I. Пъзелът: три огледала

Трите огледала

Огледало I: Богохулството и Батак

През 1989 г. една художествена книга, която интерпретира живота на Мохамед чрез средствата на модерната литература, е обявена за богохулна. Не заради призив към насилие, а заради интерпретация на сакрален разказ, възприета като недопустима. Авторът е превърнат в престъпник, срещу когото се издава смъртна присъда, а възмущението се артикулира от религиозни и политически авторитети, говорещи от името на засегнатата общност.

Не се влиза в спор с текста. Не се оборва. Не се чете внимателно. Реакцията е наказателна.

През 2007 г. в България една академична изложба за Батак предизвиква морален взрив. Тя не отрича клането, не го омаловажава, не го „оправдава“. Изложбата го проблематизира – и точно това се оказва непростимо. Отговорът не е научен спор, а ярост. Авторите са заклеймени като поругатели. Изисква се извинение. Държавата се намесва.

И в двата случая „нарушението“ е сходно: опит да се говори за сакрален разказ с езика на анализа, а не на ритуала. Резултатът също е сходен: спорът се отменя. Влиза в сила логиката на табуто. Който пипа, плаща.

Огледало II: Карикатурата и образът като осквернение

Карикатурите на Мохамед заемат особено място в конфликтите около религиозна обида. Те не аргументират, а показват. Именно затова са възприемани като крайно опасни. Образът не може да бъде „изтълкуван правилно“; той или се търпи, или се унищожава.

Затова реакцията към тези карикатури почти винаги е ултимативна: не „грешиш“, а нямаш право.

През 2009 г. една инсталация на чешки художник, представяща България по начин, възприет като унизителен, предизвиква дипломатическа и медийна истерия. Отново не се обсъжда художественият жест. Не се пита какво художникът иронизира, а защо си е позволил. „Как може?“ замества „какво означава?“. Образът е третиран като осквернение, а не като теза.

И тук структурата е чиста: намерението на автора няма значение. Важен е единствено ефектът върху сакралното ядро. Ако то е засегнато, реакцията е морален ултиматум. Художествената свобода се отменя със задна дата.

Огледало III: Публичният жест и институционалната паника

В последните години публични изгаряния на Корана в страни като Швеция и Дания предизвикват реакции далеч отвъд мястото на самия жест. Следват протести в други държави, дипломатически скандали и натиск за законодателни ограничения върху „оскърблението“. Често самият акт е извършен от маргинални фигури, но това няма значение. Жестът бързо се превръща в символна атака срещу цяла общност, а отговорът е колективен и яростен.

През 2024 г. в България режисурата на световноизвестен актьор върху спектакъл с „неподходящ“ контекст поражда познатата верига от реакции: масови, грозни и агресивни протести, медиен натиск, институционално суетене, въпросът „кой го допусна“, настояване за дистанция и извинение. Никой не говори сериозно за самия спектакъл. Говори се за граници на допустимото.

При всички тези случаи виждаме едно и също: индивидуален жест се превръща в колективна обида, а реакцията цели не обществено изясняване, а възмездие. Посланието е ясно: има зони, в които свободата е условна. Има теми, които не могат да бъдат „докосвани“, а единствено заобикаляни с благоговение.

Общият гръбнак

Но какво общо имат ислямските реакции на религиозна обида и българските културно-исторически „афери“? На пръв поглед – нищо. Мащабът е различен, контекстът е несъпоставим, последствията варират от международни кризи до шумни, но локални скандали. И все пак моделът на реакция е един и същ.

В единия случай жест или образ се преживява като светотатство. В другия – като поругаване на „националната памет“. Трите огледала показват различни светове, но един и същ модел: нарушение, шок, морална паника, говорене от името на „всички“, настояване за извинение или наказание, накрая – урок относно границите на допустимото. Не се спори. Санкционира се.

Целта на този текст не е да се сравняват религии, цивилизации или „народопсихологии“. Сравнява се тип реакция – начинът, по който обществата действат, когато нещо докосне тема, извадена от сферата на дебата и поставена под табу. Формите са различни, логиката е една и съща.

Тези реакции не са въпрос на религия или националност, а на състоянието на идеите в различни общества. Когато една идея престане да се развива, тя вече не може да бъде защитавана чрез аргументи и започва да се брани чрез заплахата от насилие. Изключена от живия обществен дебат и поставена в своеобразен „пантеон-хладилник“, тя превръща всеки опит за ново осмисляне в атака. Допустими остават единствено реакциите на почитание и благоговение.

Оттук нататък въпросът вече не е какво е било засегнато, а защо реакцията е толкова предвидима. За да му се отговори, трябва да се погледне животът на самите идеи – и моментът, в който те престават да живеят и биват замразени.

