантски и антиевропейски бунт, експлоатиран и манипулиран от популистки демагози, които знаят как да демонизират „вътрешните врагове“, за да мобилизират обществената подкрепа.

Според Джордж Оруел, „Всички революции са провали, но те не са един и същ провал.“ И така, какъв точно провал беше революцията от 1989, като се има предвид, че целта ѝ беше да се постигне нормалност в западен стил? До каква степен либералната революция от 1989 е отговорна за нелибералната контрареволюция две десетилетия по-късно?

„Кадифените революции“, които се проведоха в Централна и Източна Европа през 1989, бяха до голяма степен неопетнени от човешкото страдание, което обикновено е част от базисните политически катаклизми. Никога досега толкова дълбоко вкоренени режими не са били сваляни и замествани с нови чрез използването основно на мирни средства. Левицата разхвали тези кадифени революции като израз на народна сила. Десницата пък ги възхваляваше едновременно и като триумф на свободния пазар над командната икономика, и като заслужена победа на свободното правителство над тоталитарната диктатура. Американските и проамериканските либерали от своя страна с гордост асоциираха либерализма (инак рутинно осмиван от левите критици като идеология, насочена към поддържане на статуквото), с романтиката на еманципиращата промяна. И разбира се, тези до голяма степен ненасилствени смени на източните режими бяха заредени със световноисторическа значимост, тъй като маркираха края на Студената война.

Ненасилственият характер на революциите от 1989 не беше единствената им уникална черта. Като се има предвид известната обществена роля, изиграна по това време от креативни мислители и умели политически активисти като Вацлав Хавел в Чехословакия и Адам Михник в Полша, събитията от 1989 понякога се представят като революции на интелектуалците. Но онова, което гарантираше, че тези революции ще останат „кадифени“, беше всеобщата враждебност към утопиите и политическите експерименти. Бидейки възможно най-далеч от желанието за нещо истински ново, водещите фигури в тези революции целяха да премахнат една система, само за да копират друга.

Най-важният германски философ Юрген Хабермас приветства топло „липсата на новаторски или ориентирани към бъдещето идеи“ след 1989, тъй като за него революциите в Централна и Източна Европа бяха „коригиращи“ или „догонващи“. Тяхната цел беше да се даде възможност на обществата от Централна и Източна Европа да получат онова, което западноевропейците вече притежаваха.

Нито пък самите централно- и източноевропейци от 1989 мечтаеха за някакъв съвършен свят, който никога не е съществувал. Вместо това те копнееха за „нормален живот“ в „нормална държава“. В края на 1970-те, когато немският поет Ханс Магнус Енценсбергер посети Унгария и разговаря с някои от най-известните критици на комунистическия режим, онова, което те му казаха, беше: „Ние не сме дисиденти. Ние представляваме нормалността.“ Посткомунистическият лозунг на Михник беше „Свобода, братство, нормалност“. След десетилетия на преструвки, че очакват лъчезарно бъдеще, основната цел на дисидентите сега беше да живеят в настоящето и да се наслаждават на удоволствията от ежедневието.

Централноевропейските елити възприемаха имитацията на Запада като добре утъпкан път към нормалността именно в този смисъл. Но, окуражени от надеждата за присъединяване към ЕС, реформаторите подцениха местните пречки пред либерализацията и демократизацията, и надцениха възможностите за внос на напълно разработени западни модели. Вълната от антилиберализъм, обхващаща централна Европа днес, отразява широко разпространеното народно негодувание по повод онова, което се възприема като обиди към националното и личното достойнство, произлизащи някак неизбежно от този инак напълно искрен проект за реформа чрез имитация.

В Източна и Централна Европа като цяло, еуфорията при срива на комунизма доведе до очакването, че в най-скоро време ще настъпят и други радикални подобрения. Някои смятаха, че би било достатъчно комунистическите чиновници да напуснат постовете си, за да могат централно- и източноевропейците да се пробудят в други, по-свободни, благоденстващи и най-вече по-западни страни. Когато бързото озападняване не се осъществи с магическа пръчица, сред голяма част от тамошните хора започна да си прокарва път едно алтернативно решение. Предпочитаният вариант стана заминаването със семейството на Запад.

Там където някогашните дисиденти в страни като Полша бяха свързвали емиграцията на Запад с неща като капитулация и дезертиране от собствената държавна, след 1989 тази гледна точка вече нямаше смисъл. Една революция, която определя като своя основна цел озападняването, не може да предложи убедителни възражения срещу емиграцията на Запад. Защо младите поляци или унгарци би трябвало да чакат страните им да станат някой ден като Германия, когато още утре биха могли да започнат работа и да отглеждат семействата си в Германия? Демократичните преходи в региона бяха по същество форма на масово преселване на Запад и по тази причина изборът беше само между това дали да се емигрира рано и поотделно, или по-късно и колективно.

