Дискусии – България

Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – Българската конспирация на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.

Възможно най-кратко представяне:

Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.

Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.

„С помощта на прозорлива и упорита пропаганда самият рай може да бъде представен на хората като ад, а най-нещастното съществуване – като рай.“

Адолф Хитлер: Mein Kampf

Забележка на автора

Тази книга е резултат от наблюденията по време на престоя ми в България (като представител на агенция Ройтерс, Ню Йорк Таймс и други вестници) от октомври 1932 до декември 1935 (когато бях изгонен от страната), както и от много допълнителни проучвания. Завършеният ми ръкопис беше повече от два пъти по-обширен от тази книга и при съкращаването му до разумни размери трябваше да отпаднат много подробности – макар че подробностите често са необходими, за да се опровергае тъканта от противоречиви лъжи, разпространявани от българските пропагандисти. По-голямата част от информацията ми беше събрана в България (повечето от българи, които имат участие в моята история) и много малко извън границите на страната. Въпреки това по очевидни причини не смея да спомена имената на главните си информатори, нито пък българската полиция ще ги открие, като напъха клечки под ноктите на мои познати българи, защото никога не съм разкривал имената им. Но се извинявам на тези приятели, ако моите разкрития са засегнали техния патриотизъм, макар да добавям, че именно дълбоката ми симпатия към българския народ като цяло ме е вдъхновила най-много да разкривам безобразията на неговите управници. Преди всичко се извинявам на моята секретарка, Мари Попилиева, като същевременно изказвам искрената си благодарност за нейната вярна служба в рамките на нейния твърд национализъм.

Тъй като всеки, който се осмели да критикува политиката на българските шовинисти, бива наричан комунист, шпионин или „платен агент на Сърбия“, вероятно и аз ще получа тези названия – чест, която трябва да откажа. Тази книга със сигурност ще бъде забранена в България: ако не официално, то от онази скрита сила, която от години задушава свободните мнения, заблуждава българската общественост и не позволява разпространението на книги (например тези на Лондр^[1], Периго^[2] и Дулар^[3]), които биха могли да предизвикат неудобство за управляващата клика. Тъй като представителите на сегашния ред в България, виновно убедени преди публикуването на тази книга, че тя ще разкрие техните методи и хитрости, вече заявиха намерението си да публикуват нападки срещу нея, изразявайки увереност, че водещ британски вестник ще им предостави всички възможности за това, считам за разумно да заявя, че ще се отнасям към анонимната критика с мълчаливо презрение (макар че ще се радвам на безпристрастна критика и поправка на грешките, които може да съм допуснал при разплитането на едно много заплетено кълбо).

Една книга за българските конспирации изглежда отдавна е трябвало да бъде издадена, тъй като фактите са слабо познати, а освен това събитията на Балканите често хвърлят сенките си върху тях. Няколкото страници на Джон Гюнтер, посветени на България в неговата Вътрешна Европа, са крайно неточни; докато разказът на Стоян Христов за Революционната организация в Герои и убийци е написан в михайловистки интерес, като цели параграфи много точно съответстват на други параграфи в книги, издадени под егидата на терористичния водач Михайлов. Единствено Джордж Логио в книгата си Минало и настояще на България е направил реален опит да хвърли светлина върху българските дела след Световната война, въпреки че истинският характер на Революционната организация изглежда му е убягнал, но аз съм задължен на неговата книга за много от материалите в моите глави за военния и предвоенния период.

Въведение

Чужденецът на Балканския полуостров може да се изненада, когато разбере, че Синият Дунав е заблуда, тъй като това е кална река, несдържана от бреговете си. Ако е наблюдателен, чужденецът ще разбере също, че нежните нюанси, които са го примамили тук, са само отражения на сурови цветове – червена кръв, черен траур и синьото на студения страх.

По десния бряг на Дунав се простират кралствата Югославия и България. Населението и на двете е славянско, говори диалекти на общ език, използва кирилицата (с изключение на Северна Югославия) и се покланя (с изключение на 5 000 000 католици на север и мюсюлманско малцинство) в национални православни църкви, които използват старославянския език (с изключение на проповедите на диалект) и нямат нито духовни, нито догматични различия помежду си. Сред тези хора расте волята за разбирателство и крайна федерация, но те са били разделени от ранните сръбски лудости и заговорите на българи с имперски амбиции.

По време на Световната война Сърбия получава от Австро-Унгария славянските провинции Босна, Херцеговина, Далмация, Хърватия, Словения и Банат и, обединена с Черна гора, става [Кралство] Югославия с 15 000 000 жители. По време на войните с Турция и България през 1912 и 1913 г. Сърбия се сдоби с обща граница с Гърция, добре очертана от планинска верига, разделяща неясната област, наречена Македония; а своя дял от Македония тя нарече Южна Сърбия. През 1912 г. България също спечели една четвърт от Македония, наричайки я Петрички департамент; и макар че през Световната война загуби излаза си на Егейско море и някои стратегически райони по западната си граница, днес населението ѝ е 6 081 000 души. Но българите твърдят, че всички християнски славяни в Македония са българи, а не сърби, откъдето идва и спорът между двата славянски народа; все едно Австрия да спори с Германия за етническата принадлежност на баварците.

Голите хълмове и сухите равнини на Македония граничат със Стара Сърбия, планините на Албания, гръцка Тесалия и суровите планински вериги Рила и Пирин в България. Българският дял изглежда романтичен с тютюневите и макови полета край река Струма, както и боровите гори и самотните езера по склоновете на старата Ел Тепе; там е и Мелник, богато оцелял от византийските времена град с 10 000 жители, докато българите не го разрушават през 1913 г. Основан през XII в. между скалите от пясъчник, той става дом на опозорени византийски благородници; те идват с всичките си съкровища, като всяко семейство строи свой параклис, докато не станат седемдесет и два: там се е съхранявала короната на византийски император, докато е била подарена на гръцкия крал Константин през 1912 г. Изгнаниците донесли тук изкуството за производство на вино, богато вино от няколко класа, което 400 души, живеещи сред трагичните руини, все още правят, съхранявайки го в огромни съдове в хладни пещери дълбоко в скалите. До мястото няма път, главната му улица се превръща в буен поток по време на буря, а ако попитате българин кой е довел града до тази разруха, той никога няма да ви каже. Това е най-странното място в цяла Македония.

