Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 17:
Посткомунизъм: истерии на паметта

17.1. Разпадът на стария мит без появата на нов разказ

Антифашисткият наратив, който дълго време функционира като морален щит и универсално оправдание, изведнъж се оказва неработещ. Не защото фактите са нови, а защото контекстът, в който те са били разказвани, се е разпаднал. Посткомунизмът не носи нова интерпретация на историята, а по-скоро оставя старата без гаранция. Историческият разказ губи институционалната си защита, но не се превръща в предмет на критическа рефлексия.

Това е ключов момент: разпадът на мита не поражда конкуриращи се разкази, а празнота. Липсва нов легитимиращ наратив, който да поеме функцията на стария – да осигури смисъл, морална ориентация и символна стабилност. В тази празнота историята не става по-плуралистична, а по-уязвима. Тя престава да бъде структурирана, без да стане отворена. Вместо дебат се появява несигурност.

Показателен за този вакуум е начинът, по който значителна част от комунистическата интелигенция реагира след 1989 г. Лишена от институционалната и идеологическата рамка, която дълго време е осигурявала морална ориентация, тя не се насочва към критическа ревизия на собственото си минало, а регресира към по-стари форми на националистическо мислене, често напомнящи предвоенния етноцентричен канон. Обществено значими фигури като Николай Хайтов ни дават най-красноречиви примери за тази трансформация: от официално признати културни авторитети те светкавично се преобразуват в говорители на агресивно защѝтен национален разказ, в който всяка критика се преживява като заплаха. Тази регресия не е индивидуален каприз, а симптом на по-общия срив на легитимиращия мит, който оставя на разположение единствено стари, реактивни схеми на самоописание.

Резултатът е парадоксален. От една страна, историческите табута формално изчезват. Може да се говори за лагери, за репресии, за възродителния процес. От друга страна, това говорене остава фрагментарно и непоследователно. Липсва рамка, в която отделните факти да бъдат свързани в разбираем разказ. Историята се разпада на отделни скандали и епизоди, които не се натрупват в знание.

В този вакуум старият мит не се възпроизвежда директно, но и не е заместен от нещо качествено различно. Той остава като сянка – като навик на мислене, като очакване, че историята трябва да осигурява оправдание, а не проблеми. Точно тази неяснота подготвя почвата за реактивните форми на паметта, които ще доминират по-нататък. Когато няма нов разказ, критиката не се възприема като нормален процес на преразказване, а като заплаха за самата възможност за смисъл.

Посткомунизмът започва не с преосмисляне, а с дезориентация. И точно тази дезориентация, а не някаква остатъчна идеология, обяснява защо паметта толкова лесно се превръща в поле на афекти, а не на анализ.

17.2. Завръщането на старите национални клишета като рефлекс, а не като осъзната реставрация

След разпада на комунистическия исторически мит и при отсъствието на нов легитимиращ разказ, публичното пространство не остава празно. То се запълва бързо, но не чрез нови интерпретации, а чрез завръщане на вече познати национални клишета. Важно е да се подчертае: това завръщане не е проект, не е програма и не е идеологическа реставрация в строгия смисъл. То е рефлекс. Старите формули не са резултат от избор, а от инерция на разпознаваемото.

Тези клишета – за „вечната жертва“, за „несправедливата история“, за „завистта на другите“, за „уникалността на националния път“ – функционират като готови отговори в ситуация на несигурност. Те не обясняват, а успокояват. В условията на разпаднал се разказ те предлагат минимална символна стабилност, без да изискват усилието на критично мислене. Затова те се активират толкова лесно и толкова бързо.

Ключовото тук е отсъствието на критичен филтър. Старите национални формули се връщат без контекст, без историческа дистанция и без съпоставка с натрупаното знание за ХХ век. Те не се подлагат на проверка, защото не функционират като твърдения, а като маркери на принадлежност. Да ги произнесеш означава да заемеш позиция, а не да участваш в анализ. Те са по-близки до ритуален език, отколкото до историческа аргументация.

