От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 02 Orwell Nationalism

 

Както става ясно още в самото начало на текста, Оруел използва понятието „национализъм“ в един пределно широк смисъл, който позволява подвеждането под него на изключително много мисловни и поведенчески стереотипи. В такъв смисъл опитите за някакъв вид по-тесен и конкретен анализ на твърденията му ми се виждат предварително обречени на неуспех. За самия мен най-важното заключение – и предупреждение – на този текст се състои в посочването на опасностите от „анти“-мисленето. (Под „анти“-мислене разбирам такова, което изхожда от основната предпоставка, че някакво друго, предхождащо го мислене, трябва на всяка цена да бъде унищожено, изличено, по възможност премахнато от света). Казано по-просто, предупреждението на Оруел е предупреждение срещу партизанщината, срещу едностранчивата мисловна агресивност и войнственост, която не успява да открие в заобикалящия свят нищо друго, освен мишени за атаки и агресии. Показателни в това отношение са историческите развития на понятията „антифашизъм“ и „антикомунизъм“, които в края на краищата водят до удивително подобни едни на други резултати.

Основен пример за постепенната еволюция на първото понятие, не ще и дума, е следвоенната история на бившите социалистически страни, от която бих посочил тук няколко красноречиви факта от годините 1945-1950 в ГДР. Понятието „антифашист“ е изпълнено първоначално с високо морално съдържание (обикновено с него е била свързвана история на дълги и тежки гонения на хора, прекарали поне последните дванадесет години от живота си във възможно най-мъчителни условия, нерядко в нацистки концентрационни лагери). Носителите му са хора с доказани идеали, заплатили за тях огромна цена, нерядко на ръба на физическото унищожение. И това им дава огромен авторитет в новото общество. Тук обаче най-неочаквано се оказва, че те се намират в тежка „конкуренция“, по отношение на моралната аура, придобита в резултат на мъченията и преследванията, с една друга група на масови жертви – евреите – които дори имат странното предимство, че, за разлика от социалистите и комунистите, са били преследвани напълно независимо от политическите и човешките си позиции, просто поради факта, че принадлежат към една „раса“ (а всъщност народностна група), обявена за нечовешка. Изведнъж моралният статус на „антифашизма“ се оказва някак оспорен, подложен на сравнение, може би дори на съмнение. Кои всъщност са по-големите жертви – преследваните по политически причини или преследваните просто заради принадлежността си към еврейството? Нещата придобиват един неочаквано драматичен обрат когато, най-неочаквано, през 1948 г., товарищ Сталин започва нова кампания на масови преследвания в Русия, този път насочена срещу руски евреи, в резултат на което целият заявяван до този момент интернационализъм и солидарност с еврейските жертви на нацизма се изпарява яко дим и източногерманските комунисти поемат бавно, но сигурно по пътя на една антисемитска политика, която – О УЖАС! – в края на краищата ще ги доведе до позиции изключително близки до националсоциалистическите. Особено важно е да се отбележи тук, че понятието „антифашист“ се оказва изключително удобно именно от гледна точка на инструментализацията, на използваемостта си за каквито си поискате политически цели, тъй като само по себе си то не съдържа някакви морални критерии, нито пък подобни изисквания към носителите си. Да бъдеш антифашист означава на първо (а при определени политически условия и единствено) място, да бъдеш „анти“-нещо-си, да се бориш за неговото унищожаване и премахване, без това непременно да поставя някакви морални ограничения върху избора на средствата. Самата семантика на понятието вече показва това (както го показва и текста на Оруел): „анти“-мисленето по принцип не е обременено с някакви морални съображения. Това е мислене на борбата за победа и вземане на надмощие, а не за постигане на някакъв вид морално желателен личен или колективен статус. В чистата си форма това е мисленето на Свети Игнаций Лойола: „Целта оправдава средствата“ – и това е всичко.

Толкова за този силно показателен исторически епизод. Нека сега погледнем какво се случва с понятието „антикомунист“ по долу-горе същото време в Западна Германия (и, което е далеч по-актуално за нас – в днешна България). Когато канцлерът Аденауер, малко след края на войната, избира политиката на „помирение и опрощение“ по отношение на бившите нацисти, все още малко хора в Западна Германия си дават сметка какви точно ще бъдат последствията от това за обществото като цяло. Самите американци, поне в малкото години, изминали между края на Втората световна война и последвалата я малко след това друга, вече Студена война, не са особено очаровани. За тях е естествено, че, за да бъде обществото прочистено от гигантското бреме на натрупаната вина и идеологическо мракобесие, е нужно като минимум едно прочистване на поне най-високите обществени етажи от бивши членове на управляващата нацистка върхушка.

Но това не се случва. Въпреки стотиците и хиляди процеси срещу военнопрестъпници, проведени от съюзниците, както и от самите германци – при силна съпротива от страна на огромното мнозинство от населението, което в продължение на още няколко десетилетия ще отрича щуро каквато и да било съпричастност с престъпленията на бившия режим – западногерманското общество, чак до след шестдесетте години, ще се окаже ръководено в немалка степен от бивши нацисти, като например Ханс Глобке, един от коментаторите на Нюрнбергските закони по време на Райха, който продължава да заема поста на началник на личния секретариат на Аденауер в продължение на цели седем години, въпреки немалките обществени протести вътре в страната и яростната критика откъм Източна Германия.