До 1912 г. тъжните македонски села и пазарни градове, тънещи под лошото турско управление, приютяват (според българина Васил Кънчев) 1 179 000 славяни (147 000 от тях мюсюлмани, известни като помаци), 498 000 турци, 225 000 гърци, 125 000 албанци, 78 000 власи, 70 000 евреи, 55 000 цигани и 22 000 разни – истинска мацедоина, възлизаща на 2 252 000 души, от които 1 339 500 са християни. От гърците – които са живеели в градовете и Южна Македония, много са били елинизирани славяни или власи. Власите (или валахите) споделят с жителите на Влахия (днешна Румъния) произхода си от латинизирани местни населения, които не са били погълнати от периферията на славянската имиграция през VI в. Евреите и циганите са били градски жители. Но точната статистика никога не е вълнувала турците, а когато те са съставяли такава, са класифицирали населението просто като турци (което означава мюсюлманската управляваща каста) или гърци (което означава всички християни от Гръцката православна църква).

На 3 март 1878 г. Русия продиктува на Турция Санстефанския договор, с който се възстановява ранната Българска империя, чиито граници се простират до планините на Албания и портите на Солун; но Великобритания, Германия и Австро-Унгария отхвърлят това руско споразумение, което е заменено на 13 юли с Берлинския договор. Велика България е разделена на три части – същинска България (между Стара планина и Дунав) със Софийската област на „Турска Сърбия“, Източна Румелия (басейна на Марица) и Македония. България, населена с 2 500 000 селяни (една трета от които мюсюлмани), става автономно княжество под турски суверенитет: докато Източна Румелия (с едва 1 000 000 жители, разделени по същия начин) е поставена под турски християнски генерал-губернатор, подпомаган от Европейска комисия; но Македония остава под пряко турско управление, макар че са обещани реформи.

Но „Санстефанска България“ си остава „свят идеал“, от който никой български лидер не се е осмелил да се отрече. Собствено България се обединява с Румелия през 1885 г.: след това българските националисти се стремят неуморно да придобият Македония, както и хегемония на южните славяни и излаз на „три морета“. Сърбия, а по-късно и Югославия, е техен враг.

Сърбите, които стават напълно независими през 1878 г., когато придобиват Ниш, Пирот и Враня, са отдалечени от Македония и откъснати от нея чрез клин от мюсюлмани албанци, които турците нарочно насърчават да се влеят във вакуума, оставен от сръбската емиграция през 1690 г. – клин, който се простира през Стара Сърбия до Враня. Освен това сърбите, които се разбунтуват първи сред християнските поданици на Турция, са си спечелили отрано турската омраза, така че културните им дейности в Македония са подозирани и осуетени; те са разкъсвани от династични разпри и заети със своите роднини в Босна, Херцеговина и санджака Нови Базар – провинции, които австро-унгарците окупират през 1878 г.

През първата половина на XIX в. много македонски славяни емигрират в свободна Сърбия, където са приети като сънародници и много от тях се издигат до най-високи постове; но след 1878 г. България има предимствата на близостта и големината си, както и по-голямо благосъстояние, а победата ѝ над Сърбия през 1888 г. повишава престижа ѝ. Насърчавани от Екзархията (Българската народна църква), хиляди македонци идват през границата ѝ за образование и професионални възможности, които собствената им страна под турско владичество не предлага; и тъй като корените им са от двете страни на границата, много от тях приемат идеала за Велика България с фанатизма на новопокръстени. По-остроумни от българските си братовчеди, най-амбициозните от тях се издигат, за да доминират в българските дела, като образуват ядрото на клика, известна като върховисти, която фанатично работи за българо-македонско надмощие на Балканите. До 1930 г. македонските емигранти и техните деца са дали на България осем министри, двадесет дипломатически представители, 1568 учители и многобройни депутати, епископи, съдии, офицери и журналисти; но много от тях са най-горещите антагонисти на върховистите, които предпочитат демократична федерация в рамките на Югославия пред българската хегемония.

Омразата на върховистите към Сърбия е политическа и династична. Те защитават каузата на София и Кобургската династия срещу Белград и Карагеоргиевичите [сръбските крале]. И все пак сред тях има хора, чиито братя или братовчеди са били ентусиазирани сърбофили, като забележителен пример е професор Милетич, чийто чичо е ръководил сръбското малцинство в Унгария; а братята македонски славяни често се наричат съответно българи, сърби, гърци и власи, както им диктува изгодата! А сръбският държавник Никола Пашич веднъж, докато е бил в изгнание, е бил инженер на българска официална служба – което показва фундаменталното родство между двата народа.

През 1878 г. македонските славянски маси не изпитват никакви национални чувства, но уморени от турското безправие и корупцията на гръцката патриаршия, повечето от тях лесно попадат под влиянието на Българската екзархия. Екзархията, основана през 1870 г. в Цариград и предпочитана от турците като противодействие срещу разбунтувалите се сърби, сплотява неосвободените славяни в България, Румелия и Македония, като е първата славянска организация, способна да застане между тях и турските им господари или гръцкото духовенство. През 1880 г. Екзархията открива училищен отдел, финансиран от българското правителство, за поддържане на училища в Македония и Източна Тракия; тя подготвя македонски учители и ги изпраща обратно в Македония, за да поставят печата на българската народност върху възприемчивите и недоволни селяни. Тази дейност съвпада с нарастващото търсене на образование, засилващата се тирания на султан Абдул Хамид и завършването на железопътната линия Солун-Скопие, която залива пазарите на дребните търговци с евтини стоки, а на мюсюлманските земевладелци открива търговски възможности, които насърчават алчността им за сметка на потиснатите им арендатори. Представителите на Екзархията разказват на тези наематели, че мюсюлманските земевладелци са прогонени от свободна България и земите им са разпределени и че просперираща България в крайна сметка ще освободи и македонците, като им даде вече безплатно модерно образование и безплатни услуги на славянски свещеници; така обеднелите македонци позволяват на Екзархията да поеме такива славянски училища и църкви, каквито те самите бяха създали.

