Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
ГЛАВА VII: Работата на палача
Ако генерал Вълков е обещал да подкрепи Организацията на Александров, то е, защото това отговаря на плановете му за превъоръжаване, а тези планове са и на Италия. Италия е подкрепила преврата на Вълков, пише едно италианско издание, „за да защити общите интереси и на българи, и на италианци.“ Италия е направила така, че 45% от репарациите на България да бъдат изплатени на нея, като по този начин е получила средство за оказване на натиск върху България.През април 1920 г. (и няколко пъти след това) италианският посланик в София предлага на Стамболийски италианско-български съюз срещу Югославия, но получава категоричен отказ. Италия се дразни от перспективата за южнославянска Антанта, която ще засили югославския ѝ съперник. Тя силно желае съюз, който би застрашил тила на Югославия и комуникациите ѝ със Солун. Италия желае организацията на Александров отново да изиграе ролята си от 1915 г. – и Вълков се съгласява.
С естествената мотивация на военен Вълков веднага започва тайно превъоръжаване, което кара представителите на Антантата в Ликвидационния съвет да заявят в окончателния си доклад през юни 1927 г., че България заобикаля военните клаузи на Ньойския договор и никога не е отменяла закона за задължителната военна служба. Оттук и вечната младост на българските „доброволчески“ войски. По време на демобилизацията Офицерската лига е успяла да скрие от представителите на Антантата военни материали. Когато през септември 1922 г. британски и френски офицери отиват да разгледат подозрителен склад в Пловдив (в униформа), те са арестувани, докато бучащи военни камиони пренасят съдържанието на склада на друго място. На следващия ден те са освободени с обилни извинения за „тази грешка“. Стамболийски уволнява засегнатите, но съдържанието на тези военни складове е спасено от изхвърляне в морето. Постепенно тези военни запаси се допълват от Италия, Германия и Унгария, като доставките се пренасят контрабандно по море или по Дунав до затворената военна зона в Никопол; но е глупаво да се изпращат „шевни машини“ на военното министерство и още по-глупаво да се позволи капакът на един от сандъците да падне, докато наблизо минава наблюдателен руснак.
В задължителния трудов корпус, основан от Стамболийски, всеки младеж е задължен да служи осем месеца и допълнително по четиридесет дни годишно до навършване на четиридесет години; Вълков назначава за командири запасни офицери, а най-добрите задължителни работници са принудени да станат „доброволци“. Работниците се обучават тайно – веднъж един англичанин се натъква на такива, които се обучават с пушки на прохода Шипка. Корпусът прикрива и пред-мобилизационните мерки; през 1932 г. всички мъже във военна възраст са подложени на медицински преглед и регистрирани „за трудова служба“. Освен това се провежда предвоенно обучение в училищата, всяко училище марширува със своите оркестри и знамена (момичета и момчета) и се учи да мрази Югославия.
Други военни формирования са прикрити под различни имена. В една страна с малко велосипеди е имало Сдружение на велосипедистите, наброяващо 18 000 души (под ръководството на служещия генерал Здравко Георгиев през 1933 г.). След това има Асоциация на ловците, чийто председател е полковник от запаса, а вицепрезидент – служещият генерал Дипчев, която има 40 000 възрастни и 15 000 младши членове в елегантни зелени униформи; те имат стрелбища във всеки град.
След това, наред с други „спортни и културни сдружения“, се появяват Македоно-Адрианополските доброволци, уж ветерани, но всъщност офицери и сержанти, кадри на прословутата „Доброволческа дивизия“; а за редови войници Вълков решава да използва милицията на Александров в Петричкия окръг. Тук има няколко предимства. Милицията може да бъде представена като ВМРО, мощна организация, която България е безсилна да потисне, освен ако не получи разрешение за наборна армия; освен това тази „безотговорна и неконтролируема“ Организация може да прогони любопитните очи от Петричкия окръг – през 1925 г. тя прогонва като шпиони някои американци, чиято фирма е предложила напояване на окръга; тя вече има разклонения на „вражеска“ територия, както и хора, които, познавайки терена, ще държат България и Югославия отчуждени чрез „революционни действия“, докато Италия не е готова за война. Освен това тези македонци ще послужат отново за смазване на българските федералисти и земеделци „в името на македонското освобождение“ – задача, за която българските войски (набирани сред народа) не са надеждни. След преврата на Вълков софийската канцелария на Михайлов, както и на външните представители на Александров (Пърличев, Баждаров и Наум Томалевски) се намира в щаба на Македоно-одринското опълчение, така че те са в постоянна връзка с Военното министерство.
На 13 юли 1923 г. началникът на Генералния щаб уведомява всички гранични командири между Цариброд и турската граница, че е обявена затворена военна гранична зона с дълбочина десет километра, в която никой не може да навлиза без разрешение, освен „отряди от доброволци“ – така че четите на Александров се сдобиват със затворена зона за концентрация. След това на гарнизонните командири е наредено да предадат излишното оръжие и оборудване на тези „доброволци“, които в крайна сметка разполагат с поне 12 000 пушки в складовете си. На 28 юни на военните власти е наредено да следят за „избягалия ренегат от ВМРО Тодор Паница“.
Скоро Бърльо и други войводи се връщат в Южна Сърбия, където се сражават с югославски патрули. Панчо Михайлов, начело на 115 души, води истинска битка, като губи 20 убити и 21 пленници, но убива 10 и ранява 15 югославски жандарми. Александров е организирал добре някои погранични райони: понякога поставя македонски чиновници на югославска служба начело на местни организации, към които заможните селяни често се присъединяват, за да спасят богатството и живота си от неговите чети. Опитва се да възстанови ВМРО както по турско време; издава марки с неговата глава или карта на Македония за пощенски разходи чрез куриерската си служба; нарежда на селяните да се обръщат дори по частни въпроси – спорове, бракове и т.н. – към своите воеводи, които ги „облагат“ с високи данъци. Тези, които не се подчиняват или се оплакват на югославските власти, са преследвани по всички възможни начини, къщите им са изгаряни и много от тях вероятно са изчезвали. Труповете край пътя предупреждават непокорните. На едно дърво виси осакатено тяло на жена, на което е закачено листче с надпис: „Убихме те по заповед на великия Александров, защото не се подчини на Организацията“. Подобни гледки всяват ужас. За три години само в района на Струмица нападателите убиват сто души. Разярените югославяни реагират остро и често несправедливо, претърсват селата, конфискуват оръжия, понякога намират уличаващи документи.
