В края на живота си френският либерален мислител от XVIII век абат Сийес бил попитан какво е правил по време на Якобинския терор. Той отвърнал: „Оцелях.“ Размишлявайки върху Сийес, Майкъл Игнатиев съветва, че именно чрез оцеляването либералите могат да устоят на революционни времена. Те трябва да работят усърдно, за да останат политически релевантни, така че след като революцията отмине (ако имат късмета да оцелеят), да се опитат да съхранят постигнатото от нея и да възстановят разрушеното.

Коментарът на Игнатиев е значим не само защото той е признат биограф на Исая Бърлин и бивш лидер на Либералната партия на Канада, но и защото е човек, който познава не-либерализма на XXI век от първо лице. Игнатиев беше ректор и президент на Централноевропейския университет именно в момента, когато Виктор Орбан го изгони от Унгария — политически акт, който беляза настъпването на постлибералната епоха.

А сега, когато вече живеем в тази постлиберална епоха, означава ли това, че популистите ще наследят Земята?

За по-малко от година Съединените щати не само престанаха да бъдат пазител на следвоенния либерален ред, но се превърнаха в негов главен противник. Ефектът от „смяната на лагера“ на САЩ в международната политика е толкова значителен, че може да се сравни единствено с разпадането на Съветския съюз. Тръмпистката революция промени идентичността на почти всички политически играчи. В същото време симптоми на популистката смяна на властта могат да се видят в много краища на света.

Въпросите, следователно, са следните: какви избори стоят пред център-левите либерали, когато идват на власт в постлиберален свят? Как трябва да оформят новата си политическа идентичност?

Обичайният отговор гласи, че либералите трябва да бъдат защитниците на демокрацията, порядъчността и здравия разум – да представят политиката като сблъсък между демокрация и авторитаризъм, между разум и безумие, между компетентност и катастрофа. Тази стратегия звучи благородно, но не се оказа особено успешна. Очакването, че популистките правителства ще се саморазрушат поради собствената си небрежност и крайности, се оказа погрешно. Данните показват, че за популистките партии е по-трудно да дойдат на власт за първи път, отколкото да се върнат отново.

Доналд Тръмп показа, че щом веднъж вземат властта, популистките лидери имат склонност към „второ пришествие“. През 2023 г. партията на Роберт Фицо също се върна на власт след парламентарните избори в Словакия. А на изборите през октомври 2025 г. се очаква широко, че Андрей Бабиш ще бъде преизбран в Чехия^[1]. Опитите на либералите да въплътят нормалността и възстановяването не донесоха дивиденти. Както показва последната година от управлението на Байдън, здравият разум лесно може да бъде осмян като старческа немощ, а нормалността – като арогантност на елитите. Дори либералните избиратели не проявяват особено желание да се върнат в близкото минало. В политиката „вчера“-то, към което хората копнеят, никога не е просто денят преди днешния.

Полша, не по-малко от САЩ, е пример за провала на постпопулистките правителства, които залагат на нормалността, върховенството на закона и войнствения антипопулизъм. Завръщането на Доналд Туск на власт в Полша през 2023 г. бе широко възприето като доказателство за либерална устойчивост. Полският премиер е рядък тип – харизматичен либерал, – а победата му накара мнозина да повярват, че можем да очакваме обрат на популистката вълна в Централна и Източна Европа. Изглеждаше, че няма по-силен аргумент в полза на либерализма от осем години националистическо-популистко управление – в случая на Полша от партията „Право и справедливост“ (PiS). Но по-малко от две години след победата на Туск този оптимизъм трябва да бъде коригиран. Нестабилната му управляваща коалиция изглежда обречена. Тя вече загуби тазгодишните президентски избори, популярността ѝ спада и страната – най-вече младото поколение – се придвижва още по-надясно.

Проблемът с това да се представя борбата срещу популизма като борба в защита на демокрацията е, че почти никой не е открито против демокрацията. Но в атмосфера на върховна политизация най-голямата опасност за демокрацията в очите на мнозина е това, че партията, която не подкрепяш, може да спечели. Както показват следизборните проучвания в САЩ, докато демократите се надяваха да победят, призовавайки хората да защитят демокрацията, волята за защита на демокрацията бе и една от причините, които републиканските избиратели изтъкваха, когато обясняваха защо са гласували за Тръмп през 2024 г.

