Либерален преглед публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
Глава XI: Деветнадесети Май
Конвенцията за определяне на агресора предизвика паника в София. Обнародвана на 24 май 1933 г., тя беше подписана в Лондон на 3 юли от Югославия,
Румъния, Чехословакия, Гърция, Полша и Русия. В нея за агресор се определя всяка държава, която (наред с други неща) подкрепя въоръжени банди, навлизащи в друга държава и не предприема мерки срещу тях. Явно България трябва да промени своята политика! Мнозина българи настояваха Мушанов също да подпише Конвенцията, но той се измъкна с неубедителни извинения, а после изчезна на екскурзия с италианския министър.В деня на подписването на Конвенцията цар Борис неочаквано замина за чужбина. Възмутено се отричаше, че пътуването му било с политическа цел! Въпреки това, той сондира позицията на западните сили; но нито една – дори Италия (която вече тайно планираше своето абисинско начинание) – не беше готова да подкрепи български авантюри. Затова му се наложи да отстъпи пред засилващото се в България движение за приятелство с Югославия (шумно изразено, откакто убийствата бяха престанали); освен това бе изплашен от Офицерския съюз – вече се носеше слух, че Съюзът ще постави Велчев начело. На 17 септември 1933 г. цар Борис, на път за дома, се срещна с крал Александър (за първи път след войната) на гарата в Белград.
Югославия бе отправяла многократни жестове към България. През април делегация от духовници, водена от архиепископа на Охрид, бе приветствана в София, въпреки че италофилите и екзархийските претенденти за Охридската и Скопската катедра виеха срещу „тези узурпатори“; после Югославия предостави вагони за износ на българско грозде. Франция също се включи, изпращайки М. Ерио с внушителна френска делегация на Международния радикално-демократичен конгрес в София през август; в отговор италофилите изразиха раздразнението си, като издигнаха камбанария край Цариброд и биеха камбаната ежедневно – в напомняне на „българите отвъд границата, че денят на свободата наближава“.
Но България упорито отказваше да се отрече от ревизионистките си претенции; затова съседите ѝ в крайна сметка сключиха помежду си пактове с цел да ги възпрепятстват. Тогава България започна да се оплаква и търси съчувствие. Отношенията ѝ с Турция охладняха още през пролетта заради оскверняването на турско гробище в Разград и неуместни изявления, че новата жп линия Хасково-Мъстанли щяла в крайна сметка да доведе до българско пристанище на Егейско море. Тези изявления, възприети като заплаха към Гърция, с която Турция предпочиташе да се сближи, вдъхновиха гръцко-турския пакт, сключен в Анкара на 14 септември, гарантиращ общата им граница. България отказа да се присъедини. Седмица по-късно турският премиер и външен министър посетиха София: но примирителните им речи бяха посрещнати с ледено мълчание, въпреки че в крайна сметка България поднови Договора за неутралитет и арбитраж, сключен с Турция през 1929 г.
Върховисткото раздразнение се изля върху турското и помашкото малцинство. Помаците в Родопите подготвяха бунт и масова емиграция към гръцка Тракия, но планът бе издаден. Случаят бе обвит в мистерия и планинска мъгла, а опитите ми да я разсея бяха осуетени от полицейския ентусиазъм да ми правят компания. После гоненията се удвоиха. Твърдеше се, че само от Петрички окръг през зимата са емигрирали тайно сто и десет семейства, но няколко групи били заловени и разстреляни от български гранични патрули.
Отхвърлянето на гръцко-турския пакт и световната криза в селскостопанските стоки (която правеше югославските жп услуги от съществено значение за нетрайните български стоки) засилиха позицията на онези, които настояваха за приятелство с Югославия; а пионерите на това движение вече не можеха да бъдат наричани „предатели, шпиони и сръбски агенти“, след като сам цар Борис (по принуда) се бе присъединил към него.
На голям митинг на 24 септември Петър Тодоров изложи външнополитическата линия на група „Звено“. Стамболийски, въпреки недостатъците си, е следвал разумен курс, каза Тодоров; но когато Цанков се опита да го продължи, бе свален от върховистите, подкрепени от „върховния фактор“, чиито министри били едва ли не негови писари. Външната политика не бива повече да се води по средновековен маниер – от царя – а от отговорни министри. Ако царят е конституционен монарх, той ще приеме решенията на министрите си; но ако се намесва в политиката, той слиза от високото си място и се превръща в държавник, който трябва да носи отговорност и да приема критики. България трябва да престане да разчита на Италия и да следва непобедимата Великобритания, заключи Тодоров.
Зад думите на Тодоров стоеше широко разпространено убеждение, че цар Борис е обвързал България с Италия и Германия: че отношенията му с Югославия са неискрени. Италофилите все още контролираха Военното министерство; терористичните нападения продължаваха. През втората половина на 1933 г. югославяните съобщиха за петнадесет опита за преминаване на границата, осуетени от техни патрули. В края на лятото нападатели, водени от трима главатари, преминаха през Гърция и оставиха бомба с часовников механизъм в пакет под вестник на маса в кафене в Гевгелия: експлозията, по думите на Михайловистите, разрушила кафенето и убила десетима „сърби“. После нападателите взривили участък от жп линия, но били преследвани и убити на връх Каймакчалан, след което „Свобода или смърт“ публикува портретите им. Инциденти имаше и по румънската граница.
Но Малката Антанта проявяваше търпение. След конференцията в Синая крал Александър и кралица Мария посетиха цар Борис и кралица Йоанна във Варна на 3 октомври – годишнината от възкачването на царя. После в София пристигна румънският външен министър; а на 31 октомври цар Борис и крал Карол се срещнаха с министрите си край Дунава при Русчук. Но на 26 октомври унгарският премиер генерал Гьомбьош и външният министър де Каня бяха посрещнати възторжено в София, организирани бяха и факелни демонстрации с войнолюбива насоченост срещу Югославия; тогава Мушанов отново заговори за „нашите законни права – правата на малцинствата“ като цена за българското съгласие. На 10 декември обаче цар Борис, кралица Йоанна и Мушанов бяха топло приветствани в Белград; месец по-късно те посетиха крал Карол в Синая. Без съмнение цар Борис вече знаеше, че плановете на Италия изключват балкански авантюри; затова се стремеше да предотврати бунт в България срещу италофилите и да отнеме вятъра от платната на група „Звено“, като поеме политика на помирение със съседите, макар и сдържайки приятелството с Югославия в рамките на „коректни отношения“.
Но България, макар и да заявяваше вярност към мирните договори, отказваше да се отрече от ревизията им; а Гърция се страхуваше от южнославянска Антанта. Италианският министър веднъж ми каза, че Италия би могла да си затвори очите за евентуално югославско завземане на Солун, при условие че Югославия признае италианско върховенство в Адриатика; добави също, че Италия би предпочела България пред Гърция по отношение на Дарданелите. Именно от това се боеше Гърция – и затова настояваше за Балкански пакт със или без България; а зараждащото се и проблематично приятелство с България не бе достатъчно, за да се възпре Югославия. Балканският пакт бе парафиран в Белград на 4 февруари и официално подписан в Атина на 9 февруари 1934 г. от Югославия, Гърция, Турция и Румъния; той взаимно гарантираше териториалната цялост и военното сътрудничество срещу всеки агресор (както бе дефиниран в Лондонската конвенция). По-късно списание La Macedoine „разкри“ протокол, подписан в Белград на 27 март, предвиждащ нахлуване в България в рамките на 48 часа, ако тя откаже да потисне терористичните организации при официално искане; окупираните територии щели да бъдат евакуирани след унищожаването на организациите – освен ако жителите им не поискат обединение с държавите-нашественици.
Макар стойността на този пакт в случай на обща война да беше спорна, той раздразни Италия и вбеси върховистите. Мушанов – може би с цел да подразни Германия – обяви, че България възнамерява да възобнови отношенията си с Русия. Хер Надолни, по време на визитата си в София през октомври, бе заявил, че „успехът на Германия ще бъде и успех на България“; освен това цар Фердинанд още беше жив. Цар Борис посети Берлин, Мушанов – през май; тогава Германия (най-големият клиент на България) изведнъж започна да прави икономически отстъпки. На 17 май Мушанов обяви, че генерал Гьоринг ще посети София.