През лятото и есента на 1923 г. Протогеров обикаля Битоля и Охрид заедно с Шанданов, ПопХристов и четиринайсет души, организирайки, но избягвайки конфликти – макар че Шанданов е ранен в едно тежко сражение. Охрид е техният дом –приятелите им носят големи пъстърви от езерото в горите. Всички носят пушки с изключение на стария Протогеров, който има само револвер, за да не е толкова обременен; роден през 1867 г., той е вече побелял, макар и все още енергичен, но скоро ще хвърли последен поглед към Охрид със сълзи на очи. През есента в неутралната зона на албанската граница се свиква събрание, за да се избере нов Битолски окръжен комитет (под ръководството на ПопХристов и Шанданов), плюс дванадесет делегати за общ конгрес; все пак Шанданов, също толкова опитен с перото, колкото и с оръжието, пише, че са имали време да се любуват на залеза зад албанските планини, да гледат надолу към кристално чистите води на езерото, да разказват простите си шеги. Там, където тогава се съединяват югославската, гръцката и албанската граница, един от тях тича около граничната пирамида и вика: „Господа! За три секунди пресякох три граници! Това е рекорд.“
Щабът на Чаулев е в Тирана, където той държи кафене; капитан Николов е негов „сервитьор“. Негов колега открива магазин за хранителни стоки в Поградец. Упрекнат от София в бездействие, Чаулев отговаря, че македонските селяни не са склонни към провокативни действия, но добавя, че италианците настояват новото албанско правителство да окаже на ВМРО същата подкрепа, каквато са оказали техните предшественици и иска подкрепление от България от петдесет ветерани-революционери от Западна Македония. Но приказките му за независима федерална Македония, откъсната от Югославия, Гърция, България и Албания, която да държи в шах дори България, вбесяват върховистите и смущават албанците, които в крайна сметка го прогонват в Италия.
Избягалите земеделски лидери Даскалов, Оббов и Коста Тодоров се установяват в Прага, но мафията на Вълков ги предпочита мъртви, затова един инспектор от тайната полиция в София извиква Йордан Цицонков, помощник-сладкар, който преди две години е изоставил семейството си в Щип, подстрекава го да нанесе славен удар за освобождението на Македония и за облагодетелстване на джоба си, дава му фалшив паспорт на името Николов, снимка на Даскалов и револвер, след което го изпраща в Прага заедно с още трима младежи. Един от мафиотите на Вълков (началник на варненската полиция) следи дали те са „изпълнили дълга си“. На 26 август Цицонков застрелва Даскалов, докато последният излиза от квартирата на Оббов – той умира за ролята си през 1918 г.; след това Оббов и Тодоров вземат предпазни мерки и оцеляват, учудващо, до днес – макар че едно зловещо лице, което надничаше иззад една колона, докато вечерях с тях в Белград преди две години, ми причини опасения, докато Оббов, втурвайки се към него, не откри, че е детектив, който бди за тяхната безопасност. Михайлов разказа романтичната история, че Цицонков се отзовал на призива на Александров в тъмна гора край Скопие, откъдето бил изпратен да убие чудовището Даскалов или сам да бъде убит. Но това е типична измислица.
Цицонков е изправен пред съда в Прага като Николов. Той и хората, изпратени от София да го защитават, разказват потресаваща история за македонските премеждия и земеделските безчинства, като твърдят, че това политическо убийство е извършено под заплахата от смърт, ако не успее. Той е оправдан, но преди да успее да напусне Чехословакия, приятелите на Даскалов доказват, че името и доказателствата му са фалшиви. Той е съден отново през октомври 1924 г. На въпроса дали в България се съдят убийци, македонският редактор на полуофициалния вестник на България, изпратен да го защитава, отговаря, че не знае. Защитата се проваля. Цицонков влиза в затвора за двадесет години, но след две се самоубива.
Цанков се сблъсква с проблема как да създаде привидно конституционно, но всъщност малцинствено правителство. Интернираните политици са освободени – с изключение на радославистите, които остават в затвора (за да изглеждат по-добре) до 1924 г., когато всички, с изключение на лидерите, са помилвани, а генерал Жеков е пенсиониран. Кооперациите и трудовите синдикати са разпуснати, гигантската синдикална сграда в София е иззета за полицейско управление, спекулантите и посредниците отново получават свобода на действие.
В лицето на Петър Тодоров Цанков има блестящ финансов министър. Тодоров изумява всички, като отказва да позволи ефикасните чиновници, които са служили на Стамболийски, да бъдат уволнени от министерството му, за да направят място на правителствени партизани, докато той остане на поста си и остава дълго след като партията му престава да подкрепя правителството, да се бори със злоупотребите и да се противопоставя на Вълков. Но той не може да устои на мерките на министъра на народното стопанство в интерес на спекулантите, които свалят стойността на лева.
Министърът на просветата на от времето на Стамболийски (Омарчевски) е опростил тази най-смущаваща главоблъсканица – българската азбука, като премахва четири ненужни букви (каквито сръбската азбука няма) и въвежда фонетичен правопис. Учителите се радват, но върховистите, начело с професор Милетич в университета, надават вой, че това е стъпка към южнославянска федерация – българският национализъм, казват те, се защитава от нямата буква Ер Голям (която „закръгляла“ българските имена); агитацията става толкова ожесточена, че Омарчевски в крайна сметка лишава университета от традиционната му автономия. Цанков не само възстановява тези безполезни букви (под наказание за пропускането им), но и още повече усложнява правописа, докато накрая дори прочутият професор Балабанов (самият той македонец от Щип) заявява, че предпочита да учи китайски.
След като успокоява десницата с тези отстъпки, Цанков се заема да сглоби парчетата от старите партии в един Национален блок, наричайки този харем Демократичен Сговор. Изборите са насрочени за октомври. Но Цанков и Вълков знаят, че никога няма да получат мнозинство, ако не забранят опозиционната пропаганда и не осакатят земеделците и комунистите чрез масови арести.
По отношение на Югославия Цанков е примирителен – спира някои македонски вестници в София, а Александров казва на приятелите си, че трябва да се внимава, докато България не укрепне. Все пак югославяните научават, че на тайна конференция между помощниците на Александров и представители на правителството е планирано голямо нахлуване в Южна Сърбия, като ВМРО получава 30 000 000 лева за финансирането му; след това на емигрантските братства е наредено да набират хора, а Вълков вдъхновява молба до себе си (на 3 август) за български офицери и старшини, които да ги инструктират и ръководят – молба, която веднага е изпълнена. На конгреса край Рила през втората седмица на септември присъстват над 3000 офицери и революционери. След това югославските войски започват да се концентрират, а България е предупредена, че участниците в набези ще бъдат преследвани на нейна територия. Цанков отвръща, че единствените съществуващи участници в набези са четите на въстаниците в Южна Сърбия!
Всъщност планът за масово нахлуване е само претекст за мобилизиране на македонски отряди под ръководството на избрани главорези срещу българските земеделци. Отзовани са дори набезите в Южна Сърбия. Но изглежда, че дори самият Александров е бил измамен – макар че Михайлов е знаел.
Цанков може да твърди, че е планирал да предотврати комунистическо-земеделско въстание. Комунистите са малко, но недоволството е широко разпространено. Комунистите имат силна политическа партия, Сдружения на младежите и жените, широко разпространена тайна организация. Сред тях има много бивши офицери и старшини, които организират комунистическа армия; те внасят контрабандно оръжие от Русия, а освен това са разграбили съдържанието на специални влакове, конфискувани от военните от Междусъюзническата комисия и изпратени за изхвърляне в морето по време на демобилизацията.
По внушение на Вълков на 12 септември е разпоредено масово интерниране на земеделци и комунисти, което започва с голяма жестокост, а Цанков обявява, че Третият интернационал е разпоредил комунистическо въстание в средата на септември – въпреки че така и не представя никакви доказателства. И защо комунистите и земеделците трябва да се бунтуват, когато знаят, че неизбежно трябва да спечелят евентуалните честно проведени избори?
