Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
ГЛАВА VIII: „Алтер Его“-то на Вълков
Александров ще бъде увековечен „по-скоро като светец, отколкото като герой“, пише Михайлов, докато влиза в ролята на жертвата си и прокарва младите си убийци на ключови позиции във ВМРО. От Централния комитет оцелява само Протогеров, така че се налага свикването на конгрес за избор на нови членове.Пърличев и Баждаров съветват Протогеров да се заеме с по-леката работа по организирането на македонците в Америка, но той отговаря непреклооно, че все още може да изпълнява задълженията си. Всички са съгласни, че в Комитета трябва да има и млад човек, затова енергичният Михайлов е попитан дали желае да бъде номиниран. Той вече е организирал трескава агитация в своя полза, но сега хитро отговаря, че може би има „други с по-големи претенции, защото аз все още не съм активен революционер“.
„Няма значение“, идва отговорът. „Другите кандидати, Протогеров и Попхристов, са ветерани.“
„О!“ – възкликва Михайлов, – „Не знам дали мога да работя с Протогеров. Имам подозрения. Когато беше убил останалите в Горна Джумая, Дрангов за миг насочи револвера си към Протогеров. Той подозира, че Протогеров е бил съучастник в убийството на Александров. Така мисля и аз.“
„Но инструкциите на Дрангов бяха категорични! И защо да повдигаме този въпрос сега, месеци след като всички, които се смятат за виновни, са мъртви?“
Михайлов е уклончив. Останалите се дразнят.
Но на последното заседание на Върховния съвет на ВМРО в София (обикновено Централен комитет и външни представители) Михайлов заявява, че не е намерил никакви основания за подозренията си, моли останалите да ги забравят и заявява, че не се колебае да се присъедини към Протогеров в Централния комитет.
На 5 февруари 1925 г. на VI революционен конгрес (в Петричкия окръг, под председателството на депутата Ангел Узунов) са избрани Протогеров, Попхристов и Михайлов, а Шанданов е резервен член. По настояване на Михайлов Петричкият и Скопският окръг са поставени под негов контрол, въпреки че той не успява да накара конгреса да счита Петричкия окръг за „революционна територия“; без да губи време той назначава своите млади убийци за воеводи на окръга, като заявява, че това е предварителна стъпка към по-енергична революционна работа. На Протогеров се падат Серес, Драма и Солун; на Попхристов – Битоля, Охрид и Прилеп. По предложение на Михайлов конгресът нарежда на комитета да издири и накаже всички оцелели съучастници в убийството на Александров, но против желанието му определя целите на ВМРО като обединена и независима Македония (включително Петричкия окръг) под ръководството на Лигата на нациите или автономна в рамките на една южнославянска или балканска федерация.
Не след дълго Протогеров и Попхристов преминават границата, за да се организират. Те молят Михайлов също да дойде, но той отказва, като обяснява, че има достатъчно време. „Но Македония иска революционери, а ти, най-младият от нас, оставаш на сигурно място 1“ – възкликва Протогеров. Но този „герой“ никога не рискува живота си отвъд границата. В същото време, далеч от безопасността, Протогеров се разболява опасно и мисли да се самоубие, но Иван Брата го превежда обратно в България по етапи и през нощта.
Никола Милев, председател на Софийската журналистическа асоциация, е назначен за български посланик във Вашингтон, но не одобрява Вълков и симпатизира на федералистите. Върховисткият македонски комитет, създаден в Чикаго през 1914 г. под егидата на българската легация във Вашингтон, е спечелил вниманието на Chicago Tribune. През 1918 г. той подава петиция за присъединяване на Македония към България, но представлява едва 4% от американските македонци. Милев би могъл да попречи на Михайлов да експлоатира тази македонска колония. Освен това смъртта му би била предупреждение както за противниците на Вълков в правителствените кръгове, така и за журналистите. На 13 февруари 1925 г. той е застрелян насред София. Тъй като убийците му успяват да избягат, престъплението лесно се приписва на „комунисти и крайни земеделци, с възможното съдействие на македонските федералисти“, така че се отваря широко поле за „отмъщение“ и в рамките на две седмици са застреляни двама комунистически депутати.
Хипократ Развигоров, който убива един от депутатите, твърди при ареста си, че е действал по заповед на Вълков (след което е освободен), което създава момента на определено неудобство; след това заповедите за убийство се издават чрез Михайлов, в писмен вид и с червения печат на ВМРО, като всяко убийство е последвано от съобщение на ВМРО до пресата, в което понякога се посочва причината за убийството, а друг път се заявява кратко, че обясненията ще бъдат дадени на следващия революционен конгрес – който обаче Михайлов успява да отложи. И така, от името на ВМРО са извършени безброй престъпления, които са напълно несвързани с нея. Убийците се наричат „наказателен отдел на ВМРО“; някои от тях вярват, че служат на Делото, други са престъпници, които убиват, за да си изкарват прехраната. Всички принадлежат към толкова нисш порядък, че рядко познават жертвите си, които трябва да им бъдат посочвани. Всички се заклеват във вярност към ВМРО и (теоретично) подлежат на екзекуция, ако не изпълнят възложените им задачи.
От лидерите на федералистите Димитър Влахов и Атанасов са в конфликт. Влахов е твърде червен за Атанасов, но Паница, неуловим, дързък и вече югославски поданик, е опасен „с това, което планира да направи“ – той преговаря чрез Джика Лазич за разбирателство между македонците и югославското правителство. Така че Паница е следващият, който пада – смъртта му е решена!
През 1923 г. в Цариброд живее търговец на име Димитър Карничев. Той и съпругата му са власи от Крушево. Той има умна дъщеря, амбициозна и способна, с одухотворени очи. Сред клиентите му е и Паница, който обикновено се отбива при Карничев по време на тайните си идвания през границата, отчасти за да обмени пари, отчасти за да види хубавата Менча. А Менча, която е влахиня и има румънски паспорт, става негова куриерка. В желанието си да хване Паница, Михайлов наблюдаваше Карничев. Като разбира, че Менча често идва в София, той я хваща и я подлага на мъчения, която тя понася толкова твърдо, че той е впечатлен и я пуска.
Но в началото на 1924 г. Михайлов опитва друга тактика. Той кани Менча да се присъедини към ВМРО. За това има определени подбуди и в края на краищата тя се съгласява. След това ѝ казва, че първо трябва да докаже лоялността си, като убие Паница. След кратък размисъл тя се съгласява и с това – при едно условие. Ако успее, Михайлов трябва да се ожени за нея! Очевидно тя е предвиждала, че той ще се прослави. Михайлов се съгласява. Разказал е историята на един мой приятел, след което добавил: „Не казвай на Александров, за да не си помисли, че тичам по жени“. По това време Александров преговаря с Паница във Виена, макар че Вълков желае смъртта му!
В крайна сметка Менча отива да продава розово масло във Виена. Паница я моли да остане при него. Месеци наред тя живее като член на семейството му, но не смее да убие домакина си в дома му, страхувайки се от отмъщението на телохранителите му; затова по предложение на Михайлов тя убеждава Паница да я заведе на театър – така ще бъде по-зрелищно и тя ще може да се предаде на полицията, преди да се е намесила охраната на Паница. И така, на 8 май 1925 Паница завежда жена си, Менча и още един приятел на представление на Пер Гинт, където вземат места в ложа, докато телохранителите на Паница седят на евтини места.
На сцената Смъртта се кани да рецитира: „Човек не умира по средата на петото действие“, но Менча го изпреварва. От дамската си чанта тя вади револвер и – насред театралните гърмежи – го изпразва в домакина си. Паница умира на място. Жена му и приятелят му са ранени. Две момичета в ложата отдолу са облени в кръв. Настава стълпотворение. Но Менча се предава. Горката Менча! „Здравето ѝ е толкова лошо“ – увещаваше ме моята българска секретарка, докато възторжено описваше светкавичното ѝ око и магнетичната ѝ личност и се опитваше да смекчи преценката ми. Към Менча се отнасят с по-малко учтивост, отколкото ВМРО смята, че ѝ се полага, а Свобода или смърт коментира, че „това не е нито християнско, нито морално“. Осъдена е на осем години затвор, но лошото ѝ здравословно състояние скоро води до освобождаването ѝ. В София я посрещат като героиня – и Михайлов се жени за достойна съпруга. Баща ѝ преуспява – купува къща в София и построява вила в едно предградие, която се превръща в любимо почивно място на Михайлов.
