Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 15:
Възродителният процес (1960-1989): вътрешното насилие като последна форма на националния проект

15.1. Краят на външната проекция и завръщането навътре

Подобно описание обаче пропуска същественото. То приема външната невъзможност за продължение на националния проект като негова вътрешна отмяна. В действителност става дума не за изчезване, а за трансформация. Националната логика не е отменена, тя е лишена от външно поле за реализация. А когато една дълго поддържана и институционално закотвена логика загуби възможността да се проявява навън, тя неизбежно започва да търси други пространства за действие.

Цезурата от края на 40-те и началото на 50-те години – периодът на най-тежка сталинизация, масов терор и демонстративно скъсване с „буржоазното минало“ – действително блокира националната артикулация. Но това блокиране е временно и външно наложено. След 1956 г., с постепенния разпад на най-твърдата идеологическа рамка и с възстановяването на определени форми на институционална стабилност, старата национална чувствителност започва да се завръща. Не като открит политически проект, а като подповърхностна логика, търсеща нови канали.

Точно тук се случва решаващият завой. След като геополитическата проекция на националния проект става исторически невъзможна, националната енергия не се разсейва и не изчезва. Тя се пренасочва навътре – към онова, което остава достъпно за „корекция“, управление и дисциплиниране. Така населението постепенно се превръща в заместител на територията, а идентичността – в заместител на границата.

Възродителният процес не може да бъде разбран като внезапен срив, късен ексцес или импулсивна реакция на един застаряващ режим. Той е резултат от дълъг преход: от външна към вътрешна реализация на националния проект. Преход, който започва още в началото на 60-те години и който постепенно изгражда своята собствена логика, институции и оправдателни дискурси.

Това е моментът, в който националното насилие променя посоката си, без да променя своята природа.

15.2. Пренасочването на националното насилие: от територия към идентичност

В класическата си форма (до 1945 г.) българският национален проект мисли насилието като неизбежен, дори легитимен инструмент за външна корекция на „несправедливата история“. Войните, териториалните претенции и ревизионистките стратегии не са странични епизоди, а основният механизъм, чрез който нацията се опитва да постигне своята предполагаема завършеност. Националното насилие е насочено навън – негови обекти са граници, армии, договори, чужди държави. То се мисли като експортируемо, мащабируемо и, в крайна сметка, исторически оправдано.

След 1945 г. тази възможност изчезва. Не поради морално осъзнаване или вътрешна трансформация, а поради новата международна конфигурация и ясно очертаните ограничения върху държавния суверенитет в Източна Европа. Националният проект вече не може да се реализира чрез война и териториално разширение; той просто губи външното си поле за действие.

В този момент насилието не изчезва, а сменя посоката си. От средство за преначертаване на граници то се превръща в инструмент за моделиране на идентичности. Територията вече не може да бъде „поправяна“, но населението – да. Така се оформя логиката на вътрешното национално насилие: практика, която не се реализира чрез военни кампании, а чрез административни, символни и културни интервенции.

Това насилие не е по-меко от предходното, макар да е по-тихо. Напротив – то е по-интимно и по-дълбоко, защото се насочва не към абстрактни пространства, а към самата структура на принадлежността. Езикът, имената, паметта, произходът, религиозната традиция – всичко онова, което до този момент е функционирало като маркери на различие, започва да се възприема като проблем за решаване.

Възродителният процес представлява най-чистата и най-концентрирана форма на вътрешно национално насилие, характерно за този период. Той не е насочен към икономическа експлоатация, класово подчинение или социална дисциплина – макар че всички тези елементи присъстват вторично. Неговият основен обект е идентичността като такава. Не поведението, а принадлежността. Не лоялността в политически смисъл, а самото право на различие.

Тук е важно да се направи ясно разграничение. Това не е просто репресивна политика на авторитарна държава, нито логическо следствие от тоталитарния контрол върху обществото. Подобни обяснения са недостатъчни, защото не отчитат специфичния национален заряд на насилието. Възродителният процес не цели да произведе „послушни граждани“ в общия смисъл на думата. Той цели да произведе хомогенен национален субект – или, по-точно, да елиминира онези форми на идентичност, които поставят под въпрос фикцията за национална цялост.

С тази смяна на посоката националният проект не се отказва от себе си. Той просто приема нова форма, съобразена с историческите ограничения. Външната експанзия е заменена от вътрешна консолидация, а войната – от административно и символно насилие. Логиката остава същата, променят се инструментите.