Както Вълков е предвиждал, арестите предизвикват съпротива. В Нова Загора на 20 септември комунистите се вдигат на оръжие, прогонват властите и освобождават затворниците, въпреки че казармите са държани от 1000 белогвардейци. Бунтът се разпространява; след това се надигат и земеделските оранжеви гвардейци – спорадично, окръг по окръг. Но много райони остават напълно пасивни, а земеделските лидери не вземат участие, така че явно бунтът не е бил планиран – ако беше, може би щеше да успее. В София комунистите, макар и силни, остават тихи (както и в повечето градове); но в столицата са извършени 1300 ареста, като Михайлов и неговите бандити (които вече се наричат Организация „Вардар“) извозват пленниците в покрайнините с камиони и им прерязват гърлата, докато те коленичат пред гробовете, които сами са си изкопали. Попитан след това от умерени македонци да посочи причините за тази касапница, Михайлов отговаря, че жертвите му са „врагове на каузата“. Попитан за доказателства, той отговори: „Нямаше нужда от доказателства.“
Незабавно е обявено военно положение, така че Вълков има свобода на действие, а мафията му се организира добре с помощта на Михайлов. Македонските чети, под ръководството на подбрани върховисти, се изсипват в провинцията. Военните призовават запасни офицери и други да им помогнат, белите руснаци са извикани под ръководството на своите генерали. Тези руснаци (отговорни пред княз Лобанов-Ростовски, който живее в руската легация и е приел статус на посланик) изиграват голяма роля, описана след това възторжено от белоруските вестници. В десетина области се водят тежки боеве, като земеделците, а не комунистите, скоро формират масата на въстаниците; но властите установяват контрол на юг, преди да започнат бунтове на север. В Петричкия окръг Разлог и Банско се обявяват за комунистите. Алеко, виждайки как Вълков е измамил македонците, отказва да действа срещу бунтовниците и приютява много от тях, но доброволците под ръководството на прочутите върховисти бързо и безмилостно потушават тези бунтове. Племенникът на Делчев повежда 200 федералисти от Горна Джумая, но се връща обратно, след като се оказва неподкрепен; той е притиснат в ъгъла, предава се без съпротива на доброволците, водени от Върховистите, и е заклан заедно с петдесет последователи.
В рамките на една седмица дисциплинираните сили на Вълков преодоляват съпротивата, тъй като бунтовниците са неподготвени, без пушки, артилерия и картечници. Много от тях се измъкват в планините, а може би 500 до 1000 души са убити в реални сражения. Над 2000 души забягват в Югославия, сред тях и комунистическите лидери Коларов и Георги Димитров, които разказват че въстанието е било земеделско дело, макар че комунистите са сътрудничили на местно ниво.
Но сега вече задръжките са разхлабени. Целият латентен садизъм на чудовищата, разпространени в България, сега има безпрецедентна възможност да се отдаде на удоволствие и последиците са сравними с жестокостите на Испанската гражданска война. Фердинанд и Берковица са бомбардирани и разграбени; села са опожарени: момичета са изнасилени: ранени са намушкани с щикове: пленници са осакатени. Неосъждани мъже, жени, свещеници, учители, ученици и момичета, дори бебета са избивани със стотици в продължение на дни след края на въстанието. Градовете са прочистени от симпатизанти на левицата, а камиони се движат с грохот по улиците през нощта, за да вземат жертвите от домовете им. От всяко село „изчезват“ хора, а кучетата им се угояват. Старият земеделски депутат Карванов е нарязан на парчета пред очите на съселяните си – това е само един случай, взет на случаен принцип от каталога на ужасите. Тежките боеве в Саран Бей са повод за превръщането на мястото в развалина, а военните камиони докарват тук затворници за екзекуция всяка нощ в продължение на седмица. Стрелбата е забранена, тъй като изстрелите са несъвместими с разказите за умиротворената провинция, затова работата се върши с щикове и ножове. Много офицери отказват да бъдат касапи – но винаги се намират доброволци. Младите бандити на Михайлов се справят отлично. Дрангов работи с групата на майор Порков. В Пазарджик и Пловдив под ръководството на капитан Стоянов работи група от петдесет души. Ефтимов, дълго време шпионин сред федералистите, после се хвали, че е участвал в смазването на земеделците с техните „сърбофилски наклонности“.
Официално са убити само 1500 души, но според земеделските среди те са 15 000, според дипломатическите кръгове – 10 000, а според Калфов – 5000. Правителствените вестници на различните фракции разпалено прехвърлят отговорността помежду си. Цанков е заплашвал да удави в кръв всяко въстание; но след като бунтът е провокиран, контролът преминава към Вълков, който носи отговорността. Земеделците обвиняват само Вълков, Цанков, Русев и Стоянчев; останалите министри са ужасени от мащабите на ексцесиите на Вълков, Петър Тодоров повежда протест срещу него, Боян Смилов подава оставка – а през февруари и Казасов (на тяхно място в кабинета влиза върховистът Рачко Маджаров). Цар Борис изглежда е запазил мълчание – може би настояването за разследване би било противоконституционно.
Изстъпленията на Вълков предизвикват такова възмущение, че успехът на правителството на изборите изглежда застрашен: Социалистите, радикалите, демократите и някои либерали оттеглят подкрепата си и планират да се обединят под ръководството на доктор Никола Генадиев. Македонец от Битоля, Генадиев симпатизира на федералистите. Докато е в затвора по време на войната, той става сърдечен приятел на Стамболийски, който приветства съветите на този ерудиран човек. Популярността му нараства. След това чрез поручик Радев са издадени заповеди. На 30 октомври той е застрелян в София от Димитър Стефанов – който обаче „никога не е намерен“. Бившият пълномощен министър заедно с него е ранен. Приятелят и наследник на Генадиев, Милан Грачев, споделя съдбата му няколко месеца по-късно.
За да докаже своята добронамереност, Цанков обявява амнистия, но земеделските водачи са в изгнание, в затвора или мъртви, а убийците дебнат всеки, който се върне: амнистията не важи и за онези, които се смятаха за виновни за бунт, подпалване или кражба. На 10 ноември четирима „войници“ под командването на капитан Точев получават заповед да отведат бившия земеделски министър на правосъдието Дупаринов в пловдивския затвор, но по пътя той е „застрелян при опит за бягство“.
След това полиция, михайловистки убийци, тайни агенти, войници и бели руснаци са разпръснати из провинцията, за да „пазят реда“ по време на изборите на 18 ноември, така че Демократичния Сговор печели 199 места от общо 247 – най-успешно там, където бунтът е най-жестоко потушен. Тези избори, казва министърът на правосъдието, бяха „свободни, както никога досега в историята на България“ – лъжа, която цар Борис повтаря при откриването на Народното Събрание.