След това Михайлов решава да се отърве от Панчо Михайлов (Панче). Първият е известен на приятелите си с умалителното на Иван – Ванче. „Панче – Ванче“, това звучи дразнещо! И двамата произхождат от Щип, но героичните подвизи на Панчо опасно подчертават малодушието на Ванче. В една депеша, пусната по време на сраженията му през август 1924 г. и публикувана от югославяните, Панчо пише, че ВМРО е непопулярна сред македонците в Южна Сърбия – сериозен въпрос, защото тази истина не бива да се знае в България; затова окръжният съд на Ванче в Петрич осъжда Панчо на смърт под удобния предлог, че спи с жени; но Протогеров и Попхристов отказват да утвърдят присъдата. Затова Панчо е докаран в София за допълнителен разпит; но той избягва с помощта на човека, който го охранява – и който го е следвал в много подвизи, след което Ванче разпорежда да обесят човека. Но след обещанието на останалите, че няма да бъде убит, ако се подложи на разпита им, Панчо отново се предава, оправдан е и му казват да остане в Горна Джумая.
Но докато Протогеров и Попхристов са в чужбина, Панчо идва в София и си прави нощна разходка с някакви югославски певици. Братството с врага е непростимо престъпление. „ВМРО е осъдила Панчо Михайлов. Той трябва да бъде намерен и убит, където и да се намира“, разпорежда Ванче, след което Панчо е застрелян в София през юни 1925 г. В дълъг некролог белградският вестник Политика щедро възхвалява смелостта му, като между другото за първи път споменава името на Ванче. Веднъж Панчо е написал:
„Бих искал, скъпа майко,
да бъда погребан в собствената си страна,
където никой не може да намери гроба ми
освен странстващия певец и тъжната луна.“
„Какво е престъплението на Панчо?“, питат останалите, когато се връщат. Ванче отговаря, че онзи е „замислял някои престъпления“ – всъщност замислял югославската федерация. Смъртта на Паница също е предизвикала голям гняв в Неврокоп, след което Ванче убива стотина от привържениците си там. През август той убива и прочутия Бърльо, „заради разбойничеството му“ (което се оказва много основателно оправдание). Тези безразборни и неразрешени убийства скоро събуждат отвращението и подозренията на останалите, но Ванче е техен равен и върховен началник в Петричкия окръг, така че единственото, което могат да направят, е да задържат подписите си под посмъртните смъртни присъди; и тъй като те трябва да бъдат подписани от целия Централен комитет, преди Революционният конгрес да ги утвърди, Ванче постоянно намира претексти за отлагане на конгреса.
През април 1925 г. убийците на Михайлов се отличават още повече в службата на Вълков. Репресивните мерки на Вълков продължават въпреки бурните протести на лидерите на опозицията и на Петър Тодоров, който е говорител в кабинета на Офицерската лига (която бързо се обръща срещу Вълков). През зимата са извършени близо двеста убийства, някои от които със сигурност са репресии; но откриването на бомба под Военния клуб вероятно е било уловка за сплашване на офицерите, които са призовавали към умереност. Има бунт в граничен гарнизон, говори се за масово нападение на чети срещу Цариброд (което предизвика строго югославско предупреждение), разбойници бродят из Балкана. През февруари военното положение е частично възстановено и следват още масови арести.
Предполага се, че именно банда разбойници устройва на 14 април засада на цар Борис на прохода Арабаконак, докато той пътува с приятели. Тук стръмният път прави двоен завой сред храсти и дървета. Според официалната версия двама мъже в колата на царя са убити, куршумите почти са докоснали мустаците му, а шофьорът е зашеметен от куршум през предното стъкло. Неспособен да обърне колата, царят се хвърля да се прикрива, докато стреля по нападателите, изтичва до един пощенски фургон по пътя, втурва се с него към Орхание и довежда войници. Междувременно нападателите са пребъркали джобовете на мъртвите. Това навежда на мисълта, че са били обикновени бандити и може би не са разпознали царя.
Два дни по-късно София е разтърсена от ужасяваща драма. Късно на 14 април депутатът и генерал в оставка Константин Георгиев, председател на софийския клон на правителствената партия, е убит от неизвестни лица. На 16 април роднини, приятели, министри и офицери се събират в катедралата „Света Неделя“ за погребението му. Последва мощна експлозия. В купола на катедралата избухва бомба със закъснител и покривът се срутва. Няколкостотин души са ранени, а 128 са убити – сред тях четиринадесет генерали от запаса (включително Никола Рачев), трима депутати, кметът на София и началникът на полицията.
Не е изненадващо, че роднините на жертвите искат отмъщение, че всички партии подкрепят правителството, че властите изпадат в ярост, че са извършени ексцесии, че Комунистическата партия е обявена за незаконна, а депутатите ѝ са изгонени от Народното Събрание. Има мотиви да се говори за земеделски или комунистически опит за обезглавяване на буржоазията, но ако е имало широко разпространена конспирация, както твърди правителството, и ако документът, представен, за да докаже нейната реалност (но след това никога не споменат), не е бил фалшив, защо тогава не е имало бунт и защо земеделците и комунистите са се оставили да бъдат арестувани с хиляди, без да се съпротивяват?
Това е шансът на Вълков. Атентатът е предшестван от поток от официални слухове за предстоящ комунистическо-земеделски бунт. Никой от водещите шовинисти не е загубил живота си заради него. Нямам доказателства – но имам отвратително подозрение. Трябва ли този атентат (както и атентатът срещу царя) да бъде причислен към [такива прочути конспиративни теории като] писмото на Зиновиев и пожара в Райхстага?
Обявени са военно положение и комендантски час, призовани са доброволци да патрулират по улиците, извършени са обиски по домовете, арестувани са хиляди „заподозрени“. Трима британски лейбъристки депутати, които се оказват в България, са отвлечени, а преводачът им – убит.
Твърди се, че двама запасни офицери, капитаните Минков и Янков, са поставили бомбата, но и двамата са „убити при съпротива срещу арест“ в къщите си в София. Десет други мъже са изправени пред военен съд. Петима от тях са осъдени на смърт в отсъствие, трима са изгорени преди процеса, а Георги Димитров и петият са в чужбина; но еврейският адвокат Фридман, запасният полковник Коев, катедралният клисар Задгорски и двама младежи са обвинени, че са помагали или укривали Минков и Янков. Задгорски ги е допуснал в катедралата, но Фридман и Коев протестират срещу пълната им невинност. Въпреки това и тримата са обесени публично – уникално забавление, което привлича 40 000 зрители. Четирима французи също са осъдени на смърт, но след това присъдите им са смекчени.
Изготвени са списъци на хората, които трябва да бъдат елиминирани. Всички земеделски лидери са арестувани незабавно – макар че със сигурност щяха да се скрият добре, ако биха били съучастници в безчинството; бившите министри Петър Янев и Кирил Павлов са изгорени заедно с няколко свои приятели в голямата пещ за отопление в Софийското полицейско управление, а генералите от запаса Топалджиков и Личев (които са служили на Стамболийски) са отведени в Кюстендил и за тях не се чува нищо повече. И до днес едно повикване в Главното полицейско управление изпълва българите със страшни опасения – падането от горните му прозорци е лесно „самоубийство“.
Официално за четири месеца са проведени 81 съдебни процеса с участието на 3557 души, от които 300 са осъдени на смърт, а 611 – на затвор; но „къде са хилядите български граждани, които са били арестувани и след това са изчезнали мистериозно?“, попита след това радикалът Костурков. Според земеделските среди са загинали 5000 души. От юни 1923 г. до края на април 1925 г. са убити не по-малко от 47 земеделски или комунистически депутати и петима земеделски министри. Цанков признава, че са били убити стотици учители. В Англия се събира „Фонд за подпомагане на вдовиците и сираците“, като мис Сюзън Лорънс заявява, че „правителството умишлено се възползва от ужаса, предизвикан от безчинствата в катедралата, за да изтреби политическите си противници“ – истината, ако тя беше уточнила какво има предвид под думата „правителство“.
Междувременно нещата в Южна Сърбия се развиват зле за нападателите. На Кирил Григоров, арестуван в София за опит за (неполитическо) убийство, е обещано помилване, ако убие Стоян Мишев, който сега е на югославска служба като ръководител на милицията в Щип; така той „бяга“ през границата с помощта на българските власти, които след това издават заповед за ареста му, за да разсеят югославските подозрения. Той застрелва Мишев, заловен е, екзекутиран и става мъченик в София.
