„Не споменавай думата либерализъм“ – казва TV-водещият на човека, написал книга по темата. За неговата подозрителна аудитория, обяснява той, думата „Либерализъм“ може да означава неща като Хилъри Клинтън и Барак Обама, с което ще отблъсне повече хора, отколкото ще привлече. Вместо това нека говори за „либерална демокрация“ – по-широк термин, който включва и Джон Маккейн, и Роналд Рейгън.

Когато преминеш границата с Канада, имаш право да казваш либерализъм, но те молят никога да не хвалиш либералите, защото там пък това означава косвено да подкрепяш управляващото правителство на Трюдо и дългогодишно доминиращата Либерална партия.

В Англия те предупреждават да избягваш и двете думи, защото либерали напомня за членската маса на едно романтично, но провалило се политическо движение, а либерализъм – за неговата остаряла програма.

А във Франция, разбира се, езиковите особености са направили либерализъм да означава пазарен фанатизъм – кауза, обречена в тази страна от самото начало, докато онова, което ние наричаме либерализъм, там по-хигиенично се нарича „републиканизъм“. Използвай тази дума.

В наши дни либерализмът е станал нещо като любовта, която не смее да произнесе името си. Либералните мислители едва ли подобряват положението, защото първото, което ще ти кажат, е, че нещото, наричано либерализъм, всъщност не е „нещо“. Това обезсърчаващо твърдение обикновено е последвано от следното обяснение: либерализмът е практика, набор от институции, традиция, дори темперамент. Той може ясно да бъде противопоставен на своите идейни съперници: например, както марксизмът, така и католицизмът, имат повече или по-малко ясни правила – да ги наречем, без негативен подтекст, догми. Не можеш наистина да бъдеш марксист, без да вярваш, че революцията срещу съществуващия капиталистически ред е нещо добро, и че парламентарното управление е донякъде буржоазен трик, изигран на работническата класа.

Не можеш наистина да бъдеш католик, без да вярваш, че преди две хилядолетия в Близкия изток е настъпил повратен момент в космическата история, когато един бунтовен равин е бил разпънат на кръст и по някакъв начин мистериозно възкръснал. Можеш да изтласкаш и двете убеждения до ръба на метафората – може би равинът само е бил възприеман като възкръснал и вътрешният опит на това откровение е нещото, което има значение; може би революцията ще се случи мирно в рамките на парламента и без „коктейли Молотов“ – но не можеш просто да ги отхвърлиш.

Либерализмът, от друга страна, може да включва множество неща: както вяра в „свободния пазар“, така и скептицизъм към него; както приемане на социалната демокрация, така и отхвърляне на нейния статизъм. Най-великият му представител, британският философ и парламентарист от XIX век Джон Стюарт Мил, е бил социалист, но и автор на За свободата, която (поне в представите на левицата) е подозрително либертариански манифест.

Каквото и да е либерализмът, различно хора ни уверяват редовно, че той умира – също като при онези сцени от медицинските драми по телевизията, които ни изваждат от шока в последния момент. („Хайде! Дишай, дявол да те вземе! Дишай!“) Е да – също както и на екрана, това не винаги работи. („Изгубихме го, Холи. По дяволите, изгубихме го.“)

Точно тази година един определен демагог, който мрази всички тези думи – либерали, либерализъм, либерална демокрация – може отново да бъде издигнат на власт. Та какво да се прави? Новите книги за кризата на либерализма обикновено се делят на три вида: професионални, професорски и полемични – книги на хора с практически опит; книги на академици, които очертават, понякога в сънливо абстрактна форма, някаква реформирана либерална демокрация; и накрая няколко, които искат цялата тая работа да свърши и да се отървем от нея.

Професионалните книги обикновено идват от хора, чийто живот е минал в ролите на коментатори и съветници на политици. Робърт Каган, сътрудник в „Брукингс“ и бивш кадър на Държавния департамент, който е извървял смелия път от неоконсерватизъм до решителен анти-тръмпизъм, има нова книга по темата – Rebellion: How Antiliberalism Is Tearing America Apart–Again („Бунт: Как антилиберализмът отново разкъсва Америка“) (Knopf). Книгата на Каган е от особен вид – аз също съм писал такава – тя защитава либерализма главно пред други либерали, като се опитва да напомни на читателите с какво разполагат и какво могат да изгубят. За Каган това „отново“ в заглавието е ключово: вместо да вижда тръмпизма като нова опасност, той обобщава дългата история на антилиберализма в САЩ, описвайки сегашната криза като особено мръсна вълна, издигнала се от иначе предвидими течения. От създаването на светско-либералната република – светска поне в отказа си да избере една вяра за официална, либерална поне във вярата си в индивидуализма – антилибералните сили водят война срещу нея. Каган описва с ирония антилиберализма, появил се по време на и след Гражданската война, едно течение, което – точно както и днешната му версия – настоява за „християнско общо благо“, основано по същество на наранената гордост на бялата работническа класа.