Животът на идеите и феноменът „замразена идеология“

Какво е „замразена идеология“

Под „замразена идеология“ тук се разбира не лъжа, пропаганда или съзнателна манипулация. Става дума за нещо по-банално и по-опасно: мобилизационна идея, която е престанала да се развива, но не е получила нито нова форма, нито достойно историческо приключване.

Основният симптом е прост и лесно разпознаваем:
критиката се преживява като обида, а несъгласието – като атака срещу общността. Там, където идеята е жива, спорът я укрепва. Там, където е замразена, всичко освен преклонението я застрашава.

Нормалният жизнен цикъл на големите идеи

В нормални условия големите идеи имат живот. Те се раждат не от абстракции, а от реални напрежения: социални, политически, културни. В началото те обикновено са неточни, експериментални, често противоречиви. Именно затова са отворени за критика.

След това идва фазата на разгръщане. Идеята мобилизира, организира, създава институции и език. Появяват се нейни носители, програми, символи. В този етап спорът не изчезва – той е част от растежа.

В зрялата си фаза идеята започва да допуска вътрешни различия. Появяват се школи, течения, алтернативни интерпретации. Това е знак не за слабост, а за сила: идеята може да си позволи плурализъм.

С времето обаче идва стареенето. Реалността се променя, проблемите се изместват, а идеята започва да изостава. Тук има два пътя. Или тя бива реформирана – чрез критика, преразказ, обновяване – или извадена от сферата на обществените дебати. Вторият път води към сакрализация.

От политика към табу: механизмът на замразяването

Замразяването е структурен резултат, а не случайност. То настъпва в момент, когато идеята е възприемана като твърде важна, за да бъде подлагана на промени. Залогът вече не е дали тя е истинна и плодотворна, а дали общността може да оцелее без нея.

В този момент критиката престава да бъде инструмент за корекция и се превръща в заплаха. Спорът започва да изглежда като подкопаване. Езикът се измества: вместо аргументи се използват морални ултиматуми; вместо несъгласие – обвинения; вместо дебати – ритуални извинения и наказания.

Институциите често играят ключова роля. Те имат интерес от стабилност, от предвидимост, от канон. Замразената идея е удобна: тя дисциплинира, създава ясни граници и вътрешен враг. Цената – интелектуална, а по-късно и обществена стагнация – се плаща по-късно.

Защо замразеното оцелява

Замразената идеология оцелява не защото е убедителна, а защото е функционална. Тя заменя сложното мислене с идентичност. Въпросът, който я определя, не е „вярно ли е това “, а „на чия страна си“. Всичко това дава надежди за бърза морална яснота в свят, който става все по-неясен.

Такъв вид идея е евтина форма на сплотяване. Тя не изисква усилия, знания или аргументи. Единственото изискване е за лоялност. В замяна идеята – и изградената върху нея идеология – предлага чувство за правота, както и общ враг: обиждащия, нарушителя, еретика.

Ето защо наказателната логика не отслабва. Тя не е дефект, а основен механизъм. Всеки санкциониран случай затяга табуто и служи като предупреждение за останалите. Самоцензурата не е страничен ефект, а очакван резултат.

Кратка рамка: религиозната обида като пример, не като тема

В днешните ислямски реакции на религиозна обида този механизъм е видим с почти учебникарска яснота. Не просто защото „религията е такова нещо по принцип“, а защото реформата там е трудна, а сакрализацията – свършен факт. Критиката се възприема не като интелектуален акт, а като екзистенциална заплаха.

Заплахата от наказание не отслабва, а се възпроизвежда. Всяка нова „обида“ води не до разговор, а до повторение на същия ритуал. Това не може да бъде обяснено просто чрез историята на исляма или чрез характеристиките му, защото на много места тази религия се практикува по меки и човечни начини. Става дума за демонстрация на механизъм, който се задейства навсякъде, където идеята е престанала да бъде обсъждана и е започнала да бъде охранявана.

Големият завой

Ако в тези случаи причините изглеждат очевидни, то защо собствените реакции ни изглеждат толкова различни? Защо българските „афери“ продължават да се възприемат като случайни скандали, а не като симптоми?

Отговорът е неприятен, но прост: замразените идеологии имат навика да изглеждат естествени отвътре. Точно както религиозното табу не се преживява от вярващия като табу, а като нормалност, така и националното табу рядко се разпознава като такова от онези, които живеят вътре в него.

Оттук нататък въпросът вече не е абстрактен. Той става локален. Какво точно е замразено у нас – и защо продължава да произвежда скандали вместо дебат?

Българският случай: националният проект като замразена идеология

Националният проект: не „кои сме“, а „как сме произведени“

Когато в български контекст се говори за „нацията“, разговорът почти автоматично се плъзга към идентичност: кои сме, какви сме, какво ни отличава от другите. Но говоренето за „национален проект“ изисква друга перспектива – мислене не на „същност“, а на исторически процес. Тук става дума не за това какви сме, а как сме били произведени като общност.