Това обяснява защо завръщането им не води до стабилизиране на разказа, а напротив – до неговата фрагментация. Различни клишета се активират според случая, често без вътрешна логическа съгласуваност. В един контекст България е изцяло жертва на външни сили, в друг – носител на изключителна историческа мисия. Противоречието между тези позиции не се преживява като проблем, защото целта им не е обяснение, а защита.

Важно е също, че този процес не е ограничен до маргинални среди. Напротив, клишетата циркулират свободно между медии, политика, културни дебати и всекидневен език. Те се появяват в моменти на напрежение, но и в уж „нормални“ контексти – като автоматични реакции към всяка форма на поставяне под въпрос. Това показва, че не става дума за мобилизация около кауза, а за трайно усвоен навик на мислене.

Завръщането на старите национални клишета по този начин не решава проблема, който разпадът на мита е оставил след себе си. То само го маскира. Вместо нов разказ получаваме колекция от готови фрази, които позволяват бързо заемане на позиция, но не и разбиране. Така посткомунистическата памет се организира не около смисъл, а около реакции – подготвяйки почвата за следващата стъпка: превръщането на всяка критика в „обида“.

17.3. „Обидата“ като доминиращ режим на реакция към историческата критика

В условията на разпаднал се разказ и рефлексно завръщане на стари клишета критиката на миналото не се възприема като нормален елемент от публичния разговор, а като персонално и колективно посегателство. Тук се оформя специфичен режим на възприятие, в който всяко аналитично изказване лесно се прекодира като „обида“. Това не е метафора, а функционално описание: критиката престава да бъде аргумент и се превръща в афект.

„Обидата“ работи като универсален преводач. Тя превръща сложни исторически въпроси в морални конфликти с ясни роли. От едната страна стои „народът“, мислен като хомогенна и уязвима цялост; от другата – критикът, който вече не е участник в дебат, а нарушител на граници. В този режим няма нужда от опровержение, защото самият акт на поставяне под въпрос е достатъчен, за да бъде отхвърлен. Истината се измества от съдържанието към интонацията.

Това има пряка последица за публичната памет. Историческите факти не се обсъждат според тяхната валидност, а според това дали „раняват“. Въпросът „вярно ли е?“ се заменя от „позволено ли е?“. Така паметта се сакрализира не чрез официална забрана, а чрез морална чувствителност, която действа превантивно. Мнозина започват да се самоограничават не от страх от санкции, а от опасение да не бъдат обвинени в „неуважение“.

Режимът на „обидата“ е особено устойчив, защото не изисква колективна мобилизация. Той може да функционира и в разпръснати, фрагментарни ситуации – в медиен коментар, в академичен спор, в художествен жест. Навсякъде логиката е една и съща: критиката се преживява като атака срещу идентичността, а не като принос към разбирането. Това обяснява защо дори умерени и внимателно формулирани анализи често предизвикват несъразмерни реакции.

Важно е да се подчертае, че този режим не е продукт на свръхчувствителност, а на несигурност. Когато липсва стабилен разказ, идентичността остава без опора и става крехка. В такава ситуация всяко външно огледало изглежда заплашително. „Обидата“ изпълнява защитна функция: тя позволява бързо затваряне на разговора и възстановяване на усещането за морална цялост.

Така „обидата“ се превръща в ключов механизъм на посткомунистическата памет. Тя не решава напрежението между минало и настояще, а го замразява в поредица от афективни реакции. Оттук ще се разгърне следващата логическа стъпка – защитната динамика, която превежда срама в отричане, а отричането в истерична мобилизация.

17.4. Замразената национална идеология и невъзможността за вътрешна ревизия

Един от най-съществените структурни фактори зад истериите на паметта е състоянието на самата национална идеология. Тя не функционира като развиваща се система от идеи, подложена на корекции и пренареждания, а като „замразен“ корпус от предпоставки, които се възпроизвеждат без вътрешна работа по тях. Това замразяване не е резултат от консервативна устойчивост, а от прекъсната историческа динамика, при която идеологията остава фиксирана в условия, които отдавна не съществуват.

