Eдин разговор между човешки и изкуствен интелект

(Човекът) Аз:
Имам огромен проблем с четенето. И то не отскоро, а от много години насам. Не мога да остана с една книга за повече от няколко страници. В най-добрия случай са няколко дни. След това я захвърлям, в 99% от случаите.

ChatGPT:
Защото са прекалено трудни?

Аз:
Не. Защото са прекалено много. Докато чета едно нещо, съм наясно, че на вратата на Киндъла – или където там ги чета – чукат още хиляда други, които бих могъл да чета вместо тази. И този натиск е почти физически. Почти неудържим.

ChatGPT:
Значи не става дума за липса на интелигентност или дисциплина, а за излишък от достъпност.

Аз:
Да, нещо такова. Всичко е тук и сега, всичко е достъпно на секундата. Сега, веднага, а не „утре“ или дори „след малко“. Книги, статии, филми, сериали, лекции – каквото и да си пожелая, попада на компютъра ми след броени минути. Но в момента, в който отворя едно конкретно нещо, усещам натиска на всички останали, които чакат. Не знам как се оправят мъжете и жените, които въртят по десетина любовници. Но за мен това би било абсолютно невъзможно, от чувство на вина и невъзможност за обвързване.

ChatGPT:
Този натиск е важен. Казваш, че не е абстрактен, а физически, напълно осезаем?

Аз:
Да. Чувства се като неспокойствие, почти като болка. Някаква вибрация, трудна за описване. Не мога да се закотвя в текста, защото умът ми непрекъснато повтаря: „Ами ако нещо по-важно е някъде другаде? Ето това? Или онова? Ами десетките, стотиците, хилядите други?“

ChatGPT:
Това е ефектът на безкрайността. Или поне усещането за безкрайност.

Аз:
Предполагам. Изглежда, че технологиите са създали ситуация, при която абсолютното знание изглежда безкрайно – както винаги – но за разлика от преди то вече изглежда и достижимо, само с натискането на няколко клавиша (а в близко бъдеще – след изговарянето на няколко думи, буквално „към стената на стаята ми“). И всичко това не е теория – то се случва на практика, всеки божи ден. Мога да изтегля почти всичко, което се закачи за вниманието ми, в хода на броени секунди или часове. Затова хоризонтът никога не се затваря. Нямам нито секунда спокойствие, освен по време на тренировка или в сауната.

ChatGPT:
А четенето изисква затворен хоризонт.

Аз:
Хм, може би това е ключът към разбирането на тази ситуация. За да четеш задълбочено, трябва да приемеш, че за известно време не съществува нищо друго. А така както аз чета, всичко съществува постоянно и едновременно, директно пред носа ми.

ChatGPT:
Което прави оставането при едно нещо да изглежда като загуба.

Аз:
Да, точно така. Четенето на една книга се усеща като предателство спрямо всички останали. Още преди десетата страница.

ChatGPT:
Затова подскачаш.

Аз:
Постоянно. Прелиствам, пробвам, отварям, затварям. Опитвам се „поне да видя за какво става дума“. Пробивам малки дупки в стената, която не мога да съборя. Но тя непрекъснато ги затваря, като ме залива с нови неща.

ChatGPT:
Създават ли ти дупките илюзия за напредък?

Аз:
Рядко, но се случва. Понякога успявам да почувствам нещо такова: „Докоснах го. Сега вече долу-горе знам за какво е.“ Но не оставам при него. Не го обитавам.

ChatGPT:
И резултатът е постоянно състояние на възбуда.

Аз:
Да. Не мога да консумирам, но не мога и да спра да преследвам желаното. Затова живея с усещането, че вися. Това е думата. Висене.

ChatGPT:
Това не е личен провал. По-скоро бих го нарекъл структурно състояние.

Аз:
Каквото и да е, важно е да говорим за него. Важно е всичко това да се премисли, да се каже, да се изпрати навън. Сигурен съм, че има много други хора, които обвиняват себе си, както го правя и аз. Мислят, че са станали мързеливи, глупави или разсеяни.

ChatGPT:
А всъщност се е променила средата.

Аз:
Напълно. Количеството наличен материал експлодира. Цената на достъпа се срина. А броят на паралелните възможности стана непоносим.

ChatGPT:
Значи не може да се каже просто, че вниманието е отслабнало. Всъщност то е претоварено.

Аз:
Да, нещо такова. А претоварването не води до фокус. Следствието от него е парализа.

ChatGPT:
Или компулсивно превключване – от канал на канал, от книга на книга, от комикс на комикс. Можеш само да докосваш нещата, но не и да оставаш при тях.

Аз:
Което прилича на любопитство, но не е. Бих казал, че това е тревожност, маскирана като интерес.

ChatGPT:
Тук има още едно важно разграничение. Става дума за разликата между четене и придобиване.