За да се гарантира тази свобода, кандидатите на земеделците и комунистическата партия (сред които и Петко Петков) са заключени през целия изборен ден, но въпреки това Петков е избран. Бивш дипломат и син на (убития) министър-председател Петков, той наследява ръководството на Земеделската партия; затова, когато успехът му става известен, е издадена заповед той да бъде убит на път за дома след освобождаването му. Но един приятелски настроен полицай предупреждава семейството, което убеждава френския посланик да го спаси. След това Петков никога не спи две последователни нощи в една и съща къща; но той не иска да излиза в чужбина и нарастващият му престиж тревожи правителството. Затова Стоенчев (вече министър на правосъдието и говорещ с този авторитет) го обвинява в заговор с чужда държава (Югославия) за предизвикване на бунт. През април „заговорът е разкрит“ и четиридесет селяни са измъчвани, за да направят „признания“; но непредубеденият прокурор обявява тези „доказателства“ за безполезни. На по-нататъшните обвинения Петков отвръща, като изважда от джоба си окървавена риза и я размахва пред обвинителите си в Народното Събрание, заявявайки, че тя принадлежи на бивш земеделски депутат, когото полицията е пребила, за да получи фалшиви доказателства. Напразно Петков се осмелява да изправи обвинителите си пред съда, като накрая сам пише молба до прокурора за започване на производство. По молбата му прокурорът пише: „Преписка – молителят е мъртъв.“
На 14 юни лейтенант Радев разговаря с Петков на улицата, след което се отдалечава, докато македонецът Стоян Къркалачев го застрелва. Свидетели хващат Къркалачев, но полицията го освобождава, когато той показва полицейски пропуск и казва, че преследва убиеца! Въпреки това Μ. Хериот, приятел на Петков, изпраща съболезнования на семейството му, а убийството предизвиква такова възмущение в София, че Каркалачев е арестуван отново. Адвокатът на Петков се обръща към съда с молба да осъди Къркалачев на смърт, но през април 1925 г. Къркалачев убива адвоката – защото убийците никога не са били екзекутирани, а цар Борис винаги е отказвал да одобри смъртните им присъди.
Съдбата на Петков е сравнявана със съдбата на Матеоти. Вдовицата му върви в погребалното шествие заедно с майките на Генадиев и Стамболийски, както и собствената му овдовяла майка. В Народното Събрание земеделци, радикали, демократи и комунисти крещят „Убийци!“ – към представителите на правителството. Министърът на вътрешните работи (Русев) уволнява началника на полицията, като заяви, че той се чувства в София толкова несигурен, колкото в окопите по време на войната. Тодор Александров няма нищо общо с тези политически убийства, които са дело на мафията на Вълков, използваща наемните убийци на Михайлов.
Земеделците са заставени да замълчат, след което са обявени за съюзници на комунистите, за да може светът да смята, че правителството е оправдано да ги смаже. Всички оцелели бивши министри са оправдани през април 1924 г., но остават в затвора. През август Атанасов и Стоянов избягват от болницата и бягат в Югославия, но Муравиев е освободен едва през 1925 г. (той предпочита сигурността в затвора пред убийството).
През 1924 г. чети от разбойници в планините често влизат в сблъсъци с войската, а край Бургас се водят боеве. Някои от тези разбойници са бегълци, които са се върнали от Югославия, за да отмъстят или да посетят домовете си – твърди се, че между октомври 1923 г. и април 1925 г. е имало тридесет и два набега на такива хора (несъмнено със съдействието на югославските местни власти); но разказът, че югославските власти са ги снабдили с картечници и по две пушки е, подобно на често повтаряното плашене с комунистически заговор, преувеличение на агентите на Вълков, за да оправдаят постоянната агитация за право на укрепване на армията.
Дейността на земеделските разбойници става повод за обявяването на военно положение на 9 август, след което Вълков обявява, че войниците ще стрелят без предупреждение по тълпи (дори по любопитни и напълно мирни тълпи); и тайно нарежда (по думите на земеделците) „изтребването“ на Земеделската и комунистическата интелигенция“ – трябва да се изготвят списъци, за да може при удобен случай да се избият всички лидери, виновни и невинни ... всички затворници, конспиратори и всички, които ги приютяват“. След което добавя, че къщите, в които са приютени бунтовници, трябва да бъдат запалени, а затворниците да бъдат съдени и публично екзекутирани в рамките на двадесет и четири часа. Смъртта трябва да бъде наказание за неподчинение на офицерите, както и за издаване на тези тайни заповеди.
През октомври 1923 г. в София пристига югославска делегация, за да уреди, наред с други неща, репатрирането в България на македонските емигранти, които не са били революционери (както е предвидено в Нишката конвенция). В знак на недоволство от тези преговори върховистите организират леко нападение срещу югославския военен аташе, след което Югославия изисква извинение: настоява българските войски да поздравят югославското знаме. България неохотно се подчинява, но нападателите на аташето „не могат да бъдат открити“ и за безчинството са обвинени земеделци или комунисти. Въпреки това преговорите са успешно приключени. Но югославските делегати едва са напуснали София през декември, когато Цанков (за да успокои върховистите) произнася недискретна реч, в която казва: „Македония има право на свобода и справедливост… ние искаме това, което ни принадлежи“. Вече раздразнени от революционните безчинства, Югославия и Гърция протестират, а движението на югославските войски така разтревожва София, че Цанков набързо обяснява, че речта му е била предадена погрешно. Но югославяните са недоволни, че Александров продължава да се движи свободно из София – дори се говори, че се съветва с цар Борис; затова Великите сили са предупредени, че Белград отказва да поеме отговорност за последствията, ако България продължи да приютява революционни чети.
На 27 януари 1924 г. идва новината, че Италия и Югославия са сключили пакт за приятелство. Това, както и други европейски събития, дава възможност на Цанков и Калфов да насочат България към по-спокойни води – намерение, което веднага предизвиква върховистски разговори за ново правителство под ръководството на македонеца Ляпчев – „чието влияние би могло да сдържи македонците“.
Групите на Александров удвояват дейността си. Чаулев получава подкрепления, последват сблъсъци, безчинства и палежи на гори. Но югославяните са въоръжили пограничните селяни срещу набезите; и макар че четите отчаяно се опитват да ги разубедят да се съпротивляват, разпространявайки манифести, обещаващи ранно всеобщо въстание (на македонски диалект и турски език), селяните и жандармерията ги преследват усилено. Ръководени от бивши воеводи на ВМРО, които предпочитат югославското управление пред българското „освобождение“, южносръбските гранични дружини се организират в групи със свои знамена и така окуражават селяните, че скоро набезите от България се оказват невъзможни за осигуряване или снабдяване.
Въпреки това българофилските чети продължават да са много активни през цялата 1924 г., като сега им е наредено да „наказват“ имигрантите, които се осмеляват да се върнат в Южна Сърбия съгласно споразумението, сключено през ноември. През август Панчо Михайлов, начело на осемдесет души, води две ожесточени сражения със селяни, като губи петнадесет убити или пленени и сам е откаран ранен в България; но [югославският] Политика пише за „изключителния героизъм и перфектната тактика“ на комитаджиите – признание, на което българските вестници никога не отвръщат, тъй като са твърде заети да чернят своите противници. В Кратово също се води еднодневно сражение, като групата на Цветан Спасов е обградена от селяни, които са подсилени от войници с четири оръдия; но комитаджиите удържат позициите си под обстрела на снарядите и се оттеглят привечер – оставяйки Спасов и няколко души убити, а седем ранени – в плен.