Да се фокусираш върху върховенството на закона е още по-малко обещаващо. Основното предизвикателство пред постпопулистките правителства е, че не-либералите вече са овладели обществените институции – от медиите до конституционните съдилища – и защитата на разделението на властите се превръща в защита на партийни лоялисти, често незаконно назначени от предишните популистки правителства. Либералите се оказват в капана на това, което политолозите Стенли Бил и Бен Стенли наричат „постпопулистката трилема“: за да запазят обществената подкрепа, постпопулистките либерални правителства трябва да бъдат едновременно бързи, ефективни и безукорно законни – тъй като върховенството на закона е техният боен лозунг. Опитът показва, че можеш да постигнеш всеки две от тези цели, но никога и трите едновременно. Можеш да бъдеш бърз и ефективен, но само ако възприемеш популистки стил на вземане на решения, който компрометира законността. Ако се съсредоточиш върху законността, рискуваш да бъдеш бавен или неефективен и да разочароваш поддръжниците си.

Изправен пред обществена телевизия, все още пълна с лоялисти на PiS и действаща като рупор на десницата, Туск се сблъска с жесток избор: да огъне правилата, за да промени държавната телевизия и да навреди на имиджа си на защитник на законността, или да търпи враждебен медиен канал, решен да събори правителството му. Пред подобна дилема той се изправи и спрямо Конституционния трибунал. И в двата случая избра скоростта.

Унгария може да се превърне в крайния случай на постпопулистката трилема. Дори ако опозицията успее да спечели изборите догодина през април след четири мандата на управлението на Виктор Орбан, ще ѝ бъде ли позволено да управлява, след като почти всички т.нар. независими институции са населени с лоялисти на Орбан? Почти невъзможно е да се демонтира овладяната държава, без да се нарушат съществуващите правни ограничения.

А какво става с Великобритания? В този мрачен контекст победата на лейбъристите миналата година изглеждаше като най-добрия шанс за успешно постпопулистко либерално управление. След Брекзит Великобритания изглеждаше като идеалната сцена, на която център-лявото да формулира един „трети път“ – не между пазара и държавата, а между радикалната левица и крайнодясното движение на „Голямата подмяна“. Не би било за първи път, когато Обединеното кралство запазва спокойствие и продължава напред, докато другите се превръщат в нелиберални и неуравновесени. Изглеждаше, че провалът на следбрекзитовите консервативни правителства е толкова зрелищен, че е направил британските избиратели имунизирани срещу популисткото изкушение. За разлика от Туск в Полша, Киър Стармър дойде на власт с голямо парламентарно мнозинство и можеше да разчита на професионална държавна администрация и независими съдилища. В крайна сметка самата Лейбъристка партия е постпопулистки актьор: тя оцеля след радикализма на Джереми Корбин и отново прие добродетелите на здравомислещия центризъм.

Но защо тогава правителството на Стармър се проваля и лута – и то толкова бързо? Защо коментаторите питат: „Дали преживяваме началото на английска революция?“ и отбелязват, че „рядко сме виждали толкова много хора, толкова гневни, по толкова много улици, украсени с флагове, из цялата страна“? Това просто провал на лидерството ли е, лош късмет или нещо структурно?

През втората половина на XIX век Уолтър Баджит твърдеше, че монархията е най-добрата форма на управление, защото хората трудно могат да си представят друга. Можем да се надяваме, че днес същото важи и за демокрацията – но отслабеното политическо въображение не успя да спаси монархията в повечето европейски страни. Ще бъде ли достатъчно, за да спаси либералната демокрация? В нормални времена бедността на въображението може да бъде фактор за политическа стабилност; в революционни времена обаче способността да разпалваш общественото въображение е самото сърце на политиката.

Климатичните активисти и националните популисти споделят усещането, че живеят в последните дни на света.

Помислете за Съединените щати: независимо дали ни харесва или не, революционният темперамент на Тръмп постигна нещо важно. Той възстанови примата на политиката – така, както революционната левица го направи през XIX и XX век. Той убеди избирателите, че ако едно правителство наистина иска да направи нещо, то може – и че възхваляваните либерални ограничения върху изпълнителната власт, като независими съдилища или независими централни банки, често служат като извинение на елитите да не изпълняват промените, които мнозинството иска. Докато либералните елити твърдяха, че миграционната политика не може да бъде обърната без катастрофални последици, Тръмп я обърна, нарушавайки закона и вършейки неща, които противниците му (с право) определяха като неамерикански. Резултатът: през 2025 г. повече хора напускат САЩ, отколкото влизат – законно или незаконно. И докато анализаторите настояваха, че пазарите ще накажат Тръмп за митническите му политики – най-високите от 30-те години насам, – в краткосрочен план пазарите го последваха, вместо да му се противопоставят, а най-богатите американци, вместо да се вдигнат в защита на любимия си свободен пазар, просто се присъединиха към неговия двор.

Ясно е, че днес живеем в революционни времена. Поглеждайки назад, можем да видим произхода на радикалните промени, през които преминаваме, в политическото наследство на пандемията от Covid-19. Тя преобърна представите за това какво е политически и социално възможно, превръщайки немислими сценарии в реалност. Физически затворени у дома, ние се превърнахме в революционери в мислите си.