Но хората бързо напускат ВМРО и се записват срещу нея при воеводи като Мишев. Сред тези воеводи на първо място е Пандурски, бивш собственик на кафене в Горна Джумая. В началото на 1923 г. Пандурски, който е принадлежал към комунистическо-федералистката група на Хаджидимов, е избягал заедно с други от Александров в Югославия, подпомогнат от кмета на Дупница, когото Александров незабавно екзекутира. Начело на група, носеща комунистически емблеми, Пандурски нахлува обратно през границата, убивайки няколко от александровците, които в крайна сметка обесват седем от хората му. След това Александров сключва примирие с федералистите. В крайна сметка Пандурски се присъединява към южносръбската гранична милиция срещу михайловистите.
В началото на 1925 г. сначело на четиридесет души Пандурски отива в дома си край Горна Джумая, убива местния воевода Михайлов, прибира мащехата си, четирите си сестри и двамата си братя, натоварва вещите им на магарета, след което се връща с тях в Югославия, оставяйки след себе си екземпляри от Makedonsko Zusnanié, които представят възгледите на тази голяма македонска фракция, работеща с югославските власти.
Един ден през юни Христо Вангелов стреля по михайловисткия воевода, след което бяга през границата. Българската полиция го обявява за издирване, но югославяните, които се усъмняват, го интернират. Пандурски обаче освобождава Вангелов, но му казва, че трябва да докаже лоялността си, като се върне в Петричкия окръг и убие воеводата Кучо. Вангелов отива. Тайно се среща с Кучо и уговаря следващото действие.
Кучо тръгва сам. Вангелов хвърля по него гранати. Кучо пада. Разпространява се мълвата, че е мъртъв. Вангелов пресича отново границата и се присъединява към четата на Пандурски.
Заедно с Вангелов и други Пандурски патрулира по границата и може би се готви отново да нападне крепостта на Михайлов – контранападения несъмнено е имало, докато югославските власти са следвали примера на българите и са гледали встрани. Те остават да почиват. Когато всички заспиват, Вангелов скрива пушките им, след което застрелва Пандурски и още двама, както си лежат. След това се присъединява отново към Кучо.
Убити са и други „предатели“-войводи, но през лятото на 1925 г. са унищожени няколко нападателни [т.е. идещи от България] групи. Една от тях обаче оказва героична съпротива край Царево село. Виждайки, че са обкръжени, комитаджиите задържат огъня си, след което застрелват трийсетина южносръбски милиционери, които се натъкват на тях; те пеят революционни песни, докато държат на разстояние други нападатели до залез слънце, когато внезапно се втурват с щикове и бомби и избягват. Но това е почти краят на войната на четите – народът на Македония вече бие своите „освободители“.
За четири години са убити 300 нападатели, а двойно повече са ранени. Освен това, въпреки че комитаджиите имат безплатни железопътни билети в България, добра работа по време на „почивката“, помощ от фонд „Тодор Александров“, набирана чрез удръжки от войнишките заплати, както и други привилегии, вече е трудно да се намерят мъже, защото „просто“ българи (чийто диалект би ги издал) не биха се справили, а повечето емигранти вече са против революционната работа. Протогеров и Попхристов искат да се сложи край на ненужните боеве и да се води само тайна пропаганда; но това може да накара Европа да заподозре, че Южна Сърбия не кипи от недоволство, затова Михайлов организира групи от по трима души (тройки), които да извършват провокативни нападения.
Междувременно се появява внезапна възможност за петричката милиция – „Резерв на ВМРО“ – да се отличи. На 21 октомври 1925 г. гръцките войски нахлуват в окръга.
Аферата разтревожва Европа и осигурява на Лигата на нациите лесен успех над гръцкия диктатор генерал Пангалос. Българите заявяват, че късно на 19-и един гръцки войник (Затафирис) от граничен пост на планината Беласица е преминал граничната линия и е стрелял по български часовой, след което българите са го застреляли. Гръцкият капитан и няколко души, които се придвижват под бяло знаме, за да приберат тялото, също са застреляни. Гърция незабавно иска обезщетение, а когато България предлага първо да се проведе съвместно разследване, гръцкото правителство – действайки въз основа на тревожни първи съобщения – разпорежда военна окупация на българската територия до изплащане на обезщетение. Така гръцките войски внезапно дебаркират от Рупелското дефиле, щурмуват три български поста, обстрелват гара Петрич.
Протогеров е болен, Попхристов е в чужбина, Михайлов не е войник – той посещава бойната зона само веднъж, много мимолетно. Вълков съобщава на Външните представители, че войските му не могат да защитят Петрич, но нарежда на местното опълчение да се съпротивлява „спонтанно“; името на ВМРО обаче не трябва да се появява, не трябва да се издават униформи; официално се забранява на цивилните да се противопоставят на гърците, а в обръщението си към Лигата на нациите България заявява, че малкото ѝ войски се изтеглят без съпротива.
Гюрков (офицер от запаса) е изпратен в Симитли с пълни правомощия, след което „непокорни цивилни граждани нахлуват във военни складове“; скоро 5000 нередовни войници се противопоставят на нашествениците. На бойното поле българите разполагат само с 600 войници с дванадесет оръдия под командването на полковник Пенчо Златев, докато три гръцки батальона напредват с артилерия и самолети. Целта на гърците е град Петрич, но добре дисциплинираната милиция държи линията пред него толкова упорито, че те не могат да напреднат без подкрепления – а преди да пристигнат, на 24-ти се намесва Лигата на нациите, която нарежда на гърците да прекратят военните действия.
Наред с други истории македонците разказват, че Иван Брата е пренесъл картечница на позиция и е покосил 120 гърци. Други герои са Михаил Станоев, Димитър Димашев и Борис Изворски – стари воеводи, на които военното министерство благодари, а по-късно Михайлов ги разстрелва.
На 28-ми британският, френският и италианският военен аташе пристигат от Белград. Един революционер, който е дошъл от София, за да командва опълченска дружина, ми разказа как той и хората му били на полето и ядели чушки, когато неочаквано дошъл френският аташе с полковник Златев. Французинът, като видял въоръжени мъже, попитал Златев кои са те. Златев погледнал предупредително моя информатор и отговорил: „Не можахме да удържим местните хора.“ След това моят информатор добавил: „Аз съм бивш офицер, учител тук. С момчетата ми проникнахме във военния склад и взехме оръжие, за да защитим домовете си.“ Съществуването на тази добре организирана милиция в разрез с Ньойския договор не трябва да се знае – нито пък журналистите от София разказват за нея.
Тъй като гърците остават на българска земя и водят безразборна стрелба, Златев решава да ги нападне на 30-ти. Милицията се съсредоточава, за да прекъсне комуникациите им през Рупелското дефиле, но късно на 29-ти гърците се оттеглят. Анкетната комисия на Лигата под ръководството на сър Хорас Рамболд установява, че Гърция е нарушила пакта, поради което тя трябва да плати на България 30 000 000 лева (около 45 000 паунда); освен това е приета схема за гръцко-български граничен надзор от двама шведски офицери, макар че за съжаление не е разширена до българо-югославската граница. Българите губят 25 убити, но обичат да твърдят, че са убили 250 гърци. Кореспондентите виждат много умишлени щети и няколко обезобразени трупа, които се приписват на гърците, но вероятно труповете са обезобразени с пропагандна цел от македонците (които винаги са имали „предатели“, от които да се отърват).
Цанков и Калфов работят за подобряване на отношенията с Югославия, като Цанков посещава Белград през декември 1924 г., а Калфов – през май 1925 г. Русев уволнява окръжните управители на Петрич и Кюстендил за принадлежност към ВМРО, арестува някои агитатори и прави други жестове на добра воля. През септември Цанков се среща с Пашич в Женева.
Променящото се отношение на България и консолидирането на Югославия от коалицията Пашич-Радич през септември 1925 г. са твърде много за италианско-югославското приятелство. Италианският министър плаща на ВМРО 2 000 000 лири (както се твърди) чрез Наум Томалевски и обещава редовна субсидия, след което в София започва ожесточена кампания срещу „кървавите съседи“. Същевременно се разпространяват слухове за предстоящи безчинства и за преговори с чуждестранни ревизионистични групи.
През цялата 1925 г. се говори за държавен преврат, извършен от Вълков срещу Цанков, който, подкрепен от няколко министри и насърчен от началника на Генералния щаб генерал Стоянов (от името на Офицерската лига), на четири пъти иска от цар Борис да смени военния министър, но всеки път царят отказва да упражни този прерогатив.