Поради това възродителният процес не може да бъде разбран като аномалия в развитието на българската държава след 1945 г. Той е продължение – трансформирано, пренасочено и радикализирано – на една много по-дълга национална траектория.

15.3. Комунистическата държава: ускорител, а не генератор

Едно от най-удобните обяснения на възродителния процес е да бъде приписан изцяло на „извращенията“ на комунистическия режим. Това обяснение има ясна морална привлекателност: то позволява едновременно осъждане на насилието и дистанциране от него. Ако причината е режимът, тогава проблемът е външен спрямо „националното ние“ и изчезва заедно с падането му. Подобна рамка обаче не издържа на по-внимателен анализ.

Комунистическият режим не създава националната логика, която стои зад възродителния процес. Той я заварва. Националната чувствителност, страхът от „непълнота“, подозрението към различието и компенсаторният стремеж към хомогенност не са продукт на марксистко-ленинската идеология. Те са наследство от дългата история на българския национален проект, формиран още в края на XIX и началото на XX век и радикализиран в опитите за насилствено завършване между 1912 и 1945 г.

Същевременно комунистическият режим не отменя тази логика. Въпреки интернационалистката си реторика и формалния отказ от „буржоазния национализъм“, режимът постепенно интегрира националната перспектива като подповърхностен, но устойчив компонент на своята легитимност. След първоначалния период на твърда идеологическа ортодоксия националното започва отново да се появява – първо като културен ресурс, после като демографска тревога и накрая като обект на целенасочена политика.

Ролята на комунистическата държава тук е специфична. Тя не е генератор на идеята, но е неин безпрецедентен ускорител. За разлика от предходните периоди, когато националното насилие е било ограничено от институционална слабост, международни зависимости и вътрешни конфликти, след 1945 г. държавата разполага с инструменти, каквито дотогава не са съществували. Централизацията, подчиняването на администрацията, липсата на публична отчетност и концентрацията на репресивен капацитет създават условия за мащаб и систематичност, невъзможни в по-ранни етапи.

Към това се добавя и особената роля на науката. Историографията, етнологията и свързаните с тях дисциплини са институционално интегрирани в държавния апарат. Те не функционират като автономни полета на знание, а като легитимационна инфраструктура. Това не означава, че учените „измислят“ процеса, но означава, че те предоставят езика, категориите и аргументите, чрез които вече взети политически решения могат да бъдат представени като рационални, исторически обосновани и дори неизбежни.

Така комунистическият режим изпълнява двойна функция. От една страна, той рационализира националната невроза, превръщайки я в управляем проблем. От друга, той я администрира, като я освобождава от спонтанност и я подчинява на план, етапност и институционална логика. Тази комбинация – стара национална чувствителност и нов държавен капацитет – прави възродителния процес възможен в неговия реален исторически мащаб.

Не комунизмът, а средата, в която един много по-дълъг процес достига степен на реализуемост, е „виновникът“. Той и неговите структури не обясняват съдържанието на насилието, а неговата ефективност. И точно поради това срутването на режима не води автоматично до изчезване на националната логика, която го е използвала като свой инструмент.

15.4. Демографията като заместител на геополитиката

След окончателното затваряне на външния хоризонт националният проект остава без класическото си поле за действие. Територията вече не може да бъде коригирана, границите не подлежат на преразглеждане, а войната е изключена не само като средство, но и като мислим сценарий. В този момент демографията започва да заема мястото, което по-рано е принадлежало на геополитиката.

Това изместване често се представя като рационална реакция срещу „обективни тенденции“ – различна раждаемост, миграционни процеси, социални дисбаланси. Подобно обяснение обаче пропуска същественото. Демографският страх, който постепенно се настанява в българската публична и експертна реч от 60-те години нататък, не е статистически по своята природа. Той е екзистенциален. Не става дума за конкретни числа или прогнози, а за усещането, че самата национална фикция е застрашена отвътре.

В този нов режим населението започва да се мисли като последното пространство, върху което държавата все още може да упражнява коригираща власт. Ако историята не може да бъде „поправена“ чрез териториални ревизии, тя може да бъде „стабилизирана“ чрез вътрешна хомогенизация. Демографията се превръща в заместител на изгубената геополитическа перспектива – в поле, където националният проект може да продължи да функционира, макар и в трансформиран вид.