Разбойници убиват с гранати Мите Соколарски насред базара във Виница – едно от многото нападения срещу бивши воеводи на ВМРО, които сега ръководят южносръбската милиция; но със смъртта на известния с жестокостта си Лазар Дивлянов изчезва и последната българофилска група, базирана на югославска земя. В продължение на пет години Дивлянов броди с двадесет души, но през август те са притиснати в гора близо до Куманово; дванадесет часа държат нападателите си на разстояние, след което се опитват да се измъкнат в тъмнината с щикове, но Дивлянов пада и малцина се промъкват.
През февруари 1924 г. Конференцията на посланиците отново отказва да разреши на България да увеличи армията си. След това до Белград достигат съобщения (измислени от Михайлов и Вълков, тъй като Александров и Протогеров са във Виена по съвсем други дела), че Александров съсредоточава 10 000 души за голяма офанзива през април; в същото време изнудването в София на вноски „за каузата“ от емигранти и евреи (един от които е застрелян с детето си, за да се „насърчат“ бавните платци) се удвоява, като дори американски граждани от македонски произход са изнудвани за пари, докато Съединените щати заплашват да скъсат отношенията си с България. Югославия придвижва войски към границата, а силите предупреждават България. София е силно разтревожена, а Италия вече не може да я подкрепя. Министрите издават умиротворителни декларации, макар и да пледират, че България е толкова разоръжена, че не може да контролира ВМРО; но петстотин македонски емигранти са интернирани (макар че повечето от тях са федералисти и няма нито един революционен водач). Революционните документи също са забранени, макар че тази забрана никога не е реално наложена. Въпреки това уплахата отшумява, а двете нови нападения срещу югославското военно аташе (игнорирани от Белград), не прекъсват започналото сега сближаване между България и Югославия.
През октомври 1923 г. Александров загадъчно съобщава на чуждестранен журналист, че е подготвил голяма изненада за югославяните. В началото на следващото лято започват да се появяват любопитни съобщения. Александров казва на агентите си да използват комунистическа пропаганда в Южна Сърбия; през май той е договорил в Лондон споразумение със съветския представител Раковски. След това се съобщава за разцепление във ВМРО, като много революционери са за легални, а не за нелегални методи. През август югославските власти намират александровски листовки, в които селяните се съветват да гласуват за партията на хърватския земеделски лидер Степан Радич или за комунистите, защото Москва била с всички тях. В края на юли Политика публикува декларация на Чаулев от Виена, в която се казва, че ВМРО е обединила всички национални революционни групи срещу всички балкански правителства без изключение; ВМРО, допълва той, няма да поддържа повече отношения с правителството на Цанков, което се отнася към македонците не по-добре от това на Стамболийски и ги обвинява за убийството на Петков, въпреки че ВМРО осъжда това безобразие, но ще подкрепи Радич срещу централизационната политика на Белград.
На 22 юли във Виена излиза първият брой на [списанието] Federation Balkanique[1], редактиран от българския комунист Никола Харлаков. Той съдържа Манифест, подписан от Александров, Протогеров, Чаулев, Влахов, Филип Атанасов и Паница. ВМРО се е обединила с федералистите в съюз с Москва!
Но на 14 август в. Политика съобщава, че Протогеров се е срещнал с представител на правителството в Свети Врач и е обещал да се подчини, а на 20 август е публикувана декларация на Александров и Протогеров, в която те заявяват, че никога не са подписвали Манифеста. Едновременно с това българското правителство се отрича от Димитър Влахов, техен (наскоро назначен) генерален консул във Виена. Седмица по-късно във Federation Balkanique се появява гневна критика срещу Александров и Протогеров от страна на Чаулев и Радич, а на 9 септември се появява отговор срещу Радич, носещ името на Александров.
След това, на 16 септември, с комюнике от името на Протогеров светът научава, че на 31 август Тодор Александров е бил убит в Петричкия окръг. Смъртта му била „отмъстена“. След това в София е организирана внушителна панихида, при която всички магазини са затворени, а по много къщи са окачени черни знамена.
Макар че заплетена мрежа от лъжи превръща смъртта на Александров в голяма мистерия, сред посветените в София предпазливо се прошепва, че краят на Александров е планиран от генерал Вълков и алтер егото на Вълков, Иван Михайлов.
Александров желае да бъде македонски диктатор и не се интересува откъде черпи властта си. Но федералистите са твърде силни за него. В Южна Сърбия селяните не искат повече „освобождение“ от България се противопоставят на набезите с оръжие, но биха се събрали под всякакво знаме, за да се противопоставят на централизацията от Белград и да извоюват обикновени граждански права; сред тях комунистите са силни и на югославските избори през 1921 г. повечето македонци са гласували за комунистически кандидати, които постигат поразителен успех. От гръцка Македония славяните се стичат в България, призовавайки за разбирателство с братята си славяни от Югославия срещу чуждите гърци. Алеко, сега популярен и всесилен в Петричкия окръг, знае всичко това – и Александров се е съгласил с него да преговаря с комунистите. Комунистите са против Стамболийски; а Стамболийски е враг и на фанатичните върховисти, защото е готов да се съгласи с Белград и да се откаже от идеята за Велика България. Вълков и приятелите му са обещали на Александров „безкористна“ подкрепа, след като Стамболийски бъде свален, докато Стамболийски си сътрудничи с югославяните, за да попречи на Александров.
През пролетта на 1923 г. външните представители на Александров Пърличев и Баждаров започват преговори срещу Стамболийски с Коларов, Кабакчиев и други комунистически лидери, а с Атанасов и Иванов е сключено примирие. Тогава Хаджи Димов разпуска своята група Освобождение и се присъединява към Илинденската организация, оглавявана от Георги Занков и Арсени Йовков; тези федералисти, макар и да не одобряват провокативните революционни методи, работят за македонското единство, като поддържат тезата, че македонците трябва да имат правата на национално малцинство в България, както и другаде. Александров не може да пренебрегне нарастващото им влияние.
Преговорите с комунистите, прекъснати от преврата на Вълков, са възобновени през юли 1923 г. Александров е разтревожен от факта, че подкрепата му за Вълков е широко неодобрявана от емигрантите, но сега не може да направи нищо – не смее да не се подчини на военния министър, освен ако получи мощна подкрепа от другаде. Дотогава той е в ръцете на Вълков – а Вълков иска да използва ВМРО за върховистки цели, да контролира четите, да „облага“ имигрантите и други лица чрез така наречените агенти на ВМРО на Михайлов за своите планове за превъоръжаване. Освен това Цанков претендира за малцинствени права за македонците, чиято съдба смята за изключителна грижа на България – той не иска независимо революционно движение; но повечето македонци искат права за себе си като македонци, а не като българи.
Затова Александров решава да бъде независим, след което е обречен – както и всички други с такава решимост. Той и представителите му се съгласяват да звучат като Москва. Павел Шатев и зетят на Александров – Михаил Монев, са изпратени да се съвещават във Виена с Влахов, официалния представител на Александров (и на България). Бивш лейтенант на Сандански и депутат в турския парламент през 1908 г., Влахов става генерален консул на България в Одеса след войната и има много приятели болшевики.