През декември се чува, че Цанков планира митнически съюз с Югославия, а Калфов заявява, че целият български народ желае приятелство с Югославия, тъй като знае, че без нея не може да просперира. „Белград ни е разбрал и това ни е достатъчно“, заключава Калфов. Но това не е достатъчно за цар Борис, който не харесва Калфов и неговата политика. Той се съветва с Вълков и Ляпчев (от Демократичния сговор на Цанков); след това започва неистова агитация срещу Цанков, като са му приписани всички ужаси от последните две години, чак докато немислещите маси започват да искат свалянето му. На 3 януари 1926 г. Народното Събрание е препълнено с депутати, които са мобилизирани срещу него, и той е победен. Той иска нови избори, проведени от делови кабинет, тъй като знае, че привържениците на Вълков ще бъдат пометени, ако на обществеността бъдат съобщени фактите. Царят се въздържа. Тогава генерал Стоянов отива в двореца, за да настоява, но сензационният му демарш се проваля, защото (както пише българският кореспондент на Near East) „никой владетел не е по-привързан към конституционните форми на управление от цар Борис, който е твърдо подкрепян от генерал Вълков по въпроса за политическия неутралитет на армията“! Така Цанков се оттегля, ставайки председател на Народното Събрание.
Вълков изчаква до юни, когато позицията му изглежда сигурна; след това, заявявайки, че армията постепенно е навлязла в политиката, той я прочиства от „началниците, които са нарушили нейния неутралитет“! Генерал Стоянов и други са пенсионирани с (необходимото) съгласие на царя, Офицерската лига е обявена за разпусната, полковник Бакърджиев става началник на щаба. Цанков протестира, заплашвайки да разцепи Правителствения блок: но Ляпчев и Вълков „непреклонно забраняват всякакво политическо влияние в армията“, която, както е обявено, сега става „по-обединена от всякога около цар Борис и генерал Вълков“.
Италианофилът Ляпчев, който оглавява новия кабинет, оглавява и Министерството на вътрешните работи! Вълков остава във военното министерство: Атанас Буров става министър на външните работи: Александър Моллов – министър на финансите, а Кимон Георгиев, който не се е върнал в армията през 1923 г., – министър на съобщенията. Вярва се, че ще настъпят по-добри времена – защото глупавата общественост не е осъзнала задкулисната власт на Вълков, а някои министри мислят да я предизивкат. Но нищо не се променя. Има по-малко кланета, защото Земеделската и комунистическата партия вече са обезглавени, но дребните ужаси продължават, „за да не им пораснат нови глави“. Законопроектът за амнистията, подготвен от Цанков, е разширен, за да обхване убийците, но не и 2000 политически затворници от левицата: а когато някои земеделци се връщат от изгнание, са арестувани или намерени от убийци. Друг законопроект за амнистия (приет с големи трудности през 1929 г.) обхваща Радославов и освобождава още убийци.
През март 1926 г. Оббов, Тодоров, Неделко Атанасов, Стоянов, Янев, Павлов и други, обвинени в организиране на чети срещу предишния режим, са съдени отново в отсъствие и осъдени на обесване – така изгарянето на Янев и Павлов е узаконено (без разследване)! През ноември е арестуван наемен убиец, изпратен да убие оцелелите земеделски лидери в чужбина и да отрови водата в лагера в Пожаревац, където те са държани. Не са допуснати жалби от чужбина срещу присъди в отсъствие. Толкова много хора са изчезнали, че правителството приема специален закон, уреждащ разпореждането с имуществото им (докато следващото правителство намира обезщетението на роднините на жертвите за сериозен финансов проблем).
Групи бегълци в планините, водени от прословутия Томангелов и други, се спускат понякога в приятелски села, убиват местните потисници и плячкосват стоката им. След това се появява полиция, арестува земеделци или комунисти със синовете и дъщерите им, опожарява къщите им, обвинява ги, че са помагали на нападателите, бие ги и ги измъчва, за да подпишат признание за вина, след което ги изправя пред съда.
През август 1926 г. в Троянско-Плевенския окръг под ръководството на полковник Дипчев е обявено военно положение и военна цензура; тогава терористите правят най-лошото в тази земеделска крепост, за да подготвят правителствения успех на изборите. В малък мащаб се повтарят ужасите от септември 1923 г. и изчезват около двеста души. Навсякъде демократите, либералите, радикалите и социалистите страдат от този терор не по-малко от най-примирителните сега земеделци, като техните депутати са арестувани, а събранията им забранени под всякакъв предлог или без такъв. Терористите, подпомагани от доброволци от „патриотични сдружения“ като „Родна защита“ – фашистите на генерал Шкойнов, обикалят селата, взривяват къщи, отвличат опоненти, чупят глави. Ако депутатите протестират, Ляпчев отговаря, че местните власти „не знаят нищо за инцидента, от който се оплаквате“. Опозиционните вестници съобщават за безобразията почти всеки ден, но ако пишеха твърде яростно, въоръжени мъже идват в редакцията. Лицата, съобщаващи фактите в чужбина, са обвинявани в държавна измяна. „Комунистическата заплаха“ е оправдание за целия този терор; непрекъснато се „откриват“ фантастични заговори, което кара Near East да напише наивно, че „би било интересно да се разбере защо комунизмът се е оказал растение с по-здрав растеж в България, отколкото където и да било другаде в Югоизточна Европа“. Вкарването в затвора на земеделски лидери за предполагаеми присвоявания по време на режима на Стамболийски е поредната маневра за осакатяване на опозицията, оглавявана сега от демократа Малинов, който смело изобличава „окултните сили“. Малинов иска коалиция за провеждане на избори, но напразно.
На изборите през май (1927 г.) Ляпчев печели само 495 000 гласа срещу 556 000, въпреки терора си, но мажоритарната система му дава 163 депутати срещу 86 на опозиционния блок (при общо 273 места). Цар Борис, откривайки Народното Събрание, говори за „свободни избори“, но лидерът на социалистите Янко Сакъзов драматично го прекъсва и му противоречи, като казва, че целият народ е възмутен от ексцесиите – след което Сакъзов и колегите му от Опозицията са обвинени в заговор с Москва и Белград. „Потискането на комунистите“ печели комуналните избори и през февруари 1928 г.
Използвайки симпатиите на Европа към България в предполагаемите ѝ комунистически проблеми, правителството на Ляпчев договаря чрез Финансовия комитет на Лигата на нациите заеми за уреждане на бежански въпроси (1926 г.) и стабилизационни заеми (1928 г.). И двата са обявени за ненужни от много депутати, и двата са безсмислено пропилени; това корумпирано правителство оставя на наследниците си през 1931 г. празна хазна и огромен дефицит, както и страна, задушена от паразитни индустрии. Грижата за чуждестранните финансови задължения е върховистски подкуп за сметка на селяните в името на благоразположението на Европа. Интересно защо финансовият представител на Лигата в България е бил толкова отстъпчив? Заемите са отпуснати при условие, че България изтегли всички имигранти от границите си, но тя пренебрегва това условие, когато получава заемите.
Докато се водят преговорите за заем за уреждане на проблема с бежанците, набезите в Югославия са по-малко, но сред безчинствата, които се случват, е убийството в Битоля (през юли 1926 г.) на редактор на македонски вестник, чиито статии не се харесват на Михайлов.
В края на 1925 г. в полицейското управление в Дубровник влиза мъж, който се обявява за прочутия воевода Кръста Леонда. Той обяснява, че е осъзнал съпротивата на македонския народ срещу революционните борби и затова е решил да се подчини. След разпит той е освободен и отива да живее в Битоля, където скоро става приятел на префекта. Когато редакторът е застрелян, Леонда се консултира с него. Той предполага, че убийците са гърци, защото убитият е писал срещу отношението на гърците към техните славяни. Скоро обаче се установява, че за убийството е отговорна местната организация ВМРО, която работи за предизвикване на търкания между Югославия и Гърция (чиито добри отношения не се харесват на Италия). Извършени са арести. След това се установява, че ръководител на тази организация е не кой да е, а приятелят на префекта Леонда! Той е застрелян.