Тук е важно да се подчертае: страхът не произтича от реална опасност за съществуването на държавата или от непосредствена заплаха за социалния ред. България от втората половина на ХХ век не е изправена пред демографски колапс, който би могъл да обясни мащаба и радикалността на предприетите мерки. Това, което е застрашено, е не държавата, а определен образ на нацията – образ, който изисква ясно разграничима, хомогенна и символно затворена общност.

Различието престава да бъде социален или културен факт и се превръща в проблем. Малцинствата не се възприемат като част от сложна, многопластова социална реалност, а като статистическа аномалия, като „изкривяване“ в демографската картина, което трябва да бъде коригирано. Тук демографията започва да функционира не като описателна наука, а като нормативен хоризонт – като основание за интервенция.

Възродителният процес е пряк продукт на това мислене. Той не цели адаптация, интеграция или социално включване. Целта му е символна стабилизация: да се възстанови усещането за национална цялост чрез редуциране на видимото различие. Демографската логика тук не е инструмент за управление на населението, а средство за поддържане на една фикция, която не може повече да бъде защитена по други начини.

Така населението окончателно заема мястото на територията като обект на националната политика. Границите вече не се чертаят на картата, а в регистрите, в имената, в езика и в официалната памет. Националният проект продължава да се мисли като проект за завършеност, но средствата за постигането ѝ са изцяло вътрешни.

15.5. Науката като постфактум легитимация

Един от най-устойчивите митове около възродителния процес е представата, че той е резултат от натрупване на научни аргументи, които постепенно са „доказали“ необходимостта от определени политически мерки. В тази версия науката изглежда като двигател: тя открива, анализира, предупреждава, а държавата – макар и грубо – само „следва фактите“. Тази логика е напълно обърната.

В действителност научният разказ се появява след политическото решение, а не преди него. Посоката е отгоре надолу, не обратно. Първо се формулира целта – национална хомогенизация чрез вътрешна корекция – и едва след това се търсят и произвеждат аргументите, които да я представят като исторически оправдана, рационална и дори неизбежна.

Историографията, етнологията и антропологията са мобилизирани именно в този момент. Те не са призвани да изследват сложността на идентичностите, а да я редуцират. Не да описват реални исторически процеси, а да изграждат линейни разкази, които водят към предварително зададен извод. Формулата „няма турци, има заблудени или насилствено покварени българи“ не е откритие, а нормативна конструкция – интелектуален инструмент, чрез който едно насилствено действие се превръща във „възстановяване“.

Тук е важно да се направи ясно разграничение. Не става дума за индивидуални грешки на учени, за методологични слабости или за „идеологически натиск“, разбиран в опростен смисъл. Става дума за епистемично насилие – за систематично използване на знанието като средство за заличаване на реалността, която не съответства на политическия проект. Науката не просто греши; тя изпълнява функция.

Тази функция е възможна само при определени институционални условия. В комунистическата държава научните дисциплини не разполагат с автономия, която би им позволила да се противопоставят на политическия хоризонт. Те са част от управленския апарат, от системата за легитимация и нормализация. Езикът на науката придава тежест и хладна рационалност на решения, които иначе биха изглеждали произволни и брутални.

В резултат на това социалната и културната сложност се превръща в проблем за решаване, а не в реалност за разбиране. Идентичността се мисли не като исторически процес, а като грешка в развитието, която може и трябва да бъде коригирана. Така научният дискурс не просто придружава възродителния процес, а го прави възможен в неговата претенция за легитимност.

Точно тук се вижда границата между знание и власт. Науката не открива „истината“ за населението, а предоставя езика, чрез който насилието може да бъде упражнено без да се назовава като такова.

15.6. Смяната на имената като символен център на процеса

Сред всички инструменти, използвани във възродителния процес, смяната на имената заема особено място. Тя не е периферна мярка, нито чисто административна процедура, която може да бъде разглеждана като технически детайл. Напротив – в този акт се концентрира логиката на процеса в най-чистата ѝ форма. Смяната на имената е точката, в която държавната власт преминава от управление на поведението към пряка интервенция в идентичността.

Името е възел, в който се събират личната биография, семейната памет и колективната принадлежност. То не е просто етикет, който обозначава субекта в административните регистри, а носител на смисъл, чрез който индивидът се разпознава и бива разпознаван. Когато държавата налага смяна на името, тя не коригира външна форма, а атакува самата структура на „аз“-а. Поради това този акт има толкова дълбок и дълготраен ефект.