Югославия се стремеше да успокои българското раздразнение от Балканския пакт. Крал Александър придружи цар Борис през Югославия; а на 7 май външният министър Йевтич посети София. Бяха взети сериозни мерки за сигурността на Йевтич; но изглеждаше невероятно как свирепата вражда би могла да се превърне във „всеопрощаващо братство“ само по официална заповед – улиците бяха украсени с югославски знамена. Обсъждани бяха второстепенни въпроси. Йевтич ме увери, че ако отношенията се подобрят, терористичната Организация ще изчезне; но тя все още не бе изчезнала.
Точно в полунощ, докато в столицата се провеждаше голям прием в чест на Йевтич, настъпи пълен мрак (за три четвърти от час). Конна полиция препусна към клуба, където бе приемът, като копитата на конете хвърляха искри по паветата. Но нищо не последва.
На следващата сутрин на електрическата централа бяха изложени останките от черна котка, която била причината за прекъсването на тока. Мнозина сметнаха, че би било трогателно да си представиш как тази благородна котка седи със взор, вперен в часовника си, и в уречения момент скача без колебание сред генераторите – заради каузата!
На 1 февруари La Macedoine и La Bulgarie публикуваха декларация от името на Михайлов, Куртев и Настев, в която се заплашваше с възобновяване на „кампанията за освобождение на Македония от робство по единствения възможен начин…“, ако не бъдат предоставени малцинствени права на македонските славяни; в март имаше няколко инцидента по границата, няколко терористи бяха застреляни от югославски патрули. Появиха се разпалващи статии, обидни нападки срещу крал Александър, говореше се за „сръбски“ заговор срещу цар Борис. Мир призова за потискане на Македония, земеделския Пладне и комунистическия Ехо; на което Македония отвърна, че някой Юда, пишещ до Понтий Пилат – Мир, иска да разпне вестника на Националния комитет между двама разбойници! Националният комитет отново настоя за малцинствени права, за да може „македонците да се борят за независимост по мирен път“; и представи нов свидетел за „югославския гнет“ – инженер Петров, който заявил, че му се наложило да избяга от Южна Сърбия след среща с Бен Райли и Рис Дейвис (британски депутати) през септември 1932 г. Както и Татарчев, Петров изглеждаше по-скоро благосъстоятелен агитатор, отколкото разорен беглец.
Макар терористите вече да не убиваха в София, те отвличаха и убиваха другаде. През октомври 1933 г. отвлякоха бивш депутат от Цариброд и го затвориха в тютюнев склад край Кюстендил; но той грабнал пистолета на пазача си и избягал при селяни, които го предали на полицията. Едно английско момиче, посетило Горна Джумая, заподозряно като руски агент (понеже пътувало из Русия), било ограбено – отнели ѝ паспорта и ценни бележки: полицията не се намесила.
Докато Организацията на Михайлов съществуваше, изкушението да бъде използвана бе постоянно. През октомври Сдружението на запасните офицери и подофицерите проведе конгреси в Петрички окръг, настоявайки за малцинствени права в Южна Сърбия и излаз към Егейско море. През април (1934 г.) генерал Жеков обиколи окръга. После се разнесе слухът (впоследствие потвърден), че вълковистите възнамеряват да мобилизират македонската милиция и да завземат София (на 23 май); части били преглеждани: отряди провеждали редовни учения, усвоявайки как се взривяват мостове и военни влакове.
„Облагането с данък за каузата“ също продължаваше. През август 1933 г. Куртев пише за „любовни писма“, изпратени до 42 фирми или лица из цяла България (някои от тях не били македонци), с искания за суми от 100 000 до 10 000 000 лева; но на 8 декември Настев докладва, че нямало отговор, затова „трябва да вземем мерки спрямо един от тях за назидание“. През февруари 1934 г. Бунев нарежда на агент в Станимака да поиска от някого 1 000 000 лева в срок от петнадесет дни, иначе „ще бъде съден по законите на Организацията“. На 14 май бе въведен нов „данък“ върху кози и говежди кожи в Петрички окръг; но още през януари генералният секретар на Министерството на земеделието бе предоставил дървен материал на Македонския културно-икономически съвет, който бил продаден „за културни и икономически нужди“ – така че терористите да демонстрират благотворителност, като построят болница! В началото на май се обсъждаше бойкот на командира на Неврокопския гарнизон – „или други мерки“. И така нататък.
Междувременно вътрешнополитическата ситуация се влошаваше все повече. Над входа на Събранието висеше позлатеното мото: „Съединението прави силата“; вътре представителите на тринадесет партии и множество фракции (пропорционално повече от двойно над броя депутати, които стигат за управление в съседни държави) се бореха за лична власт, докато икономическият хаос парализираше селяните, тласкайки ги към „бунт, братски кланета, анархия и неизвестност“.
През есента на 1933 г. Българската търговска камара осъди „нарастващата корупция и подкупи сред държавните служители“; през пролетта вестниците от всички цветове изобилстваха от най-фрапиращи примери за това (една от причините бяха многомесечните закъснения в заплатите и пенсиите). Държавните служители бяха цяла армия, вършеща възможно най-малко работа, затова всяка административна процедура беше мъка, която можеше да се облекчи само с подкуп. В Националната банка се чакаше петдесет минути, за да се осребри чек. Политици често продаваха държавни постове. Измисляха се длъжности, дублираха се формуляри, докато колелата на държавната машина се оплитаха в бюрократична паяжина; всяко министерство се превръщаше в партиен феод, в който министърът наемаше колкото може повече свои чернокостюмени поддръжници. Тези управленски корсари се стараеха да задържат властта чрез масови арести и процеси срещу „комунисти“, а никой вестник не смееше да спомене ролята на Георги Димитров в процеса за подпалването на Райхстага. Група „Звено“ настояваше за безпартийно управление, Цанков организираше щурмови отряди, а цар Борис призоваваше за единство и по-малко приказки. През декември бяха приети законопроекти за ограничаване на „приказливостта“ (традиционен български недостатък) в Събранието и за забрана на уволненията на служители в Министерството на финансите (само там!) по политически причини.
Но кабинетът беше безнадеждно разединен. Земеделците настояваха за четвърто министерство; но справедливото им искане бе компрометирано от връзките на Димов с Михайлов и прочутата му корупция – той бе превърнал своето министерство в „Министерство на обществената корупция“ и се бе обогатил толкова бързо, че през ноември 1933 г. Никола Захариев отказа повече да има нещо общо с него и застана начело на дузина земеделски депутати-дисиденти редом с Омарчевски.
През май настъпи кулминацията. Земеделските министри решиха да свалят правителството, ако не наложат волята си. Те избраха да пожертват радикала Костурков, министър на железниците, разчитайки на подкрепа от дясната опозиция. На 4 май го обвиниха – крайно несправедливо – че бил уволнил 4 694 железопътни служители, за да назначи свои партийни привърженици, въпреки че той бе изкоренил корупцията в министерството си и се ползваше с широка почит заради необикновената си честност. Сред бурни страсти бе организирано гласуване срещу него и той подаде оставка. Когато напускаше Събранието, всички говореха, че тази гавра бележи края на парламентарното управление; в един коридор журналист се опита да ми продаде нечии планове за преврат. „Нашето управление не е демокрация, а чиста и проста организация на разбойнически банди“, написа Мир на 12 май.
Но Мушанов отказа да даде министерството на Костурков на земеделците: министърът на просветата бе обвинен в нередности; от министъра на войната се изиска обяснение защо няколко месеца по-рано е уволнил петима генерали след консултация с адютанта на царя, но без да уведоми Военния съвет. На 9 май генерал Кисов подаде оставка. Изглежда, че Кисов и Бакърджиев възнамерявали да арестуват водачите на Офицерския съюз, но царят смятал, че е нужно по-фино действие; назначил генерала Ватев – тогава президент на Съюза – на мястото на Кисов. Генералите Бакърджиев, Здравко Георгиев, Босилков и Соларов (вълковисти) заплашили с оставка – после, странно, се отказали.