През май 1926 г. бомба, хвърлена в кафене в Струмица, убива или ранява десетина цивилни – за възмущение на жителите на града. През юли една нападателна група, изненадана край Крива Паланка, води тежка битка, за която Свобода или смърт публикува подробен разказ, макар че София първоначално заявчява, че югославските съобщения за нея са измислени, за да се спрат преговорите за заем! Комитаджиите твърдят, че са се опитали да не уцелят атакуващите милиционери (чието съществуване вече не може да се отрече в София), но въпреки това са убили шестнадесет от тях. [Югославският] Политика пише, че поради непристъпната им позиция стрелбата с пушки е била неефективна срещу тях: те отблъснали две атаки, след което пробили линиите на обсаждащите ги, като хвърляли гранати, загубили трима убити, а югославяните – петима.
Междувременно се появява новина за конференция на лидерите на ВМРО и външните представители с италианци в Рим, а след това и съобщение, че Вълков се е срещнал с революционни лидери в Горна Джумая. Югославия кани за сътрудничество Гърция и Румъния. Гърция изпитва затруднения поради събитията в Петрич. В румънска Добруджа са били извършени набези, след което влашки емигранти, избягали от преследването на ВМРО в Македония, са отвърнали на удара, като са убили общо 47 български селяни (но българската агитация срещу Румъния никога не е била силна – и през 1926 г. Италия подписва договор с Румъния).
В началото на август трите страни призовават България да предприеме действия срещу нападателите в съответствие със споразуменията си и да предприеме мерки срещу отговорните лица. България отговаря, че не може да охранява границите си, ако не увеличи армията си след което добавя, че тъй като ВМРО съществува само в Югославия, България не може да я контролира! Но външният министър Буров, който (за разлика от някои свои колеги) не харесва терористичните методи и по лични причини е франкофил, настоява за помирителни жестове, поради което е забранен македонският младежки конгрес – а срещу Буров се надига яростен протест.
Италия, която планира да лиши Югославия от съюзници, сключва през ноември 1926 г. договор с Албания, който окончателно разваля приятелските отношения между Италия и Югославия; след това Националният комитет в София удвоява агитацията си, а набезите и безчинствата в Южна Сърбия се удвояват. Портретите на падналите „герои“ са разлепени в София, Свобода или смърт ликува при югославските загуби. През втората половина на 1927 г. са бомбардирани хотели в Кочани, Гевгели и Струмица (което води до много цивилни жертви), атакувани са влакове и военни складове, бомбардирани са обществени сгради и са минирани железопътни линии, за да се компрометират преговорите на Буров за по-добри отношения с Югославия.
През септември двама терористи са изпратени да взривят югославското консулство в Солун, а след това и гръцкото консулство в Скопие, но багажът им с експлозиви ги отвежда на екзекуция в Солун. Въпреки че гърците вземат малко предпазни мерки по границата си, безобразията в Гърция са много редки и незначителни.
Тогава на 5 октомври 1927 г. Хипократ Развигоров (брат на помощника на Михайлов и убиец на двама български депутати) застрелва в Щип генерал Михайло Ковачевич. Развигоров и двама съучастници са приклещени в пещера от селската милиция, единият от тях е хванат, Развигоров и другият са застреляни (макар че според българската легенда тези герои са се самоубили). Югославия затваря границата и заплашва да прекъсне отношенията си с България, ако има още убийства, след което Михайлов издава комюнике, в което заявява, че това и всички други безчинства са славно дело на ВМРО – и скоро измисля да ги допълни с убийството на югославски полковник в Струмица. Югославската преса съобщава за двадесет ареста в Щип – дома на Развигоров, но София твърди, че в знак на отмъщение са били убити стотици македонци – макар че Свобода или смърт може да посочи само седем „убити от сърбите“ в цяла Южна Сърбия между октомври 1927 г. и февруари 1928 г.
На 31 октомври бащата и най-големият брат на Михайлов са застреляни в Щип на връщане от кафене, където са прекарали вечерта с югославски жандармерист. Интересен е фактът, че те са били в такива добри отношения с „потисника“. Властите казват, че убийците са местни жители, но Михайлов обявява за отговорни „крал Александър и Обществото на Бялата ръка“. Дали самият Михайлов не е подбудил убийството, за да изглежда мъченик? Майка му и сестра му все още живеят в Щип!
Междувременно българското правителство, „за да докаже своята искреност“, обявява на 10 октомври военно положение в окръзите Петрич и Кюстендил. Всъщност убийството на генерал Ковачевич дава повод точно за тази мярка, желана от Вълков и Михайлов, макар че някои министри със сигурност се надяват пряката отговорност да върже ръцете на Вълков. Михайлов става все по-непопулярен в окръзите, в които приятелите му убиват и грабят, но военното положение дава контрол на Вълков и осигурява върховенството на Михайлов, а претърсването на Кюстендил от къща на къща прочиства този град от противниците му. Опозиционните партии и федералистите, които добре знаят какво означава военното положение, а също и част от михайловисткото малцинство, протестират енергично (срещу „това слугинство“) заради външния вид.
Югославяните също знаят какво означава това – те не са го предложили. Трудността да се попречи на мародерски чети с местни водачи да пресекат границата е известна; въпреки това югославяните се заемат да изградят (с огромни разходи) непрекъсната бариера от бодлива тел и блокове от Цариброд до гръцката граница – Черната граница.
Междувременно деветнадесет македонски студенти от Загребския университет, обвинени в шпионаж, са изправени пред съда в Скопие. Бедни, но романтично настроени, те са били подтикнати да се запишат във ВМРО, след което са получили заплати, снабдени са с революционна литература и са насърчавани да се наслаждават на играта на конспирация, докато не са заловени през юни 1927 г. – както е било предвидено, защото ВМРО е искала мъченици. Процесът срещу тях (проведен в балкански стил) е повод за гневни демонстрации в София и зловещи статии в чуждестранната преса – писани от журналисти, чиято почтеност е под сериозно подозрение. Осъдени са само девет души; осем от тях са амнистирани три години по-късно, като няколко от тях постъпват на югославска официална служба!
Сред оправданите е и Кирил Караджич от Щип, но той заговорничи отново, така че през 1929 г. трябва да избяга – българската преса намеква, че югославяните са го убили. Той заминава за Италия, откъдето българската легация го изпраща – вече като Караджов – в София. Националният комитет го предава на хората на Михайлов в Горна Джумая, които го обиждат жестоко, защото не е убил бана (управителя) на Вардарска Бановина, Джика Лазич. Обратно в София, без пари и работа – защото ВМРО се е погрижила да не получи такава – той е подтикнат да стане убиец, но в крайна сметка бяга обратно в Белград! Там е помилван и отново става Караджич. Почти същото сполетява и Димитър Илиев, Григор Анастасов (бивши депутати в Скупщината) и Димитър Шалев (някогашен кмет на Скопие). Те са накарани да избягат от Южна Сърбия; през януари 1930 г. представят в Женева петиция от името на „потиснатите българи в Македония“ и (по внушение на женевския представител на Михайлов, Симеон Ефтимов) пишат, че цар Александър ги е помолил да организират убийството на цар Борис! След това отиват в София, но са толкова разочаровани, че през 1933 г. се връщат в Белград и се обявяват против терористите.
През 1928 г. (годината на Стабилизационния заем) в Югославия има само десет престъпления, но две от тях са драматични.
През 1927 г. едно момиче от София отваря магазин за шапки в Скопие. Името ѝ е Мара Бунева и магазинът ѝ се развива добре. Родена в Тетово, в Македония, тя е получила добро образование от Екзархията и е била щастливо омъжена за български офицер, но михайловистите някак са я склонили да служи на каузата и тя „избягва“ в Югославия. Лесно печели приятели, сред тях е и адвокатът Велимир Прелич, чиито разследвания са довели до съд македонските студенти.
На 13 януари 1928 г. по обяд Мара затваря магазина си. Отива на моста над Вардар, където ще срещне Прелич на път за обяд. Тя го спира, след което вади от блузата си револвер и стреля. Прелич пада смъртоносно ранен. След това Мара се самоубива. „Съжалявам, че трябваше да убия Прелич“, казва бедното момиче преди да умре, – „защото той ми помогна няколко пъти.“ Едно софийско предградие е преименувано на нейно име, а портретът ѝ е носен в шествие по улиците.
На 12 юли един македонски търговец се обажда в Министерството на вътрешните работи в Белград с молба за Джика Лазич, понастоящем директор на Обществената сигурност. Лазич го приема и започва да чете петицията, след което „търговецът“, Иван Момчилов вади револвер и произвежда четири изстрела. Раненият Лазич пада зад бюрото си. Убиецът, мислейки, че мисията му е изпълнена, също се застрелва – и София е облепена с некролозите му. Михайлов е обещал да плати 500 000 лева на бедстващата майка на Момчилов в България, ако убие Лазич.