Често се твърди, че масовият характер на преименуването го прави „обезличено“ и по този начин по-малко травматично. Това е погрешно. Масовостта не намалява, а усилва личния ефект. Всеки отделен акт на смяна на име е преживян като индивидуално насилие, като прекъсване на приемствеността между поколенията и като насилствено изтриване на биографична памет. Колективният мащаб не абсорбира болката, а я мултиплицира.

Смяната на имената разкрива и фундаменталното недоразумение, върху което е изграден възродителният процес. Държавата изхожда от предпоставката, че идентичността е външна, податлива на административна корекция и подлежаща на пренаписване. В действителност идентичността е вътрешно преживявана и социално възпроизвеждана. Тя не може да бъде произведена с указ, нито унищожена с протокол.

Това обяснява специфичния характер на съпротивата, която преименуването поражда. Тя рядко приема формата на открит бунт. По-често е тиха, разтеглена във времето и упорита. Имената продължават да се използват в частното пространство, в семейната среда, в паметта. Отказът не винаги е видим, но той е постоянен. Държавата може да наложи официална форма, но не може да произведе вътрешно приемане.

Смяната на имената се оказва не средство за интеграция, а индикатор за границите на държавната власт. Колкото по-дълбоко тя се опитва да проникне в идентичността, толкова по-ясно става, че съществуват нива на принадлежност, които не подлежат на административен контрол. Точно в тази точка възродителният процес разкрива собствената си уязвимост – в опита да трансформира субекта, той демонстрира невъзможността на тази трансформация.

15.7. Държавни техники на етническо инженерство: структурни прилики между „спасяването“ и „възродителния процес“

В годините след 1989 г. разказът за „спасяването на българските евреи“ постепенно се превръща в централен елемент на националната саморепрезентация. Проследяването на дебатите, мемориалните практики и международните чествания показва, че този разказ функционира не просто като историческо възпоменание, а като морален ресурс, чрез който държавата и обществото изграждат образ на изначална толерантност и гражданска добродетел. Неслучайно този разказ се активира именно в контекста на прехода, когато българското общество трябва едновременно да се дистанцира от комунистическото минало и да неутрализира по-скорошни травми, включително насилието срещу турското малцинство през 80-те години.

Тази функция на „спасяването“ като компенсаторен наратив обаче поставя въпрос, който обикновено остава извън обсега на публичния дебат: как е възможно една и съща държава да произвежда в различни исторически моменти както политики на етническо преследване, така и разкази за морално изключение? Отговорът на този въпрос не може да бъде намерен чрез морално претегляне на отделни актьори или чрез съпоставяне на трагедии. Необходим е анализ на самите държавни техники, чрез които етническите групи биват категоризирани, лишавани от права, икономически оголвани, пространствено изтласквани и впоследствие вписвани в селективен разказ за миналото.

Сравнението между „възродителния процес“ и политиките на българската държава спрямо еврейското население през Втората световна война почти неизбежно поражда подозрение за морално уравняване на несравними трагедии. Такова уравняване тук не се прави и не е предмет на анализа. Не става дума за съпоставяне на мащаба на насилието, за равенство на историческите последици или за приписване на идентична морална тежест. Обект на сравнението са не резултатите, а начините на държавно действие: формите, чрез които властта мисли етническите групи като проблем, редуцира ги до административни категории и прилага спрямо тях сходен репертоар от управленски техники. На това равнище – на структурната рационалност на държавата, а не на трагичния изход – сравнението е легитимно и аналитично необходимо.

И в двата случая първата и решаваща стъпка е радикалната редукция на индивида до групова принадлежност. Евреите от 1940-те години и турците от последните десетилетия на социализма не са третирани като съвкупност от хора с различни биографии, позиции и степени на лоялност, а като хомогенни маси, подлежащи на еднотипно администриране. Не се прави вътрешен подбор, не се допускат изключения по морални, социални или поведенчески критерии. Единственото релевантно обстоятелство е принадлежността към предварително дефинирана етническа група. Държавата не реагира на конкретни действия, а на самото съществуване на дадена идентичност.