На 14 май Мушанов подаде оставката на окастрения си кабинет пред царя, който, след консултация с партийните лидери, му възложи да състави нов кабинет. В продължение на три дни Мушанов се опитваше – после призна провала си.
Атмосферата бе наситена с напрежение. Изпитвах силно изкушение да предскажа преврат. Имаше военни водачи-вълковисти и терористи на Михайлов с контрол над македонската милиция. Цанковистите организираха огромен конгрес в София за 20 май; вярваше се, че възнамеряват да вземат властта. Земеделците започнаха контраподготовка. На 18 май делегация от запасни офицери настоя царят да формира безпартийно правителство. Царят се колебаеше.
Затова Съветът на Офицерския съюз реши да действа. Група „Звено“ се съгласи. Правителството бе рухнало. България бе в опасност от гражданска война. Всяко решение, което царят би предложил, щеше да е в интерес на италофили и германофили. Старите методи щяха да продължат. Но страната се нуждаеше от нови. Цветът на армията принадлежеше на Съюза – а онези, които не принадлежаха, бяха вълковисти. Съюзът се управляваше от Съвет на Дванадесетте; от тях президентът (Ватев), вицепрезидентът (генерал Златев) и трима цивилни политически членове (Велчев, Кимон Георгиев и Каракулаков) съставляваха Изпълнителния комитет. Те имаха програма – по-голямата ѝ част бе изготвена от политическите членове в напрегнати вечери в апартамента на Петър Тодоров. Заповеди за действие, подписани от генерал Ватев, вече бяха в ръцете на съюзници из цялата страна; те очакваха предварително уговорения кодов сигнал, за да действат.
Но за една нощ Ватев бе станал „царски човек“. Вече министър на войната, той в последния момент отказал да действа без заповед от царя. Макар и да бе изместил Бакърджиев и Соларов, той назначи вълковиста генерал Йовев за началник на Генералния щаб, а генерал Босилков – на мястото на Златев, който временно командваше гарнизона в София. На следващия ден щели да заемат постовете си и, според слуховете, да интернират водачите на Съюза, докато царят състави каквото правителство си пожелае. Затова Велчев и колегите му решили да действат без Ватев. Златев поел командването. „Животите ни са в твоите ръце“, казал му Велчев.
Случайното пристигане на Стивън Хийлд от Чатъм Хаус ме задържа в хотел „България“ до два часа сутринта на 19 май. Когато тръгнах към дома си, забелязах, че стражите пред Военното министерство са утроени. Офицери се разхождаха на групи. Силна конна полиция охраняваше Централната поща; полицаи надничаха в пощенските кутии. Втурнах се към квартирата си и се обадих на кореспондента на The Times; но доктор Дамянов не сметна подозренията ми за достатъчна причина да става от леглото. Излязох отново в призрачната нощ на София с пустите улици. Надолу по един булевард видях сянка да се движи на далечно кръстовище. Застанах да слушам. Чу се равномерното туптене на крачки – в града войници маршируваха. Ускорих крачка и срещнах кореспондента на Le Temps. „Какво ново?“ – попитах. „Нищо – може би Мушанов все пак ще състави кабинет утре.“ Извиках от леглото недоверчивия Дамянов. Когато се приближихме до Централното управление на полицията, близо до Двореца и Военното министерство, открихме, че улиците наоколо са пълни с войска. Знаехме вече. Офицери тичаха из зданието на полицията (в тази нощ – щаб на Съюза). Наредиха ни да влезем, разпитаха ни остро, после казаха: „Вървете си у дома, иначе може да не успеете да стигнете. Това е просто нов обиск за оръжие, както миналия юни.“ За онзи обиск се говореше, че бил репетиция, припомних си.
Отидохме да събудим архиваря на Британската легация, надявайки се, че компанията на британски служител ще ни даде свобода на придвижване. Той живееше в кооперация до къщата на Гиргинов – вече охранявана от войници. Един офицер ни изгледа подозрително. Приел, че си отиваме. Но не можахме да събудим архиваря. Излязохме. Офицерът даде знак. Двама яки пехотинци скочиха зад нас с насочени щикове. Бяхме арестувани. Без обяснения ни отведоха обратно в щаба на Съюза. Артилерия и картечници вече бяха пристигнали, военни патрули обикаляха улиците.
Позорното ни връщане предизвика раздразнение. Все пак един весел полковник прие нещата с чувство за хумор. Но настоя, че трябва да си вървим. Къде живеем? Отказах да кажа, настоявайки да ни заведат в Британската легация – смятах, че по-лесно ще ни пуснат оттам, отколкото от квартирата ми. И така, бяхме откарани под полицейски ескорт. Офицери с гранати на коланите ни разпитаха, но ни пуснаха. Беше вече четири сутринта. Затропах на прозореца. Показа се сънлив портиер. „Искам да видя посланика“, казах. „Но той е в леглото.“ „Предполагам – отговорих, – но трябва да го видя.“ Надрасках „coup d’état“ на картичка. Скоро бяхме приети и Чарлз слезе, носейки спасително уиски със сода. Загрижено разпитваше за безопасността на царя. Никой не знаеше чий е превратът. В легацията останах до обяд, когато прозвуча „отбой“.
В един часа сутринта войски бяха обградили София, после влязоха да заемат обществените сгради. Телефоните бяха прекъснати, министрите – любезно охранявани в домовете си. Никой не можеше да се движи по улиците. Но не бе изстрелян нито един патрон, не бе пролята нито капка кръв. „Това беше“, каза кметът на Париж, който бе на посещение в София, „най-елегантният преврат.“ Старши вълковистки офицери бяха арестувани по квартирите им. Командирът на царската гвардия опитал да окаже съпротива, но бил обезвреден. Генерал Ватев бе внезапно заловен от офицери, които нахлули в стаята му, когато се опитвал да се обади в кавалерийските казарми. Телефонът паднал. Ватев извикал:
„За убиване съм, но не за позор!“
„Имаш си пистолет“, дошъл хладният отговор. Генерал Златев заел мястото му. Провинциалните гарнизони вече бяха действали по предварителните заповеди на Ватев; на следващия ден получили съобщение: „вместо Ватев – Златев“.
Вечерта преди това Мушанов попитал Муравиев дали мисли, че преврат е възможен. „Всичко е възможно“ – бил отговорът. Муравиев едва бил стигнал у дома, когато приклади затракали по вратата му; за него историята наистина се повторила! Рано сутринта Мушанов, поглеждайки през прозореца и виждайки войници, опитал да се обади на министъра на войната. Казали му, че частни лица не могат да ползват телефона.
„Но аз съм министър-председателят“, възразил той.
„Вече не сте“, бил краткият отговор.
Съветът на Съюза бе настоял Велчев да оглави военно правителство, съставено от самите тях, с аргумента, че така Съюзът ще е сигурен, че злините от 1923 г. няма да се повторят; но Велчев отвърнал, че задачата на армията не е да управлява и че, ако се опита, ще оплете нещата. Войниците не израстват чрез политически умения; а генералите биха отказали да се подчиняват на капитани и полковници, превърнали се в министри или заместници, и резултатът би бил хаос. Още от преврата през 1923 г., който Велчев (както често казваше) преживял, само за да съжалява, Военното министерство тайно държеше юздите на властта; главната цел на Велчев била да сложи край на това състояние. Трябвало да се даде пример. Армията била единствената национална сила, способна да удържи враждуващите фракции и да състави национално правителство; но щом това стане, тя трябвало да се прибере по казармите, подчинена на собствената си йерархия, и да остави родолюбиви експерти да управляват. Министърът на войната трябвало да представлява армията в кабинета. Но Велчев отказал да заеме този пост, за да не изглежда, че е замислял преврат за лична изгода; нито пък приел друга длъжност, от която би се изключил някой негов военен колега, защото, макар и неактивен офицер, се чувствал част от Съюза. И желаел да даде пример за готовност да служи без признание и възнаграждение. Избягваше и публичността, никога не говореше публично, не даваше интервюта. Първата ми среща с него бе строго частна; но някак си между нас се зароди топло приятелство. Цитира веднъж пред мен страници от световната история, за да докаже, че безкористният пример е тайната на истинското лидерство.