Михайлов разказва, че Момчилов бил изпратен от Македония от Лазич да го убие, но си признал и вместо това се съгласил да убие Лазич: така се разпространява слухът, че Михайлов е убит, а Момчилов бил приет от Лазич като герой! Всъщност това изглежда умело преобръщане на фактите. Момчилов е получил писмо, в което му се казва да действа бързо – защото Михайлов спешно е искал да отвлече вниманието; нито пък пресата е съобщила за убийството на Михайлов! Лазич (впоследствие министър на вътрешните работи) ми каза, че вероятно някой от подчинените му е изпратил Момчилов да убие Михайлов, но той никога не е чувал това. Чаровен стар господин, който беше работил усилено за подобряване на администрацията в Южна Сърбия, Лазич беше изключително популярен сред хората – именно затова едва ли имаше човек, по-мразен от него в София, където се казваше, че „този тиранин не смее да се покаже публично.“ (В същия дух беше изработен див изблик срещу Югославия, защото тя временно отвори отново границата си и внесе 3 000 000 динара за подпомагане на „нашите български братя“, когато през април 1928 г. земетресения разрушиха Пловдив, Чирпан и много села в Южна България със значителни човешки жертви).
След тези и други безчинства британският и френският посланик в София искат разпускане на ВМРО – ход, който Ляпчев определя като „намеса във вътрешните работи на България“. Но трябва да се вземат предвид и преговорите за заема, така че някои македонци, критици на Михайлов и имигранти, които бавно плащат „данъците“ му, са интернирани – общ фарс, в който Михайлов участва, като протестира.
Но подобни безчинства предизвикват все по-голямо отвращение сред достойните българи, чието потиснато желание за разбирателство с Югославия е силно стимулирано при посещението на словенския лидер Корочец в София. Цанков мърмори гневно срещу Вълков, роптае, че царят планира „нови авантюри“ с него и е обвързал България с Италия; и наистина [сватбата с] принцеса Джована Савойска е цената на цар Борис, макар че тази на Вълков е по-обикновена, а корупцията му е прословута. През януари 1928 г. Казасов е започнал да издава седмичника Звено, който призовава безпартийните идеалисти да работят за националното обновление при едно авторитетно правителство и полукорпоративно Събрание, защитаващо производителните маси и водещо разумна външна политика. Той влиза в историята с това, че смело се обявява срещу тероризма, призовавайки за подходяща правителствена власт в Петричкия окръг. Звено е насърчавано от Цанков, Калфов, Русев и Петър Тодоров сред политиците и от много офицери на разпуснатата Лига. Освен това му симпатизират Протогеров, Пърличев, Байдаров и други: сега те смятат, че македонският въпрос може да се реши най-добре чрез приятелство между двата славянски народа и приемане на териториалното статукво. Напротив, ВМРО работи вътре в Югославия за македонско самоуправление.
На 1 март се стига до едноличен бунт в кабинета. Кимон Георгиев, постоянно пренебрегван от колегите си, напразно се опитва да поддържа общественото благоприличие; сега той захвърля удобното си министерство (сензационен прецедент) и подава оставка с отвращение. „Скандално е“, заявява той, „държавата да проявява пристрастие в отношението си към хората… чувството за справедливост се притъпява.“ Георгиев става водач на група, отстояваща заветите на Звено.
Сега вече започва борба между тези, които вярват в умереността и благоприличието, и онези, които държат на тероризма и корупцията; между хората, които желаят обновена демокрация и разумна външна политика, и други, които се вдъхновяват от доктрините и политиките на Италия, Унгария и нацистка Германия. Първата жертва в тази борба е Протогеров.
На 7 юли 1928 г., в 23,30 ч., генерал Протогеров и неговата охрана са застреляни изотзад, докато минават покрай стълб за осветление близо до къщата на Протогеров в София. Капитан Куцаров и Кирил Дрангов насочват тримата убийци, които след това са откарани в Горна Джумая с автомобил на Военното министерство.
След това пресата публикува комюнике от Михайлов: „Последният конгрес на ВМРО възложи на Централния комитет да намери и екзекутира всички виновни за убийството на Тодор Александров. Александър Протогеров беше убит в съответствие с тези инструкции, като други високи интереси на македонското дело направиха това наказание много спешно.“ През септември той заявява още (пред кореспондента на германската официална информационна агенция), че „ако бях оставил Протогеров жив, той щеше да ме убие… Предупредих правителството, че ако то посяга на Организацията, ще обявя София за военна зона и ще я направя място на пламъци“! Смели думи от главния убиец на военния министър! Александров е бил убит със съдействието на Цанков и българските „сърбофили“, добавя той!
Михайлов се опитва да оправдае това престъпление с многобройни невъзможни аргументи, като издава цяла художествена книга – Защо беше убит Александър Протогеров – съдържаща 44 факсимилета, от които само двадесет и две (напълно несъществени) носят дата или подпис! В нея Протогеров се нарича „стар и отмъстителен престъпник… безмозъчен дърт мухльо“. Хулите на Михайлов са добре подбрани: на предположението, че е твърде млад, за да контролира ВМРО, той отговаря „Исус Христос е умрял на 33 години“, добавяйки, че всички най-добри убийци са били млади мъже! За да „докаже“ вината на Протогеров, той представя „доказателство“, подправено с подписа на убития Пенков, и изпитва особена неприязън към Поптодоров и Пандо Струмички, които (след като са разпитвали Пенков) са знаели, че то е подправено. Той се преструва, че Протогеров е отнесъл депешата на Александров и я е унищожил (опасявайки се, че съдържанието ѝ ще го компрометира); докато мулетата разказват сами къде са я скрили, тя е била намерена, след което съдържанието ѝ е било прегледано и архивирано; в нея не е имало нищо, което да компрометира Протогеров, а Михайлов разказва тази история едва когато сам изземва тези „липсващи архиви“!
Протогеров е погребан в София с внушителни военни почести, които Вълков, който дискретно е заминал за чужбина, не смее да откаже. Изтъкнат генерал, вероломно застрелян в столицата! Висши офицери произнасят гневни речи, 10 000 души вървят в погребалната процесия. Основател и Велик майстор на Великата ложа на българските масони, Протогеров умира като беден човек (защото щедро раздава благотворителни помощи); с него умира и последната част от влиянието на ВМРО извън пределите на България. Смъртта му бележи окончателния разрив между революционери и убийци. Полицията предупреждава пресата да не коментира убийството, но няколко вестника го пренебрегват и си спечелват заплашителни писма от Михайлов.
На 29 септември 1927 г. е направен опит за убийство на Протогеров; това е било „дело на комунисти или предатели“ – вероятно убийството на генерал Ковачевич е било планирано като отвличане на вниманието. Докато шофира близо до Петрич, Протогеров чува стрелба зад себе си и научава, че колата, в която обикновено пътува, е била задържана от хора, които са го търсили. Нападателите били заловени. Протогеров заповядал на Гюрков да ги разпита; но когато поискал резултата, му казали, че водачите са се „самоубили“ (но са доживели да убият приятелите на Протогеров). Изпълнен с подозрения, той се обажда от София, че на следващия ден сам ще отиде да разпита оцелелите; но на следващия ден научава, че те са били обесени по телефонна заповед на Михайлов.
В продължение на месеци Михайлов почти не си говори с Протогеров, Попхристов и външните представители. Неговите безразборни убийства нарушават Устава, който предвижда, че никой не може да бъде екзекутиран без съгласието на всички членове на Централния комитет. След това през 1923 г. и 1925 г. има разкрития за задкулисната му роля. Той е превърнал Македонския студентски съюз в терористичен орган; затворил е Петрички окръг (като е претърсвал колите и е проверявал кореспонденцията); открито е подкрепил Ляпчев по време на изборите; работил е за подчиняването на ВМРО на Вълков в интерес на Италия.
През 1927 г. изглежда необходимо да се проведат допълнителни дискусии в Рим. Михайлов пожелава да отиде, но заминава Протогеров. Той се връща възмутен. Италианците са предложили автономия на Македония под тяхна закрила – но не на цяла Македония, защото са дали обещания на [албанския] крал Зог; наистина се смята, че Италия тайно е обещала на Албания обща граница с България! За Протогеров вече е ясно, че ако македонците не се споразумеят с югославяните, страната им ще бъде разделена.