Революциите често принуждават хората да прекосяват граници. След Френската революция през 1789 и отново през 1917, след като болшевиките завзеха властта в Русия, хората, които напускаха страните си, бяха победените врагове на революциите. Но след 1989 именно победителите в кадифените революции, а не губещите, бяха онези, които избраха да напуснат. Хората, които с най-голямо нетърпение бяха очаквали да видят промяната на собствените си страни, бяха и онези, изпълнени с най-силно желание да се гмурнат в живота на свободното гражданство. Ето защо те бяха първите, които отидоха да учат, работят и живеят на Запад.

Невъзможно е да си представим, че след победата на болшевишката революция Троцки би решил да се запише в Оксфорд. Но именно това направи бъдещият унгарски премиер Виктор Орбан, както и много други. Революционерите от 1989 бяха силно мотивирани да пътуват на Запад, за да наблюдават отблизо как работи на практика нормалното общество, което те се надяваха да построят у дома.

Масовият отлив на хора от региона в периода след Студената война, и особено това, че онези, които гласуваха с краката си, бяха предимно млади хора, доведе до дълбоки икономически, политически и психологически последици. Когато някоя лекарка напуска страната, тя взема със себе си всички ресурси, които държавата е инвестирала в образованието ѝ, и я лишава от собствения си талант и амбиция. Парите, които в крайна сметка тя ще изпрати обратно на семейството си, не биха могли да компенсират загубата на личното ѝ участие в живота на родния край.

Освен това изселването на млади и добре образовани хора навреди сериозно, а може би и фатално, на шансовете на либералните партии да се класират добре в изборите. Отливът на младежта може да обясни защо в много страни от региона ние откриваме красиви детски площадки, финансирани от ЕС, но без деца, които да играят по тях. Показателно е това, че [централно- и източноевропейските] либерални партии се представят най-добре сред избирателите, които подават бюлетините си в чужбина. През 2014 например Клаус Йоханис, либерално настроен етнически германец, беше избран за президент на Румъния, най-вече защото 300 000 румънци, живеещи в чужбина, гласуваха масово в негова подкрепа. В една страна, в която мнозинството млади хора копнеят да напуснат, самият факт, че сте останали, независимо колко добре се справяте, ви кара да се чувствате като губещ.

Въпросите на емиграцията и загубата на население ни водят до бежанската криза, която се стовари върху Европа през 2015-16. На 24 август 2015 Ангела Меркел, германската канцлерка, реши да приеме в Германия стотици хиляди сирийски бежанци. Само десет дни по-късно, на четвърти септември, Вишеградската група – Чехия, Унгария, Полша и Словакия – обяви, че квотната система на ЕС за разпределение на бежанци в Европа е „неприемлива“. Правителствата на Централна и Източна Европа не приемаха хуманитарната реторика на Меркел. „Мисля, че това са просто глупости“, коментира Мария Шмит, главната интелектуалка на Виктор Орбан.

Това беше моментът, в който популистите в Централна Европа обявиха декларацията си за независимост не само от Брюксел, но и – далеч по-драматично – от западния либерализъм и неговия етос на отвореност към света. Насъскващите страха популисти от Централна Европа интерпретираха бежанската криза като категорично доказателство за това, че либерализмът отслабва способността на нациите да се защитават в един принципно враждебен свят.

Демографската паника, която бушуваше в централна Европа от 2015 до 2018, напоследък избледнява до известна степен. Но въпреки това ние все още трябва да се запитаме защо тя намери такъв политически запалим материал именно в Централна и Източна Европа, като се има предвид, че на практика в тези страни не са пристигнали почти никакви имигранти.

Първата причина, както споменахме, е емиграцията. Тревогата относно имиграцията се подхранва от страха, че в страната ще нахлуят уж неприспособими чужденци, които ще разредят националната идентичност и ще отслабят националното сцепление. От своя страна този страх се подхранва до голяма степен от неизказаната загриженост във връзка с демографския срив. В периода 1989–2017 Латвия е изгубила 27% от населението си, Литва – 22,5%, а България почти 21%. В Румъния 3.4 милиона души, по-голямата част от тях по-млади от 40 години, са напуснали страната след присъединяването към ЕС през 2007. Съчетанието от застаряващо население, ниска раждаемост и непрекъснат отток на емигранти, е може би реалният източник на демографската паника в Централна и източна Европа. Повече централно- и източноевропейци са напуснали страните си за западна Европа като резултат от финансовата криза от 2008-9, отколкото е цялостният брой на бежанците, които са дошли там вследствие от войната в Сирия.