През 1927 г. изданието на Милхайлов Свобода или смърт разкрива, че Влахов (и Монев, макар че името му е пропуснато, защото е приятел на Михайлов) са изпратени в Москва от Александров през август 1923 г. Филип Атанасов е бил там преди тях. Влахов умело лъже и се връща във Виена, докато Вълков потушава Земеделския бунт. Той разказва на Александров как е обяснил борбата на ВМРО срещу Стамболийски – в която, според съветските представители, българските комунисти е трябвало да сътрудничат. Влахов е разказал на руснаците как ВМРО е работила за народните маси! Руснаците са похвалили Александров, но са призовали за единство с федералистите.
Тогава Протогеров пристига от Охрид, за да организира общ конгрес. Този ветеран-върховист, пише Пърличев, е научил от опит, че ВМРО трябва да работи самостоятелно и вътрешно и по възможност законно. Перо Шанданов допълва, че „Дядо Ангел“ (Протогеров) е променил възгледите си – ВМРО трябва да се върне към първоначалната си политика (адаптирана към променените условия) и да се бори само ако е принудена. Всъщност Протогеров е открил, че Делчев и Сандански са били прави и сега е готов да приеме всеки план, който ще извоюва обикновени свободи за селяните. Той е ужасен, когато научава за участието на ВМРО в потушаването на Септемврийското въстание – сега българските селяни ненавиждат ВМРО (и е безумно възмутен, когато впоследствие открива как Михайлов е продал услугите на ВМРО за 30 000 000 лева). Дразни го експлоатацията на ВМРО от страна на Вълков. Александров се съгласява. Вълков го е измамил. Правителството е искало да използва ВМРО. Александров и Протогеров се съгласяват да потърсят помощта на Москва.
В края на март 1924 г. те заминават за Виена, където упълномощават Чаулев и Влахов да преговарят с Атанасов и Паница, които вече работят с албанските, черногорските и хърватските революционери; след това се съветват с представители на Третия интернационал и на 29 април изготвят Декларация за политиката (подписана от Александров, Протогеров и Чаулев). Целта им е обединена и независима Македония в рамките на Балканската федерация. За тази цел те ще си сътрудничат с всички балкански революционери и ще приемат подкрепата на прогресивните европейски революционни движения (особено на руското); но ще се противопоставят с всички средства на югославското, гръцкото и българското правителство, които имат империалистически цели в Македония, нито ще имат каквито и да било отношения с властите в София. Те ще публикуват Манифест в този дух, ще организират македонски парламентарни групи в балканските парламенти с тези цели, ще публикуват вестник, в който ще отстояват самоопределението и ще се противопоставят на империализма.
На следващия ден е подписан протокол и са разменени копия между Централния комитет на ВМРО и федералистите, който предвижда сътрудничество. В него се посочва, че трябва да има една обединена Македонска революционна организация и че докато помирителният съвет проправя пътя за обединен конгрес, всички разпри и екзекуции между тях трябва да бъдат прекратени.
След това е изготвен Манифест към „македонската нация“ [т. нар. „Майски манифест“[2]]. Александров внася собственоръчно поправки в проекта, като засилва изобличаването на българското правителство; той упълномощава Протогеров и Чаулев да го подпишат от негово име, тъй като е решил да замине за Лондон преди окончателният проект да е готов. Македония има право на независимост, гласи той. ВМРО, разочарована от анексионистките цели на съседните държави, но нуждаеща се от помощ за освобождаването на Македония, се обръща към единствения останал източник (Русия). ВМРО ще работи срещу всеки режим в Гърция, който следва политиката на денационализация и размяна на населението, ще се противопостави на централизацията в Югославия. В България новото правителство действа против волята както на македонците, така и на българите, като замисля подялбата на Македония, дори планира заедно с Югославия да завземе съответно Кавала и Солун и се готви да разпусне ВМРО; така че македонците трябва да се обединят с масите срещу него и да се противопоставят на нови войни под знамето на Балканската федерация. Манифестът е подписан на 5 май 1924 г.
Едновременно с това е подготвена декларация (също изменена от Александров), която да бъде подписана и прочетена от шестимата македонски депутати в Народното Събрание. В нея се заявява, че те се обявяват за горепосочените цели: продължават, че правителството на Цанков е загубило всякаква подкрепа „от двете страни на Рила“ и трябва да си отиде; че македонците ще подкрепят всяко наистина демократично правителство, което има симпатиите на работническата класа в града и селото, както и всички политически групи – дори и най-крайната левица – които имат демократични цели.
Затова ВМРО се съюзява с Русия, макар да не приема комунистическите доктрини. Влахов, Атанасов и един руски председател се подготвят за конгрес на албанската граница в края на есента; те определят зони на влияние за александровци и федералисти. И двете страни се подписват за Federation Balkanique. Протогеров тайно се присъединява към Алеко в Петричкия окръг, Хаджи Димов призовава националисти и комунисти да си сътрудничат. Александров изпраща писмо чрез Наум Томалевски да съобщи на външните си представители в София какво е направил, след което Гюрков им занася копия от споразуменията. Михайлов със сигурност е научил за тях и е информирал Вълков.
В началото на юни Александров се връща в София. В Западна Европа той е добре приет, но военните дейности не са одобрени и вероятно сътрудничеството с комунистите ще бъде одобрено още по-малко. Все още привидно под контрола на върховистите, той е пътувал с професор Милетич. В София новата му политика среща силна опозиция, като външните представители го предупреждават, че това е самоубийство. На 5 юни той изпраща телеграма до Влахов и Чаулев: добавя, че Манифестът не трябва да се публикува, нито пък Federation Balkanique; тогава Михайлов публикува статия, в която напада Арсени Йовков, който е писал в своя вестник в духа на Манифеста. Убийството на Петков и други е събудило подозренията на Влахов и Чаулев, тъй като все още не са разбрали самостоятелната роля на Михайлов и отношенията му с Вълков – те предполагат, че Александров и Протогеров ще нарушат поетите ангажименти, както са нарушили Тиранския протокол; затова пренебрегват призовките до София. Тогава от София пристигна Монев; той се кълне, че убийствата не са дело на Александров и ги моли да не публикуват Манифеста, докато Александров не се оттегли на безопасно място в Македония; добавя, че положението е сложно, защото много млади офицери са се присъединили към ВМРО, което затруднява скъсването ѝ с правителството! Влахов и Чаулев се колебаят. Накрая, недоверчиви към на Александров и желаейки да го принудят, те публикуват Манифеста на 22 юли, както е било първоначално договорено.
В българските официални среди настъпва паника. Манифестът предизвиква целия български блъф – той осъжда присъединителните цели на онези, които така красноречиво са пледирали за македонска автономия! Освен това съюзът на ВМРО с Москва е много неудобно доказателство, че Септемврийското въстание не е било комунистическо въстание. Вестниците, в които се публикува Манифестът, са конфискувани, войските в Петричкия окръг са подсилени, Александров и Протогеров са предупредени да се откажат от подписите си или да понесат последствията – след което заявяват, че Чаулев и Влахов са действали без пълномощия и „дори да бяхме подписали десет пъти такъв срамен и вреден документ, щяхме да сме виновни за ужасно престъпление, ако не се оттеглим, когато открием истинските цели на авторите му“.