В крайна сметка Съветът на Съюза упълномощи Велчев да избере министър-председател. Той избра Кимон Георгиев, зад когото стояха двеста безпартийни идеалисти от група „Звено“. Но в кабинета беше нужен и представител на земеделците. Бившите министри на Стамболийски бяха прекалено очернени от пропагандата. Вечерта на 18 май Георгиев повозил Гичев с кола и го помолил да скъса с Димов и неговите съмнителни връзки с михайловистите; но Гичев се колебаел да направи решителна крачка. Будувал цяла нощ, с приглушена светлина. Попитан отново на зазоряване, пак се колебаел – затова поканили Захариев, който приел.
Министрите на Георгиев бяха истински българи от сърцето на страната, хора с доказана почтеност, високо подготвени чрез образование или опит за поверените им министерства. Самият Георгиев оглави Министерството на правосъдието. Пенсионираният генерал Петър Мидилев (вицепрезидент на Сдружението на запасните офицери) стана министър на вътрешните работи; Златев – на войната; Петър Тодоров – на финансите; Янаки Моллов – на просветата; Коста Бояджиев – на народното стопанство; Захариев – на съобщенията. Франкофилският демократ и министър в Париж Константин Батов стана външен министър – знак, че Италия е отхвърлена; но в дипломатическата служба не бяха направени промени, освен уволнението на един-двама известни михайловисти. Броят на министерствата беше намален до осем (макар че офицери поеха ръководството на железниците и телеграфа). Каракулаков стана генерален секретар на кабинета; Велчев, като съветник на премиера, се превърна в „мълчаливата силна фигура“ зад кулисите.
В пет часа сутринта Георгиев и Златев отишли в Двореца. Приел ги адютантът на царя, генерал Панов. Царят се облякъл във военна униформа, за да ги посрещне. Никой от двамата не е разказал какво точно се е случило; но се говори, че Панов подслушал как царят протестира срещу намесата на армията, казвайки, че Конституцията е отменена, и заплашил с абдикация. На което Георгиев отвърнал:
„България може да съществува без цар, но не и без стабилно правителство.“
Два часа по-късно Мушанов се отказал от мандата за съставяне на кабинет и посъветвал царя да приеме промяната; след което царят подписал указа за назначаване на новото правителство, което незабавно оповести програмата си.
Партийната система, заяви то, не е успяла да предотврати тежка морална и политическа криза; затова армията, за да сложи край на анархията, е съставила правителство на Националния съюз, което да реорганизира държавата чрез постоянни служители, назначавани и уволнявани единствено според заслугите им. Правителството ще сложи край на финансовия хаос, ще се погрижи специално за земеделието и селата; ще понижи непомерните цени на индустриалните продукти; ще защити труда чрез радикално социално законодателство; ще реорганизира образованието според реалните нужди на страната; ще осигури по-бързо и евтино правосъдие; ще възстанови държавната власт в цялата страна; ще развива добри отношения с всички държави и ще възстанови отношенията с Русия.
Когато на обяд войските се прибрали в казармите, били бурно аплодирани. Настъпи широко облекчение от промяната, в правителствените учреждения се възцари внезапна ефективност и оживление. През първата вечер беше въведен вечерен час; няколко нощи подред обществени сгради бяха охранявани (един стражар едва не ме прободе с щик пред телеграфната станция), но други признаци за преврат не се забелязваха.
Всичко преминало спокойно и в провинцията, въпреки че недостойни чуждестранни вестници фабрикуваха сензации. Бившите министри на Стамболийски (наричани земеделци Пладне по името на вестника си) бяха доволни. Обеднелите селяни, казаха ми те, били разочаровани от празни обещания и се надявали новото правителство да изпълни програмата си (която до голяма степен била тази на Стамболийски); радвали се, че Цанков е изпреварен, и се съгласявали, че временното спиране на парламентарния режим било наложително.
Провинциалният печат ентусиазирано подкрепи новото правителство – в рязък контраст с хладната реакция на шовинистичната преса в София. Дори Мушанов призна, че парламентарното управление е станало невъзможно. Цанков ми каза, че тази промяна е „може би най-голямото събитие в историята на съвременна България“; но когато видя, че новото правителство го пренебрегва, макар и да възприело голяма част от програмата му, той рязко се обърна срещу него и започна да заговорничи с вълковистите.
Генерал Вълков беше незабавно отзован от легацията в Рим и изгонен от България. Генералите Бакърджиев, Здравко Георгиев, Кисов, полковник Пърков, поручик Корнетчки и други известни вълковисти (възможно общо 37) бяха пенсионирани. „Шпионската афера“ беше окончателно закрита на 2 септември, когато армейска заповед обяви, че сред българските офицери никога не е открит нито един шпионин или предател: Маринополски и Алексиев бяха обявени за неопетнени; след това на гроба на Маринополски беше отслужена панихида с пълни военни почести. Някоя гореща глава дори хвърли бомби в празните къщи на генералите Бакърджиев и Маринков, за да отбележи случая!
Генерал Ватев беше освободен, но говореше толкова шумно и възмутено, че беше изпратен в провинциален град; когато обаче се опитал да се върне тайно в София, беше изселен във Виена.
Събранието беше закрито. Георгиев заяви, че ще създаде „силна, авторитетна и компетентна изпълнителна власт, която да изгради нова България“, подготвяйки се за Събрание, в което една трета от депутатите ще бъдат свободно избрани политически представители; те щели да арбитрират по национални въпроси между останалите, които ще представляват икономически и професионални съюзи. Мъртва беше старата форма на парламентаризъм „с нейните унизителни сцени и родово-кланов дух“.
Тогава група „Звено“ се саморазпусна – пример, който политическите партии не последваха; поради което те бяха разпуснати със специален указ, вестниците им – спрени, имуществото им – ликвидирано. Разпуснати бяха и фашистките организации – правителството не желаеше никакви „ризи“. Но в София останаха единадесет всекидневника, представящи всички нюанси на общественото мнение. Дори Македония продължи да излиза. Въведена бе официална цензура – под ръководството на очарователния враг на михайловистите Куличев; но тя допускаше безкрайно повече свобода, отколкото окултната цензура на терористите в миналото. Само разпалената политическа пропаганда бе забранена.
На революционните организации беше наредено да се саморазпуснат. Протогеровистите незабавно спряха Революционен лист и се превърнаха в обикновени граждани. Но водачите на михайловистите се укриха при приятели; наредиха на свои агенти да събират налози чрез заплахи, да укриват оръжие, да действат чрез Националния комитет и неговите организации, които – поне на теория – не бяха политически и затова не бяха разпуснати заедно с партиите.
Георгиев, Велчев и техните съратници бяха осъдени на смърт от михайловистите; планирани бяха покушения. Затова правителството отмени формалността с царското потвърждение за изпълнение на смъртни присъди и екзекутира един терорист, убил имигрант десет дни преди преврата. Този единствен пример се оказа достатъчен, за да се предотвратят атаки срещу новите управници.
В нощта на преврата войски заеха стратегически пунктове в Петричкия окръг и поеха контрола над движението. Една от първите мерки на правителството бе да слее шестнадесетте окръга на България в седем области; Петричкият окръг бе разделен между Софийска и Пловдивска област и бяха изпратени нови служители, които да поемат управлението. Народът ги посрещна радушно с камбанен звън, но незабавно поиска училища, напояване и справедливо разпределение на земята. Военни съдилища веднага започнаха да разследват престъпленията на терористите и бяха залети от жалби. През ноември Георгиев направи обиколка на окръга – първият министър-председател, който го бе посещавал.