Така екзархийската пропаганда процъфтява на доброжелателна почва и Македония на изток от река Вардар (където диалектът и обичаите са най-близки до българските) се превръща в крепост на българизираните славяни, но славяните отвъд нея запазват независим дух. Върховистите твърдят, че към 1912 г. Екзархията има в Македония и Източна Тракия 1360 училища със 77 000 ученици и 1329 църкви с 1371 свещеници; докато гърците твърдят, че има 998 патриаршески училища (само в Македония) с 59 600 ученици. Всъщност изглежда, че в Македония е имало само 561 екзархийски училища (395 в Южна Сърбия) с 18 300 ученици, въпреки че гимназиите в Солун и Битоля и нормалните училища в Серес и Скопие са изпращали много ученици в Софийския университет.

През 1913 г. Сърбия и Гърция, след като прогонват турците, разделят по-голямата част от Македония помежду си и надвиват усилията на България да им я отнеме. Много славяни патриаршисти приветстват гърците, но в Южна Сърбия две трети от християнските славяни са екзархисти, а тези под тридесет години, които са научени да вярват, че са българи, са озадачени или раздразнени от факта, че сега трябва да се наричат сърби. Дори върховистите признават, че сърбите са се държали добре, докато не са били провокирани, а 20 000 бежанци в България веднага са се върнали в Сръбска Македония. Сърбите лесно се побратимяват с населението, като назначават за чиновници, учители и свещеници местни хора, които приемат властта на Белград и Сръбската патриаршия; но когато България напада Сърбия, те трябва да подпишат декларации за сръбска националност, като използват сръбското окончание ич към имената си, докато фанатиците-българофили са депортирани, на децата е забранено да пеят български песни, научени в екзархийските училища, свещениците, които се молят за българския цар Фердинанд, са бити, а в много случаи хората са принудени да сърбизират табелите на магазините си и дори надписите на надгробните плочи. Подобни груби методи обаче са резултат от вероломното нападение на България и сръбската решимост да смаже агитаторите и съучастниците на набезите на бандите от България.

Сърбизацията на македонските имена не е била голяма трудност. В Сърбия наименуването е преобладавало с развитието на сръбския диалект, но до 1912 г. немалко български висши чиновници също са имали тази наставка ич, а също и македонските ръководители (макар че имената им са били българизирани от българските историци). Едва след Сръбско-българската война през 1913 г. става недискретно да се наричаш -ич България. Първоначално един балкански славянин е бил известен с християнското си име. Той е бил, да речем, Иван. Станал е свещеник – или поп; така че името му би е станало поп-Иван. Синът му вече се казва Поп-Иван-ов – син на Поп-Иван: и така щяло да остане името му, ако бил българин; но ако станел сърбин, щял да бъде Попиванович.

Българите, въпреки че претендират за толерантност към малцинствата, карат дори албанците да добавят ов към имената си, когато окупират Македония през 1916 г. – често с нелепи резултати. Колко често в България, където има над половин милион мюсюлмани с турска кръв, се среща чиновник или депутат с име, което не завършва на ов или ев? А какви свободи имат 75 000 (според българската статистика) румънски селяни в Северна България? Плакати им казват, че е непатриотично да говорят румънски, че четенето на румънски книги води до преследване и че трябва да си побългарят имената, ако искат да просперират. Съществува и официален списък с патриотични български християнски имена и децата не могат да бъдат кръщавани с други.

През 1915 г. България се присъединява към Централните сили, за да откъсне Македония от Сърбия, и за кратко успява. Тя назначава върховистки чиновници, учители, свещеници и епископи, чиито ужасяващи жестокости карат Междусъюзническата анкетна комисия да докладва след това, че „наистина е невъзможно да се повярва, че те са смятали за момент, че [македонското] население е неразделна част от тяхната нация“. Тези „освободители“ са прогонени през 1918 г.

Макар че българите са любезен и трудолюбив народ, който често ражда забележителни хора, като цяло те са груби, скъперници и завистници, раболепни, неверни и подозрителни, почти безчувствени към болката и безразлични към интересите на другите извън семейството си. Така безскрупулните сред тях се издигат, а редките алтруисти се сриват. Няма аристокрация, няма традиции. Почти 80% от тях са мирни селяни, които не се интересуват от териториални придобивки и смятат живеещото в градовете малцинство за непроизводителни паразити; но те са задушени от една система (въведена от цар Фердинанд), която представя пред наивните наблюдатели фасада на демократично управление. Д-р Сетън-Уотсън пише вярно, че цар Фердинанд е „един от главните корумпирани [управници] на своята епоха. … От Унгария Фердинанд донесе със себе си специфичното маджарско качество да се саморекламира в чуждестранната преса, да хвърля прах в заслепените очи на чужденците… Чуждестранните наблюдатели винаги са преувеличавали значението на партиите и са подценявали властта на короната.“ Тези думи биха могли да бъдат написани и за образования в България войнишки син на Фердинанд – Борис, в чиято полза той абдикира през 1918 г. Пропагандата е преувеличавала популярността на Борис, демократичните му маниери, дружелюбността и страстта му към управление на железопътни локомотиви, като е пренебрегвала фината му роля, нетърпимостта му към критиката, последователната му подкрепа за целите на върховистите и абсолютната му власт.