Окръжните революционни конгреси, свикани от Алеко, одобряват горещо новата политика; има общо съгласие, че Централният комитет трябва да скъса със София и да се засели в Македония. Изказват се горчиви оплаквания срещу експлоатацията на селяните от Монев и някои македонски депутати, шумни искания за обяснение от страна на Александров за убийствата в София. Протогеров се съгласява, че тези убийства трябва да бъдат обяснени – той никога не е бил консултиран за тях. Затова Александров решава да разследва тези оплаквания на конгреса на Сереския окръг на 2 септември. Разследването би разкрило отговорността на Михайлов за убийствата, съюза му с Вълков. Приятелите на Михайлов казват, че Александров е подготвил контраобвинения срещу Алеко, но много по-достоверна информация сочи, че той е застанал зад Манифеста и е успокоил комунистите, след като го е отхвърлил. Кой е знаел това? Кой е имал всички мотиви да запуши устата на критиката? Кой е имал знанието и възможността да „подстави“ критиците? Михайлов, секретар на Александров и на външните представители, началник на пункта в София!
След това Михайлов издава книга, в която „доказва“ дяволския заговор на Чаулев, Алеко, полковник А, федералистите и комунистите да убият Александров, защото е отхвърлил Манифеста. Само дете би могло да бъде подведено от двадесет и двете факсимилета, някои от които са очевидни фалшификати, а други са подписани под изтезания от нещастни жертви – както признават хората, замесени в аферата – на които е била обещана свобода, а след това са били убити, за да не се разкрият тайните, които са знаели.
Истинските убийци са войводите Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, санитари от българския Генерален щаб по време на войната. Михайлов претендира, че Алеко ги е накарал да повярват, че Александров ще ги убие (а и други), защото са подкрепили Манифеста; но тъй като нито те, нито Алеко са останали живи, за да дадат обяснения, може да се предположи, че са били подведени към това убеждение (ако наистина са го поддържали) от някой съвсем друг.
Мотивите са ясни. Александров и Протогеров са подписали Манифеста – отказът им под натиск не означава нищо. Протогеров е стар и лесно се поддава на влияние, но е високо ценен както в Македония, така и в армията; освен това ВМРО трябва да има ветеран-фигурант, докато Михайлов не получи контрол над нея. Но Александров, по-млад, решителен, проявява независимост: тайно в сърцето си той е федералист. Властите не бива да бъдат подозирани – официално обезоръжената България е безсилна да се намеси в работите на тази „непобедима“ Организация. Михайлов също не трябва да бъде подозиран, защото Александров е бил велика фигура, от чиято аура се е нуждаел – а Михайлов завинаги след това е „преследвал и наказвал убийците на Александров“, което му дава повод за безброй престъпления. Смъртта на Александров би била отлично оправдание и за клане на федералисти и привърженици на Манифеста, за чиито убийства биха могли да бъдат обвинени комунистите; тогава ВМРО би попаднала в ръцете на Вълков чрез Михайлов. През август (доста преди смъртта на Александров) Михайлов се подготвя за това клане, като свиква лидерите на Илинденската организация и ръководителите на ВМРО на конференция в Горна Джумая на 12 септември. Сцената е подготвена, жертвите са определени, убийците са избрани.
Нощта на 30 август. Александров е в Горна Джумая. Той изненадва приятелите си, като отива да запали свещ в църквата, тъй като не е религиозен човек. Дали е имал предчувствие? Знае ли е, че е в опасност. Алеко изпраща двама мулетари да пренесат багажа на Александров до селото отвъд Мелник, където ще се проведе конгресът. Когато ги „разпитват“ през ноември, мулетарите казват, че Щерю Влахов и Вретенаров предварително им казали тайно, че Алеко е поръчал смъртта на Александров; след като дават тези „доказателства“, те са убити.
Всички тръгват на следващия ден. Това са Александров и Протогеров, придружаващите ги Щерю Влахов и Вретенаров, личният телохранител на Александров – Панзо, и двамата мъже с мулето. По пътя си те спират да починат. Всички си лягат – Щерю Влахов и Вретенаров зад останалите. Когато всички са неподвижни, убийците стават – и започват да стрелят. Всичко става много лесно. Панзо скача на крака, но също е прострелян. След това убийците побягват. Протогеров (невъоръжен) тръгва, но като вижда, че Александров е мъртъв, изпада в припадък, както понякога се случва в моменти на силна емоция. Когато се съвзема, онемява от ужас.
Впоследствие Михайлов се преструва, че двамата водачи [Александров и Протогеров] са били ожесточени врагове, но според самия него споровете им са били спорове на приятели – единият властен и безмилостен, а другият примирителен. „Самата основа на цялата ни работа – пише Протогеров на Александров на 20 август – е нашето приятелство. Но ти не се държиш като приятел спрямо мен – много си говорил срещу мен… смяташ ме за глупак, подходящ само за манастир… Не мога да спя от мъка.“ Старецът прави всичко възможно, за да запази единството на ВМРО, преговаря с всички, отнася се приятелски с всички, стреми се да предотврати катастрофата, която Михайлов планира и за която после обвинява жертвите си.
Мулетата пренасят Протогеров до Алеко, който отменя конгреса, нарежда да се преследват убийците, след което телеграфира на Михайлов в София (от името на Александров и Протогеров) да дойде незабавно с външните представители. В тази телеграма не се споменава нищо за трагедията, но Михайлов, явно опасявайки се от разкриване на коварството си, отначало казва: „Тодор е там, затова трябва да остана тук“; но после, след като несъмнено е получил успокоителни съобщения, тръгва с останалите.
Когато тази група се приближила до параклиса, където лежат Александров и Панзо, ги посреща Аргир Манасиев, който им казва: „Тодор е мъртъв. Двама от убийците му са известни.“ Всички са като гръмнати, Михайлов се преструва на ужасен като останалите. На гроба са Алеко, полковник А и други делегати на конгреса, но Алеко казва, че убийците не са заловени – очевидно подозрителен, той със сигурност иска да пощади физическите убийци, докато не узнае подбудителите им. Всички се съгласяват, че смъртта на Александров трябва да се пази в тайна до конференцията в Горна Джумая, за да може да се направи разследване (но новината очевидно ще изтече, ако има някакъв широко разпространен заговор). Протогеров отива на погребението, след което се връща в София заедно с Михайлов и останалите; докато лежи в безсилие (а Чаулев е в чужбина), Михайлов издава заповеди от негово име.
На път за София Михайлов пита останалите: „Забелязахте ли колко бях нервен на погребението? Исках да се нахвърля върху убийците Алеко и полковник А.“ Така той обясява собствената си нервност, като същевременно подклажда подозренията към тези, чиято смърт вече планира. Другарите му, все още вярвайки в неговата лоялност, са убедени в искреността му. От 9 август цяла България е във военно положение. Иван Караджов, учител, наскоро изгонен от ВМРО от Алеко, е организирал клането заедно с Вълков и Михайлов.