В началото на юни войски започнаха издирване на оръжие, архиви и терористи в окръга. Тъй като Военното министерство и Върховното командване вече бяха прочистени от вълковисти, „всемогъщата“ Организация се разпадна. Само шестима оказаха съпротива! На 14 юни, спрени от патрул край Разлог, те открили огън; но войниците били поразени да видят как един от бандата умишлено застрелва човек до него – оказал се пленникът им Кавракиров! Трима били убити, двама заловени. Освободени от терористичен контрол, милицията и населението с готовност започнаха да помагат на войската, която в рамките на месец събра над 11 000 пушки, 8 000 гранати, 50 картечници и друго бойно снаряжение. Откритията продължиха, а през ноември бяха конфискувани големи количества експлозиви в Кюстендил. Около 300 терористи бяха интернирани.
През август всички членове на Националния комитет и няколко михайловистки депутати (нарушили писмено поетото задължение да се въздържат от пропаганда) бяха интернирани; полицията заяви, че компрометиращи документи „доказват отново, че настоящият Национален комитет е и си остава орган, контролиран от разпуснатата незаконна Организация“. Но на имигрантите беше разрешено да изберат нов комитет – и конгрес в София под председателството на Григор Анастасов го направи незабавно. Новият председател, ветеранът революционер Димитър Мирчев, призова към разбирателство между „двете братски нации“ и към създаване на южнославянска федерация, в която македонците да се ползват с културни и политически права. Предшествениците на новия комитет не бяха оставили нито средства, нито счетоводни книги!
Правителството постанови, че всеки, който държи михайловистко имущество (оценено на 400 000 000 лв.) и не го декларира, ще бъде глобен и вкаран в затвора. Всички такива активи бяха конфискувани: пари, опиум и други стоки бяха иззети от известни софиянци, които бяха вложили в бизнеса си капитал, спечелен чрез изнудвания от терористите. Провинциалният печат с охота публикува разкрития за терористите, дотолкова, доколкото властите смятаха за разумно; шовинистичната преса в София умишлено ги пренебрегваше.
Въпреки че Кюстендил и Станимака бяха блокирани, а част от София претърсена, Михайлов и най-близките му помощници не бяха открити; затова бяха постановени строги глоби и затвор за всеки, който укрива или подпомага терористични водачи. На 7 септември полицията публикува описания и портрети на лица, издирвани за различни престъпления – сред тях Михайлов, Настев, Куртев, Дрангов и Черноземски; ако не се предадат в срок от десет дни, ще бъдат считани за виновни и всеки ще има право да ги залови – живи или мъртви. За първи път снимката на Михайлов беше публикувана – за да я видят всички негови врагове. България вече не беше безопасна за него. Но нима не би могъл да избяга в Южна Сърбия? Нали винаги се твърдеше, че той и „вътрешната“ му организация живеели там, обичани от цялото население? През нощта на 16 септември той и Менча, подпомогнати от бившия адютант на Вълков – капитан Точев, преминали границата – в Турция! Точев беше осъден на десет години тежък труд.
В Турция Михайлов заяви, че ще „продължи да работи за единството и независимостта на Македония“! Беше осъждан задочно на смърт от военни съдилища поне шест пъти, веднъж с Куртев и Настев – заради убийството на селянин, дръзнал да прочете протогеровистки вестник и да го даде на приятели; но Турция продължаваше да приютява този „политически беглец“ и вероятно се надяваше да го използва някой ден. За една година около двадесет и пет михайловисти бяха осъдени на смърт; но макар повечето да бяха арестувани, не бяха екзекутирани. Дрангов и Настев се опитаха да последват Михайлов; дегизирани като овчари, те бяха идентифицирани и арестувани на 25 октомври близо до турската граница. Други двама терористични водачи се предадоха в Русчук; трима бяха заловени в София, докато напускали къща, в която полицията не успяла да открие ловко прикритите им тайници. Черноземски беше избягал в Унгария още през 1932 г.
Безпристрастни наблюдатели скоро се съгласиха, че правителството на Георгиев е най-доброто, което България някога е имала. То било национално, радикално по цел – сходно с умерения британски консерватизъм – не приемало чужди политически доктрини, но било готово да заеме идеи; вдъхновено било от истинска демокрация. Страната най-сетне била добре управлявана. Георгиев и Велчев задавали тон на почти кромуеловска строгост.
Георгиев, когото срещнах за първи път на 20 май, впечатляваше с умереност и искреност; Златев ми се стори простодушен (но добродушен) войник – влезе внезапно, докато разговарях с Георгиев, който ме представи. Новите министри намалиха собствените си заплати с 50% (до 30 лири месечно), след което без излишни думи се заеха да изчистят административните Авгиеви обори с такъв ентусиазъм, че резултатите не закъсняха. От мрачно място, където цареше страх, София се превърна в град с чисти улици, поддържани градини и зелени тревни площи върху предишни пустеещи терени: бедните бяха обгрижени, за децата се полагаха грижи, санитарните условия бяха подобрени, болните получаваха евтина медицинска помощ. Само опитите на полицията да спре гражданите да пресичат неправилно често бяха комични.
Примирението между градските експлоататори и селските експлоатирани беше първата цел на правителството. Министърът на вътрешните работи обяви, че полицията повече не трябва да всява страх, а да стане „истински приятел на народа“. Но именно тази мекота беше гибелна за новите управници – освен временното интерниране в провинциални градове на дузина упорити противници (Здравко Георгиев, Пърков, Данаил Крапчев, Боян Смилов и Гичев – последният ревнувал Захариев), те не предприеха репресии, вярвайки, че честността на намеренията им ще бъде тяхната сила. Но благодетелите рядко биват оценени…
Много може да се напише за похвалните реформи на правителството на Георгиев. То прие, че всички българи трябва да бъдат равни пред закона: „работникът не е роб, а национален герой… никой българин не бива да бъде гладен, жаден или без покрив“. Създадоха се седем неполитически съюза – на работниците, земеделските труженици, селяните-собственици, занаятчиите, дребните търговци, търговците на едро и индустриалците – които, заменяйки партийните организации, трябваше да провеждат социалните реформи, да излъчват представители в местното самоуправление и накрая да осигурят депутати за новото Събрание. В рамките на тези седем съюза възникнаха професионални корпорации: работници, търговци и прочее се групираха по професии и образуваха клонове във всяко селище. Съюзите се управляваха от избрани представители, утвърдени от Дирекцията за социално обновление – институция, натоварена с мащабна национална пропагандна програма.
Дирекцията за социално обновление имаше за цел да разпространява по-високи стандарти на социална нравственост, просветен патриотизъм и култура; да заличи разломите, породени от четиридесет и четири политически партии и фракции във всяко населено място; да излекува моралната парализа, родена от терора и корупцията, от които малцина бяха останали незасегнати. Дирекцията организира безброй обществени лекции, обедини всички младежки организации в единен съюз за физическо и морално възпитание, насърчи социалната дейност. Но тъй като регистрираните престъпления бяха нараснали от 1910 г. с 64% за цялото население и с 435% сред държавните служители, задачата се оказа непосилна – Дирекцията бе разпусната през 1935 г. Първият ѝ (почетен) генерален директор Петко Пенчев породи подозрения, понеже, въпреки че бе близък със Сандански, призоваваше за южнославянска федерация – идея, към която повечето български офицери, макар и против терора, все още не бяха склонни. Пенчев, макар и българин, някога беше редактирал Свобода или смърт и през 1921 г. беше повел чета към Вардар. Замениха го с амбициозния полковник Крум Колев, когото после смени полковник Попзлатев – страстен, но непрактичен идеалист. Но това не бе работа за военен човек.
Сред множеството административни реформи общините бяха уголемени и намалени на брой – от 2 552 на 800; те запазиха изборни съвети, но вместо кметове – често полуграмотни партийни хора, потънали в селска изостаналост – правителството назначи юристи или образовани хора, способни да насърчават развитие, да надзирават училищата и да решават дребни спорове, дотогава отнасяни до мировите съдилища (на значителна за селяните цена в пари и време). Така се осигури заетост на излишъка от юристи, които до този момент измъчваха това беззаконно общество; ускори се правосъдието, като се облекчи претоварването с дребни дела (задържани лежаха с месеци без съд); намали се броят на съдилищата и съдиите. Бяха предприети енергични мерки за подобряване на общественото здраве – постанови се младите лекари и ветеринари (преди да избират къде да практикуват) да служат три години там, където държавата ги изиска. Дотогава София гъмжеше от лекари, а селяни крачеха километри за преглед. Заплатите на свещениците се увеличиха, за да се привлекат по-достойни хора в Църквата. Ученици от бедни семейства получиха стипендии, но с цел ограничаване на пренасищането с „интелектуалци“ броят на студентите се ограничи, а 61 гимназии се закриха и се замениха с 33 практични училища, обучаващи в земеделие и сродни дейности. Всичко това бе част от движение „обратно към земята“: стартираха се петгодишни планове за земеделие, залесяване, селекция и електрификация, и се положиха усилия за подобряване на селския бит.