Посткомунизмът не „връща“ национализма, а го активира в неговата най-архаична форма. Липсва процес на вътрешна ревизия, защото липсва легитимен механизъм за такава ревизия. Националната идеология не разполага с призната вътрешна критика, която да бъде възприета като част от самата традиция. Всяко усилие за преразглеждане идва отвън – от академични анализи, международни сравнения или нови поколения – и затова се възприема като враждебно.

Замразяването има и времево измерение. Националната идеология продължава да оперира с категории, цели и страхове, произхождащи от епохата на формиране на националната държава: територия, хомогенност, оцеляване, признание. Тези категории не са били подложени на системна проверка спрямо опита на ХХ век, включително спрямо собствените катастрофи и насилия. В резултат те се превръщат не в исторически понятия, а в догми, които не търпят преработка.

Това обяснява защо всяка критика се възприема не като предложение за актуализация, а като опит за разрушаване. Когато една идеология е замразена, тя може да съществува само в режим на защита. Тя не може да се разшири, да се преформулира или да интегрира противоречия, защото това би означавало да признае собствената си историчност. А това признание липсва. Националната идея се мисли като вечна, а не като продукт на конкретни обстоятелства.

Невъзможността за вътрешна ревизия има и практическо следствие. Тя блокира превръщането на паметта в знание. Миналото остава нещо, което трябва да бъде пазено, а не разбрано. Така историческите дебати не водят до натрупване на интерпретации, а до повторение на защитни позиции. Замразената идеология не допуска развитие, а само реакция.

Истериите на паметта не са отклонение, а логично следствие. Когато няма вътрешен механизъм за преразглеждане, всяко външно огледало поражда напрежение. И тъй като идеологията не може да се промени, напрежението се разрежда чрез афект – подготвяйки почвата за защитната логика, която ще бъде разгледана по-нататък.

17.5. Защитната логика: от срам към отричане, от отричане към истерия

Когато замразената национална идеология се сблъска с критика, реакцията ѝ не е аналитична, а защитна. Тази защита следва сравнително стабилна вътрешна логика, която може да бъде проследена в множество случаи и контексти. Тя не е резултат от координирано действие, а от дълбоко усвоен модел на реагиране. В основата ѝ стои срамът – не като морална категория, а като екзистенциално преживяване на уязвимост.

Срамът тук не произтича от конкретен факт, а от самата възможност националният разказ да се окаже непълен, проблематичен или морално компрометиран. Той се активира в момента, в който миналото престава да функционира като източник на безусловна легитимност. Затова първата реакция рядко е аргумент, а отричане. Отричането не цели да опровергае, а да обезсили самия въпрос: „това не е вярно“, „това не е важно“, „това е преувеличено“.

Когато отричането не успее – защото фактите са устойчиви или защото критиката се повтаря – защитната логика преминава в следваща фаза. Тогава вече не се отрича съдържанието, а се атакува говорещият. Критикът бива представен като мотивиран от „лоши намерения“, като „платен“, „чужд“, „небългарски“. Така срамът се трансформира в морално превъзходство: ние не сме проблемът, проблемът е този, който ни сочи проблем.

В този преход от отричане към персонализирана атака се заражда истеричният елемент. Той се характеризира с несъразмерност – силата на реакцията значително надхвърля значението на повода. Това не е случайно. Несъразмерността е индикатор, че става дума не за защита на конкретна теза, а за защита на идентичност. Колкото по-крехка е тя, толкова по-остра става реакцията.

Тази логика е самоподдържаща се. Всяка нова истерична реакция допълнително затваря пространството за критика, което от своя страна усилва усещането за обсаденост. Така се формира порочен кръг, в който срамът никога не се признава, а постоянно се превежда в агресия. Паметта престава да бъде поле на работа и се превръща в бойно поле.

Истериите на паметта не са психологически дефект, а структурен симптом. Те показват как една общност, лишена от механизми за вътрешна ревизия, реагира на срещата със собственото си минало. Не чрез разбиране, а чрез защита – и това обяснява тяхната повторяемост и устойчивост.