Българската конституция, обнародвана в Търново през 1879 г., постановява, че царят е главнокомандващ на въоръжените сили на България в мирно и военно време, дава военни звания, може да променя присъди и да помилва престъпници: изпълнителната власт е негова, а указите му стават закон, когато са подписани от съответните министри, които поемат цялата отговорност. Ако държавата е в опасност и Събранието не може да бъде свикано, царят може, по инициатива и на отговорност на министрите си, да издаде укази-закони, които обаче трябва да бъдат одобрени от следващото Събрание. Кабинетът се състои от всички министри, от които един, избран от царя, става министър-председател; освен това министрите се назначават и освобождават от царя, който може да ги назначава на всякаква официална длъжност. През 1911 г. член XVII [от Конституцията] е изменен, за да гласи: „Царят е представител на държавата във всички нейни отношения с чужди държави. От негово име правителството води преговори и сключва с чужди държави всички договори, които трябва да бъдат санкционирани от него. Министрите информират Събранието за тях. Тези разпоредби все още са в сила.

През 1879 г. Учредителното събрание отхвърля предложенията за Държавен съвет или Сенат, за дял на номинираните депутати и дори за избирателна квота, като повечето представители са решени да няма привилегирована класа и да има само една камара, избрана чрез всеобщо мъжко избирателно право. На теория това изглежда много либерално, но на практика цялата власт остава в ръцете на царя, тъй като макар и да не отговаря пред никого, той може да назначава, повишава и уволнява министри, офицери и функционери по свое усмотрение. За да допълни тази власт, цар Фердинанд разработва хитроумна техника. За да създаде управляваща класа, той насърчава корупцията сред политиците и военните началници, като същевременно съставя подробни досиета за техните прегрешения, за да може да ги заплашва с разкриване, ако някога се осмелят да му се противопоставят. Историята на стремителното издигане на един известен генерал показва как Фердинанд е използвал властта си. Една нощ този генерал, тогава капитан от гвардията, чувайки, че красивата му съпруга се намира в спалнята на Фердинанд, гневно нахлува в частните царски апартаменти. Фердинанд, без да се притеснява, го посреща на вратата.

„Какво искате, полковник? пита той.

Полковникът се оттегля без повече въпроси, доволен от това повишение.

Използвайки индивидуализма, насърчавайки алчността и възнаграждавайки раболепието, Фердинанд умело насъсква един срещу друг тези свадливи кандидати за служби, които произлизат от легион бедни интелигенти, създадени умишлено от сложна образователна машина срещу очакваното териториално разширение. Всеки, който има достатъчно силни дробове, може да се обяви за партия, да събере последователи с безумни обещания, след това да си спечели благоразположението с декларации за вярност към суверена и върховистичните амбиции; а силата на партията няма никакво значение, ако дворецът я призове на власт, защото, след като веднъж е овладяна административната машина, вече е лесно да се организират избори и да се осигури мнозинство, което да се прави на вярно. Никой кабинет не пада, докато Суверенът не го пожелае. Всеки отделен политик играе за собствената си ръка или джоб, без да се интересува от националното благосъстояние и без да сътрудничи с колегите си на поста. Ако някой политик е бил осъден за присвояване, той скоро е бил амнистиран, защото суверенът се е нуждаел от нова пешка; и така, сред деветдесет и шестте министри, управлявали България между 1879 и 1926 г., четиридесет и осем са били осъдени, а над тридесет са получили общи амнистии!

Така че в България никога не е имало много принципи, а много партии, и имената на партиите са означавали толкова малко, колкото и програмите им; макар че нито една партия (след Стоилов) не се е наричала консервативна (име, което не е привлекателно за масите), най-крайните десни са се стилизирали като национални, народни или дори либерални от различни марки. Почти само радикалите се противопоставиха на Фердинанд, отказвайки се от длъжност без истинско мнозинство; но тъй като не искаха да си купят поддръжници, обещавайки на едро назначения в правителствени служби, те останаха в пустинята, като към тях се присъединиха социалисти и земеделци, както и други противници на властта и методите на Фердинанд.

Така се формира мощна, но корумпирана управляваща класа, която през 1934 г. наброява около 300 000 души. Мъже с дълбока култура, които се струпват предимно в София, се стремят към официални постове, докато чакат, молят се и кроят планове за деня, в който разширяването на България ще им отвори влиятелни работни места в „черни костюми“; а всяка склонност към умереност сред по-мислещите от тях се нарича комунизъм. Селското стопанство те смятат за унизително и презират да подпомагат бедните села, от които произхождат повечето от тях – села, мръсни като стопански дворове, бунища на невежество.

И наистина, за изтънчеността има много препятствия в долините, горите и широките равнини на България. В допълнение към многобройните религиозни и официални празници има и много езически, които селяните спазват – толкова много, че ако се вземат предвид лошите метеорологични условия, едва ли ще има и сто работни дни в годината. Има Ден на вълка, Ден на мечката, Ден на мишката, Ден на коня, Ден на акушерката, Черна сряда, Сух вторник, като всеки от тях носи своето специфично нещастие, ако не се спазва по подходящ начин. Срещу трайната суша малко момиче се облича в чувал, окичва се със зеленина и се води с верига на врата, подскачайки и пеейки заклинания, докато всяка домакиня на свой ред изсипва стомна с вода върху него. В близост до турската граница има и фанатици, които танцуват върху нажежени въглени като обладани, но не нанасят вреда.

Поражението през 1918 г. не обезкуражава българските върховисти. Макар да са разпалили войнствеността на цар Фердинанд и да са подтикнали масите към война, те хвърлят вината за нещастията на България върху абдикиралия си владетел и крещят срещу несправедливия мир; и докато протестират срещу невинността, набиват в децата си чрез българската милитаристична образователна система фанатични идеи за отмъщение, яростно се противопоставят на помирението с братята югославяни и убиват онези, които съветват за разум. Държейки юздите в София, те са безразлични към мизерията и бедността в провинцията (едва ли това са добри аргументи за българската експанзия). Здравият разум повелява България да намали загубите си, да забрави териториалните си амбиции и да се развива сама – както го направи Турция, въпреки че загубите ѝ бяха много по-големи. Двама души се опитаха да насочат България към този курс. Единият беше Александър Стамболийски – той беше нарязан на парчета. Другият беше Дамян Велчев – той лежи в затвора.