И решаващият аргумент при запазването на постовете на всички тези опетнени хора е, че те са „отлични антикомунисти“. Това работи желязно и американците, от които зависят доста много неща в политическия и обществен живот на Западна Германия, в края на краищата се съгласяват да оставят бившите нацисти по новите им постове, в замяна на твърда лоялност в борбата срещу новия враг – „прииждащият отвсякъде“ световен комунизъм. Както и в случая с антифашистите, антикомунистите изведнъж се оказват хора, чието поведение се оценява не въз основа на морални, а на чисто инструментални критерии. Човек не се интересува от цвета на една котка, ако тя умее да лови мишки. Точно толкова просто, точно толкова ясно.

Само че! Само едно или две десетилетия по-късно изведнъж се появява едно ново поколение германци, което най-неочаквано отказва да приеме логиката на поведение на родителите си. За него вече не е достатъчно „силно да люби и мрази“ някого си, то вече настоява за ясен и недвусмислен морал, за едни и същи критерии към всички участници в обществения живот, независимо от политическите страсти на момента. Идва годината 1968 – и за родителите-антикомунисти (и малко нещо бивши нацисти) изведнъж става ясно, че май са „отгледали змийчета в собствените си пазви“. Децата им отказват да бъдат антикомунисти и настояват да бъдат „просто“ морални хора (друг е въпросът, че немалка част от „шестдесет и осмаците“ на свой ред приемат авторитарни идеологии като маоизма и започват да ги използват като средство за борба срещу авторитарната идеология на родителите си).

Тук вече идва момента, в който е време да погледнем и към доста типичното развитие на българския антикомунизъм от последните двадесетина години и да посочим удивителните прилики между него и източногерманския антифашизъм, както и западногерманския антикомунизъм, отпреди няколко десетилетия. На първо място: българските антикомунисти масово си затвориха очите за най-голямото престъпление на бившия режим – продължилото повече от 30 години етническо прочистване на страната, като, вместо да настояват за обществено признание на факта на масовата поддръжка за етническите политики на бившия режим, предпочетоха да видят в самите себе си неговите основни жертви (виждате ли тънката прилика в момента на конкуренция между различните потенциални „жертви“, точно както в Източна Германия 40 години по-рано?) Съответно, също както в Източна Германия, отговорността за престъпленията на режима беше охотно прехвърлена върху раменете на „управляващата върхушка“, като собствената подкрепа за нейните етнически политики удобно беше заметена под килима, отречена, подложена на масово премълчаване, отхвърлена и „изчистена“ от колективното съзнание по всички възможни начини. Всичко точ-в-точ както в Източна Германия (но НЕ И в Западна, където въпросът за поемането на отговорността и осъзнаването на факта на колективното съучастие малко по малко си пробива път и се превръща в лайтмотив на обществения живот, ВЪПРЕКИ многото нацисти по управленчески постове). Още една удивителна прилика между развитията в най-нова България и следвоенна Източна Германия е начинът, по който властващият при стария режим обществен тон и дискурс малко по малко си пробива път и отново заема доминантната позиция, която е имал преди това. Става дума, разбира се, за антисемитския дискурс в ГДР и националистическия, антитурски – в днешна България. Процесът може да бъде проследен стъпка по стъпка и в двете общества, с прилики, които просто спират дъха! От първоначалната готовност за признаване на вината и отговорността, в резултата на която се стига до избягване у нас на гражданския конфликт, може би дори война, подобна на сръбската, в началото на 90-те години, постепенно се прави завой към едно антитурско говорене и мислене, първоначално ограничено само до „турската партия“ и нейната, утвърждавана като далеч по-голяма от онази в „българските партии“, „невиждана“ корупция, та чак до пълното нормализиране на антитурския дискурс някъде от началото на 2000-та година насам, за да се стигне до напълно абсурдната ситуация, при която премиерът на републиката (да не говорим за лудите от „Атака“) заявява публично, че „възродителния процес“ бил „по принцип добра идея“, само че осъществена лошо.

По същия начин, по който в ГДР е било възможно да бъдеш едновременно антифашист и антисемит, така и в днешна България е възможно да бъдеш едновременно антикомунист и националист – въпреки че по този начин ти разбира се продължаваш и поддържаш основното идейно и практическо наследство на комунистите – техния национализъм. Не съм сигурен, че има и пет души в България, които да са склонни да видят ясната несъвместимост между тези неща, но поне следвоенната история на Източна Германия (и донякъде Австрия) показва повече от ясно докъде водят те.

Надявам се всичко това да е достатъчно, за да се види принципното родство между понятията „антифашизъм“ и „антикомунизъм“, както и родовата им връзка с мисленето от типа „анти“, на което според мен се противопоставя Оруел и което си остава тъй силно разпространено, тъй слабо проблематизирано, в милата ни родина.

 

 
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Перверзна любов

Дубравка Угрешич 01 Ное, 2010 Hits: 21811
Първата родина, Югославия, изискваше…