17.6. Институционализирането на защитата: училище, медии и ритуал

Защитната логика на паметта не остава на равнището на спонтанни реакции. С течение на времето тя се институционализира и започва да функционира през устойчиви канали – образование, медии и публични ритуали. Тук истериите на паметта придобиват трайност. Те престават да бъдат епизодични и се превръщат в предвидима част от културния пейзаж.

В образователната система това се проявява чрез внимателно подбран и силно опростен исторически разказ. Не толкова чрез откровени лъжи, колкото чрез селекция, премълчаване и морална йерархизация. Трудните теми се редуцират до „контекст“, насилията се разтварят в абстрактни формули, а отговорността се размива. Учениците не биват подготвяни да мислят историята като поле на противоречия, а като набор от правилни позиции. Така още в началото се формира нагласата, че критиката е излишна и дори подозрителна.

Медиите усилват този ефект, като превеждат сложните дебати в езика на скандала. Историческите въпроси рядко се представят като предмет на анализ; те се появяват най-често като „обида“, „провокация“ или „атака“. Тази рамка автоматично активира защитната реакция, без да оставя място за разгръщане на аргументи. В резултат публичният разговор се движи от афект към афект, без акумулация на знание.

Особено важна роля играят ритуалите на паметта – чествания, годишнини, паметници, официални церемонии. Те не са проблем сами по себе си, но в посткомунистическия контекст често функционират като заместител на дебата. Ритуалът не допуска въпроси; той изисква участие и съгласие. Когато паметта се организира предимно чрез ритуали, всяка критична интервенция изглежда като нарушаване на реда, а не като легитимно тълкуване.

Комбинацията от образование, медийна рамка и ритуална практика създава затворен кръг. Защитната логика се възпроизвежда без нужда от централен контрол. Тя се превръща в „нормалния“ начин на говорене за миналото. Затова опитите за ревизия срещат не конкретна съпротива, а дифузна, повсеместна реакция – сякаш цялата система отговаря едновременно.

Така посткомунистическата памет се стабилизира не чрез истина, а чрез повторение. Институциите не решават кризата на разказа, а я управляват, като минимизират риска от разклащане. Това обяснява защо истериите на паметта не изчезват с времето, а се възпроизвеждат – като част от самата структура на публичното пространство.

17.7. Серийните „афери“ като симптоми, а не като инциденти

В посткомунистическата публична среда определени конфликти се повтарят с такава структурна сходност, че тълкуването им като случайни или контекстуално обусловени става аналитично несъстоятелно. Т.нар. „афери“ не са отклонения от нормалния ход на дебата, а негов заместител. Те маркират моменти, в които системата на паметта не успява да интегрира критика и реагира чрез афект.

Ключовото тук е серийността. Поводите са различни – научни изследвания, художествени жестове, театрални постановки – но реакционната схема остава непроменена. Това показва, че не съдържанието предизвиква възмущението, а самият факт на дистанцирано, иронично или аналитично отношение към елементи от националния разказ. „Аферата“ маркира границата, отвъд която безусловното уважение престава да функционира.

Вътрешната логика на тези реакции е защитна. Националната памет, лишена от механизми за вътрешна ревизия, функционира в режим на постоянно напрежение. Всяко външно огледало – било то наука, изкуство или хумор – се възприема като заплаха за идентичността. Вместо аргумент се активира морална оценка, вместо дебат – мобилизация. Така „аферата“ изпълнява ролята на бърз защитен механизъм, който затваря разговора, преди той да е започнал.

Това обяснява и краткия жизнен цикъл на тези конфликти. След първоначалната ескалация те бързо затихват, без да оставят след себе си институционални или интелектуални следствия. Не се натрупва знание, не се променят позиции, не се създава нов разказ. Афектът се изразходва и системата се връща в изходното си състояние – до следващия повод. Тази цикличност превръща „аферата“ в симптом.

Конкретните случаи – „Батак“ (2007), „Ентропа“ (2009), „Малкович“ (2024) – са показателни с това, че при тях тематиката е второстепенна. В единия случай става дума за научен анализ, в другия – за художествена сатира, в третия – за класическа антимилитаристична комедия. Общото е реакцията: обида, морално възмущение, превръщане на критиката в атака срещу „народа“. Това структурно сходство е по-важно от всяка отделна подробност.