От тази редукция логично следва масивното лишаване от граждански и човешки права. В двата случая това лишаване има различни форми, но една и съща функция – да превърне засегнатата група в население с ограничен или условен статут. При евреите това става чрез антисемитско законодателство, принудителна маркировка, забрани за образование, професии и обществено участие. При турците механизмът е друг: забрана на публичната употреба на езика, насилствена смяна на имената, системен натиск върху религиозните и културните практики, опити за заличаване на историческата памет чрез манипулиране на регистри и унищожаване на символи. Разликите са очевидни, но логиката на държавното действие е една и съща. В единия случай държавата произвежда видима, стигматизирана различност; в другия – насилствено наложена еднаквост. И в двата случая целта е не интеграция, а контрол.

Паралелно с лишаването от права протича и икономическо обезкостяване. Лишаването от собственост – лична и стопанска – е ключов елемент и в двете кампании. То се реализира чрез извънредни мерки, административен натиск, принудителни продажби и фактическо изземване. Общото между двата случая е не само ролята на държавата като инициатор и гарант на този процес, но и вторичният му ефект върху мнозинството. Репресивната политика създава среда, в която „съчувстващи“ съседи, колеги и институции започват да търсят лична изгода от чуждото нещастие. Така етническото инженерство има и морално измерение: то разлага социалната тъкан, превръща насилието в нормалност и въвлича широки слоеве от обществото в дребно, но системно съучастие.

Следващият структурен елемент е пространственото „решение“ на проблема. И в двата случая държавата стига до извода, че съвместното съществуване е нежелано или невъзможно, и започва да управлява движението на хората. При евреите това води до депортации, принудителни разселвания и почти тотално напускане на страната след войната. При турците процесът кулминира в масово изселване, представяно като доброволно, но реализирано под силен административен и репресивен натиск. Общата логика е една и съща: когато асимилацията не дава очаквания резултат, държавата отваря „изход“, чрез който напрежението се изнася извън територията.

Решаващият момент, който придава дългосрочна устойчивост на тези политики, идва постфактум – чрез наратива. И в двата случая държавата инвестира значителни усилия в изработването на разказ, който трансформира собственото ѝ участие от извършител в морален субект. Репресивният апарат се представя като защитник, администраторът – като спасител, а насилието – като неизбежна или дори благородна мярка. Науката и публичната памет са мобилизирани със закъснение, за да легитимират вече случилото се. Именно тук структурната близост между двете кампании става най-видима: в превръщането на държавата в арбитър на собствената си история и в изтласкването на отговорността чрез селективен, осакатен разказ.

Паралелът между „спасяването“ и „възродителния процес“ не е нито случаен, нито провокативен. Той показва устойчив модел на действие, който се проявява в различни епохи, под различни идеологически етикети, но с една и съща вътрешна логика. Когато националният проект достигне до граница, отвъд която външната експанзия е невъзможна, насилието се обръща навътре. Малцинствата се превръщат в терен за компенсаторна мобилизация, а държавата – в инструмент за налагане на идентичност чрез принуда. Именно тази логика, а не конкретният исторически декор, прави възможно и необходимо подобно сравнение.

15.8. Възродителният процес като дълъг проект с вътрешна ескалация

Възродителният процес не възниква внезапно и не започва с кампанията от 1984–1989 г. Този период представлява неговата последна и най-радикална фаза, но логиката, механизмите и институционалните му предпоставки се изграждат значително по-рано. Още в началото на 60-те години държавата започва целенасочени интервенции, които поставят началото на дълъг процес на вътрешна национална хомогенизация.

Първите фази на този процес са относително ограничени по обхват и често представяни като изключения или локални корекции. Те засягат отделни групи, конкретни региони или специфични практики и са обгърнати в език на административна рационалност. Тази привидна ограниченост им позволява да бъдат възприемани като временни мерки, а не като елементи на системен проект.

С течение на времето обаче тези интервенции започват да се натрупват. Държавният апарат усвоява нови техники, изгражда рутинни процедури и стабилизира оправдателните си аргументи. Това, което първоначално изглежда като експеримент, постепенно се превръща в модел. Ескалацията не е резултат от неуспех, а от вътрешна логика: всяка следваща фаза се стреми да коригира недостатъците на предходната чрез по-радикални средства.

Последователността на групите, засегнати от процеса – помаци, роми, турци – не е случайна и не отразява различни политики, а различни етапи на една и съща логика. Всяка нова вълна разширява мащаба, усъвършенства инструментите и намалява готовността за компромис. Различието не се приема като устойчива социална реалност, а като проблем, който трябва да бъде окончателно решен.