Задачата, пред която се изправи моят добродушен приятел Петър Тодоров, би обезсърчила всеки по-слаб дух. Само през 1930 г. неплатени останаха данъци за 2 800 000 000 лв., а за седем месеца на 1933 г. местни чиновници бяха присвоили 500 000 000. През април 1933 г. Обществото на народите заплаши България с финансов контрол, когато тя поиска облекчение за изплащане на заемите си. В рамките на три месеца Тодоров постигна икономии от 550 000 000 лв. при бюджет от 5 649 000 000, отчасти защото уволни над 6 000 ненужни и корумпирани държавни служители (макар че само 24 от тях бяха получавали над 10 000 лв. месечно). Вътрешен заем, презаписан трикратно, изплати задължения, заплати и пенсии. Частни дългове, които задушаваха селяни и занаятчии, се намалиха драстично (вместо да се надуе левът), в съответствие със 65% спад в цените на земеделските продукти – въпрос, с който кабинетът на Мушанов се справи неадекватно. Провинциални банки се сляха принудително в Българска кредитна банка, осигуряваща по-евтин кредит. Тодоров пристъпи към изграждане на държавни монополи – не само за приходи, а и за прекратяване на злоупотреби. Пример: продажбата на учебници се монополизира, за да се спрат постоянните промени в интерес на издателите. Тютюневият монопол, приет с радост от производителите, прекрати измами, с които частници лишаваха държавата от 500 000 000 лв. годишно. Солният монопол насърчи местно производство. Алкохолният трябваше да ограничи частната дестилация и алкохолизма: селяни често даваха за закуска на децата си ракия, понеже млякото се продаваше по-скъпо! Монополът върху минерални масла (внасяни главно от Румъния) целеше да намали и уеднакви цените и подготви пазар за национална смес от български петрол и спирт от земеделски излишъци.
Дипломатическите отношения с Русия се възстановиха, с което се възмутиха германофилите от кръга на Цанков и белогвардейците. България и Русия се ангажираха взаимно да не се намесват във вътрешните си работи. Руският посланик Разколников, приет с възторг през ноември, ми разказа как бил заловен от британски военен кораб през 1918 г. и научил английски в затвора в Брикстън.
Потискането на терористичната организация направи възможно официалното посещение на крал Александър и кралица Мария в София в края на септември. Истински ентусиазъм цареше сред умерените българи и македонските емигранти – те знаеха, че кралят печели доверие в Южна Сърбия и помнеха как беше посетил Валандово веднага след земетресението през 1931 г. Смел бе този негов ход – да стъпи в града на атентаторите; но временното изселване на няколко хиляди екстремисти от София и безупречните мерки за сигурност предотвратиха всякакъв инцидент.
Ударът дойде две седмици по-късно. На 9 октомври, при държавно посещение във Франция, крал Александър бе убит в Марсилия от Черноземски – бивш агент на българското военно министерство. Той загина заради растящата си популярност сред балканските славяни. Единствен сред югославските държавници, крал Александър (във всеки смисъл национален владетел) имаше силата да надхитри сръбските шовинисти; има основания да се вярва, че целеше първо обединение на Югославия, после децентрализация във федерална система – но смъртта му отложи тези планове за неопределено време.
Престъплението бе отдавна замислено. Може би Италия и Унгария не го желаеха именно в онзи момент – но бяха създали и приютили организациите, от които произлязоха убийците. Несъмнено, френските предпазни мерки в Марсилия се оказаха напълно недостатъчни; но намекът, че самото югославско правителство било вдъхновител на това престъпление, представляваше абсурдна интрига. Още от 1922 година върховистите бяха обсъждали планове за убийство на краля, но предпазливостта беше надделяла поради опасения от сериозни последици; и все пак още две години по-рано Свобода или смърт бе предрекла смъртта му. През декември 1933 година Анте Павелич беше изпратил убийци да го ликвидират в Загреб, но те бяха заловени преди да осъществят мисията си; тогава самият Павелич написа открито, че кралят трябва да умре, като дори фалшифицира резолюция в този дух, уж приета от хърватски емигранти в Белгия. Негов агент в Америка публично предрече смъртта на крал Александър два дни преди самото престъпление.
Предишното разгромяване на организацията на Михайлов спаси България не само от югославско нахлуване, но дори и от упреци; но Югославия избухна в ярост заради зле прикритото сътрудничество на унгарските и италианските власти с терористите, а войната бе избегната единствено благодарение на деликатна дипломация в Женева. Италианците и унгарците бяха таили надеждата, че след смъртта на силната фигура и обединител на Югославия царството ще се разпадне – това царство на сърби, хървати и словенци, което той бе прекръстил през 1929 година на „Югославия“. Но те горчиво се разочароваха от солидарността на целия югославски народ в този миг на национална скръб.
Терористи от Италия и Унгария бяха готови да преминат границата, за да се възползват от размирици, които, предполагаха те, щели да последват след престъплението – любопитно, унгарският посланик в София бе първият дипломат, който бе научил за покушението и изрази официални съболезнования в югославската легация; но размирици не настъпиха: само скръб, възмущение и демонстрации из цяла Хърватия срещу Италия! В тези обстоятелства Италия прояви дискретно примирение; освен това не желаеше война в Европа – тя тайно подготвяше своето абисинско приключение и търсеше предварително сближение с Франция, съюзничка на Югославия. Така Италия позволи на Унгария да поеме ролята на изкупителна жертва; от друга страна, Франция въздържа своето протеже, и в резултат тежка мъгла от дипломатическа деликатност прикри отговорността на Италия, а всички по-сериозни доказателства за вината на унгарските власти останаха скрити.
Черноземски бе един от петимата, изпратени във Франция от Унгария по нареждане на Павелич. Трима от тях се бяха „доказали“ чрез бомбени атентати, а техният водач (Кватерник) познаваше Франция отблизо. Трима от съучастниците на Черноземски бяха заловени, съдени в Екс-ан-Прованс и осъдени на доживотен затвор; но Кватерник, Павелич, Пърчевич и Пърчетц, покровителствани от своите покровители, останаха на свобода – Рим и Будапеща знаеха къде се намират. Макар че французите ги осъдиха на смърт задочно, исканията за тяхната екстрадиция бяха отхвърлени. Михайлов си живееше най-спокойно в Турция. Драгов и останалите приятели на Черноземски вече се радваха на свобода в България. Панихидата за Черноземски, шест месеца след смъртта му, бе посетена от 500 негови почитатели в София.
Не бе допуснато това престъпление да хвърли сянка върху българо-югославското приятелство. Въпреки това, отношението на Югославия си остана предпазливо; тя не желаеше да тревожи съседните държави, а и се съмняваше в способността на Георгиев да преодолее върховистките си опоненти – затова дори през септември през границата се допускаха само полуофициални български вестници (както установих лично). Все пак през същия месец бе открит втори пункт за преминаване през Черната граница; войниците от двете страни се поздравяваха сърдечно на общ език. Но това братство се оказа непоносимо за Италия – нейното посолство в София вече бе започнало да подстрекава напрежение. Не бяха напълно невинни и представителите на Румъния, Гърция и Турция; техните правителства се въздържаха от оказване на приятелска подкрепа за кабинета на Георгиев, като в същото време не пропускаха случай да ласкаят цар Борис.