Ползата от подобни книги е очевидна, но тяхната съзерцателна дълбочина е по неизбежност ограничена. Няма страшно. Две амбициозни и професорски книги се присъединяват към тях: Liberalism as a Way of Life („Либерализмът като начин на живот“) (Princeton) от Александър Льофевр, преподавател по политика и философия в Университета на Сидни, и Free and Equal: A Manifesto for a Just Society („Свободни и равни: манифест за справедливо общество“) (Knopf) от Даниел Чандлър, икономист и философ в Лондонската школа по икономика.

Двамата подхождат към темата малко различно. Чандлър набляга върху програмите за реформа и си играе с множеството „камбанки и свирки“ на либералната „кутия за занимания“: склонен е да пробва по-нестандартни ходове, като например повишаване на обикновени хора във временни управленски постове по атински модел, днес ограничен до съдебните заседатели. Но като цяло неговата визия е разумно конвенционална – държава, реформирана в посока на все по-голяма справедливост и равнопоставеност, способна да укротява излишъците на капитализма и да отговаря на изискванията на многообразието.

Програмата, която Чандлър предлага за спасяване на либерализма, по същество представя политиката на по-лявото крило на британската Лейбъристка партия – която исторически е била непопулярна сред хората, към които той иска да се обърне, и е печелила власт само след изтощението от управлението на торите. Но в класическия дух на Фабианското общество Чандлър леко подминава някои сериозни практически проблеми. Докато призовава за по-агресивна държавна намеса в пазара, той спокойно признава, че може да има проблеми с държавната собственост върху индустрията и инфраструктурата. Впрочем, проблемът с държавната собственост не е теоретичен: Маргарет Тачър стана министър-председателка заради широко споделяните неуспехи на държавната собственост през 70-те години. Прекомерната реакция срещу тези неуспехи може и да е била разрушителна, но със сигурност е била демократична, а много критикуваното лавиране на Тони Блеър започва от това признание. По същество Чандлър защитава обновена версия на социалдемократическото статукво – което не е никак лошо място, но не е и ново.

Льофевр, от своя страна, иска да пише за либерализма главно като културен феномен – като водата, в която плуваме, без да знаем, че е мокра – и книгата му е пълна, в традицията на Уилям Джеймс, с пикантни анекдоти и попкултурни препратки. Той открива повече истини за съвременните либерали в добронамерените герои на комедийния сериал Parks and Recreation („Паркове и отдих“), отколкото в думите на който и да било професионален коментатор. Много от това е забавно, а нищо от него не е повърхностно.

И все пак, предвид че може би се намираме само на месеци от най-голямата криза, която либералната държава е виждала след Гражданската война, и двете книги изглеждат странно спокойни. Льофевр предполага, че либерализмът може би си отива, но не изглежда особено изплашен от тази перспектива, а в кулминацията на книгата си препоръчва постоянна позиция на „рефлексивно равновесие“ като противоотрова срещу всяка тревожност – позиция, която не е далеч от идеята на Ричард Рорти за иронията: способността едновременно да държиш на една позиция и да осъзнаваш нейната условност. „Рефлексивното равновесие ни учи да виждаме слабостта и различието в себе си“ – пише Льофевр – „и да виждаме колко уникален е всеки от нас в това, че всяко равновесие, до което стигнем, ще е специфично за нас като индивиди и за нашата констелация от обмислени преценки.“ Колкото и да е добро това като духовно упражнение, една поза на рефлексивно равновесие едва ли ще ни преведе през 2024 г. по-успешно от пушенето на трева по цял ден – макар че и това със сигурност може да бъде успокояващо във времена на криза.

И двамата професори, което е показателно, са пламенни евангелисти на великия американски философ Джон Ролс. И двете книги използват Ролс като извор на мъдрост относно идеалния либерален ред. Всъщност рекламният текст на задната корица на книгата на Чандлър е дестилат от Ролс: „Представете си: проектирате общество, но не знаете какво ще бъде вашето място в него – богат или беден, мъж или жена, хетеро или хомосексуален. Как бихте искали да изглежда това общество?“ „Рефлексивното равновесие“ на Льофевр също е заето от Ролс. Класическата книга на Ролс Теория на справедливостта (1971) е теория за справедливостта, която се върти около „принципа на свободата“ (имате право на основните свободи, които бихте получили при схема, в която всички имат същите свободи) и „принципа на разликата“ (всяко неравенство трябва да носи полза на най-зле поставените). Акцентът върху „справедливостта като честност“ кара и двамата професори да подчертават равенството; все пак книгата не се нарича Теория на свободата. „Свободни и равни“ не е същото като „свободни и честни“ – и именно в тази разлика се корени по-голямата част от споровете между хора, посветени на либералното общество.