Степента на емиграция от Източна и Централна Европа след 1989, която пробужда опасенията от национално изчезване, помага да се обясни дълбоко враждебната местна реакция срещу бежанската криза от 2015-16, макар че в страните от региона са се заселили толкова малко бежанци. Можем дори да предположим, че антиимиграционната политика в един регион без имигранти е пример за онова, което някои психолози наричат ​​подмяна [displacement] – защитен механизъм, чрез който в този случай умовете несъзнателно заличават една напълно неприемлива заплаха и я заменят с друга, която също е сериозна, но значително по-лесна за управляване. Истерията около несъществуващите имигранти, които ще залеят страната, представлява подмяна на една реална опасност (обезлюдяване и демографски срив) с друга, илюзорна такава (имиграцията), чието име просто не може да бъде назовано.

Страховете пред многообразието и промяната, допълнително подсилени от утопичния проект за прекрояване на цели общества според западни образци, са важни причини за източния и централноевропейския популизъм. Травмата, свързана с това, че толкова много хора напускат региона, обяснява нещо, което инак може да изглежда озадачаващо – силното усещане за загуба дори в страни, които са спечелили толкова много от посткомунистическите политически и икономически промени. По същата логика, в цяла Европа районите, които през последните десетилетия са претърпели най-големи загуби на население, са онези, които са най-склонни да гласуват за крайнодесни партии.

Преследвани от страха пред демографски срив, източноевропейските правителства търсят аргументи, с които да накарат недоволните си граждани и особено младежта, да се колебаят дали да се преместят в Западна Европа. Понякога Орбан звучи така, сякаш би искал да провежда политика на затворена държава с помощта на безмилостно налагано вето както върху емиграцията, така и върху имиграцията. И тъй като няма как да постигне нещо подобно, той е принуден да умолява младите унгарци да не се изселват. Но как би било възможно да се убедят младите унгарци, че няма да намерят по-добра родина на Запад, особено когато собствените политики на Орбан унищожават повечето шансове за водене на удовлетворителен, творчески живот в страната?

Популистите във Варшава и Будапеща изглежда са превърнали бежанската криза на Запад във възможност за пропагандиране предимствата на Изтока. Според тях гражданите ще спрат да напускат само ако Западът би изгубил притегателната си сила. Охулването на Запада и обявяването на институциите му за нещо, което „не си струва да се имитира“ може да се обясни като въображаемо отмъщение, родено от негодуванието. Но то е снабдено и с допълнителната полза от обслужването на първостепенния политически приоритет в региона – възпирането на емиграцията. Популистите негодуват срещу начина, по който Западна Европа е посрещнала африканците и хората от Близкия Изток. Но истинското им недоволство идва от това, че западните членове на ЕС са отворили вратите си за централните и източни европейци, което потенциално лишава региона от най-продуктивните му граждани.

Цялата тази дискусия ни довежда до основна идея на съвременния нелиберализъм. Противно на много съвременни теоретици, популистката ярост е насочена не толкова срещу мултикултурализма, колкото срещу индивидуализма и космополитизма. В политическо отношение това е важен момент, защото, ако бъде приет, това ще означава, че популизмът не може да бъде преборен чрез изоставяне на мултикултурализма в името на индивидуализма и космополитизма. За нелибералните демократи от Източна и Централна Европа най-голямата заплаха пред оцеляването на бялото християнско мнозинство в Европа е неспособността на западните общества да се защитят. А те не могат да се защитят, защото управляващият индивидуализъм и космополитизъм уж ги заслепяват за заплахите, пред които са изправени.

Нелибералната демокрация обещава да отвори очите на гражданите. Ако либералният консенсус през 1990-те години касаеше индивидуалните законови и конституционни права, днешният антилибералният консенсус е, че правата на застрашеното бяло християнско мнозинство се намират в смъртна опасност. Според тях, за да се защити крехкото господство на това обсадено мнозинство срещу коварния съюз между Брюксел и Африка, ще бъде необходимо да се замени воднистия индивидуализъм и универсализъм, който му е бил вдъхнат от либералите, със собствена политика на мускулеста идентичност или групов партикуларизъм. Това е логиката, с която Орбан и лидерът на PiS Ярослав Качински се опитват да разпалят вътрешния ксенофобски национализъм на сънародниците си.

Окончателното отмъщение на централните и източноевропейските популисти срещу западния либерализъм се състои в това не просто да отхвърлят идеята за имитиране на Запада, а да я преобърнат с главата надолу. „Ние сме истинските европейци“, твърдят многократно Орбан и Качински, и ако Западът би искал да се спаси, той ще трябва да имитира Изтока. Както Орбан каза в една от речите си през юли 2017: „Преди двадесет и седем години тук, в Централна Европа, ние вярвахме, че Европа е нашето бъдеще; днес вече вярваме, че ние сме бъдещето на Европа.“


Източник

 

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.

Pin It

Прочетете още...

Русия след Путин

Иван Кръстев, Глеб Павловски 17 Мар, 2018 Hits: 15351
В прочутата „дълга телеграма“ на Джордж…