През 1923 г. земеделците на Стамболийски са свалени от власт, след което са избити от военачалниците на Върховистката армия, които започват незабавно и тайно да превъоръжават България, като същевременно си сътрудничат с Унгария, Италия (която се страхува, че новата Югославия може да застраши нейното господство на Адриатическо море) и накрая с германските нацисти. Екзархията запазва седалището си в Цариград и яростно отказва да се премести в София с аргумента, че това би означавало „отказ от правото на Националната църква да упражнява юрисдикция над потиснатите българи, сега под властта на югославските узурпатори“. Дипломатите-върховисти настояват за „малцинствени права“ за „българите от Македония“.

Но повечето македонци не искат да бъдат българи. Преди войната те са се присъединили към България в отчаянието си от турското потисничество, но сега ги управляват славяни като тях. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), основана през 1893 г., за да извоюва автономия от турците, се противопоставя яростно на присъединителните цели на България, но в крайна сметка попада под влиянието на Върховисткия комитет в София. През 1924 г. обаче повечето македонци в България са имигранти от гръцка Македония, които призовават за разбирателство с югославяните срещу гърците; докато селяните от Южна Сърбия са доволни, при условие че получат гражданско право. Затова лидерите на ВМРО се опитват да възвърнат независимостта си: след което са избити от терористи, водени от Иван Михайлов в услуга на италофилския български военен министър Вълков. Тези терористи, маскирани като лидери на ВМРО, за да заблудят обществеността, са използвани от италофилските армейски началници, за да предотвратят (чрез терор и безчинства) помирението на България с Югославия. Зад тези армейски началници стои цар Борис, а зад него – баща му в изгнание. Тези Кобурги, една чужда династия, се страхуват, че южнославянското приятелство ще доведе до южнославянска федерация; а федерацията предполага двойна българо-югославска монархия, в която ще бъде предпочетена родната династия на Карагеоргиевичите, царуваща вече над по-голямото царство. Така че Кобургите се стремят към българска хегемония, като ценят своя трон над националното благополучие или морал. Страхът от южнославянската федерация несъмнено повлиява на цар Фердинанд да нападне Сърбия през 1915 г. – защото ако двете страни биха излезли от Световната война като приятели или съюзници, движението за федерация може да стане неудържимо.

Преобладаващото желание за разбирателство в двете страни никога не е било по-ясно доказано от това между 12 и 14 юли 1935 г., когато 6000 югославски Соколи – сред които 900 македонци от Южна Сърбия – пристигат в София с червени ризи и фуражки, за да се включат в големия митинг на Юнаците (както се наричат българските Соколи). Пристигайки със своите знамена и оркестри, те бяха посрещнати с бурна радост от общо взето недемонстративните българи. София никога не е била толкова весела. Изкуствената омраза към Югославия, толкова ожесточена преди две години, беше заличена от чудодейна вълна на ентусиазъм. Мъже от югославския Блед до българския Бургас – а също и жени, облечени в разкошните си национални носии – се побратимяваха, флиртуваха и танцуваха между софийските цветни лехи и кафенета под музиката на югославски групи, докато възли от българи и югославяни седяха заедно на питиета, говореха задълбочено и разбираха диалекта на другите. Българките носеха соколски шапки. Български офицери се разхождаха под ръка с югославски Соколи. В една обществена градина свиреше български ученически оркестър, а българи и югославяни, пъстри като папагали, танцуваха лудо до малките часове на сутринта под блясъка на военен прожектор. На площада пред голямата катедрала хиляди Юнаци и Соколи коленичиха в обща молитва, а след това преминаха по улиците с горящи факли. Заедно те възхитиха огромната публика с гимнастическите си изпълнения на стадиона „Юнак“, а накрая Юнаците от цяла България танцуваха дивите си местни танци, докато слънцето залязваше, а водачите на югославските Соколи доловиха общия ентусиазъм и се втурнаха да се присъединят към мъжете от Нова Загора. След това знамената на Соколите и Юнаците бяха кръстосани и главният Сокол на Югославия беше прегърнат от генерал Рачко Атанасов, министър на вътрешните работи и председател на Юнаците и организатор на тези вълнуващи сцени на южнославянското братство.

Но именно това чувство за братство върховистите се опитваха да осуетят, защото знаеха, че то обрича мечтите им за хегемония. Комитетът на върховистите в София от предишните дни отстъпи място на „Македонски национален комитет“ (избран от делегати на многобройните „братства“ на македонските емигранти в България), който контролира Македонската кооперативна банка, Студентската асоциация, Женския съюз, Илинденската организация – на оцелелите от Илинденското въстание, Научния институт и други македонски институции. Този Комитет, макар и да работи легално чрез пропаганда, винаги си сътрудничи с ВМРО, която, макар и „нелегална“, прави каквото си иска в България; но когато през 1928 г. Михайлов окончателно узурпира контрола над ВМРО и я превърна в чисто терористична организация, той прочисти Комитета от всички умерени хора и разстрелваше безнаказано по софийските улици всички противници на върховизма до 19 май 1934 г., когато отвратени военни офицери свалиха от власт италианофилските си армейски началници. Тогава михайловистките терористи се сринаха.

Националният комитет (под ръководството на Михайлов, канцелария на терористите и говорител на върховистите), твърди, че представлява „700 000 бежанци от югославското потисничество“ и говори за „700 000 неосвободени българи“ в Югославия – докато според югославските статистики през 1931 г. православното славянско население (независимо от политическата му принадлежност) е само 321 000 души в онази част от Македония, която сега е югославска и която е предоставена на България по силата на проваления договор със Сърбия през 1912 г. Любопитно е, че българското външно министерство винаги е твърдяло, че и в Румъния има 700 000 българи – докато румънците признават, че 38% от населението в Южна Добруджа е българско; въпреки това върховистската враждебност е насочена почти изключително срещу Югославия, тъй като македонските славяни са управлявани от югославяни и са готови да станат добри югославяни, ако българската агитация отслабне, докато славяните в Румъния или Гърция са расови малцинства, които ще запазят славянските си характеристики.