Макар да работеше за сближение с Югославия, правителството на Георгиев никога не обмисляше федерация. Управляващите класи и в двете страни не бяха подготвени за подобно нещо. Но сърдечността приближаваше тази идея; това бе подчертано от югославския Правда, който писа, че югославският дух, дълго време потискан, сега „издига на първо място югославската националност срещу българския национализъм“. Ако земеделците биха управлявали и в двете страни, федерацията би станала почти неизбежна – българските маси, обеднели от шовинизма на една клика, биха я приветствали; но тази клика никога не би ги допуснала до властта, нито би позволила идеята да се разпространи.
Множество върховисти, терористи, стари кадри от военачалници, разочаровани депутати и партийни дейци, както и корумпирани чиновници се бяха обединили срещу правителството, ръководено от групата „Звено“ – група, мразена заради своята умереност и подозирана във федерализъм. Освен това, макар повечето действащи и запасни офицери да не одобряваха партиното и терористично управление, те не бяха единодушно съгласни с програмата на „Звено“ и не бяха готови да се откажат от мечтата за Велика България; върху този слаб пункт от правителствената линия враговете му насочиха своите удари.
Още през юни започна ожесточена пропаганда, повтаряща рефрена, че мнозина офицери, лоялни на клетвата си към царя, били възмутени, че превратът бил извършен без неговото съгласие и щели да свалят правителството, което се стремяло към република. Същата „републиканска паника“ бе провалила и Стамболийски! Тази пропаганда бе подета и раздута, ако не и пряко режисирана, от италианското посолство. Безспорно цар Борис имаше врагове сред македонските емигранти, които подкрепяха правителството – те смятаха, че той е поощрявал михайловистите; но Шанданов ме увери, че положението на царя не било застрашено от никого. Несъмнено нито Велчев, нито някой от правителството бе републиканец – ако бяха, 19 май щеше да бъде техният шанс да обявят република, когато цялата армия бе с тях; но те желаеха истинска конституционна монархия и администрация, която да свърши работа.
Велчев, двигателната сила зад правителството, най-влиятелната личност в страната, бе подложен на остри атаки. Той печелеше подкрепа от земеделците и демократите. Той разобличи т.нар. ВМРО. Но Велчев търсеше разбирателство с цар Борис. Един ден през юни те се срещнаха насаме в продължение на четири часа. Царят започнал, като се оправдал за уволнението на Велчев през 1928; Велчев отвърнал, че фактите опровергават думите му – добавил, че миналото трябва да бъде оставено настрана и че само бъдещето има значение. След това разговорът протекъл в сърдечна атмосфера – царят го завършил, като прегърнал Велчев и заявил, че ще работят заедно за доброто на България; тогава Велчев съобщи на своите съмишленици, че царят е с тях.
На 12 юли Георгиев публично заяви, че след преврата „всички действия на правителството са имали пълното одобрение и подкрепа на короната. Това щастливо сътрудничество … опровергава злокобните слухове, които се разпространяват.“
Но опонентите на Велчев бяха решени да вдигнат царското знаме срещу правителството – това бе единственият възможен предлог за реакция. В статии се намекваше, че царят бил затворник – въпреки че той подписваше безбройни укази, присъстваше свободно на обществени прояви, дворцовият му персонал оставаше непроменен, анти-монархическа пропаганда липсваше напълно. За да бъде потушена тази подвеждаща и опасна пропаганда, цензурата ограничи публикуването на статии и снимки на царя, с които върховистките вестници искаха провокативно да изпълнят страниците си – тези ограничения веднага бяха представени като предвестие за обявяване на република.
Последва затишие, когато през август царят откри паметник на Шипка пред 80 000 войници, служители и министри, в атмосфера на голяма сърдечност; но скоро френетичната пропаганда се възобнови с още по-голяма сила, заразявайки дори някои доскорошни поддръжници на правителството. Пророкуваше се постепенно преминаване към военна диктатура под върховенството на царя.
В началото на септември срещнах Велчев – в централата на правителството. Бях задължен към пълна дискретност – той не желаеше интервюта. Очаквах да бъда приет тържествено от шумен диктатор – но той дойде при мен тихо в чакалнята и седна с мен в ъгъла. Сподели, че бил убеден монархист, защото монархията била символ на националното единство; народът никога нямало да се обедини около президент. Не смяташе, че южнославянска федерация е вече практическа политика; но южнославянското съглашение би затворило Балканите за интригите на Великите сили.
Трябвало да се сложи край на ревизионисткия шум, усилията трябвало да се насочат към вътрешно обновление. „Всеки трябва да бъде на мястото си – царят, министрите, армията и народът.“ Царят бе вървял редом с върховистите; като баща си, бе управлявал страната, без да носи отговорност. Това трябвало да престане. Отговорни министри трябвало да управляват, докато царят царува конституционно – „като вашия крал“; той трябвало да бъде надпартиен, олицетворение на националното достойнство, с неуязвим престиж. Конституцията трябвало да бъде преразгледана съобразно това.
Сред офицерите имало различни нюанси в мненията, продължи Велчев; но мястото на армията е в казармите. Народът, морално обновен, трябвало да бъде представляван от честни и подготвени депутати. От комунистите той не се страхувал – реформите щели да подкопаят и без това слабите им позиции; но истинската опасност идвала от реакционерите, които, ако си възвърнели властта, щели да тласнат левицата към отчаяние. Когато му предложих терористите и техните поддръжници да бъдат обесени, Велчев се ужаси.
„От кръвопролитие не може да излезе нищо добро! Освен това, те не могат да бъдат екзекутирани без справедлив съдебен процес, което ще въвлече твърде много хора. Не – най-добре е да се обърне страницата тихо и да се забрави нещастното минало.“
Затвореността на Велчев беше неговата слабост. Избягваше публичността, никога не изясняваше открито целите си; той и колегите му, съсредоточени върху добри дела, презираха политическата пропаганда (която, освен това, бяха забранили). Макар понякога насаме да критикуваше цар Борис, Велчев винаги добавяше, че царят трябвало да бъде над подобна критика – „някой ден може да се наложи да защитя монархията“, беше ми казал веднъж.
Положението на царя беше, още от самото начало, деликатно; намерението беше да му се отнемат онези прерогативи, наследени от баща му, чрез които можеше да държи недостойни военни министри на власт и да сключва тайни договори. Прекомерните уверения в миролюбиви намерения и твърде настойчивите опровержения на външни ангажименти само засилваха подозренията, че България вече е обвързана с Хитлер и Мусолини. А не беше ли време да се сложи край на една средновековна система, прикрита зад фалшива демокрация?
Фактът, че противниците на правителството се събираха около царя, показваше тяхното убеждение, че той е на тяхна страна; нито пък той ги обезсърчаваше. Нетърпим към критика като баща си, цар Борис очевидно беше решил да се отърве от Велчев, който застрашаваше прерогативите му и не проявяваше обичайното за българските политици раболепие; затова той мълчаливо подпомагаше заговора срещу правителството – може би дори не се погнуси от дарове и ласкателства. В Белград, от сигурен източник, научих, че когато крал Александър бил в София, цар Борис, застанал до него, посочил Велчев на прием и прошепна: „Ето нашият Апис“ – визирайки прочутия сръбски полковник Димитриевич, натопен и екзекутиран с други членове на „Черната ръка“ в Солун през 1917 г.
На следващия ден цар Борис внезапно попитал крал Александър: „Как се отървахте от своя Апис?“ Крал Александър отговорил, че не той, а отговорното правителство е ликвидирало Апис и приятелите му. По-късно крал Александър казал на своите министри: „Цар Борис ме попита за формула, с която да се отърве от Велчев. Велчев трябва да внимава.“
През 1936 г. един много отговорен английски журналист, току-що завърнал се от среща с цар Борис, ми каза с нетърпение:
„Какво направи правителството на Георгиев? Нищо – освен че потисна Революционната организация; и съвсем не съм сигурен дали това беше нещо добро.“ Имаше сериозни основания да се предполага, че той изразяваше възгледите на царя.
Някои офицери от Съюза, амбициозни мъже, които вярваха, че могат да се справят по-добре от политиците, отново започнаха да настояват за военно правителство – такова, каквото Велчев вече беше отхвърлил. Отстраняването на армията от политиката беше цел на правителството още от самото начало, но сега то стана двойно по-наложително, тъй като много честни, но наивни офицери бяха подведени от реакционна пропаганда.
