Част 12: България като износител на насилие (1918-1934)

ПОСТУЛАТИ

• Това е най-премълчаваният период от новата българска история. Премълчаването е съзнателно.
  
  
• След 1918 България губи армията си. Войната продължава извън официалната армия.
  
  
• Насилието се изнася отвъд границите. Нелегални мрежи действат от българска територия.
  
  
• Терорът се използва като инструмент на политиката. Държавата не го прекратява, а го поддържа.
  
  
• България се възприема като източник на нестабилност на Балканите.
  
  
• През 1930-те съседните държави се съюзяват срещу тази заплаха. Това е регионален блок за взаимна защита.
  
  
• Националният разказ не включва тези факти. Той не разполага с език за тях.

⸻ ❦ ⸻

Този период от най-новата българска история попада сред вторите.

След 1918 България излиза от войната формално обезсилена. Армията е ограничена, ресурсите са изчерпани, политическата автономия е стеснена. При нормален модел на развитие това би довело до пренастройка – към стабилизация, към вътрешно изграждане, към ограничаване на външните амбиции.

Тук това не се случва.

Логиката, която е довела до войната, не изчезва. Тя остава. Променят се само средствата. Там, където държавата вече не може да действа открито, се появяват други форми на действие. Неофициални, но насочени към същата цел.

В този момент войната сменя формата си.

Тя се прехвърля в мрежи, групи и организации, които действат извън рамките на официалната армия, но продължават да работят за ревизия на границите (основно ВМРО). Тези структури не са просто криминален феномен. Те функционират в политическа среда, която ги търпи, използва или не е в състояние да ги спре.

Това е ключовият момент.

Насилието престава да бъде извънредно състояние. То се превръща в продължение на политика с други средства.

Тук националният разказ започва да губи контрол.

Защото вече не става дума за героични фигури или за жертви. Става дума за държава, която не успява да прекрати логиката на загубата дори след няколко тежки поражения. Става дума за пространство, от което излизат действия, възприемани отвън като дестабилизиращи.

Балканските държави реагират на това не с морални оценки, а с политически действия.

В началото на 30-те години те създават съюз за взаимна защита, насочен към ограничаване на подобни процеси (т. нар. „Малка Антанта“). Това е форма на регионално самоорганизиране срещу фактор, който се възприема като източник на напрежение.

И този фактор е България.

Този факт почти липсва в българската публична памет.

Не защото е маловажен.
А защото е несъвместим с основната структура на утвърдения национален разказ.

В този разказ България е предимно жертва – на решения, на договори, на външни сили. А периодът 1918-1934 показва нещо друго: ситуация, в която страната е не само обект, а и източник на терористични действия, от които има болезнени последствия извън собствените ѝ граници.

Това не се вписва в разказа. И затова се изключва.

Премълчаването тук не е липса на информация. То е избор. Начин да се запази една по-проста, по-удобна картина, в която сложните и противоречиви роли не присъстват.

Но точно тези роли са решаващи.

Без тях историята се превръща в последователност от обиди и неправди, които идват отвън. С тях тя започва да изглежда като процес, в който вътрешните решения също създават външни реакции.

Това е разликата между мит и анализ.

И точно тук този период има значение.

Той показва какво се случва, когато една държава не може да приеме поражението като край на определена политика. Когато вместо да промени курса, тя търси нови форми за продължаване на същото.

Дори когато цената на това продължаване е нарастваща изолация.

Именно в този смисъл този период не е отклонение, а продължение. Не аномалия, а логическа последица.

И затова е толкова трудно да бъде разказван.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.