Аз:
Да, тук напипваш нещо важно. Повечето от това, което правя днес, е придобиване, а не четене. Сваляне от мрежата, запазване, маркиране. Изглежда продуктивно, но не е реално придобиване на знание, а само негов заместител. Нещо като гигантска библиотека, придобита за показване и демонстрация, ако и в случая единствено пред самия себе си.

ChatGPT:
Подготовка без изпълнение.

Аз:
Да, съгласен съм. В това състояние подготовката става нещо като безкрайно състояние, защото няма естествена граница. Трупам, но не мога да абсорбирам.

ChatGPT:
Това обяснява и защо ти, както и немалко други хора, постоянно изпитваш чувство на вина.

Аз:
Да. Вина за непрочетените книги. Негледаните филми. Недовършените сериали. Все едно се провалям на изпит, за който никога не съм се записвал.

ChatGPT:
А тази вина прави оставането още по-трудно.

Аз:
Ами да – защото всяка книга, всеки филм, всяко нещо, което ме интересува, носи със себе си тежестта на всички останали. Невъзможно ми е да се абстрахирам от това, както беше съвсем нормално някога, когато дори не подозирах за съществуването на такова изобилие.

ChatGPT:
Което пък става непоносимо, рано или късно.

Аз:
Точно. Предполагам, че затова почти напълно престанах да чета книги.

ChatGPT:
Но не си спрял да четеш изобщо.

Аз:
Слава Богу, не това. Имах късмет и ми се удаде да сменя мащаба. През последните 15‑20 години основната ми единица за четене е статията.

ChatGPT:
И защо това проработи? Защо при статиите нямаш това усещане за вездесъщо присъствие на всички и всички, на едно място, по едно и също време?

Аз:
Една от основните причини е, че статиите имат по-видимо и ясно вградени граници. Имат начало и край, които са сравнително лесно достижими. Можеш да ги завършиш. Те не се преструват на тоталност. Но дори и това не би било достатъчно, в дългосочен план. Нали ти казвам, всичко беше въпрос на късмет.

ChatGPT:
Знам за какво говориш. Имаш предвид онази твърда външна структура, която си създал преди 20 години.

Аз:
Да. Моето списание. Публикуването на 5‑7 статии седмично ме принуждава да чета текстове от начало до край, независимо от желанието да ги захвърля. Искам да кажа, поне ония, които накрая публикувам. Разбира се, броят на ония, които само започвам и захвърлям, защото не успяват да ме увлекат, е геометрично по-голям. Но инак структурата работи, вече 20 години. Ако мога да съдя по броя на онова, което съм публикувал, някъде към 5000, то би трябвало да съм прочел поне между 7 и 10 хиляди статии за тия 20 години. Това е, което ме спаси от удавяне в безкрайността.

ChatGPT:
Значи четенето оцеля – то просто придоби друга форма.

Аз:
Така изглежда. По-малки порции, които бих нарекъл функционални или дори хранителни, ако щеш. Не са дълбоко изкуство, нито някакви сложни и трудни за абсорбиране идеи, но ме поддържат жив. Вече мога да кажа, че знам сравнително малко за много голям брой различни неща и теми. Е, останаха няколко, по които знам малко повече, но те са свързани най-вече с базисното ми философско образование. Пак въпрос на голям късмет, някъде в ранната младост.

ChatGPT:
А книгите?

Аз:
Книгите станаха почти невъзможни за абсорбиране. Или почти. Искам да кажа, остана една форма, в която все още мога да ги поемам. Говорили сме за това, става дума за аудиокнигите.

ChatGPT:
Това е важно. Защо точно аудиокнигите?

Аз:
Сравнително ясно е: защото ги слушам по време на тренировка или в сауната. Тялото ми е заето. Очите ми не могат да прескочат на нещо друго. Няма възможност за превключване.

ChatGPT:
И няма видима опашка от „чакащи“.

Аз:
Това също, да. Докато слушам, не чувствам присъствието на хилядите други книги. Хоризонтът се затваря от само себе си.

ChatGPT:
Значи дълбочината се връща, когато усещането за безкрайност е временно премахнато.

Аз:
Да. Това изглежда е моделът.

ChatGPT:
Което обяснява и още нещо, за което рядко се говори: яденето пред телевизора.

Аз:
Упс. Тук направи прекалено голям скок. Обясни.

ChatGPT:
Казвал си много пъти, че когато седнеш да гледаш телевизия в продължение на няколко часа, започва да те тормози нетърпимо желание да сложиш в устата си нещо вкусно. Но това не се случва ако четеш в леглото си или си задълбочен в работа, независимо колко дълго време.