Следователно серийните „афери“ не трябва да се разглеждат като проблеми, които трябва да бъдат „решени“ поотделно. Те са индикатори за по-дълбока блокада в начина, по който паметта функционира. Докато липсва възможност за нормализиране на критиката, „аферата“ ще остава предпочитаният формат на срещата с миналото – кратка, шумна и стерилна.

17.8. Родовата логика на „обидата“: българският случай в сравнителна перспектива

За да бъде напълно разбрана логиката на „обидата“ като доминиращ режим на реакция, българският случай трябва да бъде поставен в по-широк сравнителен контекст. Това не означава приравняване на култури, религии или исторически съдби, а идентифициране на сходни структурни механизми. Аналитичният фокус тук не е върху съдържанието на засегнатите „светини“, а върху начина, по който критиката към тях се преживява и обработва.

Между българските реакции към критика на националния разказ и добре документираните реакции в различни ислямски общности към „оскърбления“ на религиозни символи съществува ясно разпознаваема родова логика. И в двата случая става дума за сакрализиран разказ, който не допуска вътрешна ревизия и поради това преживява всяка критическа интервенция като поругаване. Критиката не се мисли като познавателен акт, а като морално посегателство.

Изследванията на т.нар. „реакции на оскверняване“ в глобален ислямски контекст показват повтарящ се модел: дистанцираният поглед – независимо дали идва от изкуство, академия или сатира – се интерпретира като атака срещу идентичността; възмущението замества аргумента; мобилизацията заменя дебата. Същата структура наблюдаваме и в българския случай, макар и в несравнимо по-малък мащаб и без систематично насилие. Разликите са очевидни и съществени, но се отнасят до мащаба и последиците, а не до логиката на реакцията.

Ключовият общ елемент е липсата на вътрешни механизми за критическа преработка на сакрализирания разказ. Там, където подобни механизми отсъстват, всяка външна перспектива изглежда нелегитимна по дефиниция. Това поражда специфичен тип реактивност, при която защитата на „светинята“ се превръща в морален императив, а самият акт на критика – в доказателство за враждебност. В този режим няма значение какво точно е казано; достатъчно е да е казано „отвън“.

Особено показателно в българския контекст е радикалното отхвърляне на всяко сравнение с ислямски реакции. Това отхвърляне често е по-емоционално от реакциите към самата първоначална критика. То функционира като вторична защита: не само националният разказ трябва да бъде пазен, но и самото самовъзприятие за „европейскост“ трябва да остане неопетнено. Фактът, че подобно сравнение се преживява като почти екзистенциална обида, е допълнително доказателство за силата на сакрализацията.

Така сравнителната перспектива не служи за дискредитиране, а за изясняване. Тя показва, че българските „истерии на паметта“ не са продукт на някаква уникална национална особеност, а на универсален механизъм, който се активира там, където идентичността е фиксирана, но исторически неосмислена. Разликата не е в логиката на реакцията, а в контекста, средствата и последиците.

Поставена в тази рамка, българската „обида“ престава да бъде мистерия, а заедно с това престава да бъде оправдание. Тя се разкрива като предвидима форма на защита срещу критика в условията на замразена памет – което пряко води към последния въпрос на тази глава: защо в българския случай отсъства устойчива институционална и интелектуална рамка за историческа ревизия.

17.9. Отсъствието на институционална и интелектуална рамка за историческа ревизия

След 1989 г. българското общество навлиза в ситуация, в която формалните ограничения върху говоренето за миналото отпадат, но не се появява устойчива рамка, която да направи възможна системна историческа ревизия. Архивите постепенно се отварят, темите стават достъпни, но самият процес на осмисляне остава фрагментарен и случаен. Липсва институционален носител, който да преведе обществото от режим на разобличаване към режим на разбиране.