След това Михайлов заминава за Рим заедно със съпругата си през декември; до навечерието на заминаването си той не казва на никого нищо, а след това казва на външните представители, че е отишъл да купи оръжие; добавя, че не може повече да работи с Протогеров, чието място трябва да бъде заето от Дрангов, Развигоров или Куртев – не иска да има нито Шанданов, нито Гюрков.
Многократно отлаганият VII революционен конгрес е насрочен за февруари, но тъй като Михайлов се завръща едва на 20 февруари, предварителната конференция на Върховния съвет се провежда едва на 6 март. Девет души се събират с телохранителите си в частна къща в София. Атмосферата е напрегната. Телохранителите на всички седят с извадени револвери; това така шокира домакинята им, че тя заявява, че не може да им позволи да провеждат повече срещи в нейната къща! Михайлов не иска да се съгласи с датата на конгреса; освен това настоява районите на Протогеров и Попхристов да изпратят само осемнадесет вместо нормалните тридесет и един делегати, защото били неактивни. Останалите му отстъпват в това отношение, както и в искането му „легалните“ външни представители да отговарят занапред пред „нелегалния „Централен комитет.
Седмица по-късно Михайлов настоява за премахване на външните представители, като твърди, че тъй като ВМРО вече е базирана на „освободена“ територия и е натоварена с „контрашпионаж срещу сърбите“, те са излишни като посредници в отношенията с емигрантите, нито пък са необходими финансовият им контрол и представителните им функции Уставът трябва да се промени – Централният комитет трябва да има абсолютна власт и да се помещава в Петричкия окръг, въпреки че организацията все още ще бъде „вътрешна“, тъй като Петричкият окръг е македонски! Останалите не се съгласяват. Тогава Михайлов прекъсва отношенията си с тях. Той планира на конгреса да има мнозинство, което да избере Централен комитет по негов избор; да получи абсолютна власт и да отмени правилото, че всеки, който в продължение на една година не е служил на „революционна територия“, губи всички пълномощия (защото нито той, нито младите му помощници не са преминавали в Южна Сърбия когато и да било); да създаде щаб на ВМРО в сигурността, под властта и за целите на Вълков.
Осъзнавайки целите му, противниците му се вцепеняват. Протогеров и Попхристов оттеглят примирителното си приемане на исканията му на 6 март, заявявайки, че всички тези въпроси трябва да бъдат решени от конгреса.
На 14 март Протогеров пише съкрушително писмо до Висшия съвет, в което се оплаква, че няма взаимно доверие, и заявява, че ще подаде оставка, за да предотврати разцепление. Висшият съвет смята да остави резервния член Шанданов (сега в Южна Сърбия) да го замени автоматично, но Михайлов не иска да приеме Шанданов; след това въпросът е отложен, като Протогеров заявява, че ще остане в Комитета, докато не докладва на конгреса. Тогава Протогеров предупреждава писмено Михайлов, че ще повдигне обвинение срещу него на конгреса. Това изплашва Михайлов, който известно време играе, докато тайно изнесе складовете, печатите, фондовете и някои архиви на ВМРО в Петрички окръг; там отива и самият той. След това на 2 юли пише хитро до Върховния съвет, че кавгите разрушават ВМРО: конгресът трябва да се събере незабавно, инак той ще се оттегли от комитета. Протогеров и Попхристов изпращат на следващия ден помирителен отговор, но Михайлов се преструва, че го е получил едва на 8 юли – денят след убийството на Протогеров!
Това е известната история. Но има и още нещо. Връщайки се от Италия, Михайлов е поискал от Шанданов и други да се включат в убийства на Цанков, Русев, Калфов и други политици с подобни възгледи, „защото те са републиканци, които заговорничат срещу правителството, предатели сто пъти по-лоши от Стамболийски, агенти на Сърбия и Гърция, които заговорничат срещу ВМРО и свободата на България!“ Избиване на славянофили от италофили, заговор, замислен в Рим! Шанданов, например, категорично отказва, предупреждавайки колегите си, които вземат мерки да предотвратят подобно нещо (Виж Македонска правда, 10.12.33 г.). След това на 6 май Политика съобщава, че шефовете на ВМРО в София са решили да преустановят революционната дейност; освен това Протогеров е уговорил среща с югославския министър в България в Рила на 8 юли (както пише Коста Тодоров). Като прибавим към това и нескритата подкрепа, която Михайлов винаги е имал от италиански, унгарски и германски журналисти в София, историята е пълна!
Веднага след като Протогеров се оттегля, Михайлов събира приятелите си, след което официално кани на своя конгрес Попхристов и външните представители; но тъй като приятелите на Михайлов нямат „нито юридически, нито морален авторитет“, останалите отказват. Същото правят и всички делегати от Битоля, Солун и Струмица. Така Михайлов провежда „конгрес“ от деветнадесет подбрани убийци (макар че четиридесет и трима избрани революционери са редовни); той деликатно се оттегля, докато останалите му гласуват благодарности за смелостта (под погледа на жена му, защото тя остава в стаята) и го избират заедно с Караджов и Развигоров в Централния комитет! Кирил Дрангов става „началник на пункта“ в София, а Йордан Чкатров – „законен“ представител. Появява се нова, михайловистка Свобода или смърт – така за известно време два революционни вестника носят това име.
По времето на Стамболийски Петричкият окръг е избрал свободно четирима земеделски депутати, трима комунисти и един демократ; но при правителството на Цанков, за да се даде основание за агитация за същото в Южна Сърбия, е назначена Национална македонска парламентарна група (в крайна сметка увеличена от Ляпчев на 11 депутати). След смъртта на Протогеров групата единодушно нарежда на Каранджулов да поиска арестуването на убийците. Каранджулов се вижда с Ляпчев, но след това казва на колегите си, че няма да предприеме нищо повече, защото правителството одобрява убийството: Ляпчев му е казал, че същата съдба очаква онези, които не се подчиняват (очевидно имайки предвид увертюрите на Протогеров към Югославия). След това четирима от македонските депутати обвиняват колегите си, че са покровителствали убийството на Протогеров; начело с Георги Кулишев те отиват при Ляпчев.
„Какво очаквате, да арестувам Михайлов в планината ли?“, пита Ляпчев.
„Засега ще е достатъчно, ако арестувате убийците. Имената им са Димитър Стефанов, Димитър Джушдана и Нанчо Ветларов; намират се в Горна Джумая, която е във военно положение.“
Ляпчев само свива рамене и казва, че не може да направи нищо!
С толкова много правителствено съдействие Михайлов успява да избере Национален комитет (на македонските емигранти), който го подкрепя, а негов секретар е Велко Думев, който е представлявал Одрин във Върховисткия комитет отпреди войната (което е важно)! Под ръководството на д-р Александър Станишев този комитет сега се преструва на неутрален, въпреки че забранява на своите органи да публикуват биографията на Протогеров или на емигрантите да организират панихида. Кулишев (редактор на Македония) е порицан за това, че е писал срещу престъплението.
Филип Атанасов и Димитър Влахов нямат никакво участие в зараждането на започналата сега вражда между протогеровистите и михайловистите. През 1925 г. те се разделят, като Влахов се обявява за федерация на балканските социалистически републики; затова Атанасов нарежда на последователите си да се разпуснат. Но последователите на Атанасов симпатизират на Протогеров и постепенно се присъединяват към тях срещу михайловистите, макар и да запазват независим Централен комитет. През септември 1929 г. те провеждат конгрес в Истанбул и денонсират Влахов. Между 1921 и 1930 г. те губят над шестстотин души, убити от върховистите; самият Атанасов – когато се връща в София – никога не се движи без половин дузина телохранители. Покушението срещу Атанасов и Иванов във Виена през декември 1926 г. е осуетено, а нападателят им е хвърлен в затвора.
През октомври 1925 г. Влахов събира във Виена приятелите си (сред които са Шацов и Занков, които са избегнали кланетата) и основава Обединена ВМРО, чиито печатни органи са Балканска федерация и Македонско дело; те твърдят, че следват Виенския манифест. Но през 1928 г. Влахов, който желае да работи с новосформиращата се Българска комунистическа партия, изключва Шатев и Занков, които са „твърде националистически настроени“; групата му става почти комунистическа, но изключително македонска. През 1927 г. в Куманово и Волес са арестувани няколко обединенци, а през 1929 г. – още над сто души в цяла Южна Сърбия, но към тях се отнасят снизходително, защото не одобряват тероризма. Терорът на Михайлов подтиква много селяни в Петричкия окръг да се присъединят към ВМРО, а Народната студентска група в Софийския университет е сформирана отново през 1929 г. (където издава Македонско знаме).