По принцип националните проекти не са нито органични, нито естествени образувания. Те са резултат от целенасочени, често несинхронни усилия на определени обществени групи (най-често интелигенцията), които в хода на историческото развитие се заемат със задачи, оформящи онова, което по-късно ще бъде наречено „нация“: артикулация на съвместното „ние“, културна кодификация, институционално закрепване, политическа мобилизация. Сам по себе си никой от тези елементи не създава нация. Националният проект възниква в напрежението между тях – в опитите те да бъдат приведени в съгласие, често чрез ускорение, опростяване и насилие.

Това разграничение е решаващо, защото националните митологии правят точно обратното: те представят проекта като естествено израстване, като неизбежен път, като морално чиста линия. Но проектът е уязвим, прекъсваем и податлив на деформация. И именно когато започне да се възприема като „естествен“ и „неподлежащ на въпрос“, той се превръща в опасност за собствените си носители.

Компресираният живот на един балкански проект

Българският национален проект принадлежи към особен структурен подтип. Не защото е „балкански“ в географския смисъл, а защото се развива в имперски контекст, който не позволява бавна консолидация. Липсват стабилни институционални рамки, в които културната артикулация да узрява постепенно. Времето е притиснато, залогът е висок, ускорението се превръща в самоцел.

В резултат фазите на проекта не се редят, а се застъпват и блъскат една в друга. Културното, институционалното и политическото се развиват едновременно, често си пречат, а понякога взаимно се радикализират. Държавата се появява късно, но с прекомерна тежест – не като резултат от социална консолидация, а като компенсаторен инструмент, натоварен да свърши „наведнъж“ онова, което другаде се е случвало в продължение на поколения.

Оттук и емпиричният факт, че при този тип проекти насилието по правило не е отклонение, а структурно наличен ресурс. Милитаризацията не е случайна грешка, а логично следствие от проект, притиснат от време, външни сили и усещане за историческо закъснение. Този проект може да се консолидира – но може и да се деформира необратимо.

От изчерпване към втвърдяване

Критичният момент в „живота“ на всеки национален проект настъпва не когато той е най-силен, а когато започне да губи адекватност. Когато политическите цели се изчерпят, реалността вече не отговаря на първоначалните мобилизационни схеми, а новите поколения вече живеят в различен свят. Тук са възможни два изхода: преосмисляне или втвърдяване.

В българския случай надделява второто. Вместо да бъде реформиран, националният проект е изваден от дебата и превърнат в табу. Причините са конкретни, не абстрактни: липса на устойчива традиция на публична критика на националния разказ; институционална самозащита на канона; морално изнудване, което приравнява критиката с предателство.

Така, след като е изгубил възможностите си за агресивна мобилизация от „национално-възвишаващ“ тип, проектът не изчезва. Той бива замразен. Престава да функционира като инструмент за ориентация и започва да действа като идентификационен механизъм. Той вече не предлага цели, а граници. Не мобилизира към бъдеще, а охранява миналото.

„Аферите“ като симптом, а не случайност

В този контекст българските културни и исторически „афери“ престават да бъдат загадка. Те не са случайни избухвания, нито резултат от „свръхчувствителност“. Те са симптоми на замразен проект, който реагира не чрез аргументи, а чрез защитни рефлекси.

Случаите с Батак, с художествените образи на Давид Черни или с театралните интерпретации на Бърнард Шоу, следват един и същ шаблон: докосване до сакрално ядро, морална паника, говорене от името на „народа“, наказателна логика и „урок“ относно границите на допустимото. Всеки скандал настоява за още малко затягане на табуто. Всеки „урок“ произвежда още повече автоцензура.

Тези афери не поддържат националния проект жив. Те се опитват да го консервират, като заместват дебата със скандал, мисленето – с бдителност, а културата – с минно поле.

Цената на замразяването

Тази цена изобщо не е абстрактна. Замразената идеология произвежда общество, в което нормалността изглежда подозрителна, а умереността – съмнителна. Тя блокира интелектуалната еволюция, защото всяка нова интерпретация рискува да бъде обявена за осквернение. Тя превръща миналото в оръжие, а настоящето – в поредица от повтарящи се скандали.

И най-важното: тя не предлага изход. Проектът вече не може да бъде „завършен“, но и не може да бъде „изпратен в пенсия“. Подобно на мумия от близкото минало, той остава между смъртта и неизбежната публична символика – замразен, но все още токсичен.

Вместо финал: избор, а не присъда

От всичко това следва не морална поука, а възможност за избор. Или националният проект ще продължи да се разлага в серия от афери, които заместват дебата с наказание, или обществото ще изгради имунитет: право на критика, разграничение между памет и табу, отказ от наказателните рефлекси.

Защото това не означава отказ от памет или идентичност, а само отказ от замразяването. И защото идеологиите, на които не се позволява да умрат достойно, имат навика да живеят дълго – като призраци, които плашат най-вече обитателите на собствените им домове.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.