Ако си радикален климатичен активист, мечтаеш за деня, когато всички самолети ще бъдат приземени и ще спрат да замърсяват планетата. Преди Covid никога не бихме могли да си представим, че това може да се случи. После дойде Covid – и всички бяхме приземени. Ако си десен радикал, мечтаеш за страна, в която никой не пресича границата – в която няма имигранти. Voilà – това също се случи за една нощ. Границите бяха затворени. Коронавирусът направи възможни (и мислими) неща, които до вчера изглеждаха невъзможни – дори ако бяха желани от мнозина.

Парти-играта „Истина или предизвикателство“ е доста добра метафора за състоянието на днешната политика. Престъпването на границите се е превърнало в източник на легитимност.

Политиката вече не се структурира от традиционната опозиция между ляво и дясно. Популистите, които се борят да затворят границите между държавите, отвориха границите между ляво и дясно. Популистката десница си присвои много каузи, които традиционно са били знаме на левицата – не на последно място защитата на свободата на словото и нападките срещу неолиберализма. Всъщност именно тези каузи се превърнаха в съществена част от привлекателността на популистките лидери.

Днес политиката се оформя от сблъсъка между две, ако щете, „въстания на изчезването“. Едното е екологичното въображение, подхранвано от надвисналата перспектива за климатична катастрофа. То вдъхновява вярата, че ако не променим начина, по който живеем и произвеждаме, ще унищожим живота на Земята такъв, какъвто го познаваме. Другото е демографското въображение, движено от „бебешкия срив“, миграцията и страха, че „моят народ“ ще изчезне и „нашият“ начин на живот ще бъде унищожен.

Екологичното въображение е космополитно: то предполага, че животът, какъвто го познаваме, може да бъде спасен само ако човечеството действа заедно. Демографското въображение е нативистко: то предполага, че „другите“ искат да ни заместят и че трябва да ги спрем. И в двата случая бъдещето е нещо, от което да се страхуваме. То вече не е проект, а проекция: проектираната средна глобална температура след сто години или проектираният дял на чужденците в моята страна след двайсет години.

И двете въображения изобилстват от апокалиптична символика и са белязани от спешност. Климатичните активисти и националните популисти споделят усещането, че живеят в последните дни на света.

И все пак, макар и екологичната левица и антимиграционната десница да са движени от този революционен дух, те не са в еднакво изгодна позиция да се възползват от него. В Италия рейтингът на Джорджа Мелони остава стабилен, въпреки че броят на мигрантите не е намалял, защото нейните избиратели вярват, че тя иска това, което искат и те. Междувременно смелите климатични политики не повдигнаха рейтинга на Зелените, когато бяха в германското правителство, защото много обикновени избиратели бяха готови да дадат на Зелените мандат да променят света – при условие че нищо няма да промени собствения им начин на живот.

Политическото поле се накланя надясно, а левицата не успява да измести дебата към теми, при които се чувства по-уверена. „Хората се раждат като революционери“ – пише германският либерал Лудвиг Бамбергер по време на своя парижки изгнанически период през 1862 г. – „Случайността на живота решава дали човек ще стане червен или бял революционер.“ Днес вероятността един гневен човек да се озове вдясно е голяма.

Въпросът тогава е дали либералите могат да се възползват от новия „глобалистки“ завой на западната крайна десница и да се преродят като новите суверенисти [привърженици на идеята за суверенитет]. Дали един нов прогресивен национализъм е най-добрата електорална стратегия за либералите в един тръмпиански свят? Скорошно изследване на Европейския съвет за външни отношения предполага, че докато десницата се придвижва към цивилизационен национализъм, либералите и прогресивните в страни като Дания и Канада успешно се загръщат в националното знаме, представяйки се като защитници на суверенитета срещу Тръмп. Може ли тази стратегия да проработи за лейбъристите, като се има предвид, че Обединеното кралство е една от западните държави, където Тръмп е особено непопулярен?

Изкушаващо е да се отговори с „да“, но по-реалистичният отговор е „малко вероятно“. Антитръмпският национализъм имаше електорален успех в страни, които бяха пряко застрашени от Тръмп. Американският президент открито изрази желание да анексира Канада и Гренландия, но засега мълчи за каквато и да е анексия на част от Обединеното кралство.

Лейбъристите може и да бъдат изкушени да направят националистически завой, но най-вероятно това няма да проработи. Когато виждаш опонентите си да се загръщат в националното знаме, става трудно да направиш същото убедително. Именно това се случва днес в Англия. Отвращението към самата дума „суверенитет“ е също едно от наследствата на референдума за Брекзит. Лейбъристкото правителство може и да се е превърнало в безспорния европейски лидер в съпротивата срещу агресията на Владимир Путин в Украйна – на Стармър се приписва централна роля в създаването на „коалицията на желаещите“ и в предотвратяването на намерението на Тръмп да изостави Киев, – но външната политика няма да бъде това, което ще определя британския политически дебат. Миграцията, а не войната на Русия срещу Европа, разпалва обществените емоции – и тук лейбъристите са на губещата страна. Да проповядваш „Cool Britannia“ през 2027 г. е очевидно различно от това през 1997 г.