Конференцията в Горна Джумая е открита късно на 12 септември. Стаята и дворът под нея са пълни с добре въоръжени мъже. Там са Гюрков, Шанданов, Дрангов и други; техните жертви също, както и Протогеров – но той не знае нищо за приготовленията на Михайлов и се надява, че тази среща ще доведе до пълно разбиране.
Има е приятелски речи, но за случилото се няма никакви сведения, освен измислиците на Михайлов. Протогеров, Алеко и полковник А се съгласяват, че Виенският манифест трябва да се спазва, макар и предпазливо. Някой казва, че Александров е бил труден характер. Но те чакат Михайлов: Алеко няма да им позволи да започнат официалната конференция без него. Михайлов заявява, че Алеко се е срещнал с убийците на Александров на 7 септември – и със сигурност вече знае истината или се досеща за нея. Щерю Влахов и Вретенаров са писали до Конференцията (вероятно по внушение на Алеко), че искат да обяснят; Алеко казва, че трябва да бъдат извикани, с което Протогеров и много други се съгласяват. Алеко планира да изобличи Михайлов тук: ето защо особено настоятелно е призовал Михайлов да дойде! Но единственият човек, който така и не идва на конференцията, беше този дързък секретар! В последния момент той изпраща съобщение от София, че е болен (макар че е достатъчно здрав, за да посети приятелите си).
Алеко заподозрява предателство и казва на хората си да се подготвят, но не знае, че войските на Вълков са обкръжили града. „Ликвидацията“ е насрочена за падането на нощта, когато софийските стрелци и войниците от гарнизона могат да заемат незабелязано позиции около града. Към 21 ч. Панчо Михайлов извиква Алеко от стаята, за да чуе „съобщение от София“. Навън той го получава – Дрангов го застрелва. Това е сигналът. Убийците (които са влезли в стаята като телохранители на Протогеров) застрелват разпределените си жертви, както седят невъоръжени. Полковник А скача от балкона, но е хванат и хладнокръвно разстрелян насред пазарния площад от Асен Даскалов – „тези, които го застреляха, не знаеха колко ценни щяха да бъдат неговите показания“, оплаква се после Михайлов. Хората на Алеко започват да стрелят през пода отдолу и да хвърлят бомби през прозорците, но са застреляни от войниците „запазващи реда“. Старият Протогеров, отново зашеметен и объркан, моли убийствата да спрат – враговете му се преструват, че моли за собствения си живот.
В цяла България убийци маркират нищо неподозиращите си жертви – старите водачи на ВМРО и всички, които застават зад идеите на Делчев; те са разстрелвани като кучета, след което са обвинявани в конспирация. От основателите на ВМРО оцеляват само ПопАрзов и Христо Татарчев – първият, защото отдавна се е оттеглил от македонските дела, а вторият, защото е в чужбина. Но София все още плаче за „неосвободените македонски братя!“ Точно по това време върховистите не забравят да надигнат викове на ужасен протест и срещу клането край Тарлис (където на 27 юли четиринадесет македонски селяни са убити от гръцки офицер, бивш революционер) – макар обстоятелствата да сочат, че това клане може да е било подбудено от София.
За съдбата на Вретенаров и Щерю Влахов Михайлов си противоречи. Той казва, че Протогеров е помолил един офицер да ги издирва и се е опитал да спаси живота им. След смъртта на Александров не е имал никаква дума в делата на ВМРО и на практика е бил затворник. Вероятно Протогеров се е опитал да ги спаси, за да научи истината от тях, затова войската набързо ги изгаря живи в къщата, която ги е приютила. Войската си сътрудничи с четите под ръководството на Филипов, Вапцаров и други, като издирва и избива всички приятели и близки на Алеко в Петричкия окръг. През тези две седмици са убити около сто и осемдесет революционери. Георги Пенков, приятелят на Сандански, известен с това, че през 1906 г. е взривил една софийска банка, която не иска да се подпише на ВМРО, се предава безстрашно на военните заедно с четата си; след това е разпитан в София от Кръстан Поптодоров, който не намира против него нищо, освен приятелството с Алеко и полковник А, но Михайлов го разпитва отново и въпреки че обявява, че не си струва резултатите да се излагат пред колегите му следователи, го убива (за да може след това да прикачи към името на Пенков фалшиви доказателства срещу Протогеров).
Смъртните присъди на жертвите са произнесени посмъртно въз основа на детински (макар и осветляващи) показания, голяма част от които са изтръгнати чрез заплаха със смърт и обещание за свобода от около четиридесет свидетели, разпитани в София и на други места, и убити от бандитите на Михайлов, когато са казали и подписали всичко, което се изисква от тях. „Доказателство“ за тъмните намерения на полковник А е списъкът в дневника му на революционните водачи и групи, които биха могли или със сигурност не биха последвали него, Алеко и Протогеров в новата политика. От това се заключава, че той е планирал да унищожи всички от опозиционния списък, сред които и цялата Македонска младежка организация и Вардарската студентска организация! По този списък той и Алеко имат подкрепата на целия Петрички окръг. Истинското престъпление на полковник А е настояването му за приятелство с федералистите на Паница, докато Алеко иска сътрудничество с югославяните срещу гърците и приема политиката на Виенския манифест като средство за постигане на тази цел. До смъртта си те не са били обвинявани в нищо, а след това са били наричани корумпирани контрабандисти. Престъплението на Йовков, Хаджи Димов и Кантарджиев е, че продължават да подкрепят Манифеста, напук на Вълков; останалите загиват, защото са техни приятели или роднини. Невъзможно е да се каже дали Протогеров, който все още не е знаел за предателството на Михайлов, се е съгласил с посмъртните присъди (или Михайлов е подписал вместо него), но жертвите така или иначе са мъртви.
На света е казано, че това клане е отмъщение за убийството на Александров от Алеко, който е планирал създаването на комунистическа република, но в листовките се казва на жителите на Южна Сърбия, че Александров е бил убит по югославска подбуда и югославските власти ще платят за това! Чаулев обаче обявява българското правителство за отговорно за цялото дело и призовава за международно разследване, но Михайлов не забравя да накара Чаулев да замълчи – неговото „престъпление“ е приемането на пари от съветския представител в Рим (а много по-късно Михайлов се преструва, че Протогеров е наредил екзекуцията му). В началото на септември Стефан Димитров напуска София с пистолет и снимка. Чаулев се е оттеглил в Милано под чуждо име. Може би италианските власти знаят как Димитров го е намерил и застрелял в едно миланско кафене на 23 декември 1924 г. Съден през април 1926 г., Димитров е оправдан от италианците, защото е „убил комунист по заповед на ВМРО, под заплаха от смърт, ако не успее“. Той се завръща триумфално в София.
Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939
[1] Балканската федерация (чийто официален орган е списанието Federation Balkanique 1924–1932) е проект за създаване на балканска федерация или конфедерация, основан главно на леви политически идеи.
Концепцията за балканска федерация възниква в края на XIX в. сред левите политически сили в региона. Основната цел е да се създаде ново политическо единство: федерална република, обединяваща Балканския полуостров на основата на институционален интернационализъм, социализъм, социална солидарност и икономическо равенство. Основната идея е, че въпреки различията между балканските народи, историческата нужда от еманципация е обща основа за обединение.
[2] Пълен текст тук: Майски манифест.