Всъщност читателите могат да почувстват, че задачата да се съчетаят много абстрактните разсъждения на Ролс за идеалната справедливост и общност с реалния опит е по-обезкуражаваща, отколкото я представят тези книги – написани от професионални философи, които плуват в тази среда. Увереността, че проблемите ни могат да се решават с точните корекции на точния модел, помага да се обясни защо тонът и на двете книги – богато ерудитски и замислен – е, въпреки всички намеци за криза, толкова съзерцателен и дори благодушен. Несъмнено е добра идея да казваш на хората да запазят спокойствие по време на пожар, но това не прави самия пожар по-хладен.

Ролс създаде един от най-мощните мисловни експерименти: идеята за „булото на невежеството“, зад което трябва да си представим обществото, в което бихме искали да живеем, без да знаем кое място в неговата йерархия ще заемем. Колкото и проста да е, тази идея винаги има решаваща сила – тя показва ясно, че зад това було рационални и ръководени от собствения си интерес хора никога не биха проектирали общество като това на робовладелските щати в американския Юг, имайки предвид, че, ако попаднат там на случаен принцип, биха могли сами да се окажат роби. Освен това тя подсказва, че Норвегия може да е сравнително справедливо място, защото човек почти със сигурност ще попадне в удобно и сигурно среднокласово битие – колкото и досадно-норвежко да е то.

И все пак мисловните експерименти може да не се пренасят добре в реалния свят. Епохалният разказ на Айнщайн за това какво би означавало да пътуваш върху светлинен лъч и как това би повлияло на стрелките на часовника ти е дълбок с това, което разкрива за природата на времето. Но той не е особено полезен, ако искаш да нагласиш таймера на кафеварката в кухнята, за да е готово кафето за закуска. Реалната политика е много повече нещо като настройване на таймера на кафеварката, отколкото като яздене на светлинен лъч. Закуската е част от космоса, но изучаването на космоса няма да я сготви. Показателно е, че в нито една от тези „ролсиански“ книги няма реално изследване на живота и работните методи на действителен, действащ либерален политик. Няма го Ф. Д. Рузвелт или Клемент Атли, Пиер Мендес Франс или Франсоа Митеран (социалист, който бе такъв майстор на коалиционната политика, че на практика унищожи Френската комунистическа партия). Да не говорим за Тони Блеър, Джо Байдън или Барак Обама. Името на Байдън се появява веднъж в индекса на Чандлър; Обама – макар и споменат мимоходом – изобщо го няма.

Причината е, че техните истории не са идеални разкази за неограниченото търсене на свобода и справедливост, а по необходимост условни разкази за приспособявания и поправки – компромисни истории във всеки смисъл. И двамата философи, мисля, биха приели тази истина по принцип, но нито един от тях не е привлечен към нея от сърце. А именно така се върши добрата работа на управлението – от онези, които приемат тежестта на света, докато същевременно действат, за да я облекчат. Историята на Обама – включително маневрите напред-назад по въпроса за националната здравна осигуровка, които завършиха, сред всички компромиси, с най-близкото нещо до справедлива здравна система, което Америка е имала – не е вдъхновяваща за идеализиращия ум. Но тези компромиси не са резултат от недостатъчен анализ на идеята за справедливост; те са резултат от плурализма на едно отворено общество, белязано от несъгласие по основни ценности. Проблемите на съвременната американска политика не произлизат от това, че хората в Охайо не са чели Ролс; те са следствие от истината, че дори всички в Охайо да го бяха чели, мнозина от тях пак нямаше да са съгласни с него.

