Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Интерлюдия V:
След проекта

Това състояние не е вакуум. То е пространство, в което миналото вече не може да бъде превърнато в бъдеще, но и не може да бъде оставено зад гърба. Проектът е завършен като историческа логика, но остава присъстващ като навик на мислене. Оттук нататък той не предлага решения, а поражда симптоми. Не организира общност, а регулира поведение чрез срам, защита и мълчание.

Това обяснява защо следващите десетилетия не могат да бъдат мислени като „нова фаза“ в смисъла на A–B–C. Липсва мобилизираща цел, липсва хоризонт на завършеност, липсва проект, който да бъде реализиран или провален. Остава единствено управлението на наследството от приключилия проект – управление без език, без признание и без ясно разграничение между минало и настояще.

Срамът не е следствие, което постепенно ще избледнее. Той е структурен ефект от ситуация, в която няма нито какво да се довършва, нито какво да се отменя. Историята продължава, но без проект; идентичността се възпроизвежда, но без хоризонт; паметта функционира, но без възможност за преразказ.

Тук приключва Част V. Не с извод, а с граница. Националният проект е изчерпан като обяснение и като оправдание. От този момент нататък въпросът вече не е как да бъде завършен, а какво означава животът на една общност след проекта – без мит, който да я води, и без утехата, че миналото все още може да бъде поправено.

Фаза C в българския национален проект не е прекъснат опит, нито временно отклонение, което може да бъде „поправено“ или довършено. Тя е завършен, изчерпан процес, чийто край е исторически факт. Опитите за насилствено завършване на проекта между 1912 и 1945 г. не са спрени отвън, а са се сринали отвътре – под тежестта на собствената си логика. След 1945 г. България не навлиза в нова фаза на национално развитие, а започва да живее след националния проект, без обаче да го е признала като приключил.

Това несъответствие между историческата реалност и публичното самосъзнание поражда траен структурен ефект: срам, който не може да бъде артикулиран, защото би изисквал признаване на провал. Националният проект не е осмислен като неуспех, а е оставен в състояние на латентност – нито изоставен, нито възобновим. Този неартикулиран край превръща срама в дълготраен структурен двигател на българската историческа чувствителност.

Посткомунистическият период не представлява нов исторически етап в рамките на националния проект. Той е удължено следствие от нерешения му край – време, в което липсата на проект се компенсира чрез символи, митове и реторични мобилизации. Историята престава да функционира аналитично и започва да действа защитно: не за да обяснява, а за да прикрива; не за да ограничава, а за да утешава.

Част VI изхожда от това признание. Тя не предлага утеха и не формулира нов проект. Нейната цел е да изследва условията, при които е възможен обществен и политически живот без митологична телология, без компенсаторни разкази и без мобилизационен патос. Фокусът ѝ не е върху „решения“, а върху функции: демитологизацията като практика, институционалните предпоставки за трезв исторически разказ и възможността за идентичност, която не се нуждае от сакрализация.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.