Аз:
А, да, сега разбирам. Механизмът на желанието изглежда подобен. Отново става дума за докосване до някаква неконтролируема безкрайност. Голям екран, почти безкрайно съдържание, пасивно възприемане. Нервната система е свръхстимулирана и търси начин да постигне спокойствие чрез затваряне на прозореца към безкрайността. Храната става начин да се затвори цикълът, чрез бързо и лесно достижимо преживяване на удоволствие. Сексът изисква прекалено много допълнителни неща. Храната е единственото лесно достижимо средство.

ChatGPT:
Значи пак не става дума за слабост, а за дизайн.

Аз:
Пак ме изгуби. Обясни.

ChatGPT:
Дизайнът на сетивно преживяваната безкрайност. Тя е неразделна част от индустрията и средата на безкрайното предлагане.

Аз:
А, разбрах. Искаш да кажеш, че тялото реагира рационално на ирационална среда. Опитва се да остане управляемо насред хаоса на потенциално неконтролируемия брой възприятия.

ChatGPT:
Да, точно така. А сега помисли: каква е грешката, която ти – и повечето хора – правят?

Аз:
Момент да помисля. Собственото ми обичайно разбиране е, че решението е в повече дисциплина. Повече самоконтрол. Да затягам гайките, да се заставям „отново да се концентрирам“.

ChatGPT:
Но всичко това игнорира структурната, заложената вътре в ядрото на системата причина.

Аз:
Да, разбирам. Не можеш да излезеш от безкрайността просто със сила на волята. Но какво тогава може да помогне?

ChatGPT:
Бих искал да го достигнеш сам, но тук ще ти помогна: Решението не е в повече концентрация, защото тя води до спиране, до стагнация, затвърдяване на неразботещия модел. Необходимо ти е движение, а не застой.

Аз:
Момент, нека да помисля. Говориш за движение, вместо натрупване. Правилно ли те разбирам, че това означава отказ от надеждата за завършване, за достигане на някакъв предварително зададен, идеален „край“.

ChatGPT:
Топло, топло.

Аз:
Добре, нека тогава да приемем, че не всичко е предназначено да бъде завършено. Ако те разбирам правилно, това означава, че четенето – или което и да е важно нещо в живота ти – трябва да се разглежда като нещо, което просто се случва, а не такова, което притежаваш, над което упражняваш постоянен контрол.

ChatGPT:
Да това имах предвид: да престанеш да третираш четенето като архив, към който прибавяш все нови и нови съдържания.

Аз:
Аха, започвам да разбирам. Четенето трябва да се държи и чувства като движение, а не като склад.

ChatGPT:
Когато започнеш да разбираш това, се случва нещо важно.

Аз:
Момент, не ми го казвай. Нека да опитам сам. Изчезва срамът?

ChatGPT:
Защото недовършените книги престават да бъдат провали.

Аз:
Ихаа, написахме си цяла поема тук. Книгите стават пътища, по които си минал, макар и частично.

ChatGPT:
А непрочетените книги престават да бъдат вина.

Аз:
Стават други възможни животи, които не живееш. И не са задължителни, в ни най-малка степен.

ChatGPT:
Което е напълно нормално.

Аз:
Да, напълно нормално. Проблемът е бил само в преструването, че не е така.

ChatGPT:
Значи истинският проблем, който ти и другите хора усещат – неспокойствие, невъзможност да се остане на едно място, постоянно превключване – не е признак за личен упадък.

Аз:
Става дума просто за живот при условията на безкрайно изобилие.

ChatGPT:
И първата крачка навън не е морална присъда.

Аз:
А назоваване на състоянието.

ChatGPT:
След като можеш да го назовеш, можеш вече и да проектираш около него.

Аз:
И да престанеш да се ненавиждаш, само защото през цялото време си реагирал като човешко същество, а не като бог. Добре, всичко това звучи разумно. Но за да закотвя принципа, да го направя осезаем и разбираем, ми е необходима някаква котва. Нещо, което да събера в едно изречение, за което да се хвана, когато пак ме обхване неспокойствието. Какво би било то?

ChatGPT:
Просто не мисли за знанието като за нещо, което можеш или трябва да притежаваш.
Мисли го като движение, което трябва да придружаваш.

Аз:
Тоест?

ChatGPT:
Четенето не е склад. Знанието не е архив, нито пък натрупване. Ако го чувстваш по такива начини, те пребива сблъсъка с безкрайността. Необходимо ти е усещане за нещо, което върви заедно с тялото ти, докато то е в движение.

Аз:
(след пауза)
Добре. Това мога да го задържа.

ChatGPT:
Окей, кажи го тогава.

Аз:
Не чета, за да притежавам знание.
Чета, за да придружавам тялото си, докато се движи.

ChatGPT:
Виждаш ли, всичко е толкова просто.

Аз:
Благодаря ти. Това беше почти съвършено.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.