Завоят към национализъм, независимо колко „прогресивна“ е формулировката му, може да бъде опасен. Английският национализъм, който е ясно във възход – достатъчно е да се види растящата популярност на кръста на свети Георги – напомня, според мен, на постсъветския руски национализъм. Той е разгневен закъснял играч. Точно както етническите руснаци в Съветския съюз размениха властта срещу идентичност, така и англичаните във Великобритания някога заемаха почти всички стълбове на властта, но трудно утвърждаваха отделна идентичност. Те вече не вярват, че Бог е англичанин, и вече не са сигурни, че Той може да си позволи да поддържа къща в Лондон, когато ги навести. Шотландците, северноирландците и уелсците имат свои парламенти и правителства. Техните политически идентичности са изградени върху различието им от Англия. А това, което остана на англичаните, беше имперска вина и икономически опит, който за мнозина не съответства на впечатляващите макроикономически данни. Много англичани днес се чувстват истинските жертви – и затова са по-податливи на антимиграционния национализъм на крайната десница на Найджъл Фараж, отколкото на гражданския суверенизъм, който лейбъристите биха могли да предложат.

На една и съща територия могат едновременно да съществуват твърде много и твърде малко хора“: твърде малко от „нас“ и твърде много от „тях“

Правителството на Стармър би направило грешка, ако повярва, че може да надмине Фараж в ограничаването на миграцията и подхранването на английската национална гордост. В същото време лейбъристите не могат да останат релевантен политически актьор, без да формулират своя собствена, 21-вековна версия на либералния национализъм.

Въпроси като миграцията и националната идентичност няма да изчезнат в една островна държава, страдаща от това, което германският поет Ханс Магнус Енценсбергер нарече „демографска булимия“ – натрупаната паника, породена от страха, че „на една и съща територия могат едновременно да съществуват твърде много и твърде малко хора“: твърде малко от „нас“ и твърде много от „тях“.

В този смисъл равноправните икономически политики, дори и частично успешни, няма да са достатъчни, за да върнат доверието на хората. Обещанието на лейбъристите да построят 1,5 милиона жилища за пет години е смела политика – но именно кризата на дома, а не жилищната криза, определя британската политика.

Ако домът е място, което разбираш и където се чувстваш разбран, тогава Великобритания е престанала да бъде дом за мнозинството хора. Нито местните, нито мигрантите се чувстват у дома. В либералния дискурс антимиграционните нагласи обикновено се разглеждат като защита на властта на мнозинството срещу малцинствата. И в много случаи това е вярно, но за мнозина избиратели миграцията се преживява като загуба на дом – и следователно като загуба на свобода, а не на власт. На английски, да кажеш на някого make yourself at home – както ни учеха в българското училище – означава да го поканиш да се чувства свободен, да говори без страх, че ще бъде съден или неразбран. Истинската политическа вреда, причинена от т.нар. „уок“^[2] дневен ред и придружаващата го агресивна нормативност през последните години, е в това, че драматично засилва усещането за бездомност дори сред онези, които имат къща.

Може би ще помогне на лейбъристите да помислят за онези избиратели, които губят в полза на Фараж, като за друг вид мигранти – не мигранти в пространството, а мигранти във времето. За тези мигранти домът е изчезнала епоха. Те тихо завиждат на онези пристигащи чужденци, защото за тях има място, в което да се върнат – място, което самите те нямат. Бюлетината за партията „Реформа“ е въображаем билет за изгубения дом.

Знаем, че в политиката няма влак, който да те отведе до място, наречено „вчера“. Но истинското предизвикателство пред лейбъристите не е да покажат, че Фараж греши, а да предложат някаква форма на ограничена солидарност, която да помогне на хората да се почувстват у дома.

Иначе ще се окаже, че Майкъл Игнатиев е бил прав: в революционни времена основната задача на либералите е да оцелеят.

^[1] Така и стана. Партията на Бабич (ANO) спечли чешките избори в началото на октомври 2025. На 3 ноември ANO подписа коалиционно споразумение с десните партии SPD (Свобода и пряка демокрация) и Motorists for Themselves („Motorists“) за формиране на мнозинство. (Бел. пр.)

^[2] В текста терминът „уок“ (от англ. woke) се използва не в първоначалния му смисъл на „социална будност“ към расови и полови неравенства, а като обозначение на прекомерно морализаторския и нормативен тон на част от съвременния либерален дискурс – тенденция, която според автора отблъсква и отчуждава дори естествените привърженици на либералните ценности.

Източник

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.