След смъртта на Протогеров външните представители обявяват, че мястото му автоматично се заема от Шанданов, добре образован човек, роден в Охрид през 1895 г. Той и Попхристов трябва да продължат да работят до следващия конгрес, макар че Кръстан Поптодоров неофициално заема мястото на Михайлов в техния Централен комитет. Михайлов, отхвърлен от тях, ги осъжда на смърт! Те обаче постановяват да няма нито отмъщение, нито агресия срещу михайловистите. Налагат строга дисциплина на хората си, като забраняват пиянството, носенето на оръжие, освен ако не е издадено от груповите ръководители, или обсъждането на делата на ВМРО на публични места; напомнят, че революционерите трябва да пазят силите си за борба със сърби и гърци и да помнят, че са гости в България. Около тях се сплотяват всички най-главни оцелели революционери, с изключение на някои от българизираната Източна Македония – всъщност последвалата вражда е гражданска война между българизираните македонски емигранти и тези с независими възгледи.
Войната е започната от Михайлов – той не иска да има опозиционен конгрес! На 31 юли в София е нападнат един протогеровист, но нападателите са предадени на полицията; междувременно на 25 юли Пандо Струмички е нападнат от засада и убит в Петричкия окръг от група под ръководството на Настев.
Сведенията за смъртта на Протогеров скоро стигат до Петрички окръг и предизвикват бурно възмущение. Хората са предупредени, че Михайлов има подкрепата на Вълков. Но някои воеводи проявяват признаци на бунт, след което са мобилизирани за „лов на югославски чети“. На първо място сред бунтовниците е старият последовател на Делчев – Димачев. Събрал силна чета, той води няколко тежки сражения; призовани да се предадат „в името на Михайлов, управител на Македония“, хората му отговарят: „В името на Македония трябва да се самоубиете.“ Но накрая Димачев и четиримата му привърженици са обкръжени. В продължение на един ден те се отбраняват, а след това избягват в тъмнината. Двама от тях са приютени от един офицер. Димачев и останалите бягат към Самоков, но там са заловени от полицията, предадени на михайловистката милиция, която ги преследва с военни камиони, и екзекутирани на място. Ляпчев лично поздравява полицията. Селяните, които са приютили Димачев, са убити на партиди от терористите – двама от тях са измъкнати от един влак. Димачев е погребан в София, като погребението му се превръща в гневна демонстрация срещу Националния комитет. Изворски спонтанно повежда осем души от София срещу Михайлов, но те са издадени от капитан Кочо Стоянов и се предават под гаранция за живота си, след което Михайлов лично помага да бъдат измъчвани и заклани. Подобна съдба има и Станоев, друг герой от гръцкото нашествие.
Последва нечуван терор в Петричкия окръг, откъдето мнозина избягват в Югославия или други части на България, като многократно, но напразно, се обръщат за закрила към правителството. Заради тези молби страдат роднините им. Командирите на гарнизона там, хора на Вълков, не крият близостта си с Михайлов, но много офицери ненавиждат бандитите му и защитават бегълци, когато могат. Началникът на полицейското управление моли за разрешение да потисне четата на Михайлов (казва, че няма нужда от подкрепления, тъй като михайловистите били малко), но Ляпчев му нарежда „да остави този въпрос – твърде труден е“. През октомври един командир се оплаква на Военното министерство, като пита началника си: „Защо не заповядате да се потиснат тези бандити?“ Отговаря му се, че е по-добре да си държи езика зад зъбите, иначе военният министър ще го уволни. Цанков и Буров са заплашвани за това, че са дръзнали да протестират. Но през 1929 г. войски под ръководството на антивълковски офицери веднъж стрелят по михайловисти, а български граничен пост близо до Тин обезоръжава банда, опитваща се да премине границата. По този начин те изпълняват официални заповеди, които би трябвало да бъдат пренебрегвани!
Всички порядъчни офицери са многократно и все по-често шокирани от изстъпленията на Вълков, които той вече не може да прикрива като „македонска работа“: те са изумени, че цар Борис подкрепя това чудовище. Хранейки общи възгледи, те се обединяват около стария лидер на разпуснатата Лига (генерал Лазаров) и силния полковник Велчев, който е оцелял след „чистката“ на Вълков през 1926 г. Те не крият презрението си към Вълков и всички негови дела. След падането на Протогеров те надават вик на възмущение, настоявайки сега за уволнението на Вълков, като Велчев е начело в обявяването му за касапин и мошеник.
В началото на август британският и френският посланик в София призовават за сериозни мерки срещу ВМРО и за арестуване на нейните ръководители, като изтъкват, че след като революционерите са се разцепили, аргументът на правителството, че са непобедими, вече не е приемлив. Италианският посланик отказва да се присъедини към този ход, като заявява, че тъй като Италия е „уверена, че българското правителство ще предприеме по своя инициатива всички мерки, които ситуацията изисква“, той предпочита да не „усложнява нещата с неподходяща намеса“! Но външният министър Буров, подкрепен от Цанков, заявява, че докато Вълков е в кабинета, не може да се направи нищо за спазването на поетите задължения, тъй като той осуетява всички мерки срещу ВМРО. Сега вътрешното положение става критично. Вълков набързо се завръща от чужбина и категорично отказва да „задоволи Англия и Франция“ с подаване на оставка, като добавя, че обвиненията на Буров са прекрасно доказателство, че революционната дейност се води от България! На тържествата на Шипченския проход на 26 август цар Борис предупреждава офицерите да избягват „вредни влияния“, докато министър Григор Василев (приятел на Чкатров) разпространява историята, че Цанков, Русев и Велчев са организирали държавен преврат в началото на юли – макар че защо не е имало преврат, той не казва!
Не са арестувани никакви революционери, но искането на посланиците служи като претекст за преместване от Петрички окръг на всички висши чиновници, които не подкрепят комбинацията Вълков-Ляпчев-Михайлов – официално, защото не са били достатъчно строги към ВМРО! А след това Лазаров и Велчев са безпричинно пенсионирани – Лазаров, „защото бил много стар“, а Велчев – без никаква причина. Уволнението им, казва Вълков пред пресата, е станало със заповед „отгоре, в изпълнение на определена програма, съставена почти по дати“. Значи цар Борис нарочно е наредил уволнението им!
Велчев е уволнен на 3 септември 1928 г. След като се съветва с някои депутати (негови привърженици), Вълков казва на началника на Софийския гарнизон да уволни Велчев, но началникът на гарнизона, непосредственият началник на Велчев, възразява, че по правилник той може да бъде уволнен само чрез Армейския съвет. Тогава Вълков занася в двореца указ за уволнението на Велчев, който царят незабавно подписва, пренебрегвайки военните разпоредби и процедури! Полковник Маринков заема мястото на Велчев във Военното училище. Велчев иска от военния министър обичайните обяснения, но не получава отговор; затова се оттегля в дома си, слага си табелка на адвокат, след което се сплотява с групата „Звено“, оставайки център на военната опозиция срещу вълковистите. С нарастването на тази опозиция нараства и властта на Велчев.
Виждайки, че Вълков няма да подаде оставка, двама други министри я подават, принуждавайки Ляпчев да връчи на царя оставката на оскъдния си кабинет на 5 септември. след това Вълков заявява, че лично той не е подал оставка, и кара седемдесет и двама депутати (привърженици на Ляпчев) да протестират срещу този „опит за въвличане на военния министър в политиката“; те добавят, че назначаването или оставката на военния министър зависи само от царя и че няма да подкрепят кабинет, в който Вълков няма място. Настъпва криза. Царят, пренебрегвайки предложението на лидерите на опозицията Малинов да състави правителство на Националния съюз, кани Ляпчев да състави отново кабинет с Вълков, макар че Вълков ще подаде оставка когато му дойде времето.
След като се уверява, че наследникът му Бакърджиев ще продължи методите му, през януари 1929 г. касапинът Вълков подава оставка, тъй като опитът му да се спаси чрез поредната комунистическа паника се проваля. Цар Борис го назначава за посланик в Рим. На банкет в негова чест през ноември 1930 г. депутатът Тодор Кожухаров, вдигайки наздравица, казва, че името на Вълков е свързано с много щастливи дни за българския народ!
Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939