Идеалите могат да оформят реалния свят. В някакъв краен смисъл Байдън, както и Ф. Д. Рузвелт преди него, се е опитвал да изгради онзи вид общество, което бихме проектирали зад булото на невежеството – но, също като Рузвелт, е трябвало да го прави емпирично и често чрез тактики, претоварени с противоречия. Ако мисловният ти експеримент е изграден върху група свободни и равни плановици, той може да не ти каже онова, което трябва да знаеш за общество, белязано от дълбоки йерархии. Попитайте Байдън дали иска свободно и справедливо общество, и той ще каже, че иска. Но Тачър би казала същото – и също толкова страстно. Смяната на властта и гледните точки в рамките на тази обща структура е нещото, което прави либералните демокрации либерални. То има по-малко общо с идеално справедливия план, отколкото с гаранцията за правото да възразиш на плановика. Това е големият пробив в човешките дела, наред с много по-старата борба за социална справедливост. Управниците на Платон също са искали социална справедливост, в някаква форма; онова, което не са искали, е да им се отговаря.

И двамата философи изглежда също приемат, поне косвено, познатата идея, че съществува естествено напрежение между два аспекта на либералния проект. Единият е желанието за социална справедливост, другият – практиката на индивидуалната свобода. Желанието да казваме каквото мислим е много различно от желанието да нахраним съседите си. Едно егалитарно общество може да изглежда по дефиниция ограничено в свободата, докато общество, което подчертава индивидуалните права, може да изглежда ограничено в способността си за социална справедливост.

И все пак доказателствата сочат обратното. Покажете ми общество, в което хората могат да ругаят краля, и аз ще ви покажа общество, което е по-равнопоставено от съседното, ако не заради нещо друго, то поне защото способността да ругаеш краля ще го накара с по-голяма вероятност да сподели кралското богатство – от страх пред ругатните. Правата на сексуалните малцинства са уникално защитени в западните либерални демокрации, но този напредък в социалното равенство е резултат от история на защитената свобода на изразяване, която е позволила гей опитът да бъде артикулиран и „нормализиран“ – както в елитарната, така и в популярната култура. Искаме да живеем по общи улици, а не в укрепени замъци. Не е парадокс, че Джон Стюарт Мил и партньорката му Хариет Тейлър са написали както За свободата, манифест за индивидуалната свобода, така и Подчинението на жените, програма за социална справедливост и масова еманципация чрез колективно действие. Навикът да търсиш щастието за себе си чрез осъществяването на щастието на мнозина други е част от навика на техния либерализъм. Мил е искал да бъде щастлив, и не е можел, ако Тейлър не е била.

Либералите са в неизгодно положение, когато става дума за автократите, защото либералите са отдадени на процедурите и институциите и упорстват в тази отдаденост, дори когато тези неща се провалят и ги разочароват. Асиметрията между атаката на тръмпистите срещу съдебната власт и нежеланието на Байдън дори да обмисли разширяване на Върховния съд е типична. Тръмпистите могат и ще кажат абсолютно всичко за съдиите; либералите са много по-сдържани, защото не искат да подкопават институциите, които придават реалност на техните идеали.

Гласовитите критици на либерализма са като някакви въображаеми пътници на „Титаник“, които стискат палци за айсберга.

Докато Каган, Льофевр и Чандлър са в по-голяма или по-малка степен съпричастни към либералния „проект“, британският политически философ Джон Грей го осъжда, а новата му книга Новите Левиатани: Размисли след либерализма (Farrar, Straus & Giroux) е едно дълго оплакване. Грей е от онези левичари, които са толкова отвратени от безумията на прогресивната за момента партия– за да използвам израз на Оруел за Джонатан Суифт – че, по познатия модел на „подковата“, вече трудно се различават от реакционери. Той настоява, че либерализмът е продукт на християнството (подвластен на представата за усъвършенстване на света) и че е кулминирал в това, което нарича „хиперлиберализъм“ – стремежът да се еманципират индивидите от историята и исторически оформените идентичности. Грей ненавижда всичко „уок“ [пробудено] – дума, която изглежда познава косвено, от новинарски репортажи за американски университети. Ако „уок“ изобщо обозначава нещо, различно от яростта на онези, които я употребяват, то е дискурс, насочен срещу либерализма – Ибрам Екс. Кенди не е съюзник на Байърд Ръстин, нито Джудит Бътлър – на Джон Стюарт Мил. Така че е трудно да го видим като израз на същите тенденции, не повече, отколкото Тръмп е продукт на консервативната философия на Бърк, въпреки отчаяните усилия на прогресивната страна да го представи така.

Разсъжденията на Грей са ерудирани, а целите му – многобройни и често заслужени: той има остри забележки по пошвод това как някои леви либерали са реабилитирали нацисткия юрист Карл Шмит и неговата теза, че политиката е битка на живот и смърт между приятели и врагове. В крайна сметка Грей се обръща към предупреждението на Достоевски, че (както го тълкува Грей) „логиката на неограничената свобода е неограниченият деспотизъм“. Хиперлибералите, казва Грей, мислят, че можем да се съревноваваме с авторитета на Бог, а онова, което оставят след себе си, е див безпорядък и безумно его.