Но статистическите данни на Националния комитет не съвпадат с тези на българския статистически отдел (където ходят малко чужденци). Тези официални статистически данни показват, че през 1926 г. жителите на България, които са родени извън днешните ѝ граници, произхождат, както следва:

От всички тях 234 768 души са описани като българи, а останалите 23 986 идват от Турция, 8 228 от Румъния, 6 169 от Румъния, 6 169 от Югославия и 3 312 от Гърция. От всички тях 221 191 души са имигрирали между 1912 и 1925 г., но само 10 244 души са дошли от югославска територия след разгрома на Турция през 1912 г. Чуждите граждани в България, различни от гърци, румънци, руснаци и турци, наброяват 13 003 души. Горепосочените статистически данни показват само 101 144 македонски имигранти в България, от които две трети са дошли от гръцка територия. Странно е тогава, че отношенията на България с Гърция са повече или по-малко нормални, докато с Турция тя сключва през 1925 г. договор за „ненарушим мир и вечно приятелство“, отказвайки се от претенциите си към Източна Тракия. Ако се броят децата, родени в България от македонско или смесено потекло, броят на македонците, разбира се, е много по-голям; но повечето от македонците, които са се заселили в България преди 1912 г. (за разлика от временните бежанци от турците, които обикновено са се връщали по домовете си), са имигрирали доброволно, за да търсят работа, както и бежанците от никого. Освен това една конвенция, подписана в София на 26 ноември 1923 г., предвижда, че всички македонци (с изключение на активните революционери) могат да се върнат в Южна Сърбия с безплатни железопътни билети; но върховистите, които не искаха да губят добри войници или „аргументи“, многократно искаха отмяна на тази конвенция и с лекота пречеха на имигрантите да се върнат (защото никой не може да напусне България без полицейска изходна виза), убивайки онези, които се опитваха, докато внушаваха на останалите, че в Южна Сърбия цари терор. Така потресаващата история, че хиляди македонци в България копнеели да се върнат, стига югославяните да им позволят, има и друга страна!

През 1917 г., когато изглежда, че Централните сили побеждават, върховистите обявяват, че македонските славяни са ентусиазирани съюзници срещу сърбите и жадуват обединение с България. След примирието те молят поне Македония на изток от Вардар да бъде присъединена към победена България. След като са отблъснати, те променят тактиката си. Настояват за малцинствени права за македонските славяни – с други думи, югославското правителство трябва да признае тези славяни за българи, чието образование, богослужение и политическо поведение България има право да контролира. Ако това би било разрешено, върховистите ще продължат да българизират македонците чрез открита пропаганда и таен терор, подстрекавайки ги да искат автономия, която да бъде прелюдия към обединение с България, когато се появи възможност – както в случая с Румелия през 1885 г.

Действайки по паралелна линия, ВМРО (под върховистко влияние), докато дразни югославяните с безчинствата, които приписва на „недоволни жители“, и се опитва да сплоти самите македонци с лозунга: „Македония за македонците“, заявява готовността си да преустанови революционната си дейност, ако бъдат дадени права на малцинствата, като си запазва правото да работи с мирни средства за македонска автономия. Но искането на ВМРО за малцинствени права (което в крайна сметка се превръща само в претекст за агитация срещу Югославия) не означава непременно, че македонците желаят да бъдат признати за българско малцинство; напротив, Тодор Александров, лидерът на ВМРО, както и много от неговите съратници, макар и да сътрудничат на върховистите като средство за постигане на целта си, искат права за македонците като такива: нито пък окончателното обединение с България е привлекателно за тези амбициозни революционни водачи. Макар че автентичността на интервюто, дадено от Александров на „специален кореспондент“ на The Times (4 януари 1924 г.), може да бъде поставена под въпрос, предполагаемото му диво хвалене, че може да мобилизира 150 000 македонци, отговаря на политиката на върховистите, които, смятайки го за свое оръдие и без да знаят, че той планира да обедини всички македонци чрез съюз с комунистите и други леви елементи, искат светът да му повярва, че е могъщ. А когато наистина добави, че би приветствал всяко независимо разследване на състоянието на Македония или закрилата на някоя велика сила, за предпочитане Великобритания, това беше проява на онзи независим дух, заради който осем месеца по-късно загуби живота си от ръцете на върховистите.

Непосредствено след Световната война искането за автономия (за разлика от обединението с България) е популярно в Южна Сърбия, тъй като югославската администрация е прекалено корумпирана, а чиновниците дори продават пропуските, които са необходими за пътуване от едно място на друго (за да се проверят революционерите и агитаторите). Докато се организира Югославия, са назначени много безскрупулни сръбски шовинистични олигарси, които реагират безмилостно и често несправедливо срещу подлите безчинства на революционерите и превръщат българофилската агитация в оправдание за лошо управление – макар че приказката, че от 1912 г. югославските власти са арестували 50 000 македонци, е явно „печатарска грешка „с една нула“! Но през 1923 г. започва чистка, по-специално от Добрица Маткович (сега губернатор на Ниш), който масово уволнява чиновници, за да ограничи злоупотребите, и засилва военния контрол, за да предотврати тероризма; след което върховистите, осъзнавайки, че доброто управление скоро ще премахне оцелелите българофилски настроения, удвояват усилията си да провокират югославските власти, като изпращат от България нападателни банди и терористи.