Това отсъствие не е просто административен пропуск. То е структурно следствие от начина, по който комунистическият режим е организирал знанието за миналото. Историята е била централизирана, нормативна и подчинена на политическа цел. След разпада на тази система не възниква алтернативна, плуралистична и автономна инфраструктура. Вместо това отделни изследвания, публикации и дебати съществуват изолирано, без кумулативен ефект. Няма институция или авторитет, които да могат да легитимират ревизията като нормална и необходима практика.

Особено показателна е ролята на интелектуалните елити. Значителна част от тях влизат в посткомунизма без ясно дефинирана позиция спрямо собственото си минало и без концептуален апарат за работа с него. Вместо да поемат ролята на медиатори между знанието и обществото, мнозина се оттеглят в морализаторски или националистически позиции, които не изискват саморефлексия. Така критическата енергия не се институционализира, а се разпилява.

Политическата система допълнително усилва този дефицит. Историческата ревизия рядко се превръща в политически приоритет, тъй като носи повече рискове, отколкото ползи. Отварянето на архиви, ясното назоваване на насилията и отговорностите заплашват да нарушат крехки баланси и да разклатят утвърдени легитимации. В резултат миналото остава удобно поле за символни жестове, но не и за последователна политика на паметта.

Липсата на институционална рамка има пряко отражение върху публичния дебат. Когато няма признат процес на ревизия, всяка критична интервенция изглежда произволна и подозрителна. Анализът се възприема като мнение, а не като част от натрупващо се знание. Това създава условия, при които „аферата“ се превръща в основна форма на сблъсък с миналото, а не в изключение.

Истериите на паметта не са резултат от прекомерна чувствителност, а от институционална празнота. Там, където няма рамка за работа с миналото, остава единствено реакцията. Историята не може да бъде преразказана, защото няма кой да поеме отговорността за този разказ. Тази празнота подготвя последната, най-радикална последица: превръщането на паметта в постоянно поле на конфликт.

17.10. Паметта като поле на конфликт без възможност за преразказ

В отсъствието на институционална и интелектуална рамка за историческа ревизия паметта престава да функционира като средство за осмисляне на миналото и се превръща в постоянно поле на конфликт. Този конфликт не води до развитие, защото не е ориентиран към производство на нов разказ. Той възпроизвежда едни и същи позиции, едни и същи афекти и едни и същи линии на противопоставяне. Историята не се движи напред, а се върти около собствените си травми.

Ключовият проблем тук е невъзможността за преразказ. Преразказът предполага дистанция, времеви слой, в който миналото може да бъде видяно в неговата противоречивост, без да застрашава идентичността. В българския посткомунистически контекст такава дистанция не се оформя. Паметта остава залепена за настоящето, непрекъснато мобилизирана в защита или обвинение. Тя не се превръща в история, а остава в режим на непосредствено преживяване.

В този режим конфликтът е неизбежен, но и безплоден. Различните интерпретации не се срещат, а се блъскат една в друга като затворени системи. Всяка страна говори от позицията на морална правота, без да допуска възможността за корекция. Така паметта се фрагментира, но не се плурализира. Липсва общ хоризонт, в който различията да могат да бъдат обсъждани като част от един и същ исторически разговор.

Това има дълбоки последици за обществения живот. Когато миналото не може да бъде преразказано, то започва да диктува настоящето. Историческите травми се активират при всеки удобен повод, превръщайки се в инструмент за мобилизация или блокаж. Паметта престава да бъде ресурс за ориентация и се превръща в източник на постоянна нестабилност.

Посткомунистическите истерии на паметта не са временен етап, който ще отмине с „узряването“ на обществото. Те са структурен резултат от незавършена работа с миналото. Докато липсва възможност за преразказ – не като подмяна, а като историческа обработка – конфликтът остава единственият наличен формат на паметта.

Така главата се затваря не с диагноза за „дефект“, а с описание на задънена улица. Паметта е налице, фактите са достъпни, но без рамка за тяхното свързване те не се превръщат в разказ. Историята остава поле на битка, а не пространство на разбиране – и това определя посткомунистическото състояние на българската публична памет.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.