Кампанията от 1984–1989 г. срещу турското население представлява кулминацията на този процес. Тя съчетава натрупания институционален опит, стабилизираната легитимационна рамка и убеждението, че държавата разполага с достатъчно ресурси, за да наложи окончателно решение. Това не е начало, а крайна фаза – моментът, в който проектът достига максималната си концентрация.

Тази дълга ескалация обяснява защо възродителният процес не може да бъде редуциран до конкретен период или персонализиран чрез фигурата на политическото ръководство. Той не е продукт на внезапна воля, а резултат от постепенно натрупване на идеи, практики и институционални навици. Процесът разкрива не аномалията, а устойчивостта на националната логика в условията на историческа невъзможност за външна реализация.

15.9. Провалът: когато проектът се обръща срещу себе си

Възродителният процес е замислен като последен, решителен опит за стабилизиране на националния проект чрез вътрешна хомогенизация. Той предполага постигане на три основни резултата: редуциране на различието, засилване на лоялността и дългосрочна социална стабилност. Реалният резултат обаче е точно обратният. Проектът не просто не постига целите си, а започва да ги подкопава систематично.

Първият и най-очевиден ефект е радикализацията на идентичността. Там, където държавата очаква разтваряне и асимилация, тя получава затваряне и втвърдяване. Насилието не изтрива малцинствените идентичности, а ги кондензира. Колкото по-силен е натискът, толкова по-ясно и устойчиво се артикулира различието. Това е структурен ефект, а не културна реакция – идентичността се формира в условията на заплаха.

Вторият ефект е разрушаването на лоялността. Възродителният процес предполага, че чрез елиминиране на видимите маркери на различие държавата ще произведе по-хомогенен и по-лоялен национален субект. В действителност резултатът е масова емиграция и трайно отчуждение. Лоялността не може да бъде наложена чрез заличаване на идентичността; тя изисква признание, а не принуда. Там, където това признание липсва, принадлежността се превръща в отрицание.

Третият ефект е международната изолация. Проект, който е замислен като вътрешно решение на „национален проблем“, произвежда външнополитически последствия, които надхвърлят първоначалните му параметри. Възродителният процес изважда България от рамката на относителна нормалност, в която тя функционира в края на социалистическия период, и я превръща в обект на международна критика и натиск. Това допълнително подкопава представата за стабилност, която процесът трябва да осигури.

Тези три ефекта – радикализация, емиграция, изолация – не са случайни странични резултати, а логически следствия. Проект, който се опитва да реши проблем на идентичността чрез насилие, неизбежно произвежда повече идентичност, повече съпротива и повече нестабилност. Провалът на Възродителния процес произтича от неговата концептуална несъстоятелност, а не от начина на изпълнение.

Тук срамът придобива специфичния си исторически статут. Той престава да бъде временно морално неудобство или пропаганден дефицит и се превръща в трайно наследство. Не защото насилието е било прекалено, а защото е било упражнено в името на една цел, която самата история вече е направила невъзможна.

15.10. Насилствено завършване на невъзможното

Възродителният процес може да бъде разбран само ако бъде поставен в рамката на един по-дълъг и по-стар национален стремеж – стремежът към завършеност, който не допуска граници, нито вътрешни изключения. Когато възможността за външна реализация на този стремеж е окончателно затворена, проектът не се отказва от себе си. Той се обръща навътре и търси завършване там, където все още разполага с власт.

Възродителният процес не е историческа аномалия, нито случайна жестокост на един късен режим. Той е последният опит за насилствено довършване на националния проект в момент, когато самият проект вече е исторически невъзможен. Това напрежение – между упорството на една логика и отсъствието на реален хоризонт за нейното осъществяване – придава на процеса неговия трагичен характер.

Насилието тук не е израз на сила, а симптом на предел. Колкото по-настойчиво държавата се опитва да наложи хомогенност, толкова по-ясно става, че тя се сблъсква със собствените си граници. Идентичността, върху която се упражнява натискът, не се разтваря, а се съпротивлява – не непременно чрез открит конфликт, а чрез устойчиво несъгласие и отказ от вътрешно приемане.

Така възродителният процес разкрива не завършека, а краха на националния проект в неговата класическа форма. Това не е морална присъда, а историческа констатация. Проект, който не е способен да приеме собствената си невъзможност, неизбежно се обръща срещу собственото си население. И в този акт той произвежда не стабилност, а трайна рана – онази форма на исторически срам, която не може да бъде изтрита с връщането на имената, нито заличена с мълчание.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.