Само фанатични българофили и недисциплинирани мъже, недоволни по лични причини, подкрепяха тези набези, макар че имаше достатъчно такива, които да нашепват приказки за нещастия в ушите на наивни чужденци. Огромното мнозинство обаче искаше единствено мир и изобщо не се интересуваше от това дали се покланят на Българската православна екзархия или на Югославската православна църква, при условие че могат да имат обикновени граждански права като югославските граждани – права, които Белград не искаше да предостави, докато българската пропаганда продължаваше. Естествено, агитаторите-българофили нямаха никакви свободи, нито пък можеха да разпространяват български книги и вестници, докато българите се обявяваха против всичко югославско и твърдяха, че македонците са поробени българи. Въпреки това (противно на българската пропаганда) повечето свещеници, учители, кметове и депутати в Южна Сърбия бяха местни хора. През 1924 г. в Скупщината има 35 македонски депутати (предимно радикали или демократи, симпатизиращи на хърватския лидер Степан Радич), които остро критикуват административните нарушения, въпреки че не симпатизират на българските нападатели; но когато през 1924 г. върховистите създават македонска група в Събранието, на тези депутати е забранено да следват този прецедент в Скупщината, който (както е замислен) би поставил македонците на отделна и изкуствена етническа основа.

Исканията на върховистите за права на малцинствата, основани единствено на българизацията, осъществена от екзархистката пропаганда, докато Македония е стенела под турско владичество, но пламенно настояващи да предотвратят поглъщането на македонците в Югославия, получават любопитна подкрепа от така наречените „българофили“, които са начело на (неофициалния) Британски балкански комитет, чийто президент е лорд Ноел-Бъкстон, председател – сър Едуард Бойл, а член – родената в България лейди Мюър (по баща Станчова). Неуморна работничка за българските претенции, лейди Мюър е назначена през 1922 г. от Стамболийски за първи секретар на легацията във Вашингтон, което ѝ носи отличието да бъде първата жена дипломат в Европа. Пишейки през юли 1933 г. до Националния комитет, тези „българофили“, след като са потвърдили признаването на „македонските българи“ за малцинство и са потвърдили убеждението си, че Националният комитет няма нищо общо с терористите (докато всички в София са знаели обратното), припомниха неуспеха на жалбите на Националния комитет от името на Македония до Лигата на нациите – за десет години Лигата е игнорирала четиридесет и три жалби – и отдадоха това отчасти на злоупотребата с Югославия, която те като цяло съдържаха, и отчасти на отказа на югославяните да признаят македонците за малцинство. Те предложиха да се подготви петиция (от международен адвокат с авторитет, който не е свързан със случая „македонски българи“), в която да се твърди, че пред Съвета на Лигата се отстоява „правото на македонските българи да бъдат считани за малцинство“. Тази петиция, заключават те, ще бъде „нова линия на подход“ към македонския проблем и се надяват Националният комитет да я приеме с оглед на „силата на техните аргументи по отношение на историята, етнографията, езика и обичаите“.

Югославяните се съгласяват, че в съответствие с Договора за малцинствата трябва да се установи съществуването на територията на една държава на жители, които се различават по раса, религия или език от мнозинството от населението (и които имат право на малцинствени права). Но именно защото това не може да бъде установено в случая с македонските славяни, никога не е правен подобен опит – всъщност терористите умишлено осуетяват всякакво правно разглеждане на македонския въпрос. „Британските българофили“ подкрепиха един недоказан случай; но когато най-накрая предложиха той да бъде доказан, идеята не предизвика никакъв ентусиазъм в София.

Отношението на тези „британски българофили“ поощрява високомерните претенции на върховистите (които застрашават мира в Европа) и по този начин допринася за ужасите, за които разказва тази книга. Усилията им са признати с благодарност в София – там има булевард „Братя Бъкстон“ – но не и от българските селяни. Балканският комитет, наброяващ в редиците си много изтъкнати мъже без оригинално познаване на българските проблеми и заседаващ в комисионните зали на Камарата на общините, печели в балканските очи фалшив авторитет за своите „българофилски“ мнения, които бяха преповторени (през последните петнадесет години) от невежествено предубедени изказвания в Близкия изток и Индия. Тези „българофили“, чиито мнения често се основават на най-кратки посещения в България под българска официална или полуофициална егида, трябва да бъдат предупредени от думите на прочутия български писател Стоян Михайловски, който, обръщайки се към своите сънародници, пише: „Ще си останеш докрай магаре. Такава е заповедта на Провидението… Не искай от мен да те лаская, защото ако кажа в апология, че си сръчно, умно, сладкогласно животно, простолюдието ще започне да ми се подиграва и да казва, че и аз съм магаре.“

Нито един проблем не е бил толкова затъмнен от пропагандата, колкото етническата принадлежност на македонските славяни, нито пък е лесно да се прокара граница между народи със сходен произход, език, обичаи и религия: но един безпристрастен съд, който претегля претенциите и контрапретенциите, вероятно ще наклони везните в полза на сърбите, освен евентуално по отношение на областите, граничещи с България. В средновековието българите владеят Македония с прекъсвания в продължение на 129 години, от които 108 предшестват разреждането на българославянската кръв с куманска и печенежка; но сърбите я владеят след това, и то непрекъснато, за същия период от време, а тяхното управление е оцеляло дълго време благодарение на културното и религиозното им влияние. Екзархията отчасти българизира диалекта и обичаите на възприемчивите славянски селяни, но народните им песни разказват предимно за сръбски герои. Дори и в днешна София най-българофилският македонец е наричан неизменно „македонец“; чуждите търговци не отричат разликата между сръчния, но войнствен македонец и солидния, но често непохватен българин – оттук и задушаването на бизнеса и професиите от македонците. Македонецът с лекота приема културна обвивка и говори с медени думи на човека, когото изнудва, а след това го убива с артистична жестокост; докато откровеният българин убива с бухалка.

През 1919 г. Южна Сърбия (с площ 22 776 кв. км, но само 5 030 от тях производителни) е почти безпътна земя, в която живеят селяни, поразени от малария, които едва ли знаят да спят в легло или да си мият ръцете. До 1912 г. земята е била владяна от турците, а оттогава са ги поразявали войни. През 1921 г. населението наброява 818 377 души, от които една трета са мюсюлмани, католици или евреи, а много повече са православните власи; но на югоизток от линията от Прилеп до Кратово безводната степ, без дървета и пустиня, жълта и прашна през лятото, кална и мрачна през зимата, като цяло има по-малко от двадесет и пет жители на квадратен километър. И все пак тази област е също толкова, ако не и по-плодородна от Западна Македония. Затова югославяните започват да заселват колонисти от по-гъсто населената Западна Македония или скалистите Черна гора и Далмация върху отчуждени имоти на турски земевладелци, върху имоти, изоставени от турци или българофили през 1918 г., а също и върху пустеещи пасища.