През октомври Златев, признавайки, че не може да се справи с проблема, предложи на Велчев да поеме Военното министерство. Велчев с нежелание прие. Но на следващия ден Златев промени решението си, заявявайки, че няма да отстъпи министерството на никого. Това беше първият разрив в кабинета. Влиянието на Велчев отслабна – толкова, че през декември шестима млади войници, осъдени от военен съд за участие в една от многобройните „комунистически конспирации“ (възможно организирани от реакционери), бяха екзекутирани за назидание, въпреки че подобни екзекуции напълно противоречаха на политиката на Велчев за безкръвно примирение. А през януари прословутият капитан Куцаров нападна двама протогеровисти, които спокойно седяха в едно кафене; в резултат протогеровистите бяха интернирани без разследване – само по показанията на Куцаров, че били обидили „български офицер“.
Радикалните реформи на правителството тласнаха банкери, търговци, индустриалци и онези, които вече не можеха да укриват данъци, в редиците на неговите противници; санитарните регулации, мерките срещу алкохолизма и други подобни реформи раздразниха селяните. Новата Българска кредитна банка застраши с конкуренция чуждите банки в София; освен това защитата на селските производители от градска експлоатация, ограничаването на работното време, предупрежденията към паразитните индустрии, че трябва да намалят цените си (тъй като зад колосалните митнически бариери, издигнати от правителството на Ляпчев, те реализираха печалби до 150%), твърдата ръка на Тодоров срещу старите му врагове (от 1924 г.) – спекулиращите производители на захар, и накрая решението (в ноември) да се наложи държавен монопол върху петрола – породиха буря от негодувание, насърчавано и от чуждите консулства, понеже в българската индустрия бяха вложени огромни суми чуждестранен капитал.
Имаше открита намеса, за да се гарантира, че през януари в Женева Тодоров ще бъде порицан от Финансовия комитет на Обществото на народите; комитетът обяви, че „новата програма се смята за сериозна заплаха за финансовата структура на България“ – въпреки че именно тази програма доведе до феноменален ръст на износа през 1935 г. Прекият принос на реформите на Тодоров към чуждестранните притежатели на български дългови облигации (с които той постигна изключително успешно споразумение в Лондон през декември) бе напълно пренебрегнат.
Докато тези сили се струпваха срещу него, правителството, завършило административните си реформи, се изправи пред задачата да измени и възроди една конституция, която от години беше в летаргия. Кодификационна комисия под ръководството на Георгиев (в качеството му на министър на правосъдието) започна да подготвя изменения; целите ѝ бяха очертани в едно полуофициално списание, което писа на 1 януари, че новата конституция „ще фиксира и дефинира функциите на трите държавни власти, както и положението на царя“; списанието добави, че новата система на управление „трябва да стои над класите и партиите“.
Междувременно Съветът на Лигата възложи на Златев и Велчев, заедно с Георгиев, да изготвят указ-закон, който да уреди правителствената власт до приключване на работата на комисията. Този указ-закон постановяваше: „Министър-председателят е ръководител на правителството. Той упражнява изпълнителната власт чрез министрите и отговаря пред царя за цялостното управление… Той представя на царя за ратификация всички актове, одобрени от него, от министрите под него и от Събранието.“
Така отделните министри (включително военният) щяха да носят отговорност пред царя само чрез министър-председателя – не както досега, директно и индивидуално. Освен това министър-председателят щеше да формира своя кабинет свободно; отделните министри нямаше да могат да водят консултации с царя зад гърба му. Така царят щеше да сключва външнополитически съюзи и да назначава или уволнява офицери само чрез министър-председателя, който щеше да носи отговорност пред нацията. Тази уредба не се хареса нито на цар Борис, нито на върховистите.
Докато този указ-закон се подготвяше, из София – пълна с аматьори-политици – се разпространиха различни предложения. Най-обсъжданото беше, че ще се създаде Висш държавен съвет (който ще упражнява част от прерогативите на царя), под председателството на Велчев. Слухът се засили, след като на 16 декември за първи път се публикува портрет на Велчев редом с тези на Георгиев и Златев във вестник „Нови дни“, под заглавието „Водачите на нова България сред народа“ – тримата бяха на обиколка в провинцията. Всъщност тази публикация беше уредена от ентусиазирани поддръжници на Велчев, които твърдяха, че ако той стане министър-председател, ще върне армията в казармите. На Нова година същите портрети се появиха отново, с новогодишни пожелания, като посланието на Велчев бе отпечатано с по-едър шрифт.
По това време преживях просветляващ момент. На 17 декември се обадих в лондонски вестник, за да съобщя слухове за опасности и реформи; но за съжаление един сензационен редактор направи от опасностите заглавие, придаде тежест на слуховете и пропусна реформите. Резултатът бе статия, срещу която правителството имаше пълно основание да възрази. Без да съм бил особено популярен във Външното министерство когато и да било, сега, с подкрепата си за правителството на Георгиев (което почти не смени служители във Външно), пък и заради разкритията ми срещу върховистите и терора, си навлякох още по-голяма неприязън. Това бе техният шанс: Георгиев и Велчев се намираха в провинцията. Царски разпоредби потвърдиха източника на статията; тогава директорът на Bulagence изготви подвеждащ доклад до външния министър Батолов, който веднага съобщи на Бентинк, че трябвало да напусна страната. Все пак нашата легация изложи случая пред Батолов и в рамките на 24 часа бурята отшумя.
Но две седмици по-късно ми се обади италианският посланик. Искаше да се срещнем спешно. Учуден от спешността, отидох. „Като приятел“ той пожела да ме предупреди, че Батолов обмислял да ме изгони. Благодарих му, след което го попитах между другото кога е научил новината. „Преди около две седмици“ – призна. Защо тогава спешността тъкмо сега? – запитах се, но не за дълго; той очевидно имаше история, която се надяваше да разпространя. Умело насочи разговора към Велчев – много опасен човек; знаел ли съм, че планирал република и заговорничел с протогеровистите срещу царя и царицата? Отговорих рязко, че не знам нищо подобно, и добавих, че от заговор опасност няма – царят се движи свободно. През октомври техническа повреда във влака, с който цар Борис пътуваше към Варна, беше вдъхновила чуждестранната преса да разпространи истории за покушение; във Виена дори видях снимка на царя, застанал на локомотив, върху който някой сръчен фалшификатор бе нарисувал следи от куршуми. Вероятно и тези слухове произхождаха от подобен източник. Италианската тревога относно пълните царски прерогативи със сигурност потвърждаваше предположението, че царят бе обвързал България с Италия.
Ситуацията стана внезапно опасна в средата на декември, когато двама провинциални гарнизонни командири от старата школа – генералите Филипов и Гърджиков – изнесоха речи, в които декларираха вярност към царя, докато подмолно критикуваха правителството. Стана известно, че са готови да тръгнат срещу правителството при сигнал от съюзници в София – очевидно за Бъдни вечер се планираше преврат. Въпреки това, когато Златев поиска от царя да ги освободи от длъжност, той отказа. Правителството протестира. Тогава царят нахлу в кабинета на министър-председателя и каза на Георгиев, че няма да отстъпи нито един от прерогативите си, но: „Ако искате да си тръгна – ще си тръгна.“ Цар Борис знаеше, че правителството не желае това, затова прибегна до същия ход, с който баща му бе се противопоставил на Стамболов. Каза на безпристрастен чужд дипломат, че трона му не е сигурен. Няколко дни след като крайцерът H.M.S. London направи рутинна визита във Варна през януари, царят намери претекст да повика шарже д’афер-а в двореца; после се разнесе слух, че бил благодарил на Великобритания за „навременното посещение на London“ – демонстрация, че Великобритания, против българо-югославското сближение, подкрепя българската монархия! Развълнувани върховисти благодариха на британски служители! Официалното опровержение (изпратено от Лондон), че визитата на крайцера няма политическо значение, бе потулено от Bulagence.