Либералните ценности и практики осигуряват препитание и живот дори на най-ревностните си критици.

Що се отнася до положителните доктрини на Достоевски – авторитарни и мистични по своя характер – Грей ги отхвърля като „безинтересни“. Но те са интересни, именно защото повдигат основния прагматичен въпрос: ако вярвате всичко това за либералната модерност, какво предлагате да направите по въпроса? Като се има предвид, че обявените алтернативи са очевидно по-лоши или направо безумни (като например идеята за християнско общо благо, което може да се постигне само с такава степен на социална принуда, че дори най-лошото от „уок“ културата би изглеждало благо), може би е по-добре злото да се смекчи, отколкото да се премахне.

Между властта и анархията стои спорът. Хитростта е не в това да имаме единни общества, които „споделят ценности“ – такива общества никога не са съществували или са съществували само под сянката на секирата на палача – а да имаме общества, които могат да съжителстват без насила споделени ценности, освен споделената ценност да се опитват да уреждат споровете без насилие. Със сигурност американците са били далеч по-поляризирани през шейсетте години, отколкото днес – мнозина са подкрепяли постоянен апартейд („Сегрегация сега, сегрегация утре, сегрегация завинаги“) – и това, което се случи, не е, че ценностите са се променили сами по себе си, а че една форма на либерализъм, основан на права, на протест и на свободно слово, е убедила достатъчно хора, че старият ред няма да проработи и че не си струва да се воюва за една явно изгубена кауза.

Любопитното при антилибералните критици като Грей е очевидната им вяра, че след като бъдат разрушени институциите и практиките, от които зависят работният живот и благополучието им, чертите на либералната държава, които харесват, по някакъв начин ще оцелеят. След либерализма хубавите неща ще могат лесно да се сглобят отново, а лошите ще ги няма. Грей може да хули това, което възприема като управляващ елит, и да призовава „да бъде изгорено всичко“, и нищо не пречи на разпространението на възгледите му. Без институциите и практиките, които той презира, страхът би попречил на публикуването на опозиционни книги. Опитайте се да издадете антикомунистическа книга в Китай или критика на теокрацията в Иран. Либералните институции са причината той да може да публикува възгледите си и да има кариерата, която има. Либералните ценности и практики осигуряват препитание и живот дори на най-ревностните си критици – а те вярват, че тези ценности магически ще се възродят „след либерализма“. Не, те няма да се възродят.

Гласовитите критици на либерализма са като някакви въображаеми пътници на „Титаник“, които стискат палци за айсберга. В крайна сметка айсбергът е по-вълнуващ, пък и фирмата White Star Line е имала класи за различните пътници, музиката на оркестъра е била посредствена, а храната – френска, вместо почтено английска. „Както ви казах, ерата на параходите приключи!“ – викат те, докато водата залива обувките им. Представят си, че ще се появи друго корабче – където всички ще са в първа класа, храната ще е „автентична“, а оркестърът ще свири само Моцарт или Motown, в зависимост от предпочитанията им. Междувременно корабът потъва. Е, поне оркестърът ще изпълнява По-близо до Теб, Боже мой, което те ще възприемат като някакво оправдание. Останалите? Те могат да си се давят колкото поискат.

Човек се връща към книгата на Хелена Розенблат от 2018 г., Загубената история на либерализма, в която се защитава тезата, че либерализмът не е нова идеология, а вековна поредица от интуиции за съществуването. Когато книгата се появи, тя може би изглеждаше прекалено обобщаваща – представяйки либерализма като хуманна щедрост, която припламва в отделни моменти, а после заглъхва. Но колкото по-мрачно става световното положение, толкова по-ярко свети нейната мрачна картина. Със сигурност има набор от ясно разпознаваеми ценности, които свързват мъже и жени от различни епохи по една и съща златна нишка: отвращение от фанатизма, воля за съвместно съществуване на различни видове и вероизповедания, готовност за реформа, вяра в публичната критика на властта без наказание и – може би над всичко – знанието, че институциите на гражданския мир са много по-трудни за изграждане, отколкото за разрушаване, и че са неизмеримо по-крехки, отколкото си го представят самодоволните им наследници. Тези ценности ще оцелеят, независимо колко зъл стане моментът и под какво име ще изберем да ги нашепваме в тъмното.

Източник

Адам Гопник е американски журналист и автор, дългогодишен сътрудник и кореспондент на списанието Newyorker.