Тъй като Югославия е новосъздадена, в нея има некомпетентност и злоупотреби и до края на 1922 г. в цяла Южна Сърбия са заселени само 750 семейства колонисти. След това колонизацията е преустановена, докато се построят мостове и пътища, както и голям Институт по хигиена в Скопие, който се занимава с благосъстоянието на децата, хигиената и социалното развитие, като донася неописуемо облекчение на тази страдаща земя и намалява маларията с 90%.

До края на 1929 г. в Южна Сърбия са заселени 39 632 колонисти (9533 християнски и 375 мюсюлмански семейства), от които 26 104 са македонци без земя, 1129 семейства са сръбски, а 517 семейства са славяни от Гърция. Така че не е вярно, че Южна Сърбия е била залята от сръбски колонисти, и също толкова не е вярно, че само тези колонисти са се противопоставяли на набезите от България. Съпротивата срещу набезите, ръководена от бившите воеводи на ВМРО, е била много решителна още през 1923 г. Властите са раздали 30 000 пушки само в департамента Брегалница, където през 1929 г. са пристигнали само 895 семейства колонисти.

В Гръцка Македония, където през 1922 г. над 40% от населението е било заразено с малария, положението е коренно променено с Гръцко-турската конвенция за обмен на населението от 30 януари 1923 г. Вследствие на нея 329 000 мюсюлмани напускат Гръцка Македония, а на тяхно място пристигат 638 253 гърци – сред 1 221 849 християнски имигранти от Турция в цяла Гърция. Между 1912 г. и 1924 г. 653 824 мюсюлмани, българофили, славяни и власи напускат Гръцка Македония, докато над 40 000 гърци имигрират от България; така населението на Гръцка Македония нараства от 1 090 432 души през 1920 г. на 1 412 477 души през 1928 г., като само половината от тях са гърци от Анадола. Как Гърция заселва тези пришълци, не е част от моя разказ; но те превръщат Гръцка Македония в гръцка провинция и заглушават българските претенции, защото макар славяните да не са задължени по закон да напуснат, много от тях го правят доброволно, а други – под незаконен местен натиск, така че броят им намалява от 119 000 през 1912 г. на 77 000 през 1928 г. Експроприациите на Стамболийски прогонват много гърци от България към богатите тракийски земи, а още повече бягат от отмъщението на ВМРО за трудностите, понесени в Гърция от българизираните славяни – които гърците отказват да признаят за българско малцинство (като са склонни да им позволят да имат свои собствени, но не и контролирани от екзархистите училища). От македонските власи около 30 000 души емигрират в румънска Добруджа – повечето от тях от Гърция.

През ноември 1919 г. българо-гръцка конвенция предвижда доброволна емиграция на българофилите от Гърция и на гърците от България и ликвидиране на имуществото им от смесена комисия на Лигата на нациите. На 9 декември 1927 г. българските и гръцките министри на финансите подписаха споразумението Моллов-Кафандарис, за да уредят тази ликвидация; но Гърция се опита да я обвърже с дължимите ѝ репарации и с претенциите си за обезщетение на жертвите на антигръцките бунтове в България през 1906 г., като при приключването на трудната задача на Смесената комисия през 1930 г. имаше значителен баланс в полза на България. Оттук идва и причината за търканията между България и Гърция, като настойчивото отхвърляне на арбитража от страна на България води до недостойна разправия през 1931 г. Все пак тези търкания останаха дипломатически и скандалите в Гърция бяха малко.

Според българската статистика през 1926 г. в Петричкия департамент (Българска Македония) живеят 186 040 души, от които 8 121 са турци или цигани, 25 578 са помаци, а 37 277 са изпаднали в бедност славянски селяни имигранти (повечето от тях от Гърция). Българското правителство блокира намесата на Лигата на нациите в полза на имигрантите до 1926 г., когато е отпуснат заем за заселване на бежанци.

Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939

^[1] Албер Лондр (1884–1932) е френски журналист и писател. Един от създателите на разследващата журналистика, Лондр не само съобщава новини, но и ги създава, като ги представя от лична гледна точка. Книгата, която Суайър има предвид е Les Comitadjis, ou le terrorisme dans les Balkans. Paris, 1932. [Комитаджиите или тероризмът на Балканите]

^[2] Жан Периго, друг фреснки разследващ журналист, писал за българските комитаджии. Книгата, която се има предвид е Perrigault, Jean. Bandits d’Orient, ou les Comitadjis Bulgares. Paris, 1931. [Бандити на Ориента или българските комитаджии].

^[3] Има се предвид холандският разследващ журналист А. ден Дулар. Съответната книга е Doolaard, A. Den. Quatre Mois chez les Comitadjis. Paris, 1932. [Четири месеца при комитаджиите]

Джоузеф Суайър e американски журналист и автор, тясно свързан с политическите борби в България от началото на 1930-те години. Пристига в София през октомври 1932 г. като акредитиран кореспондент на агенция Ройтерс и вестник Ню Йорк Таймс. През 1934 г. се запознава с Дамян Велчев, към когото бързо изгражда дълбоко възхищение и силно лично приятелство. Когато Велчев пада от власт през 1935 г. и е арестуван, Суайър става негов защитник и тази защита е толкова енергична, че в края на годината българските власти отказват да подновят визата му. През 1936 г. изгоненият журналист провежда страстна кампания, за да предотврати изпълнението на смъртната присъда, издадена на Велчев през пролетта на същата година. Три години по-късно Суайър публикува книгата си Българската конспирация – яростна атака срещу онези, които според него са отговорни за преследването на Велчев и за страданията на България.